Андрю Фукуда
Плячката (17)

17

Приглушени гласове, а после тишина. Върху замръзналото ми треперещо тяло се полага дебело одеяло, което аз сграбчвам с горящите си ръце. Губя съзнание…

Изплувам от изгарящата сивота, а дрехите ми са пропити с пот. Дори в състоянието си на треска чувствам минаването на времето: спускането на нощта и изтичането на новия ден, изгрева и залеза на слънцето и луната. Някой притиска студен компрес към горящото ми чело веднъж и после втори път, а той съска при допира. В мрака се чува тихият шепот на няколко гласа, който угасва и настъпва тишина. Нечия хладна ръка се плъзва в моята, ободряваща и прекрасна като гладък мрамор. Аз я стискам здраво и потъвам обратно в бездната на треската, изпълнена с горещи и студени вълни…

Часове — или дни? — по-късно най-сетне съм способен да отворя очи. Стаята — представляваща двуизмерен образ — се люлее като развявано от вятъра знаме. Пред мен изниква лице. На Ашли Джун е. Кожата й е болезнено бледа. Но цветът на косата й е различен. После лицето се преобразява и придобива контурите на това на Сиси. Угрижените и кафяви очи са устремени към мен. Помещението се накланя и аз затварям очи. Встрани от мен се разнася звук от леко разплискване на вода. Към горящото ми чело е притисната мокра кърпа. Светът е погълнат от чернота…

 

 

Отварям леко очи. Един ден, една нощ е минала, откакто съм ги отварял за последно. И почти незабавно отново политам към черната бездна. Но не преди да зърна Сиси, която се взира навън през прозореца, без да е наясно, че съм буден. Окъпаното й от лунната светлина лице е напрегнато от тревога. И страх. Нещо не е наред. Потъвам в сън.

 

 

Будя се. Чувствам го като прераждане: за първи път от дни съзнанието ми е ясно, а тялото, макар и слабо се е възстановило. Докосвам челото си. Хладно и сухо е. Температурата е спаднала. Вдишвам, усещам натрупания секрет в дихателните си пътища.

През тънките завеси се процежда слънчева светлина. Намирам се в малка стая с дървена ламперия, която е направена по-просторна с една голяма ниша. Сиси е дълбоко заспала в едно кожено кресло. Устата й е леко отворена, а одеялото се повдига и спуска съвсем леко.

Мъча се да се изправя до седнало положение, но силите ми свършват бързо.

— Движи се бавно. Спокойно и внимателно — обажда се встрани от мен Сиси, а ръката й вече е под главата ми и тя ме поставя да легна обратно.

— Колко дълго? — грача. Гласът ми е груб и дрезгав и не звучи като моя.

— Остана в безсъзнание три дни. Беше на косъм през първите два дни, изгаряше. Честно казано, не мислехме, че ще се пребориш. Ето, пийни малко. — Тя придържа купичка към устните ми. — Температурата спадна снощи.

— Държа я. — Но купата тежи цял тон и аз почти я разсипвам. Сиси притиска длани към моите и закрепва съда. Отпивам няколко глътки, а после се отпускам обратно на възглавницата. Облива ме топла вълна.

Сиси изглежда изморена, а косата й е разчорлена и няколко кичура са се залепили за лицето й като нарисувани. Под очите й има големи тъмни кръгове, а лицето й е опънато от напрежение. Нещо не е наред.

— Сутрин ли е или следобед? — питам.

Въпросът я затруднява.

— Не знам. Изгубих представа за времето — отвръща и се взира навън през прозореца. — Изглежда като да е следобед. — Тя поглежда през прозореца от другата страна на стаята. — Да, това е запад, така че е следобед.

— Къде са другите? Момчетата?

— Някъде навън.

— Добре ли са?

Тя кима.

— И още как. Това място наистина им допада. — Тя прави опит да се усмихне, но устните й се превръщат в права линия. — Харесва им тук. Няма как да са по-щастливи.

— Значи това е тя, нали? Земята на меда и млякото?

Тя кима и се умълчава.

— Сиси, какво не е наред?

— Нищо. Всичко е чудесно. Плодове и слънчева светлина. Обетованата земя. — Но вече не ме гледа в очите.

— Просто ми кажи — подтиквам я кротко аз.

Тя хапе долната си устна и се размърдва в креслото си. Заговаря с приглушен глас.

— Има нещо странно в това място.

Аз се изправям.

— Какво имаш предвид? — Задавям се от секрета в гърдите ми и започвам да кашлям. Тя сяда до мен и ме потупва леко по гърба. — Сиси, кажи ми.

Тя клати глава.

— Нужен ти е покой.

Аз стискам ръката й.

— Просто ми кажи.

Тя се колебае.

— Трудно е да го определя. Нищо наистина сериозно, просто разни дребни неща.

— И момчетата ли ги забелязват? Епап?

В очите й проблясва гняв.

— Има прекалено много храна и забавления, които да отклоняват вниманието им. Вчера споменах пред Епап, но той нямаше и най-малка представа за какво говоря. Каза ми да забравя и да спра да се държа параноично. Да се отпусна и да се наслаждавам на мястото. Но аз не мога да го направя. Има нещо нередно.

В този момент чуваме звука от приближаващи стъпки. Вратата се отваря със замах. Висок мъж, леко прегърбен, сякаш смутен от ръста си, влетява в помещението. Сиси се напряга.

— Какво правиш тук? — тросва й се. — Това не е добре. Никак не е добре.

— Какво има? — питам.

Мъжът извърта очи към мен.

— Буден си! — заявява и се поклаща леко.

— Да.

Мига учестено за дълго време.

— Аз към старейшина Нортръмптън. Грижех се за теб. — Говори завалено, а очите му са кървясали. Дори от леглото успявам да доловя алкохолните изпарения, носещи се от устата му. Затътря се до прозорците и с усилие отваря един от тях. Навежда се навън и надава вик с ръце, оформили фуния около устата му. Дори викът му е завален. После се обръща обратно към мен.

— Моля те, приготви се — казва ми. — Вечерята е след няколко минути. Не след дълго група момичета ще те придружат до банкетната зала. — Сочи към един шкаф. — Вътре има топли дрехи с твоя размер. Ще те оставя насаме да се преоблечеш. Но побързай.

— Той трябва да остане в леглото — намесва се Сиси. — Съвсем немощен е. Със сигурност храната може да му бъде донесена тук.

Старейшината сключва вежди раздразнено.

— Той ще вечеря с нас в банкетната зала — отвръща й. — Великият Кругман ще остане много доволен да види Джийн на крак. И още по-доволен от качествените грижи, които съм му предоставил. — Облизва устни. Вниманието му е насочено към Сиси. Ти какво правиш в тази стая? Не е редно да си тук.

Сиси се напряга, но не казва нищо.

— Да вървим. Веднага. — Той излиза и оставя вратата отворена. Напускането му не е последвано от звука на стъпки. Спрял е пред самата врата и очаква Сиси да стори същото.

Сиси се навежда към мен с настойчив поглед.

— Чуй ме, трябва да знаеш нещо — шепне бързо.

— Какво?

— Става дума за ба… — Хвърля поглед към вратата. — За Учения.

При тези думи сякаш въздухът в стаята се свършва. Сега си спомням: разтварянето на плътните устни на Кругман, неприятния мирис на дъха му в носа ми, думите му в ушите ми. Той умря. При трагичен… инцидент.

Баща ми. Мъртъв.

Отново. За втори път в живота си трябва да скърбя за него, да чувствам липсата му, да се смятам за изоставен от него. Да познавам празнотата в света, оставена от него.

Внезапно ми става трудно да дишам.

Ръката на Сиси се плъзва в моята; мекият й допир ми е познат. Сега осъзнавам, че именно нейната ръка държеше моята през последните няколко дни и нощи, хладен мехлем върху горящата ми кожа, тя е тази, която ми помогна да се възстановя.

— Какво? Какво за него? — питам.

Изскърцва дъска на пода в коридора; внезапно на прага отново се появява старейшината.

— Веднага! — крясва. Сиси се изправя да си тръгне, но аз сграбчвам ръката й. Трябва да науча.

Тя спира, забелязала настойчивостта ми, после хваща една влажна кърпа и демонстративно започва да трие челото ми. Докато го прави, навежда се, така че устните й се озовават до самото ми ухо.

— Било е самоубийство — шепне. — Твърдят, че се обесил в онази дървена хижа.

Какво?

— Наистина съжалявам — продължава да шепне.

Прозвучава силно изскърцване и старейшината тръгва към нас.

— Да поговорим по-късно — добавя бързо Сиси, като стиска ръката ми и си тръгва. Стъпките им се отдалечават по дървения под. Съвсем сам съм в обгръщащата ме тишина.

В самоубийството му няма никаква логика. Баща ми ценеше живота. От ранна възраст насади у мен вярата за неговата святост. По време на кошмарното ни съществуване в големия град отказваше да поеме по лесния път, предлаган от смъртта; вместо това ежедневно се бореше да оцелее още един ден. Живеенето беше закон за него. И ако се беше борил да остане жив в ужасяващия метрополис в продължение на толкова много години, защо би предприел самоубийство тук, в Обетованата земя?

Изведнъж през прозореца долита хор от момичешки гласове и ме изтръгва от мислите ми.

Вятърът в камбанките донася звън

блестят лъжиците от слънчевия лъч отвън.

За вечерята вкусна е време,

другаря си всеки да вземе.

Гласовете им се преливат плавно един в друг. Дърпам завесата от прозореца и те са точно пред мен. Оформят полукръг, подредени в две редици от по десет с лица към мен. Изпълняват ми серенада. Лицата им са чисти и искрящи, като че оформени от свеж планински въздух. Взират се нагоре към мен, а на устните им греят настойчиви усмивки.

Дърпам се от прозореца и се притискам към стената встрани от полезрението им. Гласовете им продължават да звучат; искам да затворя прозореца. Мракът в мен се опълчва срещу ярката светлина навън, срещу усмивките им и хармонията.

 

 

Три песни по-късно аз се потътрям навън. Слънчевите лъчи гъделичкат приятно лицето ми. Те и хладният планински въздух ми дават мъничко оптимизъм. Сиси стои встрани от тях с ръце, скръстени пред гърдите. Бях предположил, че пеенето ще спре, щом се появя навън, но те продължават, макар да им правя знак да престанат. Кръглите им ангелски лица се изчервяват от свян, щом срещнат погледа ми, но това не ги спира да се втренчват в мен. Ококорили са очи, а устите им са отворени, изглеждат сякаш са в перманентно състояние на удивление.

Лекарят изсумтява.

— Тук най-важни са красотата, покоят и хармонията. Това е основно за Мисията.

След последната песен хорът притихва. Едно момиче приближава към мен.

— Моля те, бихме желали да се присъединиш към нас за вечеря.

— Да, мисля, че това ми стана ясно — отвръщам, като се старая да звуча добронамерен и благодарен.

Бузите й поаленяват.

— Ами тогава, натам — казва.

Групата момичета придружават Сиси и мен по павираната пътека, оформяйки стегнат кръг около нас. Всички до една се усмихват възторжено, а белите им зъби блестят на слънчевата светлина. Докато се придвижваме към основния площад, телата им се поклащат и олюляват по особен начин.

— Така вървят — обяснява намиращата се до мен Сиси. — Попитах ги защо, но те не обърнаха внимание. Също както постъпват с всичките ми въпроси. — Тя снижава глас. Мисля, че има нещо общо със стъпалата им. Недоразвити са.

Права е. Подаващите се изпод роклите им обувки сякаш покриват малки израстъци.

Пътеката е оградена от още момичета, много от тях са с пухкави бузи и закръглени кореми. И в този момент ми хрумва, че онова, което по-рано бях приел за пълнота и отпуснатост всъщност е нещо друго: бременни са. Всъщност, накъдето и да погледна, виждам да се поклащат момичета със заоблени кореми, намиращи в различни стадии на бременност. Поне една на всеки три. Всички се усмихват широко, разкривайки два реда лъскави блестящи зъби.

— Добре ли си? — пита Сиси и ми хвърля кос поглед.

— Да — отвръщам. Поклащам глава, за да прочистя съзнанието си. — Къде е бандата?

— Вероятно вече са в столовата. Не спират да ядат, откакто сме тук. За доказателство вече имат издути кореми.

Като всички останали тук, понечвам да кажа, но в този момент вече сме на входа на банкетната зала.

Онова, което мигом ми прави впечатление, е колко много хора има в сравнение с първия път. По дължината на залата са подредени четири дълги маси, от двете страни на които има дъбови пейки. Около всяка маса са струпани плътно момичета от селото, а тук-там се вижда по някое малко момче. Макар залата да е пълна, в нея цари ред и тишина. От извисяващите се чак до покривните греди големи прозорци струи слънчева светлина; лъчите влизат косо в столовата.

Насочен съм към предната част на залата, а после на сцената. Момчетата са се настанили на една маса там. Сиси е права; всички са качили по някой килограм. Лицата им са по-кръгли; имат отпуснат и спокоен вид. Радват се да ме видят; Бен, Дейвид и Джейкъб се втурват да ме прегърнат.

— Бен! — възкликвам, докато сядам. — Бузите ти! Станали са като балони.

Всички около масата се смеят. Джейкъб се включва в шегата.

— Бен е качил може би пет килограма, и то само там, на бузите. — Протяга се и го пощипва добродушно.

— От колко време сме тук? — питам. — Три дни или три месеца. Погледнете само колко сте напълнели.

Бен накланя глава назад и се засмива.

— Не можеш да ни виниш — казва весело. — Храната е невероятна.

Нашата маса не е единствената на сцената. Друга маса — много масивна и с крака, така дебели и внушителни, че сякаш изникват от самата сцена — стои близо до предния ръб. Върху силно колосаната покривка блестят сребърни прибори и лъскави чинии.

— Висшите старейшини седят на тази маса — обяснява Джейкъб, а очите му са приковани към вратата на кухнята.

В този момент в залата влизат висшите старейшини. Мигом всички се изправят с почтително наведени глави. Старейшините прекосяват бавно помещението, а закръглените им тумбаци се люлеят над коланите. Кругман влиза последен; едва след като сяда той, сядат и останалите старейшините, другите ги следваме. Всичко се прави изненадващо тихо. Дори шумът от тътренето на пейките по дървените дъски на пода е минимален. Седим напълно неподвижно, никой не помръдва. Най-накрая Кругман взима една чаша и се изправя.

Едва сега забелязвам, че Сиси не е с нас. Като се замисля, тя изчезна от мястото си до мен малко след като влязохме.

— Днес се събираме още веднъж, за да отпразнуваме пристигането на нашите смели пътешественици. Бродили са дълго и са преживели много опасности, за да се доберат до нас. Такава чудотворна поява изисква истинско тържество. За нашите някога изгубени, но сега намерени братя. — Кругман замълчава и думите са последвани от шумни аплодисменти. Той се взира ласкаво към нас петимата.

Навеждам се към Епап.

— Къде е Сиси? — шепна.

— Шшт — отвръща той, като почти не ми обръща внимание, а очите му остават приковани в Кругман.

— Онези от нас — продължава Кругман, — който имаха щастието да разговарят с тях, могат да свидетелстват за следното: те са мили, интелигентни, разумни и чувствителни създания, при това истински бойци. Посрещаме ги така, както човек би посрещал член на семейството си: с топли и широко разтворени обятия, приемаме ги с радост в общността на Мисията. А днес щастието ни е пълно — добавя, като повишава тон драматично. — Тъй като Джийн, водачът на групата на новите ни приятели, е напълно възстановен от много изтощително заболяване. Изказваме благодарност на старейшина Нортръмптън за неговата експертност и упоритост, помогнали за пълното възстановяване на здраве на Джийн. С удоволствие ви съобщавам, че младият Джийн ще се изнесе от клиниката, за да се настани във все още неизвестно коя къща.

Големия Нортръмптън свежда глава в знак на признание.

— Да се помолим — призовава Кругман. Всички навеждат глави като един. — Велики Дарителю, в този ден изказваме благодарност за изобилието от храна и напитки, радост и слънчева светлина, които така безотказно ни даряваш всеки ден. Също така сме признателни, задето предостави здраве на нашия нов брат Джийн. Молим се с твоята мъдрост и в избран от теб момент да поставиш Ориджин под нашите старателни грижи. Велика е твоята щедрост, велика е твоята милост, велика е твоята добрина, велика е твоята закрила за нашата скъпа общност. — Той кима към едно момиче, застанало до кухненските врати и почти незабавно отвътре извира река от ястия, носени от няколко сервитьорки, поклащащи се рамо до рамо.

— Къде е Сиси? — питам седящия от другата ми страна Джейкъб.

Той ме слуша разсеяно, защото наблюдава сервираната храна.

— Седи с всички останали момичета на основното ниво — промърморва незаинтересувано. — На сцената не се допускат момичета.

— Трябваше да настоявате Сиси…

Но той вече не ме слуша изобщо. Обърнал ми е гръб, навел се е към Дейвид и сочи първата приближаваща към нас чиния.

Очите ми пробягват по редиците момичета. Ето я. В задната част, потънала в морето от момичета. Сиси седи по средата на една редица също така смълчана като останалите. Погледите ни се срещат, но само за секунда. После група сервитьорки се струпват до нашата масата и закриват видимостта ми към нея.

Храната, бързо подредена на масата и също така бързо погълната, е невероятна. Сервирани съвсем врели, с все още издигаща се от тях пара, ястията имат екзотични имена, които сервитьорката ни обявява, докато поставя чиниите пред нас.

— Епап! — заговарям аз. — Трябва да вземем Сиси тук горе при нас.

Той поклаща глава, а бузите му са издути.

— Добре си е. Момичетата се хранят на основното ниво. Такива са местните закони — обяснява той, а думите му са неясни заради пълната му уста. Натъпква в нея още повече храна, неспособен да насмогне на темпото, с което тя приижда от кухнята. И съвсем скоро аз правя същото. Осъзнавам, че съм прегладнял, добър знак, че съм преборил болестта. Ястията пристигат от кухнята горещи и добре препечени. Меса от катерици, зайци, прасета и крави, съпътствани от най-изкусителните и съблазняващи сосове.

— Откъде идва цялата тази храна? — питам аз, без да насочвам въпроса конкретно към някого и никой не си прави труда да ми отговори. След два десерта се облягаме назад в столовете си претъпкани и сити. От задната част на залата прозвучава камбана; незабавно всички прибори са поставени на масата. Пейките са избутани назад и жителите на селото се изправят като един. Само старейшините остават седнали и продължават да се хранят.

Едно високо момиче се затътря до центъра на залата.

— Изчитане на местните закони — обявява с ясен и силен глас. — Номер едно.

— Придържайте се заедно в групи от три или повече — произнасят едновременно всички.

— Номер две — извиква високото момиче.

— Усмихвайте се непрестанно за радост на Дарителя — крещят останалите момичета.

— Номер три.

— Подчинявайте се на старейшините, както на Дарителя.

Остават прави, а един от старейшините, все още дъвчейки, става от мястото си.

— Имаме прекрасни новини. Днес празнуваме раждането на Каси, Фиона и Санди. Тази вечер Каси и Фиона ще преспят в механата; Санди ще подремне там този следобед.

Не следва отговор от страна на момичетата.

Старейшината сяда. След това жителките на селото са изведени редица по редица. До вратата се намира голяма черна дъска. Докато я отминават, всяко от момичетата спира да прочете написаното на нея.

— Какво е това? — питам.

— Дневните им назначения — обяснява Епап. — Всеки ден всяка от тях е пращана в различна сграда със съответна задача: шиене, родилни грижи, готвене или нещо друго. Старейшините казват, че е добре да са вещи във всичко. Дневните им задължения са напълно случайно определяни. Никога не знаеш до кого ще се падне да работиш или да спиш. Защото спиш в същата сграда, в която си работил този ден. Ако работиш в тъкачната работилница, значи ще спиш там. Това позволява да се изгради чувство към общността. Въвлича всички.

 

 

След вечеря Кругман и още няколко старейшини ме повеждат на обиколка. Епап и другите момчета, вече запознати с правилата в Мисията, я пропускат. Сиси не се вижда никъде. Когато питам за нея, старейшините повдигат рамене съвсем леко. За разлика от момичетата в селото старейшините имат нормално развити стъпала и крачките им са широки и естествени.

— Две неща в селото ни карат да се гордеем — отбелязва Кругман, като размахва пълната си ръка напред-назад. — Храната и песните. — Като по команда един от старейшините се оригва силно и звучно, а наоколо се разнася воня на развалени яйца и вкиснало мляко. Носи се навсякъде около нас.

— Не това наричаме пеене — обяснява един от другите старейшини и се разсмива гръмогласно, а останалите се усмихват одобрително.

— Това тук — заговаря Кругман минута по-късно — е кулинарната зона на селото. Само трябва да подушиш въздуха, за да знаеш, че си на правилното място. Човек може да напълнее само от вдишването на тези сладостни аромати. — Повежда ни към постройките. — Хайде, да надникнем в някоя.

Влизаме в най-близката сграда, пекарната. Мирисът на печащ се хляб, понички и кроасани изпълва въздуха. Аз съм най-отпред и в секундата преди момичетата да разберат за присъствието ни, зървам израженията им. Намусени и мрачни, сякаш цветът им е напълно отнет, а обстановката в кухнята е без всякакво настроение и напълно сива. Но после момичета се усмихват, а гласовете им зазвънтяват и сякаш някой е светнал лампа.

— Добре дошли! Каква прекрасна изненада! — поздравява стоящото най-близо момиче с извити нагоре ъгълчета на устните и пъргавост в движенията.

— Пригответе нещо да почерпите нашите уважавани гости, действайте бързо! — крясва рязко Кругман. Пред устата му се образува облак от брашно, наподобяваш леден зимен дъх.

Подават ни малки кексчета и суфле, все възхитителни. Докато излизаме, момичетата се покланят с ръце, сключени пред телата, и ни благодарят за посещението. Всички се усмихват.

— Откъде взимате цялата тази храна? — питам Кругман, докато вървим по пътеката. Минаваме покрай група момичета, носещи кофи, от които се плиска вода, а те се усмихват широко и се покланят на разминаване. — Всички съставки, използвани от момичетата — продължавам аз, тъй като Кругман не отговаря. — Видях много малко обработваема земя, така че откъде се появява всичко това?

Кругман вперва поглед в мен, а от очите му струи радост, сякаш очевидното щастие е достатъчен отговор.

— Все отнякъде трябва да… — започвам аз.

— Великия Дарител ни е верен — прекъсва ме Кругман. — Доставя ни продукти всяка сутрин, абсолютно всяка сутрин.

— Не мисля…

— О, стигнахме до следващата ни спирка! Зоната за пеене! — изревава Кругман и ми обръща гръб. Двама старейшини се взират в мен. В очите им пламти всепоглъщащо доброжелателство.

— Тези постройки тук — обявява Кругман — са ми най-скъпи. Тук репетира хорът ни. Само онези с най-голяма музикална дарба имат право да се учат тук. Заслушай се, не ги ли чуваш? — Той отваря вратата и музиката незабавно замлъква.

— Старейшина Кругман, толкова се радваме, че ни удостоявате с присъствието си — поздравява момичето, седнало пред пианото. Според размера на корема й е бременна поне в седмия месец.

Кругман се усмихва.

— Точно обяснявах на госта ни колко специална група сте. Сигурен съм, че няма да го разочаровате в предстоящите дни.

— Разбира се, че не.

Разменят се още любезности. Гласовете им звънтят, а на лицата им са залепени лъчезарни усмивки.

Същото важи за всяка постройка, в която влизаме: работилниците за дърворезба и дърводелство, тъкачната и шивашката работилница, където момичетата се учат да плетат на две и на една кука, да бродират, да изработват ширити. Поздравявани сме със сведени глави и приповдигнати фрази. Дори момичета, покрай които минаваме на основната алея, се отнасят към нас със същата скована дружелюбност и широките им усмивки разкриват зъбите им. Само бебетата в родилното отделение — вътре е пълно с редици заети люлки — избягват фалшивите и безцелни разговори, а писъците и воплите им излъчват недоволство.

 

 

Обиколката завършва с пристигането на нощта. Здрачът се спуска върху планините, подобно на лилав филм от прах, за да бъда заместен от падането на нощта. Почти всички старейшини се отказват от обиколката с извинението, че имат среща и се насочват към механата. Оставам само с двама от старейшините, които са мълчаливи и мрачни. Уличните лампи примигват.

— Ще те отведем до новото място, където ще живееш — казват ми.

— Къде са приятелите ми?

Те клатят глави.

— В онази къща няма място за теб. Наредено ни е да те отведем другаде. Ще ти хареса. Къщата е строена неотдавна, чисто нова е, в нея няма никой друг. Ще имаш възможност за уединение.

— Предпочитам да бъда с приятелите си. Не разбирам защо трябва да съм сам.

— Хайде сега. Няма да си единственият, който е сам. Момичето, как й беше името, малката никаквица — Сиси — тя е чак във фермата.

Спирам.

— Сиси не е при момчетата?

— Има големи стъпала. На момичетата с големи стъпала не се позволява да спят в близост до града. Онези с големите крака спят извън сградите на града, във фермата. Такива са правилата.

— Като стана дума — намесва се другият старейшина. — Ето я и нея.

Сиси се намира сред група от десет момичета. Един от възрастните надвисва точно зад нея и се взира в гърба й злокобно съсредоточен. Пълните му ръце стърчат от блузата без ръкав като космати буци лой.

— Здравей, Сиси — поздравявам я.

— Здравей — отговаря бързо тя. — Джийн.

В тона й се долавя нещо жално. После старейшината побутва Сиси напред. Групата продължава по пътя си. Наблюдавам как се изгубват в мрака, преди смаляващите им се чезнещи фигури да се появят отново в светлината на следващата лампа. Когато стига до последната улична лампа, Сиси се обръща и ме поглежда. Лицето й е дребно и бледо. Устните й оформят думи. Ела при мен. А после се отдалечава от лампата и мракът я поглъща напълно.