Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Freddie Mercury: Biography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Лора Джаксън

Заглавие: Фреди Меркюри

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: биография

Националност: английска

Печатница: Печатна база Сиела

Излязла от печат: Ноември 2011

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Амелия Личева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-0999-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8565

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Ефектната заблуда

Когато „Куийн“ отиват да записват в „Трайдънт“ като непозната банда се сблъскват с типичното за новаци отношение и затъват в т.нар. даун тайм. Имат право да използват студиото единствено по време, когато не са го поискали други музиканти. Затова им се налага да чакат известните да си тръгнат и чак тогава могат да влязат. Има дни, в които Меркюри пада духом, но добре разбира, че не е в положение да се оплаква.

Поне са на крачка по-близо до целта да запишат първия си албум и това е достатъчно, за да оправи настроението му. За Меркюри близостта до студио, без да има възможност да записва в него, е истинско мъчение. Той крачи напред-назад, пуши цигара от цигара, обмисля плана си за атака и това понякога го кара да запее спонтанно. Един ден го чува продуцентът Робин Кейбъл, който работи в съседно студио, и решава да се възползва от таланта му. Той се интересува от презапис на „I Can Hear Music“[1], хит на „Бийч Бойс“ в топ тен от 1969 г., и кани Меркюри да изпълни вокалите. Когато на следващата година пускат песента, тя е първото соло изпълнение на Меркюри и след години ще се превърне в сингъл за колекционери.

„Соло“ не е точната дума, защото, щом влиза в студиото на „Кейбъл“, Меркюри настоява Мей и Тейлър също да помагат. Продуцентът експериментира с известната „Стена на звука“ на Фил Спектър; барабаните на Тейлър и ясният, тежък звук на тамбурина постоянно приковават вниманието, докато китарата на Мей почти не се забелязва заради стила на песента.

Кристалночистият глас на Меркюри е фокусната точка, която създава забележителен ефект. В средата на осемдесетте, когато се заема сериозно със соло кариерата си, ясно проличава предпочитанието му към балади. Обожава да имитира вече демодирания баладичен стил от петдесетте, както в кавъра на „The Great Pretender“. С „I Can Hear Music“ той обаче доказва, че обхватът на гласа му позволява да изпълнява и музиката от шейсетте. За втората страна записва хита на Дъсти Спрингфийлд, „Going Back“, създаден от Гофин и Кинг. И двете парчета са различни от музиката, която той записва в момента с „Куийн“, но пък са чудесно разнообразие, компенсация за досадното чакане. Кейбъл не е решил какво да прави с плочата. Обещава, че ако все пак реши да я пусне, веднага ще съобщи на Меркюри.

През септември 1972 г. Джон Дийкън взема диплома за инженер по електроника, а Роджър Тейлър наскоро е завършил биология. Брайън Мей се е отказал от дисертацията си. Фреди Меркюри използва по предназначение дипломата си по изкуство като създава специално лого за „Куийн“, което, за разлика от първите, грубо нахвърляни предложения, притежава всички качества на кралски герб.

Независимо от опитите на „Трайдънт“ да лансира „Куийн“, договор все още не е подписан. Това състояние на нещата не носи никаква сигурност, въпреки това всеки един от бандата притиска „Трайдънт“ да започне да им плаща ежеседмична заплата. Накрая се споразумяват за 20 долара — по-малко, отколкото Меркюри се е надявал, но много по-добре от нищо.

На 1 ноември „Куийн“ най-сетне подписват с „Трайдънт Аудио Продакшънс“. Договорката е да записват за „Трайдънт“, а „Трайдънт“ на свой ред да им осигурява условия за запис и договор за разпространение с голям лейбъл. В този случай „Трайдънт“ поема значителен риск. Нито една друга независима продуцентска компания досега не е поемала пълна отговорност за рок банда.

Трайдънт урежда ангажимент на „Куийн“ в клуб „Фезънтри“ в Челси. Пет дена по-късно канят обичайните представители на звукозаписни студиа, които водят натоварен живот и на всички е добре известно, че дори да обещаят, вероятността да дойдат, е минимална. „Куийн“ са ветерани в подобни представяния пред познати лица и са наясно, че досега нищо не е излязло. Този път обаче имат чувството, че ще бъде различно, затова репетират усърдно, но в клуба възниква технически проблем с усилвателя. Джон Дийкън спасява положението с опита си в електрониката, но обезверени от неблагоприятното начало, „Куийн“ цяла вечер се чувстват неспокойни и объркани.

Седмици наред след това те продължават да записват първия си албум в студиото. Амбицията им в този период силно впечатлява Дейв Томас от „Трайдънт“. Също като Тери Идън, когато преди време се запознава с Меркюри в „Ди Лейн Лий“, Томас по-късно си спомня: „Когато бандата влезеше някъде, веднага ставаше ясно, че са изключителни и неповторими. Бяха просто група студентчета, но от тях лъхаше невероятна, харизматична енергия, особено от Фреди. Той наистина приковаваше вниманието, будеше възхищение“.

Съвсем не буди възхищение завършеният им в края на ноември албум. Вероятно част от вината за грешките се дължи на накъсаните записи, но бандата не остава никак доволна от завършените миксове. Освен това става ясно, че едно от парчетата е добавено на грешния бекинг трак. Заедно с Рой Томас Бейкър те изискват допълнително време, за да оправят гафа и започват да настояват да им бъде даден по-голям контрол над звуковото оформление.

През януари 1973 г., когато албумът най-сетне е готов, Джак Нелсън е притиснат да сключи договор за „Куийн“ със звукозаписна компания. Той вече работи с Рони Бек, изпълнителен директор на „Фелдман Мюзик Къмпани“, който изиграва ключова роля, като запознава бандата с Рой Федърстоун, един от директорите на „И Ем Ай“.

Докато е присъствал на ежегоден музикален фестивал в Южна Франция, на Федърстоун му е омръзнало от безкрайните демозаписи на устремени към върха банди. Когато Бек му дава касетата на „Куийн“, той я пуска с надежда, макар да не вярва, че ще излезе нещо, но остава приятно изненадан и силно впечатлен. Бек блъфира като казва на Федърстоун, че още няколко лейбъла ухажват „Куийн“, което е повече от достатъчно за Федърстоун и той незабавно пуска телекс на „Трайдънт“, за да заяви интереса на „И Ем Ай“.

Този път боговете се усмихват на „Куийн“, защото 5 февруари е датата, на която се състои първият им запис за „Звукът на седемдесетте“ по Радио Едно. Записът е осъществен в студиото на Би Би Си в Мейда Вейл с продуцента Бърни Андрюс и е излъчен десет дена по-късно, а слушателите откликват така възторжено, че от „И Ем Ай“ са готови да обсъдят условията на договора.

Има опасност „Трайдънт“ да съсипят всичко, когато настояват пред лейбъла да приемат „Куийн“ като част от пакет. Звукозаписната компания се интересува единствено от „Куийн“. Истинска безизходица. Меркюри се гордее с договора, който са успели да си извоюват от „Трайдънт“, даващ им известен контрол над бъдещето. Скоро обаче става ясно, че зависят от благоволението на други. Безпокойството е толкова силно, че смазва обичайните надувки и суетата на Меркюри. „Спомням си как двамата с Фреди пътувахме с автобуса до офисите на «Трайдънт»“, казва Брайън Мей. Вероятно Меркюри е бил готов да изтърпи какво ли не в желанието си да впечатли братята Шефийлд и да ги убеди, че това е големият им шанс. Необходими са седмици на обмисляне и обсъждане, докато най-сетне, през март 1973 г., „Куийн“ официално подписват с „И Ем Ай“.

След като вече имат договор за Великобритания и Европа като цяло, вниманието се насочва към американския пазар. „И Ем Ай“ уреждат първия за годината концерт на „Куийн“ в клуб „Марке“ в Лондон. Ще се състои на 9 април и целта му е да впечатли изпълнителния директор на влиятелния американски лейбъл „Електра Рекърдс“. Джак Холцман остава за кратко в Лондон en route[2] за Ню Йорк. След като става ясно, че проявява известен интерес към „Куийн“, „И Ем Ай“ му обещават изпълнение на живо, което да стимулира решението му. Безупречното представяне същата вечер е предостатъчно за Холцман, който си заминава доволен, а договорът на „Куийн“ е осигурен.

В началото на седемдесетте британската музикална сцена е истински калейдоскоп от разнородни стилове. Прогресивният рок и психеделията от края на шейсетте са отстъпили на фолк рока и тийнейджърските любимци; хард рокът мутира в хеви метъл. Към 1973 г. обаче глем или бъбългъм, рокът набира скорост с образи като Дейвид Есекс, „Уизард“ и „Слейд“, които се изкачват начело на класациите.

За да се възползва от тази насоченост, Робин Кейбъл решава да пусне „I Can Hear Music“. Интересът на „И Ем Ай“ е насочен към предстоящия дебютен албум на „Куийн“ и се притесняват от сладникавото звучене на кавърите. Въпреки че „И Ем Ай“ са убедени в решението си да пуснат синглите, те не искат да има каквато и да било връзка между двете творби. Затова „И Ем Ай“ забранява синглите да бъдат пуснати с името Фреди Меркюри и настояват той да използва псевдоним. По това време всепризнатият крал на глем рока е Гари Глитър, прочул се с безумните си сценични костюми. Въпреки че изпълнението на Меркюри на песента на „Бийч Бойс“ съвсем не звучи като Глитър[3], е решено плочата да бъде пусната под шеговитото име Лари Люрекс[4]. Никой не пита за мнението на Меркюри и той няма абсолютно никакъв контрол над пускането и разпространението на записа. Получава единствено незначителна сума, а Робин Кейбъл и „Трайдънт“ притежават записа. Също така те са тези, които решават да изтеглят плочата. По това време обаче този факт не занимава Меркюри, тъй като той се е посветил изцяло на албума на „Куийн“.

Шегата обаче има обратен ефект. Макар сега да е опозорен, по онова време Гари Глитър е изключително популярен в света на музиката и разстроени от подигравката, измислена от никому неизвестна банда, феновете му отказват да купуват сингъла, а диджеите — да го пускат. Така се стига до провал. Макар някои от почитателите на Глитър да са обидени, звездата не се чувства засегнат. „Според мен, беше страхотно! Нека бъдем честни, най-голямата чест за един изпълнител е да накара хората да го копират. Това е много ласкателно и безкрайно забавно. А и какво значение има? След Елвис Пресли всичко е една пародия, нали така? Мисля, че «Куийн» са единствената банда, която поднася такова разнообразие“.

Меркюри няма търпение да изпробва това разнообразие върху публиката и организира да бъдат направени снимки за корицата на албума. По това време апартаментът му е най-подходящото място за снимките, затова приятелят им фотограф, Дъг Пудифут, отива там. Те имат много идеи, но накрая се спират на викториански облик с червеникавокафяви отсенки на овалния фон. За задната корица подбират стари снимки, които да подредят като колаж. Задачата се оказва трудна, защото Меркюри отхвърля всички, на които не се харесва. Някои биха нарекли това най-обикновена суета; но зад това стои неговият изключителен професионализъм, който по-късно други с много обич си спомнят. Накрая предават идеите си на „И Ем Ай“ за одобрение.

За дебютния сингъл на „Куийн“ „И Ем Ай“ избира две песни на Брайън Мей: „Keep Yourself Alive“, а от другата страна е „Son and Daughter“. Във Великобритания плочата излиза на 6 юли 1973 г. и предизвиква противоречиви отзиви в пресата. За банда, която тръпне в очакване на благоприятен отклик, най-силният удар е, че са пренебрегнати от радиото. То е живата кръв на всяка плоча, а техните песни не ги излъчват. Сингълът е изпратен до всички местни и регионални радиостанции, но единствено Радио Люксембург го включва в плейлистата си. Главният виновник е Радио Едно на Би Би Си. Все още не са се появили лицензирани частни радиостанции и радио корпорацията е монополист на излъчваното по радиовълните. Фактът обаче, че отхвърлят „Keep Yourself Alive“ пет пъти, не е достатъчен, за да задуши песента в зародиш.

Дебютният им албум излиза на 13 юли. След като вече знаят как е потънал сингълът, си дават сметка, че е жизненоважно да бъдат промотирани в цялата страна. „И Ем Ай“ пуска обичайните бели етикети — издание на албума в бял, хартиен калъф, на който не е записано нито името на бандата, нито на лейбъла — част от актуалното промотиране на албума. Една от най-популярните рок програми по британската телевизия по онова време е „Проверката на портиерите“[5] по Би Би Си и „И Ем Ай“ им изпраща албума, за съжаление непридружен от обяснителен пиар материал. Ако не бил привлякъл вниманието на програмния продуцент Майкъл Апълтън, албумът щял да потъне в забвение.

„Получавахме огромен брой бели“, спомня си Майкъл Апълтън. „Днес са изключително ценни, а и бяха с изключително качество. Един ден получих бял запис без какъвто и да било материал към него, дори нямах представа откъде е. Прослушах го и толкова много ми хареса, че двамата с Боб Харис решихме да го пуснем във вечерното шоу. В онези дни пускахме музиката с наш визуален материал. Избрахме «Keep Yourself Alive» в комбинация с филм за политическата кампания на президента Рузвелт.

В ефир съобщихме, че парчето е страхотно, от невероятен албум, но нямаме никаква представа кой го изпраща и още същата вечер по време на предаването, струва ми се, вбесен представител на «И Ем Ай» се свърза с нас и ни каза, че това е техният бял етикет от дебютния албум на банда, наречена «Куийн».

Водещият шоуто Боб Харис ясно помни първия път, когато чул музиката на «Куийн». «Влюбих се — признава той. — За мен „Keep Yourself Alive“ беше забележително парче. Лично аз бях изключително впечатлен от тях». Сътрудничеството на бандата с «Проверката на портиерите», и най-вече с Харис, е невероятно продуктивно и продължава няколко важни години, в които им осигурява безценна популярност.

«Проверката на портиерите» първо обръща внимание на звука, докато визуалното представяне отстъпва на заден план — обяснява Майкъл Апълтън, — което беше особено важно за нас в онези дни. Според мен «Куийн» оценяваха този подход и в замяна работеха като изключителни професионалисти“.

В кариерата на „Куийн“, въпреки че след време силите се изравняват, Меркюри пише най-голямата част от песните на бандата. Половината от първите четири албума са негови творби, а от седемнайсет парчета в албума „Greatest Hits“ на „Куийн“, десет са създадени от Меркюри. В първия албум са включени пет негови песни, написани поне преди година. Две са преработени сингли, които са значително по-успешни от „Keep Yourself Alive“.

Ентусиазмът на екипа на „Проверката на портиерите“ повдига значително духа на бандата, но за съжаление слушателската аудитория не е на същото мнение и първоначалните продажби носят огромно разочарование. „Трайдънт“ обаче запазват спокойствие и ги ангажират за студио „Шепъртън“, Мидълсекс, за първия им промоционален филм, който се надяват, че ще бъде разпространен в цял свят. Освен това си осигуряват пиар услугите на Тони Брейнсби, един от най-забележителните публицисти. Брейнсби, сред чиито клиенти са били Пол Маккартни, Стив Харли и Крис Де Бърг, е работил с доста от хората на изкуството на „И Ем Ай“. Запознава се с „Куийн“ в средата на 1973 г. и остава най-силно впечатлен от Меркюри.

„Първото ми впечатление от Фреди беше, че притежава желязна воля, че е общителен, невероятно амбициозен, очарователен и наистина забележителен — заявява Брейнсби. — Освен това беше най-безумният обратен, когото бях виждал! Беше облечен в плътно прилепнали панталони от червено кадифе, с черен лак на ноктите и дълга коса, а за зъбите да не говорим. Господи, колко докачлив ставаше, когато някой споменеше зъбите му! Не позволяваше да го снимат усмихнат и автоматично покриваше устата си с ръка, когато избухнеше в смях“.

Според Брейнсби, освен неподправената амбиция на Меркюри, цялата банда притежава необичайно качество. „От всички групи, които бях поемал, само две са ми направили впечатление от първия миг. Едната беше «Тин Лизи», а другата — «Куийн». Много добре знаеха какво искат, а желанието им беше да се изкачат до върха — въпросът опираше до намирането на начин. Според моя опит това не е нормално, но пък е огромно преимущество за един пиар консултант, когато дадена група вярва в себе си чак до такава степен. Тъкмо това отношение щеше да ги направи звезди“.

Един от концертите на живо на „Куийн“ в Лондонския политехнически университет потвърждава професионалните му инстинкти за бандата и тогава започва плодотворното им сътрудничество. Въпреки че Меркюри се откроява от останалите, той не настоява за специално отношение. „Фреди никога не се държеше арогантно като звездата на «Куийн» — заявява Брейнсби. — Винаги ставаше въпрос за групата и още от началото всички бяхме наясно, че най-важното е да се отнасяме по един и същ начин към всички. С китарата на Брайън и фалцета на Роджър, всеки допринасяше за звученето на «Куийн»“.

Има обаче един аспект, който важи най-вече за Меркюри. „Когато се запознах с Фреди, у него се таеше много агресия и силен гняв. Беше убеден, че ще стане звезда, а все още се намираше в началото на пътя. За Фреди звездната слава бе негово право и оставаше силно разочарован, че на хората им отнема толкова дълго време, за да го разберат. Не му беше приятно много хора да не забелязват това, но изпитваше неутолима нужда да бъде признат и според мен той беше причината за много неразбирателства в бандата“.

Задачата на Брейнсби да им осигури колкото е възможно повече популярност е улеснена от историята на направената у дома китара на Брайън Мей. „Сякаш сам Господ ми изпрати материал-въведение за всички музикални списания, защото китарата се превърна във важна тема за обсъждане, която привлече вниманието“, припомня си той.

Вече започват да ги забелязват и по други причини. Когато започват работа над втория си албум, застоят е останал в миналото. И тогава, на 4 септември, „Електра Рекърдс“ пуска „Куийн“ на американския пазар. Албумът привлича вниманието на предостатъчно радиостанции, за да влезе в топ 100 на „Билборд“, изключително постижение за нова британска банда. За съжаление сингълът „Keep Yourself Alive“ не привлича желания интерес.

За Джак Нелсън е ясно, че „Куийн“ трябва да тръгнат на турне. Все още им е рано да влязат в заглавията на първа страница, но да си осигурят фенове е жизненоважно. Нелсън познава Боб Хършман, мениджър на бандата „Мот дъ Хупъл“, и с негова помощ урежда „Куийн“ да подгряват в предстоящото им турне в Англия. Отначало уговорката не е категорична, тъй като не е никак лесно да се намерят подходящи бекинг музиканти за титулярите. Известните банди не си позволяват да рискуват да бъдат изместени от други, които може да се окажат наистина добри, от друга страна, не е желателно да попаднат и на скучни, неумели музиканти, които ще изнервят публиката. Хършман не е чувал как свирят „Куийн“ и се колебае. Дарение от 3000 долара за озвучителната техника и осветлението накланя везните и той решава да допусне „Куийн“.

„Куийн“ не са свирили на живо от няколко седмици, затова Нелсън организира шест представяния, които ще бъдат като репетиции. Започват на хиподрума „Голдърс Грийн“ на 13 септември, следват ангажименти в чужбина, в Германия и Люксембург, преди да се върнат за три представяния в Лондон. Последните две са в началото на ноември, за пореден път в „Импириъл Колидж“. Бивши студенти си спомнят, че онази вечер „Куийн“ са били най-шумната банда на планетата, а журналистката Розмари Хърайд пише блестящ отзив за тях.

Турнето на „Мот дъ Хупъл“ с двайсет и три концерта от Единбург до Борнмът започва на 12 ноември в кметството на Лийдс. „Куийн“ за пръв път вкусват от живота по време на турне, всяка вечер свирят в различен град и накрая са заредени с енергия и желание да продължат напред. Адреналинът на Меркюри продължава да блика дори след края на първия концерт. Вместо да се наспи преди отпътуването за Блекбърн на следващия ден, той излиза, за да опита нощния живот. Питър Стрингфелоу, собственик на известен днес нощен клуб, си спомня:

„Запознах се с Фреди, когато дойде в моя клуб «Синдърела Рокърфела» в Лийдс. Стори ми се готин тип, очевидно все още не беше станал мегазвезда, но вече си имаше антураж. Седна на моята маса, посмяхме се, пийнахме по някоя и друга чаша. Имах фотоапарат «Полароид» и го помолих да го снимам. Както вече казах, Фреди не беше звезда, но каква стойка беше! Помислих си: «Този наистина е различен!»

Изщраках две ленти и едва тогава Фреди реши, че една снимка ми е предостатъчна и настоя да унищожа останалите. Суетата му беше безмерна, но как само разглеждаше всяка снимка, а след това я захвърляше, докато най-сетне не излезе както искаше. Като се замисля сега, това беше истински урок по професионализъм. Като изключим това, той прекара доста добре.

По това време нямах абсолютно никаква представа, че Фреди е гей. Абсолютно нищо в поведението му не намекваше за подобно нещо. Затова пък мога да кажа, че за първи и последен път преживях една наистина приятна вечер с него. След време около Фреди беше пълно с народ“.

В онези години единствената тълпа, която Меркюри вижда, е съставена от феновете на „Мот дъ Хупъл“. Той обаче трупа самоувереност с всеки концерт. В „Куийн“ няма излишни, а след като Роджър Тейлър е плътно зад барабаните, Джон Дийкън и Брайън Мей са по-сдържани, тежката задача да нажежи залата се пада на Фреди Меркюри. По-късно в живота той превръща това в истинско изкуство, но дори в онези ранните дни „Куийн“ успяват да приковат погледите. Тони Брейнсби потвърждава: „Занимавах се и с «Хупъл» — и двете банди се срещнаха за първи път в офиса ми, когато стана ясно, че заминават заедно на турне. То пък беше невероятно преживяване. Човек излизаше от залата буквално без дъх“.

Друг, който помни Меркюри от онова време е бившият музикант от „Айбекс“, приятел на Фреди, Майк Бърсин. „Куийн“ имат концерт на стадиона в Ливърпул и Бърсин отива да го види „заради едно време“. „Отидох зад кулисите — разказва той — и открих Фреди да крачи напред-назад и да си мърмори. «Какво да кажа? Кажи ми какво да им кажа!» Не бях сигурен какво точно става, но тогава някой му подаде брой на «Ливърпул Еко» и той го разгърна, без да спира да крачи. Спря, без да каже и дума, приведе се над една статия, после затвори вестника. «Добре. Ясно».

Излязох да гледам отпред, Фреди пристъпи към микрофона и започна: «Добър вечер, Ливърпул», а след това добави: «Браво, Кевин, добро попадение!» — което се отнасяше за Кевин Кийгън, който беше отбелязал победния гол за ливърпулския футболен отбор. Отначало всички го наблюдаваха подозрително заради дрехите, но след тези думи стадионът буквално се взриви и всички бяха на негова страна. Това бе напълно в стила на Фреди. Обръщаше специално внимание на подробностите и тъкмо това го отличаваше от останалите“. Турнето приключва на 14 декември с два концерта в лондонския „Одиън“ в Хамърсмит. Възторжени от преживяното, предоволни, че са установили хармония и разбирателство с „Хупъл“, изпълненията на „Куийн“ са дотолкова изключителни, че публиката иска още. Шестседмичното турне е невероятен успех, но за съжаление не е отразено в музикалната преса. Медиите или критикуват бандата, или, още по-лошо, не им обръщат никакво внимание. Тони Брейнсби е напълно откровен. „Обвиняваха «Куийн», че са натрапена банда, но истината беше, че не им беше никак приятно, защото мениджърите им влагаха в тях големи пари, а аз успявах да ги представя на широката публика. Напълно пренебрегваха факта, че «Куийн» имаха много почитатели още преди първия издаден сингъл. Когато една банда получава отзиви от фенове на толкова ранен етап, повече от очевидно е, че са нещо специално. А пък Фреди беше лесна мишена за всеки журналист, който искаше да се изтъкне и да си създаде име“.

Меркюри може и да прави какви ли не лудории, които напълно излизат от контрол, когато го погнат журналистите, но Брейнсби твърди, че по време на съвместната им работа звездата нито веднъж не е признал, че е гей. „Никога не казваше: «Аз съм гей». В онези дни се стараеше да спомене пред хората, че си има приятелка, Мери. Любовта им продължи цял живот, което беше огромна изненада при създалите се обстоятелства. Сигурно е било много трудно, когато по-късно престана да крие, че е гей. Искам да кажа, че той открай време провокираше както с облеклото, така и с поведението си, да не говорим, че у него имаше нещо съмнително. Само че това не означаваше, че е гей, а единственото, което е споменавал беше, че е бисексуален. Двамата с Мери имаха необикновено крепка връзка и бих казал, че продължителността й разкрива, че той беше много по-задълбочен, отколкото предполагаха околните. По-късно се прехвърляше от една гей връзка на друга, но Мери беше неговата скала чак до края“.

Меркюри изолира критиците и насочва вниманието си към записите за Радио Едно, за които Боб Харис е ангажирал „Куийн“. „Фреди наистина беше специален. Винаги влагаше сто процента от себе си. Ще ви дам пример. Един понеделник, рано сутринта — вероятно след най-трудните им моменти досега, когато щеше да им бъде простено, ако не полагаха достатъчно усилия, — наблюдавах от контролната зала. Фреди беше осветен от прожектор. Той толкова се стараеше, че вените по слепоочията и врата му се бяха издули. Питах се колко ли още може да вложи?“

На въпроса защо отзивите за „Куийн“ от музикалната преса са толкова неблагоприятни, Харис обяснява. „Вероятно се дължеше на неспособността им да причислят «Куийн» към някоя категория и изкарваха собствената си некадърност върху бандата. Когато «Куийн» станаха велики, продължаваха да ги нападат, старата песен на нов глас. Британската преса обожава да създава, а след това да завре в калта. Те нито могат, нито имат желание да признаят постиженията и да спрат дотук. Понякога обаче на човек му се струва, че се чувстват длъжни да пронижат хората. Това, разбира се, поне отчасти се дължи на страха да не бъдат обвинени в подлизурство, ако непрекъснато се възхищават от нечия работа“.

След концертите с „Хупъл“ „Куийн“ имат още четири представяния до края на годината, а последното им излизане на сцена за 1973 г. е на 28 декември в клуб „Топ Ранк“ в Ливърпул, където подгряват на рок бандата „10сс“. Това е последното участие, което Кен Тести урежда за „Куийн“. „По това време работех в един магазин в Уиднес — припомня си той. — Брайън ми позвъни и ме попита дали искам да им стана личен мениджър. Аз, разбира се, бях във възторг от предложението и попитах за какви пари става въпрос. Не ми беше приятно да питам и нямаше да ми пука, ако нямах ипотека. Всеки от «Куийн» получаваше по 30 долара на седмица, на мен предложиха 25, което ми се стори добре, но се налагаше да откажа.

Животът ми досега вървеше в една посока, ала трябваше да направя обратен завой и да откажа. С тази сума нямаше как да покривам вноските по ипотеката, освен това беше необходимо да се грижа за мама и сестра си. Човек не може да живее с онова, което е било възможно да се случи, но аз до ден-днешен съжалявам за отказа си“. Връзката на „Куийн“ с човека, направил толкова много за тях, е прекъсната в клуб „Топ Ранк“, когато виждат името си на афиша заедно с местна банда, „Грейт Дей“, промотирани от Кен Тести.

За Меркюри, въпреки че имат издадени сингъл и албум във Великобритания и Щатите, това е само началото. Той все още е твърде далече от светлината на прожекторите, за която мечтае. Представянето в Ливърпул е краят на най-успешната им година досега, а след успеха на турнето в Англия, „Мот дъ Хупъл“ ги канят като подгряваща група и на турнето си в Америка. Музикалната преса с неприкрито удоволствие ги нарича „Най-великите неизвестни на Великобритания“. Ако Меркюри успее да постигне своето, много скоро ще им докаже, че грешат.

Бележки

[1] Песен на „Ронетс“ от 1966 г. с по-късен кавър на „Бийч Бойс“. — Б.пр.

[2] En route (фр.) — на път. — Б.пр.

[3] Glitter (англ.) — блясък. — Б.пр.

[4] Изкуствена прежда с блестящи нишки, които придават металически блясък. — Б.пр.

[5] Преди години, щом излезел албум, го пускали на портиерите в студиото и ако от едно слушане започвали да подсвиркват някоя песен, значи е издържал проверката. — Б.пр.