Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
47 Ronin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване и корекция
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Джоан Д. Виндж

Заглавие: 47 ронини

Преводач: Венера Атанасова, Стоянка Карачанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1281-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2647

История

  1. — Добавяне

Пролог

Япония, около 1680 година.

Ако някой го бе попитал, той щеше да отвърне, че се бори за живота си, бяга, за да спаси живота си… бяга през целия си живот. Дори когато нараненото му тяло едва можеше да се надигне от пода, той продължаваше да оказва съпротива с цялото си сърце и душа, като бягаше в сънищата си от Морето от дървета[1] и от лъжите, които му говореха там, отказвайки да стане това, в което те щяха да го превърнат.

Но той никога не беше достатъчно близо и достатъчно дълго до някой човек, за да могат да го попитат.

И така той чакаше, търпеше, размишлявайки за мига, когато ще му се удаде сгоден случай… докато най-сетне този миг настъпи.

И сега тичаше, както правеше от дни, сред мрака на древните дървета, където слънчевата светлина едва проникваше, за да му покаже кога денят преминава в нощ. Избягваше всякакви далечни светлини, всички открити пространства — път или село, всичко, което можеше да заблуди очите му и да се окаже капан. Не можеше да рискува, докато не открие какво е онова, към което наистина се бе устремил.

Бе започнало да му се струва, че планинските гори никога няма да свършат, точно както го бяха плашили, като му казваха, че няма да постигне нищо друго, освен да тича в кръг, докато най-после се върне при тези, на които принадлежи.

Но това беше лъжа, той знаеше, че светът е много по-голям от Морето от дървета, че най-накрая по някакъв начин ще стигне до океан-море, което наистина е безкрайно, защото мястото, където се намираше Морето от дървета, беше един остров, наречен Япония, заобиколен от море, по-голямо от всичко, което можеше да си представи. И някъде досами морето чакаше земя, обляна в слънчева светлина, каквато той рядко виждаше, с цъфнали дървета и яркозелени оризища, населена с хора като него. Неговият собствен народ.

Беше виждал доказателства за тяхното съществуване, за тяхната земя, в ограбената плячка, която господарите му бяха донасяли от техния скрит свят, в дрипите, които те му подхвърляха да облича, казвайки му, че преди са били носени от себеподобните му (хора като него).

Беше виждал отражението си в гладката повърхност на горските езера и знаеше, че е вярно, че не е един от тях. Той беше човек. Беше виждал други хора в илюстрираните свитъци и книги, беше ги зървал в далечината, дори бе чувал ехото от гласовете им в планинските долини. Но неговите господари му бяха казали, че хората не го искат, че са го били изоставили да умре или да бъде взет от демоните, и той напразно вярва, че някога те отново ще го приемат сред тях.

Беше отказал да ги слуша и се бе заклел, че някой ден ще намери пътя към дома, до място, където хората ще го посрещнат радушно, даже и след като е бил изчезнал толкова дълго време.

Някой ден… може би дори днес.

Гората вече не беше така гъста, светлината се промени — сега бе по-ярка, тъй като дърветата отпред оредяха. Между тях зърна да проблясва вода, отразяваща небето, и обширни тревисти поля с толкова ярки и блестящи багри, каквито никога не беше виждал.

Дъхът му секна, когато внезапно дърветата свършиха и пред погледа му се разкри свят, какъвто бе виждал само в сънищата си. Той залитна и спря, като заслони очите си от блясъка на силната светлина. Това не можеше да е илюзия, дори и техните могъщи сили не можеха да го накарат да види нещо толкова обширно, ако не беше реално.

Но когато най-сетне понечи да излезе на открито, се олюля, шокиран от празнотата около него — само открито поле и небе — оставяща го беззащитен като заек, над когото кръжат ястреби. Изведнъж осъзна, че краката не го държат, че тялото му трепери от изтощение. Стомахът го болеше от глад, погледът му бе замъглен, очите му пареха, сякаш пристигането му в земята на неговите мечти внезапно направи твърде реално собственото му съществуване. Все така засенчил с ръка очите си срещу ярката светлина, той се насили да продължи да върви, да се съсредоточи върху пътя пред себе си, като никога не поглежда назад или надолу.

И така не видя как брегът на потока внезапно изчезна под краката му. Той загуби равновесие и изкрещя, като падна със силен плясък във водата. Остана да лежи върху твърдите камъни, където се бе приземил, напълно изнемощял, неспособен да помръдне, сякаш се бе превърнал в камък. Хладката вода обливаше тялото му, успокоявайки болката от натъртванията и драскотините, на които не бе обръщал внимание твърде дълго. Единственото, което чуваше, бе хрипливото си дишане и бученето на кръвта в ушите си.

После високо в небето чу писък на ястреб, който е забелязал плячка. Той направи усилие да стане, тъй като нуждата да се спаси, да продължи да бяга, отново се събуди в него. Но треперещите му ръце му позволиха само да се извърти на една страна, преди отново да се строполи, неспособен да се повдигне, да се изправи или дори да застане на колене. Нито една мисъл, която минаваше през главата му в този момент, не бе достатъчно плашеща, достатъчно ужасна, за да накара тялото му да се раздвижи.

Той почувства непривичната ласка на слънчевите лъчи да затопля призрачно бледото му лице, от която клепачите на затворените му очи заблестяха като фенери от оризова хартия. Той лежеше и чакаше, чудейки се дали следващото нещо, което ще усети, няма да са острите ястребови нокти, които разкъсват плътта му, когато чу шум от приближаващи животни — чаткането на копита върху камъни, шумолене от крака, движещи се през високата трева: Коне? И човешки гласове…

Лежеше напълно неподвижно, заслушан в тяхното приближаване, надявайки се, че които и да са, ще го помислят за мъртъв и ще го подминат като труп в канавка.

Върху тялото му паднаха дълги сенки, тъй като ездачите спряха на брега на потока, точно над него. Той чу звука от кожа, плат и метал, когато те се размърдаха на седлата си. Повдигна леко клепачи, опитвайки се да види кой или какво го бе намерило.

Двамата най-близки ездачи се взираха надолу към него, сякаш, както му се струваше, от невъзможна височина и ъгъл: двама мъже, облечени в дрехи, които му бяха напълно непознати и бяха по-изящни от всички, които някога бе виждал. И двамата носеха еднакъв чифт мечове, които указваха техния ранг като самураи — военният елит на света отвъд Морето от дървета.

Усети още погледи върху себе си, тъй като и други ездачи се присъединиха към двамата, които гледаха към него; почувства всички тези погледи като физическа тежест. Той лежеше неподвижно, като едва дишаше, заслушан в гласовете им — толкова различни от гласовете, които бе свикнал да чува, че едва разбираше промърморените от тях думи.

— … тяло наистина?

— Не е оттук. Кой…?

— Не… какво? Това не изглежда като човек.

— Асано-сама…

По-възрастният мъж, който седеше на коня си с достойнството на повелител, кимна към воина до него.

— Оиши… — той посочи към момчето в потока — виж дали е живо.

Тялото му едва не го предаде с внезапното си потреперване, когато самураят до господаря слезе от коня си и започна да се спуска по склона.

След него господарят също слезе от коня си, въпреки протестите на няколко от спътниците му. Той подаде ястреба, кацнал на облечения му в ръкавица юмрук, на един от тях и застана да наблюдава много внимателно, докато неговият придворен стигна до момчето, хвана го за ръката и го обърна по гръб.

Въпреки това то не помръдна, сдържайки дъха си. През леко отворените си очи видя как господарят го гледаше с явно любопитство и изненада, но изражението на лицето му не показваше и най-малкия признак на смъртоносна заплаха.

— Не е от Ако — каза напълно убедено самураят, който държеше момчето. — Как ли е стигнало дотук? Никога не би могло да премине през някой контролно-пропускателен пункт по пътищата.

Господарят се заспуска по полегатия бряг към потока, но самураят на име Оиши вдигна предупредително ръка и приклекна до момчето. Тогава то си даде сметка, че Оиши не е много по-голям от него… но очите на младия самурай бяха изпълнени с подозрение, когато се взря в лицето му.

Оиши протегна ръка с известно колебание и докосна белезите, които покриваха предната част на обръснатата глава на момчето, сякаш върху скалпа му бе гравирано нечетливо заклинание. После една облечена в ръкавица ръка хвана брадичката на момчето и обърна лицето му, за да се вижда по-добре. Самураят се намръщи и поклати глава.

— Това не е… човек, тоно[2] — каза той, обръщайки се отново към господаря си. — Това е подменено дете… променящо формата си същество. Трябва да е излязло от Гората на тенгу[3] или от планинските недра…

— Достатъчно прилича на човек — каза с отвращение друг глас. Останалите ездачи бяха слезли от конете си и се бяха скупчили на брега на потока. — Това е мелез. Погледни лицето му — наследило е сламената коса на някой от Острова на холандците. Даже проститутка би се срамувала от келеме със смесена кръв…

Господарят Асано се обърна към говорещия и с един поглед го накара да млъкне. Оиши завъртя настрани главата на момчето, за да разгледа профила му, и се намръщи още повече.

И тогава изведнъж замръзна, почувствал притиснатия до шията си нож, който момчето бе изтеглило от скритата си ножница. Самураят застина като камъните в потока, сега той бе този, който не смееше дори да диша. Момчето го гледаше с широко отворени, изпълнени с ярост очи. Ръката му трепна и на шията на Оиши се появи тънка кървава ивица.

С бързината на котка самураят сграбчи китката на момчето и я изви толкова рязко, че то пусна острието със слаб вик, без дори да се съпротивлява. После тялото на момчето омекна и то се отпусна отново в хватката му.

С мрачно изражение Оиши го претърколи по корем и натисна покритата му с белези глава под водата.

— Оиши!

Доловил гнева в гласа на господаря Асано, самураят пусна главата, сякаш бе нетърпимо гореща.

Тоно — протестира той, осмелявайки се да вдигне поглед, — това е демон, а не дете!

— Той е дете — каза Асано твърдо, но в гласа му се долови и състрадание, което Оиши не можеше да проумее. — Вдигни го! — господарят Асано протегна ръце да помогне на самурая да изнесе на брега тялото на момчето. Макар че беше в безсъзнание и бе цялото подгизнало, то почти не тежеше — беше толкова слабо, сякаш костите му бяха кухи като на птица.

Другите придворни се присъединиха към него, щом видяха, че такава е волята на господаря им. Те вдигнаха изпадналото в несвяст момче от брега на потока и го сложиха на гърба на един кон, предназначен да отнесе у дома не толкова неочакван дивеч от вече забравения им лов.

 

 

Когато момчето отново отвори очи, беше нощ, но такава, каквато никога не бе виждало. Незнайно как, то се бе озовало преметнато на гърба на кон, което затрудняваше дишането му, а още повече способността му да мисли. Последното нещо, което си спомняше, беше погледът на младия самурай и силната ръка, която натискаше главата му под водата.

А сега това… То вдигна глава, опитвайки се да проумее гледката, която се разкри пред очите му, когато конят спря да се движи. Зърна нощното небе, осеяно с бледи звезди, високо над главата си съзря арка от дялани камъни, а над нея — цветни измазани стени и керемидени покриви. На мъждивата светлина на факлите видя ездачите, които го бяха заловили, заобиколени от още мъже пешаци. Лицата на всички имаха сходни черти, което беше добре, защото приличаха на него много повече от всички хора, които някога бе виждало отблизо.

Докато ги разглеждаше напрегнато, те се струпаха около него, лицата им бяха наполовина скрити от шлемовете — бяха много по-едри и високи, отколкото си ги беше представяло, сурови мъже, носещи доспехи на стражи, които го гледаха със същото изражение на лицата си като това на самурая Оиши, който се бе опитал да го удави. В очите им се четеше жестокост, студенина, презрение, отвращение и подозрение, сякаш гледаха демон или звяр, а не човешко същество, не някой като тях.

Сърцето му трепна, ръцете му се свиха в юмруци. Знаеше и без да посяга към него, че ножът му го няма, точно както знаеше, че няма никакъв шанс да избяга от тази оградена с каменни стени крепост или да се изплъзне на толкова много враждебни, добре въоръжени мъже. Какво искаха от него? Защо го бяха довели тук?

— … издънка с коса като слама от Острова на холандците.

— Или може би от този на англичаните?

— Това е демон…

— … опасен, трябва да се отървем от него!

Слушайки мърморещите гласове, той осъзна, че са готови да… да… Във всеки един момент някое от тези блестящи остриета щеше да отсече главата му или нечии силни ръце щяха да счупят врата му като клечка.

Опитът му да се изправи пред тези погледи, без да показва страх, напълно се провали. Древния не беше излъгал. Навън никога не го бе очаквало нищо добро.

Той се замята като муха в паяжина в опит да се освободи от въжето, с което бе завързан за гърба на коня, когато паниката изпълни мислите му, точно както водата бе изпълнила дробовете му, докато не почувства, че се дави.

И тогава пред него изникна друго лице, неочаквано като лика на луната. Девойка, дори по-малка от него, с дълга черна коса, спускаща се като водопад от коприна, която носеше фенер и бе облечена в падащи на дипли дрехи с цвета на лунна светлина и ранна пролет, изпъстрени с изображения на цъфнали клонки и течащи потоци.

Самураите отстъпваха назад и свеждаха почтително глави като пред богиня, докато тя вървеше напълно спокойно между тях и накрая застана пред него. Девойката вдигна фенера, разпръсквайки топло, защитно сияние над двамата, и когато той погледна към нея, срещна ведрия й поглед. Докато се взираше в нея, страхът в очите му премина в учудване, като осъзна, че в начина, по който тя го гледаше, няма страх или отвращение, а само дискретно любопитство и загриженост, която постепенно се превърна в състрадание, сякаш, без да размени и дума с него или с никой друг, някак си разбра всичко, което той мислеше и чувстваше.

На светлината на фенера той изведнъж си даде сметка, че господарят на самураите все още седи на коня си на заден план зад момичето. Удивен, видя как на лицето му се появи усмивки, докато ги гледаше, докато гледаше девойката… усмивка на гордост и одобрение.

Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.

Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.

 

 

— Не се ли страхувате от улова, който донесохме днес, Мика-химе?

Мика вдигна очи към Оиши Йошио — сина на кару[4] на нейния баща — който внимателно яздеше до нея. Тя поклати глава, озадачена от въпроса.

— Защо да се страхувам? — попита девойката и не можа да се сдържи да не вирне глава, защото й се стори, че долови лека нотка на удивление в гласа му. — Това е само едно момче. Нещастно момче… — тя хвърли поглед към дребното тяло, което лежеше неподвижно върху коня до нея.

Един ден Оиши щеше да заеме мястото на баща си като кару, но точно сега той самият бе малко по-голям от момче и все още бе твърде впечатлен от новопридобития си статус на воин.

— Мъжете смятат, че не е човек, а че е звяр или демонско изчадие — младежът сви рамене, сякаш и той мислеше същото, но изобщо не бе уплашен от това. — Само баща ви и вие като че ли не виждате нищо друго, освен едно момче.

Мика се усмихна и поклати глава, а косата й се надипли по гърба й.

— Аз съм дъщеря на баща си, млади Оиши — каза тя и го видя как се задави, сякаш преглъщаше голямо парче лютиво васаби[5].

— Но самураите на баща ви са загрижени… извинете ме, господарке, но всички сме на мнение, че е опасно да се доведе такова странно същество в замъка… че дори самото му присъствие тук би могло да донесе нещастие на Ако.

— О, това са пълни глупости! — каза Мика много отчетливо, наслаждавайки се на шокираното изражение по лицата на мъжете около нея, докато не видя лицето на баща си. Той й хвърли неодобрителен поглед през рамо, а след това се огледа, сякаш търсеше гувернантките й.

— Това е просто едно момче — сега говореше само истината, но видя някои от мъжете да я поглеждат снизходително или загрижено. — То не е по-различно от нас — девойката повиши леко глас.

Погледите, които срещна този път, бяха изпълнени повече със съжаление, отколкото с неодобрение, но те я подразниха не по-малко от предишните. Тя знаеше какво означават: че едно малко момиче, даже да е дъщеря на господаря им, наистина е глупаво създание, щом не знае формите, които злото може да приеме. Подтикната от внезапната нужда да им обясни, Мика допълни:

— То се страхува от чужди места и от хора, които не познава. Точно както и ние — тя погледна към момчето, спомняйки си неподправения ужас в тъмнокафявите му очи, когато за първи път се вгледа в тях: поглед на човек, безпомощен и сам, в ръцете на враговете си. Спомни си и как лицето му се промени, когато очите му срещнаха нейните. Гласът й омекна и се изпълни с тъга. — И то иска да принадлежи някъде, да бъде с някого, повече от всичко на света… точно като нас.

Оиши се втренчи за миг в нея с почти замислено изражение. Той обаче не каза нищо, а само си пое дълбоко дъх, което прозвуча повече като въздишка, и препусна напред да се присъедини към баща й.

 

 

Когато отново отвори очи, момчето се озова в съвсем друг свят, свят, за който поради още неизбистрения си взор не беше сигурно дали е сън или задгробен живот — много по-невероятен от всичко, което някога си бе представяло.

Той лежеше на футон[6] — дюшекът бе толкова мек, сякаш под него имаше слой пухкави облаци. А юрганът, чиято лицева страна бе от бродирана коприна, му топлеше достатъчно и успокояваше насиненото му и ожулено тяло като прегръдка на любящи ръце. Светлината на свещите постепенно разкри пред него мястото, където си почиваше сега — вече не бе обграден от мрачни каменни стени, а беше в стая, чийто под бе застлан с фино изплетени рогозки татами. Стените представляваха панели от дървени полирани рамки с опъната върху тях хартия. Хартиените екрани бяха изрисувани с цъфнали дървета и екзотични птици — картини от външния свят, много по-красиви и привлекателни от всички пейзажи, които бе виждал в реалността.

Той беше сам, не го заобикаляха сурови самураи с копия или извадени мечове; нямаше следа дори от девойката, която внезапно се бе появила, карайки мъжете да се отдръпнат почтително. Спомни си как го бе погледнала в очите и му се бе усмихнала — първата истински радушна усмивка, която получаваше.

Почуди се къде ли е изчезнала, дали не е била тенио — небесна нимфа, изпратена да го доведе тук. Ех, защо не бе останала край него достатъчно дълго, за да му каже къде се намира и какво трябва да прави сега… Дали не беше се събудил в един задгробен живот, по-красив и от блян, само за да открие, че и в него е сам, както беше сам и приживе? Стисна очи, защото усети, че в тях напират парещи сълзи, и се остави да го погълне отново покоят на забвението.

 

 

Сакура, Сакура… Яйои но сора ва… — когато пак се събуди, беше от глас, който пееше: — „… април носи вишневи цветчета… — беше глас на девойка, толкова приятен и гальовен, че изглеждаше като част от въздуха, който дишаше. — … Изая, ела с мен… да видиш цъфналите вишневи дръвчета…“

Изостреният му от живота в гората слух му подсказа, че песента не идваше от нищото, а някъде отстрани. Той обърна глава към леко открехнатата, плъзгаща се врата от полупрозрачна оризова хартия, намираща се близо до леглото, на което лежеше. Видя една тъмна фигура зад стената, коленичила извън полезрението му — сянката на пеещата девойка.

От гърлото му се изтръгна нечленоразделен звук и той протегна ръка към отвора в стената.

Песента секна и той се уплаши, че девойката сянка също ще изчезне, но вместо това тя се наведе напред и плахо надникна през открехнатата врата. Беше момичето, което бе видял преди това в двора.

Очите й срещнаха неговите и усмивката, която се появи на лицето й, бе като онази, която му бе отправила тогава — сякаш наистина се радваше да го види отново буден. Тя се пресегна, за да докосне протегнатата му ръка. Пръстите й бяха меки и топли, истински. В ръката си държеше малък пакет, увит в бродиран копринен шал, и преди да я отдръпне, тя го пусна бързо върху постелката до него.

Едва тогава забеляза другите бледи сенки на стената; те сякаш се материализираха, като се раздвижиха, превръщайки се във фигурите на придружителките на девойката, които търпеливо бяха чакали заедно с нея той да се събуди.

Чу женски гласове да увещават и корят тенио, докато я издърпаха да се изправи и забързано я поведоха през стаята зад стената към друга врата. Тя не успя да промълви нито дума, но сред шумоленето на развяващите се роби той чу жените да казват: „Мика-химе“ и „Време е да си лягате!“. Девойката успя да погледне към него през рамо, преди да я отведат далеч от погледа и слуха му.

И тогава младият самурай Оиши ги последва извън стаята, където мълчаливо бе стоял на пост. Той спря на прага, загледан след току-що излязлото момиче, преди да погледне назад към момчето. На лицето му се четеше недоумение и съмнение, сякаш все още не можеше да си представи защо господарят и дъщеря му бяха така привлечени от нещо, което той виждаше само като заплаха. Ала накрая младият самурай се обърна и като дръпна ръката си от дръжката на меча, излезе от стаята и затвори вратата.

Бавно и предпазливо момчето се изправи на лакът и посегна към увития в шал пакет, оставен за него от девойката Мика… Мика-химе? Значи тя беше дъщерята на господаря, който го спаси от Оиши и собствените си самураи. Бяха го нарекли „Асано-сама“ — даймиото на този приказен замък и земите около него, както и на всички хора, които живееха тук. Щеше ли всичко това да приобщи едно безименно момче, едно момче, което бе напълно чуждо по начин, който дори и той не можеше да разбере? Възможно ли бе някога…?

Момчето задържа за миг леко шумолящия копринен шал в ръцете си, взирайки се в бродерията, която правеше неговите нежни цветове още по-красиви. Изпита благоговение към това място, където дори и най-обикновеното късче плат сякаш беше преобразено от магия.

Но обонянието му подсказа, че в това вързопче от деликатна материя има нещо повече от цветове и бродерия… То миришеше на храна. Изведнъж почувства неистов глад, като на хищен звяр, за какъвто го считаха самураите. Той разгъна непохватно плата и започна да яде това, което намери в него.

Не разпозна нито една от храните, с изключение на ориза, но дори и обикновеният ориз беше по-вкусен от всичко, което беше ял досега. Ала колкото и да беше гладен и колкото и да се страхуваше, че оризът и всичко, което го заобикаляше, ще изчезне като магия, разбра, че храната, която Мика-химе му беше дала, бе изтънчено приготвена, както всичко останало. Екзотичният вкус на всеки залък, който лапваше, го накара да спре да го поглъща цял, а да яде по-бавно, наслаждавайки се на всяка хапка — нещо, което никога не бе правил, защото през целия му досегашен живот храната, която получаваше, бе само колкото да не умре.

Но въпреки това удоволствието от храненето премина твърде бързо. Той би могъл да яде тази храна вечно… с радост би изял количество, равно на собственото му тегло, дори от храната, с която се давеше в продължение на години, за да оцелее.

Но гладът му, както и страхът му се бяха притъпили, а изтощението му надминаваше даже и глада. Сякаш с него се бе случило някакво чудо, макар да бе убеден, че няма чудеса.

И въпреки че дори не бе напълно сигурен дали е жив или мъртъв, той се намираше в земята на сънищата, където постелята му беше мека, а копринената завивка бе успокояваща като приспивната песен на Мика. Винаги бдителен, винаги нащрек, сега нямаше причина очите му да останат отворени. И така той остави клепачите му да се затворят, този път доброволно, и заспа.

 

 

Нарекоха момчето Кай, на морето, по настояване на Мика, защото, когато то дойде при тях, изобщо си нямаше име. Но първите думи, които бе изрекло, когато се бе опитало да общува, бяха „Море от дървета“. Морето от дървета беше място, което съществуваше в легендите и народните приказки, място, което никой от Ако не беше виждал и което не можеше да бъде открито на нито една от официалните карта на Япония по времето на шогуната. Здравомислещите мъже от замъка Ако се съмняваха, че то някога е съществувало, поне на земната повърхност, въпреки че всеки път, когато погледнеха Кай, им се струваше, че той може да е дошъл единствено от такова място.

Лесно можеше да се повярва, че е живял в гората през целия си живот, а че е живял там без родители през по-голямата част от него, беше направо очевидно. Възможно бе да е бил изоставен там и да е бил откърмен от вълци, защото и най-простият селянин имаше по-добри обноски от Кай. Японският му беше толкова тромав и странен, че дори и на чужденец щеше да се стори смешен, въпреки че постепенно се подобряваше.

„Фактът, че Кай въобще може да говори, си е истинско чудо“ — мислеше си Оиши, докато стоеше в преддверието с главната гувернантка на Мика-химе и чакаше господарят Асано да ги повика да влязат. Но това не пречеше на момчето да причинява повече неприятности, отколкото нашествие от насекоми.

Господарят Асано се бе опитал да намери на момчето място сред работниците и слугите в замъка, мислейки, че може да стане куриер или партньор за тренировки на оръженосците, защото двете неща, които то определено умееше да прави, бяха да тача бързо като вятъра и да се бие като дявол. Оиши отмести поглед — достойнството не му позволяваше да допусне гувернантката да го види как гримасничи от удивление при самата идея.

 

 

Според него господарят Асано беше въплъщение на съвършения даймио — притежаваше превъзходни лидерски качества и бойни умения, беше изкусен в изящните изкуства колкото всеки ученик на Конфуций. Може би причудливата съдба изискваше от всеки велик човек да накара поне един човек, мъдър като господаря му, да бъде обзет от желание, което би объркало представите даже на един бодхисатва[7].

Дори и Кай да беше просто мелез, а не истински демон, той никога нямаше да бъде достатъчно дисциплиниран да спазва строгите правила, на които слугите в замъка трябваше да се подчиняват, или достатъчно благонадежден, за да бъде изпратен сам като куриер във външния свят.

Накрая даже господарят Асано се убеди, че Кай не може да се впише в живота на замъка, след унизителната случка, когато момчето си бе присвоило служебните задължения на избухливия млад придворен Ясуно. В невежеството си Кай се бе опитал да помогне на господаря и на Мика-химе и всъщност ги бе докоснал. Ясуно щеше да го убие на място, ако господарят Асано не го беше спрял. Оиши се съмняваше, че Ясуно някога ще прости или забрави загубата на престиж, която Кай му беше причинил.

Това, че момчето очевидно изглеждаше засрамено от провала си, бе също толкова изненадващо за Оиши, както и неизменната вяра на господаря в Кай. Всеки, роден на този свят, си имаше отредено място в него и си знаеше мястото, с изключение на Кай. Той даже не можеше да понася да живее на територията на замъка; откритото пространство между стените му го правеше неспокоен и разсеян. Според Оиши, само заради факта че от състрадание господарят Асано изобщо го бе оставил живо, момчето трябваше да покаже своята благодарност, като просто отново изчезне в гората, откъдето бе дошло.

Но Кай като че ли разви една определено положителна черта — най-малко вероятната от всички възможни според представите на Оиши — преданост към господаря, и то толкова пълна, колкото неспособността му да усвои каквато и да е друга форма на социално поведение, което позволяваше на човек да се нарече „цивилизован“ или дори „човек“.

Въпреки това, фактът, че момчето бе способно да живее само със зверовете, бе породил у Оиши блестяща идея и той най-накрая бе събрал смелост да я сподели. И така господарят Асано бе възложил на Кай задачата да чисти кучкарника. Оказа се, че това най-сетне е подходящото място за него, и Оиши заслужи още едно одобрително кимване от господаря, който един ден щеше да разчита на него в качеството му на следващ главен управител.

Момчето изпълняваше задачата си неизменно, безропотно и толкова усърдно, сякаш се грижеше за собственото си семейство — факт, който накара Оиши да се запита дали действително не е било отгледано от вълци или евентуално от китсуне[8]. То се справяше толкова добре с работата си, колкото и добре се държеше с кучетата, компенсирайки уменията, които му липсваха в отношенията му с хората. Най-едрите и най-враждебните от Акита — ловни кучета, които можеха да държат на разстояние дори мечка или да отхапят ръката на човек, ако той ги обидеше — размахваха опашка и ближеха лицето му, хрисими като палета, когато той влизаше в клетките им.

Оиши въздъхна, пристъпвайки от крак на крак. Кай вече отдавна бе приключил задълженията си като чистач на кучешките клетки и бе излязъл да скита из полята и горите отвъд стените на замъка. А той бе станал на разсъмване, за да се облече, да подреди стаята си и да закуси с родителите си. След това, в качеството на чирак и помощник на баща си, му беше възложено да свърши достатъчно писмена работа, да изпълни дежурството си като часови на наблюдателната кула и да проведе тренировки по бойни изкуства, така че едва щеше да има време да се изкъпе, да се помоли и да изяде вечерята си — никакъв шанс да пийне саке и да се посмее с приятели. Нямаше да се добере до леглото си по-рано от полунощ, а дори и тогава от него се очакваше да медитира дали достойно е прекарал своя ден, преди да затвори очи и да потъне в блажен сън.

В душата му пламна искрица на недоволство, прикрита зад стоическото изражение, което винаги запазваше, докато чакаше да бъде приет на аудиенция при господаря Асано. Той си имаше други задължения, далеч по-важни неща за вършене. Какво правеше тук, принуден да придружи главната гувернантка, за да може тя да се оплаче на господаря от демона кучкар? Без да се замисля, Оиши разтърка с пръсти уморените си очи.

Внезапно осъзна, че всъщност Хару-сан не се безпокоеше за Кай, а за дъщерята на господаря Асано — Мика-химе, която бе избягала с него в полето. Необяснимо защо, глупавата девойка смяташе миришещия сега на кучешки екскременти Кай все така очарователен, както бе смятала, когато го бяха открили, омазан с кал.

Оиши внезапно застана нащрек, тъй като най-сетне чу да извикват името му от съседната стая.

 

 

— Кааай! — извика Мика хем през смях, хем умолително. — Почакай!

Дългите крачки и торбестите селски дрехи винаги позволяваха на момчето да вземе голяма преднина пред нея, като той никога не изглеждаше уморен. Дори новите й сандали не й помогнаха кой знае колко, докато тичаше след него. Той спря чак когато стигна до върха на хълма. Тогава най-после погледна назад и зачака да го настигне.

Тя бе захвърлила твърдите дървени сандали веднага щом се бе скрила от погледа на отчайващо упоритите си гувернантки. Като бе вдигнала до колене полите на кимоното си, Мика бе изтичала боса до мястото, където знаеше, че ще открие Кай по това време на деня.

Както обикновено, той беше там — седеше на брега на потока с дълга до раменете кестенява коса и избелели дрехи, все още мокри от къпането му след работата в кучкарника. Кай се поддържаше чист, както всеки самурай би го правил при дадените обстоятелства.

Тя се запита дали ще го прави и когато настъпят студовете: дали ще пробива дупка в леда на потока, за да се изкъпе, дисциплиниран като монах; ще запали ли неголям огън, за да изсъхне край него, или ще седи, треперейки, на брега, докато не измръзне до кости.

Зачуди се дали той седеше тук, ден след ден, все на това място, само защото се надяваше, че тя може да дойде и да го намери.

Днес, когато пристигна, Кай вдигна очи, откъсвайки се от мрачните си размишления, и я погледна щастливо, а ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка, която преобрази цялото му лице, което Мика вече бе опознала добре.

Когато за първи път го бяха довели в замъка, усмивката му бе толкова колеблива, че когато я поздрави, тя не беше сигурна дали изобщо се е усмихнал. Но после един ден й хрумна, че може би срамежливостта е причината да се усмихва така колебливо, или нещо по-лошо — че не знае как да го направи, защото никога преди не се е усмихвал.

Когато осъзна това, чистотата на новопридобитата му усмивка и погледът в очите му, когато я видеше, бяха като шакабуку. „Духовна енергия — беше й казал веднъж Башо, бивш будистки монах и един от самураите на баща й, — която прояснява напълно съзнанието ти“.

Мика изпита чувството, че най-сетне е разбрала какво е имал предвид Башо. Сякаш баща й бе довел в замъка тенин — небесно същество от сутрите. Говореше се, че понякога тенин необяснимо как се загубваха, сякаш забравяха обратния път към небесното царство, и се скитаха по земята или седяха на планинските върхове в очакване да ги призоват да се върнат.

Днес, когато намери Кай, усмивката му й се стори по-широка от всякога, почти уверена, и тя осъзна, че той силно се е надявал, че тя ще дойде, макар че извърна очи при спонтанната усмивка, с която му отговори, сякаш тя беше твърде сияйна за свикналите му със здрача очи, също както ярката слънчева светлина.

Но след това Кай взе да опипва земята около себе си, като че ли имаше причина да погледне настрани, и когато вдигна ръка, в нея държеше чифт изплетени от коноп сандали — като тези, които самият той носеше, каквито носеха селянките и почти всички мъже, които Мика познаваше.

— Ето — промърмори той, като продължаваше да гледа надолу, но на лицето му отново пробяга усмивка. — Ако ги носите, ще можете да ходите по-бързо. Така няма да се налага винаги да ви чакам.

Тя се изчерви, едновременно възмутена и възхитена, докато вземаше сандалите от него. Безпомощно задърпа нагоре копринените си поли, за да открие краката си, като в същото време дори ръце й бяха скрити под дългите ръкави, които трептяха като крила на пеперуда.

— Не мога да бъда по-бърза. Татко никога не ми позволява да се обличам като момче, дори когато тренирам стрелба с лък или бой с нагината[9] — тя откри единия си крак точно когато вдигна поглед и видя как размишленията й бяха променили изражението му, както и нейното. — Но съм сигурна, че това ще помогне — Мика отново се усмихна и посочи сандалите. Поне като ги носеше, щеше да сложи край на убожданията от тръните и синините от камъните по ходилата си.

Тя щеше да се отпусне тежко на земята до него, но се усети навреме и грациозно седна на топлата суха скала. После протегна крак.

Кай се взря в него за миг, преди да осъзнае, че като истинска дама тя чакаше той да й обуе сандалите, макар че една истинска дама никога не би позволила на момче, особено селянче, да докосне крака й. Мика се усмихна вътрешно, представяйки си ужасените лица на своите гувернантки, като се молеше те никога да не я хванат в такъв момент.

Кай хвана стъпалото й и обу сандала с повече нежност и внимание, отколкото бе показвал, към който и да е от безценните предмети, които бе счупил по невнимание, докато беше в замъка. Сандалът се оказа точно по мярка. Момчето й обу и другия, а след това се изправи, поклони се и с галантността на самурай й предложи ръката си.

Мика примигна и чудейки се откъде е усвоило тези маниери, хвана ръката му и се изправи. Всички в замъка твърдяха, че Кай е безнадеждно глупав и не може да се научи на нищо. Но тя бе убедена, че той оценяваше голяма част от онова, което виждаше там, и го разбираше, въпреки че бе прекарал живота си сам в гората. Някои хора мърмореха, че това само доказва, че е демон. Но тя знаеше, че грешат.

Мика си беше дала сметка, че Кай вижда и запомня само значимите за него неща и игнорира всичко останало. Той беше тенин и нищо от това, което казваха или правеха хората, не можеше да промени този факт.

Тя погледна към краката си, спомняйки си отново къде се намира и какъв подарък й беше поднесен.

— О, тези са много по-удобни! — вдигна очи към него със сияещо лице. — Откъде знаеш размера на краката ми?

Кай сви рамене.

— От стъпките ви — очите им се срещнаха и в неговите проблесна искрица на гордост, каквато тя рядко бе виждала. — Изработих ги, като направих копие на моите сандали.

— Наистина ли? — възкликна изненадано Мика. — А аз мога единствено да копирам свитъци. Два пъти съм преписвала афоризмите на Конфуций. Знаеш ли, че той казва: „Жените трябва да се гледат, а не да се слушат?“. Как смее? Аз съм самурай… — девойката млъкна. Самураите не се оплакваха. — Но моята гувернантка винаги повтаря: „За една дама са подходящи думите, а не делата“. И тогава какво да правя аз?

Тя пак млъкна, като видя изражението на Кай, и внезапно осъзна, че необмислените думи могат да бъдат дела, също като шамара по бузата или пробождането с меч на едно доверчиво сърце.

— Благодаря ви, Кай-сама — промълви и се поклони, сякаш се обръщаше към един от най-уважаваните гости на баща си. — Досега никой не ми е подарявал нещо, което е изработил със собствените си ръце. Това е най-прекрасният подарък, който съм получавала.

Кай отново се усмихна и бледото му лице поруменя, придобивайки тъмнорозовия цвят на вишневите цветчета.

Мика скри дланите си в дългите си ръкави и кръстоса ръце, за да потисне внезапното желание да го прегърне. Вече знаеше, че той не обича да го докосват.

— Е — каза с деловия тон на истинска дъщеря на даймио. — Къде ще отидем днес?… Ще ми покажеш ли къде живееш?

— Не — на лицето на Кай се изписа гримаса и тя не знаеше как да я изтълкува. Той беше отказал да приеме дори и малка изоставена колиба в самия край на селото Ако и някои от мъжете се бяха пошегували, че момчето сигурно живее заедно с кучетата в кучкарника. Но баща й я беше уверил, че Кай си е построил къща в покрайнините на гората. Мика не спираше да се чуди как ли изглежда домът на един тенин. — Не искайте това от мен.

— Но защо?

— Защото… няма да… — момчето се насили да се усмихне. — Има хиляди по-хубави неща, които могат да се видят.

— Но…

— Елате — той вдигна рязко глава и тръгна напред, без да добави нито дума.

Тя пак повдигна полите на кимоното си и го последва по брега на потока.

 

 

Оиши и Хару — главната гувернантка на господарката Мика, влязоха в покоите на господаря Асано и коленичиха пред него, като дълбоко се поклониха. Той ги погледна леко изненадано, когато те вдигнаха глави с мрачни лица, сякаш никога не бе очаквал, че ще доживее да ги види двамата заедно. Оиши се съгласи мълчаливо с неизреченото мнение на господаря Асано, който им даде знак да се настанят удобно.

Обаче, когато те седнаха на меките татами пред ниското му писалище, лицето му изведнъж се намръщи, сякаш внезапно бе осъзнал какво би могло да ги събере заедно.

— Да не се е случило нещо с дъщеря ми?

— Не, тоно! — отговори бързо и малко прекалено високо Оиши. Той си пое дъх и пак сведе глава. — Простете ми, тоно, не се е случило нищо лошо. Но… Хару-сан помоли за аудиенция, защото гувернантките на Мика-химе искат да изразят своята загриженост за… ъъъ… — той погледна с надежда към главната гувернантка.

— Асано-сама — каза Хару с далеч по-мек тон, отколкото бе разговаряла с младия самурай, но все пак твърдо решена да се изкаже. — Дъщеря ви започна да се държи много непристойно. Тя настоява да прави дълги разходки извън крепостните стени.

Господарят Асано повдигна вежди.

— Пролетта току-що настъпи и дърветата цъфнаха, а тя е в пролетта на живота си. Защо да не иска да се наслади на красотата на природата? Да не би вие и гувернантките да сте прекалено остарели, за да я следвате? — той се усмихна кисело.

Хару се изчерви и отново сведе глава.

— Съвсем не, тоно! И повярвайте ми, ще пожертваме всичко, за да бъде Мика-химе щастлива. Но досега никога не сме имали този проблем с нея. Едва… едва след като… — тя млъкна, сякаш внезапно си спомни какво бе отношението на господаря Асано към момчето, независимо какво си мислеше тя за него. — … Кай дойде тук. Сега, по време на разходките ни навън, Мика-химе бяга от нас винаги, когато може. Не идва, когато я викаме, и тича… тича без сандали! — тя бръкна в единия широк ръкав на робата си и измъкна малък сандал, очевидно принадлежащ на Мика.

— След като Кай…? — повтори Асано. Оиши никога досега не бе виждал господаря си объркан два пъти в един и същи ден, още повече по време на един разговор.

— Всеки път, когато изчезне, тя отива да се срещне с това момче! — Хару-сан сви неодобрително устни. — Когато я намерим, те винаги са заедно.

— И какво правят? — попита господарят, като лицето му отново стана загрижено.

— Ами, един път газеха в потока… дрехите й бяха подгизнали и тя можеше да се разболее. Друг път си подхвърляха един кален сандал. А веднъж седяха на самия край на скалата, точно до старата наблюдателна кула. Краката им висяха над бездната! Мика-химе каза, че „само се любували на красивата гледка“.

— Гледката наистина е красива — отбеляза господарят Асано. Той взе ветрилото, което лежеше на писалището му, и го отвори, като се взря в написаното или нарисуваното на страната, която гледаше към него. После вдигна очи. — Да не би да се държаха за ръце?

Лицето на Хару-сан се смръщи, сякаш бе яла стипчива райска ябълка.

— Разбира се, че не! Ако имах и най-малкото подозрение, веднага щях да дойда при вас.

— Когато бяхме млади, двамата с жена ми често се държахме за ръце на онова място — господарят Асано погледна за миг надолу към ветрилото, без изобщо да ги забелязва. Но след това той рязко го затвори и пак насочи вниманието си към Хару. — Значи ми казвате, че дъщеря ми се държи като разглезено хлапе. Мислех, че е ваше задължение да обуздаете този род поведение. Тя е дъщеря на даймио, а не богиня.

— Аз… не, тоест, да, тоно, винаги сме се стремели да я възпитаваме така, че да бъде дъщерята, каквато вие искате да бъде…

— И доколкото виждам, тя все още е такава — каза господарят Асано и се усмихна успокоително.

— Досега — Хару-сан сключи ръце в скута си. — Никога преди не се е държала така непослушно и просто ни се струва… — главната гувернантка сведе очи.

— Нали не се каните да ми кажете, че момчето е йокай, който я е омагьосал? — развеселеното изражение на лицето на господаря Асано се смени с досада още преди Хару-сан да вдигне глава.

— Не, тоно — отвърна тя неохотно. — Но дори Кай да е само едно обикновено момче и да няма намерение да й навреди… той е хинин.

Оиши трепна, когато главната гувернантка спомена названието, което никой друг не се бе осмелил да произнесе на глас пред господаря Асано, въпреки загрижеността им за странностите на момчето. Хинин означаваше „не-човек“ и макар да не се вземаше в буквалния му смисъл, той донякъде беше верен. С това име се назоваваше утайката на обществото, включваща бивши затворници, скитници, мелези, всякакъв вид изгнаници… с една дума, невидимите хора, които оцеляваха в пукнатините на едно общество, където принадлежността към дадена класа и рангът определяха всичко: идентичността на човека, неговата съдба. Дори просяците в Едо си имаха съюз с определен водач, в съответствие със закона. Хинин нямаха нищо.

— Момчето може и да не разбира какво означава това, но Мика-химе го знае много добре. Ако я видят с него, особено без нейните придружителки… Той може и да е демон — Хару-сан поклати глава със стиснати очи, сякаш дори мисълта за това беше твърде непоносима. — Моля ви, тоно, опитахме всичко, за да я накараме да слуша. Ако поговорите с нея, само този път… Тя ще уважи желанието на баща си, сигурна съм в това.

С помрачняло лице и също толкова мрачен тон господарят Асано отговори:

— Чух становището ви, Хару-сан. Ще говоря с дъщеря ми. И с Кай.

Тоно, а дали той ще ви послуша? — осмели се да попита Оиши. — Дали е способен да разбере как това би могло да навреди на Мика-химе? Трябва да го изгоните, за да сме сигурни, че той…

— Кай ще разбере. Убеден съм, че по-скоро ще умре, отколкото да навреди на Мика, по какъвто и да е начин — Асано изгледа намръщено самурая. — Както изглежда, Кай си знае мястото по-добре от дъщеря ми… въпреки че той има потенциал един ден да стигне много по-далече. Оиши, не забравяй, че хинин не е каста, в която човек се ражда, а там го захвърля съдбата. Той може да изпадне дотам, че да стане невидим за другите хора, но с достатъчно силна воля може да промени хода на съдбата, може да промени живота си. Вярвам, че Кай притежава такава сила. Надявам се само, че когато той го докаже, ти ще си там, за да се увериш лично в това.

Младият самурай се поклони, за да скрие руменината, избила на лицето му. Но дълбоко в себе си взе дръзкото решение, че едно нещо никога няма да види — момчето мелез от кучкарника да се ожени за дъщерята на даймио. Защото без значение какво щеше да направи Кай, за да се издигне в обществото, той никога не можеше да стане самурай. Чувствайки, че аудиенцията е към края си, Оиши се изправи и прикри своето унижение от мъмренето, което беше получил, като протегна ръка, за да помогне на Хару-сан да стане.

— Благодаря ви, тоно — каза тя смирено, поглеждайки към Асано. — Моля да ми простите за неканеното посещение. Много съм ви признателна за помощта по този въпрос.

Двамата със самурая отново се поклониха и господарят Асано кимна, като направи леко движение със затвореното си ветрило, което ги накара да побързат да си тръгнат. Каквото и да се въртеше сега в ума му, очевидно не беше тяхна работа.

 

 

Мика най-накрая стигна до върха на хълма, където се издигаше разрушената наблюдателна кула, и гледката към Ако, която жадуваше да види, изпълни очите й.

Кай остана неподвижен, загледан отвъд самотното дърво, което беше единственият часовой, останал тук в продължение на почти сто години. Момчето гледаше толкова съсредоточено, сякаш самото то бе поставено на пост. Ако беше друго момче, Мика щеше да помисли, че се преструва на самурай от Епохата на воюващите провинции. Но Кай не приличаше на никой човек, когото тя познаваше, и когато гледаше към хоризонта, Мика знаеше, че вижда неща, които никой друг не би могъл дори да си представи.

Под тях се ширеше замъкът Ако, селото към него и обработваемите земи отвъд тях, които се простираха чак до далечните покрайнини на гората. Виждаха се терасовидни и гористи хълмове, долини и реката, която, след като заобикаляше замъка, продължаваше пътя си извън полезрението им, където се простираше и самото море, и пристанищният град на Ако.

Красотата на гледката изпълни с копнеж сърцето й, прииска й се тя да може да бъде нарисувана на хартиените пана на стените в стаята й, така че, докато спи в нея, да има усещането, че спи сред лятната трева. Щеше да има звезди, изрисувани по тавана със златен варак…

Мика тръсна глава и прогони картината от съзнанието си. Никой художник не можеше да изобрази цялата тази красота, дори и на копринено платно, а и колко егоистично бе от нейна страна да иска тази картина само за себе си. Баща й винаги казваше, че красотата на Ако е божия благодат, която не се купува и продава като сноп ориз. Тя принадлежеше еднакво на всички, които живееха тук.

Тя щеше да бъде доволна просто да има очи, за да й се любува като Кай. Мика погледна към полята и видя как гледката се бе променила, как дните, преминали в месеци, бяха оставили следи от сезоните, които се редуваха в една безкрайна спирала. Последния път, когато двамата бяха тук, оризищата бяха наводнени за засаждане; те отразяваха синьото небе и белите облаци по него и на нея й се бе сторило, че замъкът Ако се носи във въздуха. Сега на тях бяха избуяли здрави стръкове ориз и земята приличаше на юрган, обагрен във всички нюанси на зеленото, характерно за ранното лято.

Изведнъж в ума й изплуваха думите, казани от баща й, след като майка й почина: „Хората плачат, когато загубят любим човек, защото това създава празнота в собствения им живот, която им причинява болка. Но те не трябва да скърбят за починалия, защото всеки край води до ново начало, както вечната душа се връща чрез колелото на прераждането“.

Той й беше обещал, че един ден душата на любимата им съпруга и майка ще се върне на този свят, както ще се случи и с техните души, и те ще се видят отново. Подобно на сезоните, техният външен вид ще е променен, но душата е като земята — преражда се за нова пролет след всяка зима, още по-красива, защото известно време си е почивала спокойно.

Мика примигна и тръсна глава. Тогава не бе разбрала какво се опитва да й каже баща й. Но сега внезапно сякаш прозря напълно думите му… Колко странно бе, че когато беше с Кай, винаги виждаше себе си и живота си в някаква съвсем различна светлина.

Като приближи до него, той обърна глава, направи няколко крачки встрани, приклекна и се взря в клоните на един храст, сякаш забравил за присъствието й.

Тя тъкмо се канеше да го извика по име, когато Кай вдигна ръка и прошепна:

— Спри!

Стресната, Мика затвори уста и приклекна тихо до него. Той повдигна единия клон на храста, който разглеждаше.

— Шшшт! Погледни… какво виждаш?

Тя се втренчи в храста.

— Клон — обяви разочаровано очевидното.

— Не — момчето поклати глава, показвайки й мястото, където клонът беше счупен. — Това е от елен. Поел е по тази пътека — Кай посочи надалеч по билото на хълма. Той вдигна глава, очите му проследиха нещо, невидимо за нея. — Крие се в… онзи гъсталак.

В далечината, сякаш почувствал погледа му, един елен изскочи от храстите и се втурна с големи подскоци навътре в гората.

Мика го наблюдаваше усмихната как се отдалечава, любувайки се на грациозността и лекотата на движенията му, докато той се скри от погледа й. В съзнанието й тайнствената връзка между духа на Кай и този на горските създания изглеждаше почти като чи — мистичната енергия, която изпълваше вселената и обединяваше всички неща, от най-простото камъче до царството на боговете.

Още от малка тя бе чела много томове и свитъци за свещените религии шинтоизъм и будизъм, но те представляваха само безкрайни страници с канджи[10], които трябваше прилежно да преписва, и нищо повече. В лицето на Кай, толкова познато и все пак някак различно по начин, който не можеше да определи, Мика бе открила красота, каквато не бе виждала преди, а в очите му имаше някакво тайнствено знание, нещо, което не бе съзирала в погледа на никой друг.

В замъка Ако някои хора още шушукаха, че той не е човек, но щом твърдяха това, как можеха да не виждат, че сред тях живее тенин, а не демон? Възрастните водеха безкрайни разговори на чаша чай или саке за Просветлението и как да го постигнат, но въпреки това бяха изпратили един небесен пратеник, който бе дошъл при тях, да чисти на кучетата.

Кай бе приел работата смирено, без да се оплаква. И вместо да се бои да отиде при кучетата, той бе влязъл в територията на глутница от ръмжащи полудиви зверове, от които тя основателно се страхуваше, и ги бе превърнал в добре възпитани животни, които го посрещаха с нетърпелив лай и дружелюбно размахваха опашки.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя стисна юмруци. Това не беше правилно. Не беше правилно. Мика замига бързо, като сведе поглед, докато се овладее.

После погледна към Кай, който я наблюдаваше с любопитство, и този път той не извърна очи, както правеше обикновено. Те останаха приковани в нейните, сякаш бе зърнал нещо — нейното страхопочитание, удивление, отражение на неземната красота, която тя виждаше в лицето му и в душата му — и го вдигна пред нея като огледало.

Внезапно Кай отклони поглед и наведе глава, а тя загрижено захапа долната си устна, докато не забеляза, че ръката му търсеше нещо в тревата. Той вдигна една фиба, която беше паднала от косата й — любимата й фиба от слонова кост, с формата на стрела, с прикрепени в единия й край ястребови пера.

Момчето й я подаде на отворената си длан. Докато я вземаше, пръстите й хванаха ръката му и я стиснаха.

И точно в този момент от подножието на хълма до тях долетяха гласовете на нейните гувернантки, които отчаяно викаха името й.

Мигът отлетя, изчезна като образа й в неговите очи. Тя взе фибата и я забоде в косата си, а на лицето й се изписа безсилие и разочарование.

Двамата забързано скочиха на крака и заизтупваха листата от дрехите си. Тя се обърна, за да поеме надолу по склона на хълма, преди някоя от притеснените й придружителки да припадне от топлинен удар или тревога.

Докато се извръщаше, видя собственото си разочарование, отразено в очите на Кай, видя дълбоката самота, която винаги бе стаена в тях.

Мика се върна импулсивно и го целуна. После тръгна твърде бързо, за да види изражението му или той да види нейното, и се заспуска по пътеката, пъргава и уверена като сърна.

Бележки

[1] Гората Аокигахара е най-известното място за самоубийства в Япония. — Б.пр.

[2] Господарю (яп.). — Б.пр.

[3] Японски митологични същества, считани някога за разрушителни демони, предвестници на война. С времето са взели да ги считат за закрилящи, макар и все така опасни, духове от планините и горите. — Б.пр.

[4] Главен управител (яп.). — Б.пр.

[5] Японски хрян. — Б.пр.

[6] Традиционен японски дюшек, който на сутринта се прибира в специален шкаф. — Б.пр.

[7] В будизма бодхисатва се превежда като „просветлено съществуване“, и също и като „същество на просветлението“ или като „същество на мъдростта“. Традиционно това е всеки, който, подтикван от огромно състрадание, създава бодхичита, която е спонтанното желание да станеш Буда за доброто на всички съзнателни същества. — Б.пр.

[8] Лисица (яп.). Лисиците са често срещан обект в японския фолклор, където ги изобразяват като интелигентни същества, притежаващи магически способности, които се увеличават с възрастта. — Б.пр.

[9] Японско хладно оръжие с дълга ръкохватка, с овално сечение и извито едностранно острие, с което се биели самураите в Древна Япония. — Б.пр.

[10] Японски йероглифи. Канджи буквално означава „букви на династията Хан“, при управлението, на която китайските писмени знаци са били стандартизирани за първи път. — Б.пр.