Андрю Фукуда
Плячката (34)

34

Думите й ме зашеметяват с осезаема сила. Коленете ми се разтреперват и краката ми се подкосяват.

— Жив е? Къде е? — чувам как я питам. Думите ми долитат от хиляди километри разстояние, изгубени сред водовъртежа от мисли, изпълващи съзнанието ми.

Тя се кани да каже нещо, а после поклаща глава.

— Няма време — промълвява тихо, като че на себе си. — Ела. — Отива до другия край на помещението, избутва настрана няколко празни кашона и кутии и пред нас се разкрива малка врата.

— Няма начин — произнасям несигурно. — Кажи ми, че не е там вътре.

— Разбира се, че не — отвръща. — Не ставай глупав. — Отваря вратата и влиза. Аз я следвам. Секунда по-късно чувам изпукването на счупена пластмаса и помещението е озарено от зелена светлина.

Всъщност представлява дълъг коридор, чийто край се крие в сенките. По стените, подобно на големи препарирани пеперуди, висят няколко големи приспособления, приличащи на хвърчила с огромен размах на крилете.

— Сега се намираме вътре в крепостната стена — уведомява ме Клеър.

— Какво е това?

— Наричат се „делтапланери“.

Докосвам тъканта на намиращия се най-близо до мен. Синтетична изкуствена материя.

— В ранните дни — казва Клеър — когато Мисията е приемала ролята си на преден пост сериозно, хората летели с делтапланери, за да оглеждат територията. Винаги под прикритието на дневната светлина. За да държат здрачниците под око. Да са сигурни, че си стоят в своя град и не излизат да разузнават или да пътуват из пустинята.

Оглеждам десетките делтапланери, окачени на стената от основата чак до върха й.

— Защо са спрели?

— Старейшините станали прекалено едри и тежки, че да ги управляват. Освен това отменили полетите, след като няколко момичета, както гласят слуховете, отлетели и никога не се завърнали. Вече никой не може да си служи с тях: старейшините са твърде дебели, а момичетата не могат да се затичат, за да се засилят заради краката си. Не че някого го е грижа. Дори са забравили за съществуването им.

Изминавам дължината на стената със Светило в ръката, което разкрива още покрити с прах делтапланери.

— Функционират ли?

Тя се подсмихва.

— Не би стигнал твърде далече. Всички до един са неизправни. Повечето от действащите заминаха. Изгоряха преди години. — Забелязва озадаченото ми изражение. — Направиха с тях огромна клада по заповед на старейшините. Този коридор… Мисля, че тук е била ремонтната работилница. Забравиха за тези.

Връщам се обратно и докосвам големия делтапланер, окачен най-близо до вратата. Притежава особено голям размах на крилете, синтетичният материал, от който е изработен, има ярък цвят.

— Този изглежда нов — отбелязвам.

Клеър кима.

— Относително. Този е единственият, за който съм сигурна, че лети.

— Баща ми?

Тя нежно прекарва пръсти по него.

— Той го конструира. Беше модел за обучение. На него могат да летят едновременно двама души. С баща ти летяхме заедно. Научи ме как да го управлявам.

— Често ли летеше?

— Да. Тайно, разбира се. Нощем. Старейшините никога не биха го допуснали. След като го прокудиха в хижата, освободи се от зорките им погледи и имаше по-голяма свобода да лети. Държеше друг делтапланер в хижата.

Кимам, защото си припомням делтапланера на една от стените там.

— Къде ходеше?

— Навсякъде. Където и да е. Не знам.

Плъзвам пръст по делтапланера. Нещо ми хрумва.

— Баща ми е използвал делтапланера, за да избяга — заявявам, а вълнението пулсира у мен. — Старейшините не са можели да допуснат бягството му да достигне до знанието на жителите на селото. Измислили са история за самоубийството му. Точен съм, нали?

Клеър кима.

— И накъде се насочи?

Но тя клати глава.

— Не мога да ти кажа, освен ако не сториш нещо.

— Какво имаш предвид?

Тя скръства ръце.

— Не мога да ти кажа къде е или как да се добереш до него, ако първо не ми покажеш Ориджин.

— Шегуваш ли се? Нямам нищо за теб. Само случайни хипотези и налудничави теории. Сега ми кажи къде се намира баща ми!

— Той ме накара да се закълна да не ти казвам, ако първо не ми предоставиш Ориджин. Защото това е твоята мисия, Джийн. Да отнесеш Ориджин при баща си.

Аз издишам ядосано.

— Добре, както и да е. Ориджин е пред теб.

Тя е объркана за няколко секунди и обхожда тялото ми с поглед.

— Къде… — Гласът й замира. Клати глава и нахлупва вълнената си шапка на главата. — Губиш ми времето. Ако ще си правиш шеги по темата тогава…

— Не! Сериозен съм.

— Няма начин…

— Клеър! Казвам ти онова, което ми е известно — заявявам и размахвам ръце умолително. — Само помисли, обзалагам се, че баща ми е загатнал как Ориджин има нещо общо с надпис или комбинация от букви или нещо подобно. Направил го е, нали?

Тя ме наблюдава предпазливо.

— Джийн — казвам. — Толкова е очевидно, но всички гледат през него. Това е точно типът насока, който би оставил баща ми да се подвизава под носовете на хората. Очевидна и същевременно невидима.

— Престани!

— Не. Говоря сериозно. В гените ми е. Аз съм. Аз съм Ориджин!

Тя се взира настоятелно в мен. Оглежда шията ми, гърдите ми, ръцете. Виждам я как безмълвно произнася Ориджин, а бледото й лице става още по-бяло.

— А сега ми кажи — настоявам. — Къде е баща ми?

В очите й проблясва гняв.

— Трябва да ти кажа единствено ако съм сигурна, че Ориджин е у теб. А аз не съм. Но няма време да се убеждавам.

— Разбрано. Сега ми кажи къде е.

— На изток.

— На изток? На изток от тук няма нищо. Хвърлям поглед към безмълвната публика, състояща се от делтапланери и към това странно, подобно на елф момиче с руса до бяло коса, което стои пред мен. — Знаеш ли какво? Защо да ти се доверявам? В нищо, казано от теб, няма логика. Откъде да знам, че не си измисляш?

— Баща ти ме предупреди, че може да не повярваш. Така че ме помоли да ти покажа нещо. — Тя приближава до малко дървено ковчеже, скрито в сянката на един ъгъл и вдига капака. Когато се обръща, държи в ръка малък модел на аероплан.

Гръдният ми кош се свива и притиска белите ми дробове. Разпознавам самолета. Онзи, управляван с дистанционно управление е, който баща ми пусна от покрива на сградата, в която работеше, най-високия небостъргач в метрополиса на здрачниците. Самолетът е по-малък, отколкото го помня, избелялата му хромирана повърхност е очукана и олющена, но когато го оглеждам по-отблизо, е безспорно. Това е същият самолет.

— Обясни ми, че го е програмирал да отлети до конкретно място — казва тя. — Знаел е точно къде ще се приземи. И години по-късно, след като се завърна в Мисията, открил самолета. Очукан, смачкан, ръждясал, заплетен в клоните на едно дърво, но на по-малко от сто метра от мястото, където се очаквало да кацне.

Въртя самолета в ръцете си. Ремонтиран и излъскан е, покрит е с нов лак. На него пише нещо. По протежението на вътрешната страна на крилата, същият невъзможно да бъде объркан почерк, който познавам от четенето на дневниците на баща ми. Само четири думи.

— Следвай реката на изток — шепна.

— Трябва да тръгнеш на изток — казва меко Клеър. — Заедно ще тръгнем на изток. С делтапланера. Аз ще управлявам този, предназначен за двама. — Очите й се стрелват надолу със странен израз на вина в тях. — Ще следваме реката. От другата страна излиза от планината. И после право на изток.

— Там няма нищо. Само безплодни празни земи.

— Баща ти е там. На място, описвано като земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.

Всичко, което успявам да сторя, е да въртя самолета в ръцете си и да докосвам хладните му метални повърхности.

— Това е твоето предназначение в живота, Джийн. Така ми каза баща ти. Целият ти живот се свежда до това: да се придвижиш на изток с Ориджин. Нищо друго няма значение. Роден си да свършиш именно това. Такава е мисията ти.

Отвън се чуват силни гласове. Все по-близо до нас са. Може би вече са до самата крепостна стена.

Тя заговаря бързо.

— Трябва да тръгнем тази нощ. Но не веднага. Не и със старейшините по самите ни пети. А и се налага да се прибера в стаята си и да взема раницата с провизии, която скрих там. Пътуването ще отнеме няколко дни. Ще се срещнем обратно тук след час.

— Ами приятелите ми? Не мога просто да ги изоставя.

Тя се поколебава, а в очите й се прокрадва същият израз на вина, който бях доловил само преди мигове.

— Може би само Сиси… — започва, но после поклаща глава. — Не, на делтапланера има място само за мен и теб. В очите й личи странен и особен блясък на вина, сякаш върши нещо нередно.

— Налага се да вземем и останалите. — Клатя глава. — Какво говоря? Имам прекалено много въпроси…

— И докато сме във въздуха, ще имаме предостатъчно време за тях. — Тя ме дърпа през вратата, оставя избледняващото Светило вътре и я затваря. В мрака намества кашоните и кутиите обратно пред нея, а после отваря един плъзгащ се прозорец. — Качват се нагоре. — Обръща се към мен. — Ще мина през този прозорец и после по стената. Ти си прекалено едър. Няма да успееш да се провреш. Слез по тези стълби и се натъкни на тях. Кажи, че просто си оглеждал. — Тя слага качулката на главата си. — Тръгваме тази вечер. Върни се тук след час. Не казвай на никого. Ясно ли е?

— Не. Не е.

Но тя сякаш не ме чува. Прехвърля единия си крак през плъзгащия се прозорец, спира.

— Баща ти сподели нещо с мен. Понякога летял до метрополиса на здрачниците. Отнемало му цял ден да отлети до там и обратно. Но искал да те види. Дори това да ставало отдалече, високо в небесата.

Сграбчвам я за ръката.

— Ти защо остана? Ако наистина някъде там е земята на млякото и меда, защо вече не си отпътувала за там?

Тя изтръгва ръка от моята и се оттласква, докато не застава в клекнало положение на перваза. С половината тяло вече навън казва:

— Защото баща ти ме помоли да остана и да те изчакам. — Поглежда ме в очите. — Той беше добър човек. Бих сторила всичко, за което ме помоли.

В следващия миг вече е навън в нощта и тича по крепостната стена.