Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (2)

Полетът мина добре. Самолетът кацна на летище „Франц-Йозеф Щраус“ в Мюнхен точно навреме. Нел излезе от залата за пристигащи, носейки малката си пътна чанта, и махна на едно от такситата навън. Времето беше облачно и валеше слабо.

Нел каза адреса, на който отиваше, закръгленият шофьор се усмихна любезно и потегли, махайки за довиждане на колегите си, които чакаха клиенти на стоянката пред терминала.

Те пътуваха по задръстени с коли улици и Нел не успя да види почти нищо от Мюнхен — град, в който не беше идвала никога преди. Колкото повече наближаваха адреса на кантората, толкова по-учестено биеше сърцето й. Когато шофьорът спря пред модерна бизнес сграда на една от главните улици, Нел си помисли, че той може да чуе сърцето й — толкова силно биеше то сега. Каза си, че няма причина да е нервна. Нел не познаваше никого в Мюнхен и нямаше как да е наследила каквото и да било в този град. Сигурно щяха да изяснят въпроса много бързо и тя щеше да се върне в Хамбург със следващия полет.

Фоайето на кантората „Росбах и синове“ доста напомняше на това, в което Нел влизаше рано сутрин и си тръгваше късно вечер почти всеки ден в Хамбург. Тук на рецепцията обаче стоеше възрастен господин, който се усмихна любезно и я поздрави учтиво.

— Здравейте. Какво обичате? — попита той.

— Себастиан Росбах ме повика, за да разговаряме по някакъв въпрос — нервно отговори тя.

Вместо да отговори, възрастният господин вдигна слушалката пред себе си. След няколко секунди Нел чу приятен мъжки глас зад себе си и се обърна. Във фоайето беше дошъл висок, добре облечен млад мъж с кестенява коса и дълбоки кафяви очи.

— Госпожица Флеминг, нали?

Тя кимна.

— Здравейте. Аз съм Росбах, Себастиан Росбах. Госпожице Флеминг, вие поразително много приличате на някого, когото добре познавам, нали Фойерщайн — обърна се той към възрастния господин зад рецепцията. Той кимна утвърдително.

Нел се усмихна притеснено.

— За какво бихте искали да говорите с мен, господин Росбах? — попита тя, отмятайки назад русата си коса с жест, който необяснимо много му хареса.

— Нека го обсъдим в кабинета ми — каза той и без да дочака отговора й, взе чантата й и тръгна по коридора, преминавайки през голяма стъклена врата.

— Не мисля, че ще е нужно, господин Росбах — почти извика Нел. Той се обърна. — Според мен сте се свързали с грешната Нел Флеминг. Не познавам никого в Мюнхен или дори в цяла Бавария, да не говорим за наследство…

— Грешите, госпожице Флеминг — отвърна той и когато стигна до асансьора, се обърна и каза: — Моля, след вас.

Нел въздъхна и влезе в кабината, а той я последва.

— Пак ви казвам, господин Росбах, според мен само губите ценното си време с мен.

— Времето е приятно загубено, уверявам ви — галантно каза той и отново й подари една от чаровните си усмивки, на която тя положи усилие да отговори, въпреки притеснението и неудобството, които изпитваше.

Когато стигнаха на третия етаж, асансьорът спря и Себастиан Росбах, все още носещ чантата й, я поведе след себе си по постлан със скъп килим коридор към стая, чиито три стени бяха изцяло от стъкло. Откриваше се великолепна гледка към центъра на града и мебелите бяха така подредени, че всички в стаята да можеха да й се насладят.

Любезният домакин я покани да седне в едно кожено кресло с цвят на коняк и натисна копчето на интеркома. След няколко секунди през тапицираната с кожа врата влезе секретарка. Елегантната дама, облечена в строг сив костюм, погледна към Нел и любезно й се усмихна.

— Това е Нел Флеминг, нали, господин Росбах? Приликата е поразителна! — каза тя и подаде ръка на Нел. — Приятно ми е да се запознаем, госпожице Флеминг. Позволете ми да отбележа, че вие поразително много приличате на баба си. Както се казва, одрали сте й кожата.

— Баба? — объркано каза Нел. — Нищо не разбирам…

— Сега ще ви обясним, госпожице Флеминг — каза тя, поглеждайки към шефа си, който се зае с разяснението.

— Баба ви беше графиня Леонора фон Еренберг — започна той. — Баща ми дълги години беше адвокат и нотариус на семейството й. Графинята, за съжаление, вече не е между нас. От дълги години страдаше от сърце и скоро почина. Не от болестта си обаче, по друга причина, за която ще ви обясня.

— Моля? — объркано каза Нел. — Моля ви, господин Росбах, кажете ми за какво става дума. Аз не познавам графиня…

— Еренберг, графиня Леонора фон Еренберг — допълни Себастиан Росбах.

— Да. Та вие искате да ми кажете, че тази графиня ми е баба и е решила да ме направи своя наследница, така ли? Какво ми е завещала? Може би котката си. Това е, нали? Е, трябва да ви кажа, че съм алергична към котки.

Себастиан и секретарката я погледнаха учудено. Адвокатът поклати глава.

— Не, госпожице Флеминг, не е котка, нито куче. Графиня Леонора ви е определила за своя единствена наследница. Това означава, че вие сте новата собственичка на замъка Еренберг, при условие че приемете наследството, разбира се.

Нел вече беше напълно сигурна, че се шегуваха с нея.

— Замък значи — каза тя. — Това ли е всичко? Няма ли и карета? А иконом? А английска ливада? За бога, господин Росбах, за толкова наивна ли ме смятате? Какво целите с тази абсурдна история? — попита тя и погледна към секретарката. — А вие, госпожо, защо вземате участие в този цирк?

Нито Себастиан, нито секретарката изглеждаха засегнати от думите на Нел. И двамата я гледаха спокойно и делово.

— Всичко е така, както ви го описах — каза Себастиан Росбах. — Починалата наскоро графиня е ваша баба по майчина линия. След като ви видях, аз лично нямам абсолютно никакви съмнения в това — одрали сте кожата и на майка си, и на баба си.

— Но в такъв случай защо родителите ми не са ми казали нищо по този въпрос? — поклати невярващо глава Нел. — Не мога да ви опиша колко ми се искаше да имам някъде баба или дядо след смъртта на родителите на татко.

Нел все още не можеше да повярва на чутото, но по израза на лицата на Себастиан и секретарката му разбираше, че тези хора не й говореха врели-некипели, а бяха напълно сериозни.

— Истината е, че баба ви никога не можа да прости на майка ви това, че не се омъжи за благородник. Нито раждането на единствената й внучка, нито твърде ранната смърт на майка ви са успели да смекчат чувствата и непреклонността й. Искам да ви уверя, че приятелите й, сред които беше и баща ми, многократно са се опитвали да я убедят да се свърже с роднините си. Напразно. Малко преди смъртта си обаче графиня Еренберг реши, че трябва да ги послуша и искаше да се запознае с вас. С тази цел тя си дойде от Тоскана, където прекарваше по-голямата част от годината — климатът там й беше много по-приятен от този в Бавария. Може би сте чули по новините или сте прочели за скорошната самолетна катастрофа над Алпите, от която нямаше нито един оцелял. Баба ви беше в този самолет.

— Това… съжалявам — каза Нел.

В този момент тя наистина почувства съжаление за старата жена, намерила смъртта си по такъв ужасен начин. Никой никога не й беше разказвал за благородническия произход на майка й и за баба й, която е скъсала връзките си с нея и семейството й заради това, че майка й се е омъжила за обикновен държавен служител без никаква титла. Със сигурност щеше да й е нужно време, за да осъзнае напълно току-що чутото от Себастиан Росбах.

— Аз не съм виждала тази жена никога през живота си, дори не съм подозирала за съществуването й — замислено каза Нел. — Защо родителите ми не са ми казали за нея? Двамата се обичаха много, повече от всичко на този свят. Татко си отиде от този свят малко след майка, не можа да преживее смъртта й. Почина от разбитото си сърце, колкото и театрално и мелодраматично да звучи…