Джоан Д. Виндж
47 ронини (21)

19.

Господарят Кира стоеше до коня си във вътрешния двор на замъка Кираяма и чакаше придружаващите го войници да приключат с приготовленията за пътуването му до семейната гробница.

Но той не бе единственият, който чакаше с измамното си търпеливо изражение. Очите му най-сетне срещнаха единственото нещо, което имаше нужда да види, преди да тръгне: Мика. Придружена от нейните прислужници и от специално назначената й лична охрана, тя мина край тежковъоръжения му ескорт и накрая спря пред него.

Слугите на Мика коленичиха и се поклониха в краката му, охранителите й също се поклониха, но самата Мика дори не сведе поглед и отвърна на неговия със същата стаена гордост, която му беше демонстрирала през цялата изминала година.

Той я погледна с мълчаливо възхищение.

— Ще отида до гробницата на предците ми и ще оставя дарове за благословията на сватбата ни — каза той, след което с изтънчена вежливост попита: — Има ли нещо, за което вие искате да се помоля?

Мика отклони за миг очи от лицето му и погледна към огромния самурай в черна броня, който го придружаваше навсякъде като негов телохранител и главен васал. След това отново го погледна в очите.

— Господарят няма да хареса отговора ми — каза тя с напълно спокоен и също толкова вежлив тон.

Кира я дари с една лека усмивка.

— Тогава ще дам отговор вместо вас. След два дни ще се оженим и аз ще управлявам Ако редом с вас — заяви той. Погледът на Мика стана твърд и студен като лед, но той му устоя, без да трепне. — Може и да ме презирате, госпожице, също като баща ви, но нашите деца и децата им след това ще бъдат от една кръв.

След тези думи Кира се обърна, сложи крак в стремето и с едно движение се метна на седлото.

 

 

Ронините достигнаха мястото, където се намираше семейната гробница на Кира, когато здрачът се сгъстяваше и едва имаха време да скрият конете си сред дърветата и да се приближат внимателно пеша.

Нямаше луна, която да осветява като нежелан фенер тайните им маневри. Милионите звезди осигуряваха на ронините достатъчно светлина да виждат околностите, но подобно на свещи, горящи недостижимо далече, не им бяха от никаква помощ, когато последният дневен светлик се стопи в небето.

Силуетът на фамилната гробница на Кира приличаше повече на колиба, отколкото на храм. Отдалечената постройка гледаше към разкалян път, минаващ през полята, където пролетната сеитба бе все още далеч. В гробницата имаше само една малка дървена статуя на Буда и място за оставяне на дарове, като цялата постройка можеше да побере не повече от трима-четирима души, които да коленичат и да се молят едновременно. Кай се зачуди дали Кира я е оставил непроменена в знак на почит към скромния произход на предците му, или по-скоро, както и подозираше, тя символизираше силното желание на Кира да се разграничи от тях.

Големи купи сено оформяха тясна пътека през стърнището, която водеше от мястото, където Исогай бе извел другите от гората, почти до входа на гробницата. Тя им предоставяше добра видимост, както и надеждно прикритие, което можеха да използват, за да се приближат.

Но колкото по-дълго Кай разглеждаше пейзажа пред себе си, толкова повече му се струваше, че купите сено, очертаващи се на фона на притъмнялото небе, крият нещо тайнствено. Имаше чувството, че вижда призрачните гробници на отдавна умрели царе, очертаващи пътя на ритуални процесии към нещо, което трябваше да е далеч по-внушително от простата дървена колиба, в която се намираше семейната гробница.

Той притисна с ръка челото си, опитвайки се да скрие отвратителната картина, която изпълваше съзнанието му с усещане за неестествена сила — сила, която, изглежда, се излъчваше от самата гробница.

Насили се отново да установи контрол над сетивата си. Откакто бяха стигнали до фермата, се чувстваше прекалено изморен и неспокоен, за да е полезен на себе си или на останалите. Даде си сметка, че враждебните погледи на твърде многото мъже, които не бяха свикнали с присъствието му, бяха изострили чувството му за безпокойство.

Дори потеглянето на път към целта им не беше подобрило настроението му. Казваше си, че всичко се дължи само на нервността преди битката. Всички те бяха чакали този момент толкова дълго. В крайна сметка нямаше да се изправя повторно нито пред цилин, нито пред господаря на тенгу. А и този път нямаше да се изправи сам пред врага.

„Страхът е твоето преимущество“. Опита се да преглътне безпокойството си, да се примири с неудобството и да убеди сам себе си, че треперенето на тялото му се дължи единствено на нощния вятър, че странната енергия, която усещаше около гробницата, вероятно е остатък от нещо друго, съществувало някога на това място. Сега това беше само една скромна крайпътна гробница, подобна на онези, които бе виждал на толкова много места, макар и никога да не бяха имали подобно излъчване. Дори и да беше семейната гробница на Кира, купите сено край нея си бяха просто купи сено — удобно прикритие, което щеше да помогне на дошлите тук с важна мисия да изпълнят свещения си дълг. В гробницата се виждаше коленичила за молитва самотна фигура, осветена от трепкащото пламъче на една-единствена свещ. Беше самият Кира. Кай беше сигурен в това, съдейки по познатия силует на кимоното на даймиото.

Оиши стоеше близо до него в края на горичката и също разучаваше обстановката. Започна да раздава тихи заповеди на мъжете наоколо, изпращайки ги да търсят скрити войници или охранители в засада. Въпреки твърденията на Исогай, че Кира щял да води със себе си само шепа стражи, които да се грижат за сигурността му, разчитайки на тъмнината да стори останалото, Оиши явно бе чел внимателно „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ и се ръководеше от принципа, че дори местните власти не беше задължително да са запознати с цялата истина. Реагирането съобразно обстановката беше най-добрата тактика.

Заобиколен от малцината мъже, които бе избрал за прякото нападение над Кира, той нареди на последния от другите ронини: „Остани тук и се оглеждайте за хората на Кира“. Не беше достатъчно само да отнемат живота му и да вземат главата му, някой все пак трябваше да оцелее, за да се върне обратно до гроба на господаря Асано.

След това той направи знак на основната група от бойците си и Кай да го последват.

Исогай и Оиши вървяха начело, докато останалите, заедно с Кай, ги следваха, разпръснати из замръзналото поле. Стърнището шумолеше под напора на нощния вятър и заглушаваше случайното издрънчаване на някоя броня или меч, докато прибягваха като сенки от едно тъмно място до друго напред към целта.

Щом се приближиха до гробницата, ронините се снишиха на четири крака, а след това запълзяха по корем. Сега всички виждаха ясно фигурата на Кира. Вниманието му бе погълнато изцяло от молитвите и той несъмнено търсеше помощ от боговете — коварният план, който бе замислил и заради който бе съсипал живота на толкова много хора, да се осъществи успешно след два дни.

И това щеше да се случи…

Освен ако някой не успееше да го спре тази нощ.

Щом ронините се приближиха, видяха само двама телохранители близо до Кира — само двама. Те го чакаха на почтително разстояние и държаха юздите на коня му и на техните коне.

Кай изправи леко глава заедно с нов порив на вятъра, от който стърнищата пак зашумоляха подобно на хор от призрачни гласове, а леденият му дъх накара кожата на мелеза да настръхне. Сетивата му отново се изостриха до крайност. Все още не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че някаква непозната сила, която нямаше място тук, продължава да витае наоколо. Тъмните фигури на Кира и двамата телохранители се открояваха ясно пред вътрешния му взор, сякаш имаше пълнолуние, въпреки че на небето нямаше и следа от луната. Виждаше и слабия отблясък, хвърлян от мечовете на тенгу, които Башо и Ясуно стискаха в ръце. Видя и Хазама да стиска меча, принадлежал преди на Оиши, както и самия Оиши да изважда тантото на господаря Асано, готвейки се най-сетне да отмъсти за него.

Всичко беше наред. Всичко вървеше точно по план. Кира беше в ръцете им, независимо какво щеше да се случи.

Тогава защо имаше чувството, че опасността дебне толкова наблизо, че можеше да я сграбчи за гърлото, само ако знаеше накъде да се обърне?

Все още начело, Оиши и Исогай се разделиха и поеха в противоположни посоки. Заобикаляйки последните купи сено, те се промъкнаха до телохранителите и ги събориха на земята. Двамата пазачи бяха мъртви, преди да успеят да издадат и звук. Оиши и Исогай се изправиха мълчаливо и тръгнаха към Кира, който все още стоеше на колене пред гробницата.

Кай и останалите се изправиха на крака — смъртта на телохранителите беше знак да се приближат. Но щом направиха няколко крачки, неясната аура, която обгръщаше гробницата, изведнъж лумна в пламъци, сякаш силите, които Кай бе решил, че от векове лежат погребани там, в един миг бяха изскочили на бял свят.

Молещият се глас също се промени и от едва доловим шепот се превърна в пронизителен женски глас, който отчетливо изричаше заклинание, от което го побиха тръпки.

Вятърът засвистя сред сухите стърнища и разтърси купите сено, когато Исогай внезапно се закова на място и очите му побеляха като на слепец.

— Исогай! — извика Оиши и се втурна към него.

Кай се спусна след него и го сграбчи за ръката.

— Това е капан! Бягай!

Оиши ядосано се освободи от хватката му и отново се затича към Исогай.

Ронинът обърна замъгления си взор към него и с глас, който някога може и да бе принадлежал на истинския Исогай, каза:

— Съжалявам.

В този миг от устата му изригнаха пламъци.

Оиши се закова на място и вдигна ръка към очите си, а светлината на пламъците освети ужаса, изписан на лицето му.

Фигурата, която никога не е била Кира, се изправи на крака и се обърна към тях, разкривайки, че е жена.

Беше китсуне.

Гласът й се извиси, див и изпълнен с екстаза на демоничната енергия, която преминаваше през нея, докато изричаше последната част от заклинанието си.

Исогай избухна в пламъци.

Лисичи огън. Кай не го беше виждал никога преди, само беше чувал за него от тенгу. Никога не си беше представял, че лисичият огън притежава такава ужасна мощ. Той отстъпи назад заедно с Оиши и закри лице от адските пламъци.

Докато отстъпваха, препъвайки се, пред ужасната гледка на смъртта на техния другар, пламъците, които бяха погълнали напълно тялото на Исогай, изведнъж се извиха навън и се разделиха на две. Двете огнени струи поразиха като драконов дъх най-близките купи сено и подпалиха стърнището около тях, затваряйки в огнен кръг мъжете, готвещи се да нападнат вещицата.

Когато огънят лумна пред него, Кай се наруга, задето не се беше доверил на инстинктите си, а се бе опитал да бъде просто човек, когато най-човешкото в него винаги бе било отричането на действителността.

Отчаян, той се концентрира единствено върху това да намери изход, преди пламъците да станат невъзможни за преодоляване. Блясъкът на огъня го заслепяваше, а от черния дим на горящите купи сено беше почти невъзможно да види място, където пламъците все още не бяха отрязали пътя им. Чу паникьосаните викове на другите ронини: „Измъквайте се! Насам! Ето оттук!“, докато тичаха обезумели през полето. Вятърът разнасяше пластове горящо сено от купите и ги запращаше в кръга, където бяха обградени като в капан, подпалвайки нови огньове в сухото стърнище.

Докато се оглеждаше за Оиши, Кай зърна за миг вещицата през огнената стена, зад нея изненадващо се бяха появили стрелци, излезли от скривалищата си зад гробницата, а от едната й страна стоеше огромният самурай в черната броня — същият, който го беше победил в турнира на господаря Асано преди толкова много време.

В мига, в който видя вещицата, тя също го забеляза и се изсмя зловещо, посочвайки го с ръка. Стрелците на Кира вдигнаха лъковете си и пуснаха стрелите си по хората, затворени в огнения кръг. Сред безредните викове около Кай се извисиха писъци от болка. Един от конете на телохранителите, който бе останал в огнения капан, препускаше насам-натам, обхванат от по-голяма паника, отколкото мъжете, които събаряше, опитвайки се да открие път за бягство.

Оиши дотича до Кай точно когато той се загледа към отсрещния край на полето. Той се намираше най-далеч от стрелците и Кай внезапно си даде сметка, че там купите сено бяха разположени на най-голямо разстояние една от друга, за да ги подмамят да влязат в капана. Посочи натам и Оиши кимна разбиращо. Двамата се затичаха, а Оиши извикваше на всеки срещнат да ги последва, докато накрая гласът му се превърна в дрезгав грак от лютивия дим, който вдишваше. Кай също започна да крещи с надеждата, че някой ще го послуша, докато следващият рояк от стрели се посипа зад тях като смъртоносен дъжд. Извън горящия кръг се чуваха звуците на битка и Кай разбра, че и другите ронини бяха попаднали в засада.

Башо ги настигна, следван от Ясуно, точно когато ужасеният лутащ се кон се изпречи на пътя им. Животното тичаше право към тях, обезумяло от инстинктивния си страх от огъня. Двамата мъже се дръпнаха отчаяно встрани, но конят закачи Ясуно и го повлече. При падането на Ясуно Кай зърна края на оформения от купите сено коридор, който се стремяха да достигнат. Почти можеше да различи силуетите на дърветата отвъд него. Все още имаше шанс да успеят да преминат.

Обърна се и започна да крещи на останалите и да сочи към стесняващата се пролука в стената от пламъци. Но докато се обръщаше, изведнъж осъзна, че Ясуно не се е изправил, конят го беше повалил в безсъзнание. Башо явно току-що бе разбрал същото. Без никакво колебание той се втурна обратно през горящото поле под дъжда от стрели към приятеля си.

Кай наблюдаваше Башо от мястото, където беше спрял, и подканяше ронините, които тичаха, препъвайки се към него, да продължат напред, като им сочеше мястото, където пламъците бяха най-ниски. Междувременно Башо бе посрещнат от нов рояк от стрели и Кай го видя да се препъва и олюлява, когато няколко от тях го уцелиха.

Обаче той не спря, докато не стигна до падналия Ясуно. Грабна го и като го предпазваше със собственото си тяло, го понесе обратно, залитайки, когато още и още стрели се впиха в него, забивайки се в бронята, докато накрая Башо заприлича на огромен таралеж.

Бронята му обаче не го прикриваше толкова добре, колкото би скривала нормален мъж. Така и не бяха успели да намерят или откраднат достатъчно големи доспехи, които да му стават. Кай се запита мрачно колко ли от тези стрели бяха успели да достигнат до целта си.

Хвърли поглед през рамо и видя, че неколцина от хората им вече успяваха да се измъкнат от пламъците. В същото време си даде сметка, че Оиши и Хара бяха все още с него в горящото поле, помагайки на останалите да излязат, и никой от двамата, както и той самият, не бързаше да избяга, преди да е спасил колкото може повече хора.

Като погледна отново към Башо, забеляза, че вещицата вече не се виждаше зад огромната стена от пламъци. Надяваше се и тя да не може да види измъкващите се мъже. Група ронини вече бяха извън огнения кръг и помагаха на останалите, излизащи от него, да угасят горящите си дрехи.

Башо почти стигна до мястото, където Кай го чакаше заедно с Оиши и Хара. Тримата се втурнаха да му помогнат за Ясуно и отново се изправиха пред стената от огън. Хара пръв се хвърли през нея и мъжете, чакащи отвън, набързо го покриха с одеяло, за да потушат пламъците.

Кай хвърли един бърз поглед към Оиши — двамата хванаха Башо за лакти те и подкрепяйки го, се затичаха напред със затворени очи и се хвърлиха в огъня.

След миг те вече бяха от другата страна, извън пръстена на смъртта, като се проснаха на земята, а останалите се втурнаха да ги покрият с още одеяла, свалени от гърбовете на конете им.

Олюлявайки се, Оиши успя да се изправи на крака и погледна назад към пламъците, за да види дали в огнения капан не е останал още някой от хората им.

— Хазама! — изкрещя изведнъж той и размаха ръце, когато видя своя заместник-командир да се препъва към тях през горящото поле.

Ала внезапно самураят с черната броня се появи сред пламъците точно зад Хазама. Приличаше на шинигани — духът на смъртта, който е дошъл, за да отнесе душата му. Хазама се обърна в опит да се защити, но щом видя меча му, гигантът се хвърли към него и замахна с огромния си меч точно когато огънят лумна с нова сила и скри всичко от погледа на ронините, отнемайки последната надежда за спасение на тези, които бяха останали вътре.

Оиши изрева от гняв и се втурна обратно към пламъците, сякаш бе изгубил и зрението, и ума си.

— Не! — Кай го сграбчи отзад и без да го пуска, го задърпа настрана, борейки се с безумния порив на другия мъж да спре това, което не можеше да бъде спряно. — Оиши, той е мъртъв! — Кай го държеше здраво за раменете, макар че отчаяният му глас прозвуча почти нежно.

Постепенно натрапчивият импулс напусна Оиши, оставяйки го с празния поглед на изгубено дете.

— Трябва да вървим — каза Кай.

Оиши кимна и Кай го пусна, щом почувства, че разумът му отново е поел контрола над тялото му. Двамата се обърнаха и Оиши се съвзе при вида на мъжете, очакващи неговите заповеди.

— Къде са другите? — попита той с предразнял от пушека глас.

— Някои все още се бият там — отвърна един от хората му и посочи с ръка към тъмното поле, откъдето над бученето и пукота на огъня се чуваха звуците на водеща се битка.

— Дайте сигнал за отстъпление — с горчивина в гласа нареди Оиши.

Един стрелец с лък извади сигнална стрела и я пусна в небето, а след това още една и още една, а острото им свистене отекна надалеч в нощта. Хара се изправи и взе да измъква счупените парчета стрели от бронята си, а Ясуно се помъчи да седне, като търкаше ударената си глава. Хара му помогна да стане на крака. Кай се наведе, за да помогне на Башо.

— Хайде — подкани го той, а на лицето му се изписа тревога, когато лежащият на земята Башо само го погледна, без дори да повдигне ръка.

Башо продължи да го гледа, примигвайки мълчаливо, без да се опитва да се изправи.

— Не мога да помръдна — каза той със странно изражение на лицето.

Кай погледна към останалите, чиито лица изразяваха едно и също опасение.

 

 

Заедно четирима мъже повдигнаха внимателно Башо, подкрепяйки раменете, главата и тялото му. Влагайки цялата сила, която им бе останала, те успяха да го завлекат в гората, като през цялото време краката му се влачеха по земята.

 

 

С нечовешко търпение вещицата изчака запаления от нея огън да си свърши работата. Обиколи внимателно обгореното поле, пристъпвайки между все още тлеещите купи сено и овъглените останки от телата. Стърнището в далечината все още пушеше, а отделните огнища постепенно угасваха като смъртно ранен воин. Тя се усмихна доволна от себе си и се върна назад, за да огледа още веднъж за следи, разкриващи самоличността на мъртвите мъже наоколо.

Под нозете й се вдигаха облачета пепел, а след дългата й, влачеща се по земята роба — сажди и прах. Вятърът, който скриваше звездите зад не по-малко тъмни облаци, навяваше в лицето й дим, който дразнеше очите й, но нито една сълза не се отрони, за да ги промие. Тя нетърпеливо махна с ръка, за да пропъди дима, претърсвайки обгорените останки за някакво доказателство, че планът й е успял, доказателство, което дори Кира би могъл лесно да разпознае.

Гигантът в черната броня, който също беше нейно творение, а не помощник на Кира, каквото и да си мислеше той по въпроса, мълчаливо следваше всяка нейна стъпка. Той твърдеше, че е убил Оиши — бившия кару на замъка Ако, след като го е познал по фамилния герб, гравиран на дръжката на меча му. Нямаше причина Мицуке да се съмнява в думите му. Но Кира трябваше да види доказателството, което само този меч можеше да й осигури, затова трябваше да го намери.

Най-накрая забеляза проблясващото сред пепелищата острие, все още стискано от обгорели пръсти. Слугата й се наведе и го взе, като избърса пепелта и саждите от дръжката, преди да й го подаде. Изящно изработен меч — още по-красив с фамилния герб на рода Оиши, гравиран на дръжката.

 

 

Когато Мицуке най-накрая се завърна в замъка, Кира я очакваше в покоите си. Той така и не беше излизал оттам, тъй като след трансформацията й в негово подобие вещицата бе демонстрирала вместо него почит към предците му и смелост, обявявайки, че напуска крепостта, за да се помоли в семейната гробница, единствено и само за да може господарката Мика да стане свидетел на представлението. Каквито и молитви да бе искал да отправи Кира, той ги беше изрекъл в светилището, разположено зад стените на замъка, докато исполинският самурай и стражите, които се преструваха, че пазят господаря си по пътя, бяха последвали коварната лисица навън и бяха нападнали от засада заговорниците ронини.

Господарят й, както винаги, беше успял да опази ръцете си чисти, оставяйки другите да свършат кървавата му работа. „Той е истински гений в преотстъпването на отговорност“ — помисли си Мицуке без грам ирония. Знаеше, че това е едно от жизненоважните умения на всеки лидер, но знаеше също, че то лесно можеше да се превърне от сила в слабост.

Тя влезе в покоите на Кира и се поклони ниско пред него, показвайки му уважението и смирението, които Мика никога нямаше да се унижи да му покаже, в опит отново да му засвидетелства своята благосклонност и преданост. Тя не го беше предала. Със сигурност това, което беше извършила тази нощ, както и доказателството, което носеше със себе си, щяха отново да събудят искрата между тях двамата.

Муцуке му подаде меча с две ръце.

— Това принадлежеше на Оиши, господарю — изрече тя с най-нежния си и изкусителен глас.

Кира се взря в острието, разпознавайки гербовия знак на дръжката. Напрегнатото му лице се отпусна за пръв път от година насам и в очите му проблесна истинско облекчение. Взе меча от ръцете й и тя реши, че сега най-накрая той отново ще се превърне в мъжа, когото познаваше и обичаше.

Ръцете й обвиха шията му, тя притисна лице към гърдите му, изгаряйки от желание той да остави настрана меча и да легне до нея.

Но Кира я отблъсна и отстъпи встрани, все още стискайки меча в юмрук. Усмихна се и замахна яростно с оръжието, сякаш отсичаше главата на въображаем враг. След това с всичка сила заби острието на меча в дървения под на стаята си и го остави там като люлеещо се доказателство за победата над врага му.

Щом се обърна отново към нея, Мицуке видя глада в очите му, но не глад за това, което беше готова да му предложи в момента, не и за това, за което и тя копнееше — беше глад за нещо, което й бе непознато.

Той я погледна разсеяно, сякаш се чудеше защо все още стои пред него с протегнати ръце. След това Кира внезапно се усмихна и пое ръцете й в своите.

— Справила си се добре. Сега всичко е идеално — каза той и притисна ръцете й към устните си. В докосването му обаче нямаше и намек за топлота и само след миг ги пусна, обърна се и измърмори: — Сега има някои неща, които трябва да свърша. Ти сигурно си изтощена. Защо не отидеш в покоите си да поспиш?

Поразена от думите му така, сякаш я беше ударил с камшик, Мицуке нямаше какво друго да направи, освен да се поклони и да му се подчини. Тя напусна заднешком стаята му и затвори вратата след себе си. Като се обърна и тръгна по тихия коридор, в очите й проблеснаха първите пламъци на лисичия огън, а устните й се разтегнаха в гримаса, която приличаше на човешка усмивка толкова, колкото погледът на Кира бе изразявал любов.