Андрю Фукуда
Плячката (18)

18

Ашли Джун идва при мен, докато спя. Сънят е странен и граничи до голяма степен със стопроцентов кошмар. Отново се намирам в Института за хепъри, в усамотената библиотека, където бях настанен. Застояла воня на прах, вехти книги и пожълтели страници изпълва въздуха. Ашли Джун изниква от мрака, облечена в сватбена рокля с кринолин. Спуска се от тавана, а лицето й е искрящо бяло и неописуемо тъжно. Очите й са неестествено големи, очертани са с очна линия и преливат от сълзи. Но когато поема дланта ми, не плаче. Не, не поема дланта ми, а китката и това е първият знак, че има нещо много нередно.

Поемаме плавно към Института по покритата с камък пътека. От всяка страна има подредени служители, които ни наблюдават с навъсени и незаинтересувани изражения на лицата, а раменете им са отпуснати уморено. Сякаш твърде дълго са ни чакали да преминем. Никой не говори. Дори вятърът, който обикновено вдига облаци пясък, е притихнал. После влизаме в главната сграда на Института за хепъри. Пристъпваме по килима във фоайето (допирът на коприна до босите ми ходила е съблазнителен и изпитвам усещането, че всяка нишка поотделно се отърква в стъпалата ми), а ловците са там, за да ни поздравят с мълчаливо признание. Висят с главите надолу и чешат бавно китките си, а телата им се полюляват, подобно на трупове, развявани от вятъра. Раните им от последната ни яростна схватка зеят към мен, дълбоки отвори в гърдите и главите им. Алени устни виси, все още пронизана от харпуна. Устните й са яркочервени и шепнат отново и отново: Джийн, Джийн, Джийн. През цялото време Ашли Джун държи китката ми, а не дланта, върховете на пръстите й са шокиращо остри и дращят кожата ми. Сякаш всичко това е изключително забавно, една безкрайна шега. Но очната линия сега се стича от ъгълчетата на безизразните й очи.

Повежда ме надолу по стълбите, като и двамата се носим с лекота. Зимният студ става все по-силен, а мракът все по-концентриран, докато накрая не започваме да се чувстваме все едно преминаваме през студен черен гел. Искрящо бялата сватбена рокля на Ашли Джун е като бял пламък, попаднал в черен кладенец.

Във Въведението тя ме завързва за един пилон. Действа педантично, но е отегчена, докато затяга въжето около китките и глезените ми. Не се боя, ни най-малко. Тя е тук с мен. Преглежда възелите, а после бързо се отдалечава от мен, носи се като привидение по посока на отвора, водещ към килиите, към бърлогата. Капакът на шахтата се повдига с нейното приближаване. Тя изчезва вътре като дух обратно в бутилката си. Искрящата белота на роклята й е погълната, капакът се затваря и арената потъва в непрогледна тъмнина.

И сега вече съм уплашен.

Опъвам въжетата и за моя изненада те се разпадат като нишки топяща се лой. Мъча се да открия капака на шахтата, но съм като сляп в този мрак. Протягам ръце пред себе си с разперени пръсти.

Ашли Джун.

Но после съзнанието ми се замъглява. Обърквам името й.

Джун Ашли.

Не, не, казвам си и поклащам глава. Аш Джунли. Аш Джулай. Ела при мен, помогни ми.

И после някак си се озовавам в килията й, вътре в бърлогата. Разбирам го по близостта на влажните стени, присъствието ми е като плътен сух език в миниатюрна уста.

— Джулай Аш — извиквам. Джулай Аш!

Тя изниква от тъмнината; лицето й е всичко, което виждам. Но лицето принадлежи на някой друг и аз съм объркан за миг. После осъзнавам, че е тя, но образът не спира да се движи и променя, очите й се присвиват и заемат странни ъгли, скулите й се уголемяват и се смъкват по-ниско към бузите, носът й става по-широк, а после по-тесен, цветът на ирисите й, наподобяващи призма, преминава от зелено през жълто до черно. Превръща се във Феерична рокля. После в Коремни плочки. Накрая в Алени устни.

Говори.

Джийн, Джийн, Джийн — шепне отново и отново, в началото настойчиво и уплашено, а след това с кротка смиреност, която прави изговора й по-завален. — Джийн — Джий — Джи…

Докато вече дори престава да звучи като Ашли Джун, а като смесица от гласовете на всички момичета в селото, в началото весели и мелодични, а после невъздържани и изпълнение с енергия, която прераства в ярост, наподобяваща скандирането на публика. Все по-бързо и по-бързо, все по-силно и по-силно, гласът й се накъсва и преминава в пищене.

Поклащам глава в опит да проясня мисълта си. Но тъмнината на килията се е просмукала сред гънките на мозъка ми. Вече не разбирам нищо, не помня нищо. И този ужасяващ момент най-накрая ме изтръгва от кошмара.

Вече не мога да си спомня лицето й. Вече не мога да си припомня как звучеше гласът й.