Андрю Фукуда
Плячката (13)

13

Замръзнала е на място също като нас.

Младо момиче; определям я като тринайсет или четиринайсетгодишна. Прилича на горски елф с късо подстриганата си бяло руса коса и кльощавото си тяло. Около шията й е омотан черен идал, тъмен като обвивката на черен скорпион. Лицето й е напълно безизразно, докато мести поглед между мен и Епап.

— Без резки движения — шепна към Епап, като се опитвам да движа устните си възможно най-малко.

— Капаците, трябва да ги затворим.

— Няма време. Ще е тук до две секунди. Ако й дадем причина.

Стоим напълно неподвижно.

— Сега какво? — пита Епап.

— Не знам.

Тя прави една крачка към нас. Спира. Бавно вдига ръка и насочва показалец право към мен. После я спуска.

— Отивам навън при нея — обявявам.

— Не!

— Налага се. Тази хижа предлага толкова защита, колкото хартиен фенер. Ако ни иска, ще ни докопа.

— Не…

— Не знае какви сме. Иначе вече щеше да е тук. Ще изляза и ще я примамя, а после ще й се нахвърлим.

— Това няма да…

— Такъв е единственият ни възможен ход. Върви да събудиш Сиси. Тихо.

Излизам през входната врата.

Живял съм сред тях през целия си живот. Познавам маниерите им, мога да ги имитирам до най-малкия нюанс. Вървя спокойно, без да показвам и най-бегла следа от страх. Когато стигам до края на предната веранда, правя пауза, преди да пристъпя под лунната светлина, очите ми са притворени за ефект. Оставям стъпалата ми да се плъзгат плавно през снега, като се опитвам да не изривам купчинки в него. Изражението на лицето ми е спокойно като това на луната. Ръцете ми са спуснати от двете страни на тялото, без да се полюшват.

И в този миг си спомням.

Кръвта на ръката ми.

Тя потрепва периодически. Отново ме поглежда с жив интерес. Извива ръце и накланя глава на една страна, първо присвива очи, а после ги разтваря широко.

Прави една крачка към мен, после друга и друга, докато краката й не се превръщат в размазано петно.

Идва за мен с ярко искрящо лице, цепейки снега и нощния въздух като прошепнато проклятие.

Напрягам се, готов за атаката. Към шията ми. Винаги първо се насочват към шията.

През отворената врата зад гърба си чувам Епап.

Сиси, събуди се! Събуди се!

Гласът му е също така далечен като звездите.

А момичето…

Нещо не пасва.

Продължава да тича. Още дори не е изминала половината разстояние. Ръцете й все още са във въздуха, вместо да ги използва, за да се придвижва. Задъхана е, а около нея се вдигат облаци сняг.

И в този момент разбирам. Изучавам я, докато приближава и подозренията ми се потвърждават.

Но не напълно. Има един последен тест. И той е решаващ.

Вдигам изцапания си с кръв пръст.

Очите й се насочват към ръката ми и за една безкрайна секунда тя остава загледана в нея. После се връщат обратно върху лицето ми, без да има каквато и да било промяна.

Не е една от тях. Една от нас е.

— Хей! — викам, без да знам какво да кажа по-нататък. — Хей!

Тя продължава да тича към мен. Чувам скърцането на дъски зад гърба си. Стъпките приближават.

Завъртам се с високо вдигнати ръце. Сиси тича по коридора; виждам неясната й сянка, една й ръка е вдигната, посяга към кинжала си.

— Сиси, почакай!

Но закъснявам. В мига щом прекосява прага и стъпва на верандата, тя мята кинжала. Понеже аз стоя на пътя й се налага да го хвърли на една страна и да го запрати като бумеранг към мишената.

Не чакам — няма време. Удължената траектория ми спечелва три секунди.

Хвърлям се напред по посока на момичето. Тя лети към мен, а аз към нея. Долавям жужене, първо притихва, а после се усилва.

Кинжалът. Насочва се към нея. Към нас.

Оттласквам се към момичето, а ръцете ми попадат върху гръдния й кош. Двамата се строполяваме в снега. По-малко от микросекунда по-късно кинжалът прелита над нас.

Не губя никакво време.

— Сиси! Не!

Сиси вече е замахнала назад, а от ръката й стърчи друг кинжал.

— Тя е като нас! Тя е като нас! — крещя.

Кинжалът над главата на Сиси се заковава на място. После тя бавно го спуска надолу. Момчетата изскачат от тъмнината на хижата. Ококорили са широко очи, а челата им са сбръчкани от недоумение.

Момичето се изправя и се отупва от снега.

— Къде е Ориджин? — Тя се взира в мен, а после и в останалите. Очите й са пронизващо сини и лишени от грам топлота.

Ние я гледаме онемели.

— Ориджин. Къде е Ориджин?

След още мълчание най-накрая Бен се обажда.

— За какво говориш?

Сега е неин ред да ни погледне напълно объркана.

— Ориджин. Ориджин трябва да е у вас.

Най-накрая Бен задава въпроса, напиращ на устите на всички ни.

— Коя си ти?