Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (18)

Себастиан и Лидия имаха уговорка да вечерят заедно. Напоследък той почти не беше ходил в жилището й и времето, в което можеха да останат само двамата, беше станало твърде кратко.

Ако зависеше от него, той щеше да й се обади и да отмени вечерята, но знаеше, че Лидия нямаше да може да понесе и това — и бездруго поведението му напоследък я натоварваше и натъжаваше.

Тя отвори, той я целуна, но устните им се разделиха необичайно бързо. Прегръдката им също беше кратка. Лидия се извини, че трябва да нагледа яденето в кухнята.

Те седнаха на масата и започнаха да се хранят, но някак мълчаливо и с нежелание, все едно някой ги беше принудил да са заедно тази вечер.

— Поканите трябва да бъдат изпратени възможно най-скоро, Себастиан — каза тя, поглеждайки към него.

Себастиан, а не Басти? Тя не беше го наричала с пълното му име от години. Той настръхна — нещо не беше наред. Това определено не беше приятната вечеря на свещи, която той очакваше.

— Ами разпращай ги тогава, мила, какво чакаш?

Тя остави приборите си на ръба на чинията.

— Питаш ме какво чакам, така ли? Да не мислиш, че съм сляпа? Да не мислиш, че не забелязвам какво се случва между нас напоследък? Да не си въобразяваш, че не виждам колко студено се държиш с мен?

— Но Лидия… — той не успя да продължи. Явно нямаше и смисъл да го прави. Кого залъгваше?

— Винаги когато започна да говоря за сватбата, ти бягаш от мен като дявол от тамян или сменяш темата. Помисли си добре — все още ли искаш да се ожениш за мен?

— За бога, Лидия, какво говориш…?

Тя го погледна с тъжна усмивка.

— Не ставаш за лъжец, Себастиан.

Той искаше да каже нещо, но не успя и само прокара ръка през косата си. Какво, за бога, се случваше?

— Исках да те видя днес след обяд в кантората ти — тихо каза тя. — Ти обаче си беше тръгнал, нали? Аз карах след теб. Исках да поговорим, когато стигнеш в Росбах. Ти обаче веднага тръгна към Еренберг, където дори не размени и дума с Нел, а избяга като от дявол, когато я видя с Рафаел.

Себастиан не каза нищо, а само виновно погледна надолу. Какво можеше да й отговори?

Лидия отиде до кабинета си, откъдето се върна с лист хартия в ръка.

— Предлагат ми работа в САЩ, Хейстингс Банк ъф Джорджия. Какво би ме посъветвал?

Той пое дълбоко въздух и потърси погледа й.

— Бих те посъветвал да приемеш работата, Лидия. Това е шансът, който чакаш от много време, нали?

— Ами сватбата?

Погледите им отново се срещнаха.

— Аз… аз не съм искал да стане така, Лидия, повярвай ми! Аз те обичах… и може би още те обичам… и аз не знам вече какво обичам и какво не…

— И да ме обичаш, явно не е достатъчно силно, за да ме направиш своя жена. Ще приема работата в банката, не искам да пропусна шанса си.

Той стана, а Лидия свали годежния си пръстен и го сложи в ръката му.

— Пожелавам ти всичко хубаво, Себастиан — каза тъжно тя.

— Ще ми трябва…

— Обичаш Нел и я ревнуваш от Рафаел Тил, нали?

Той кимна.

— Ами тогава иди и я попитай кого от двамата ви ще избере. Всичко е в твоите ръце, Себастиан. А сега тръгвай. Искам да съм сама.