Лора Джаксън
Фреди Меркюри (16) (Биография)

Петнайсета глава
Жива легенда

Циниците твърдят, че най-добрият ход за нечия кариера в музиката е смъртта — продажбите скачат и почти винаги починалият се превръща в легенда. Фреди Меркюри няма предсмъртно желание и съдбата му е ужасна, но през следващата година почти не минава месец, в който на пазара да не излезе нещо на „Куийн“ или на Меркюри.

Албумът „Greatest Hits“, Vol. I вече е мултиплатинен, когато „Холивуд Рекърдс“ пускат „Bohemian Rhapsody/The Show Must Go On“ като двойна „A“ страна на 6 февруари 1992 г. Приходите са дарени на фондация „Маджик Джонсън срещу СПИН“. Няколко дни по-късно идва време за нови награди.

На раздаването на наградите на Британската фонографска индустрия в „Одиън“ в Хамърсмит „These Are the Days of Our Lives“ печели наградата за най-добър сингъл на 1991 г. — и Меркюри получава посмъртна награда за забележителен принос в музиката. Роджър Тейлър приема наградата от името на звездата и обявява, че подготвят грандиозен концерт в чест на Меркюри на 20 април на стадион „Уембли“. Денят е напомняне за опасността от СПИН и всички приходи ще бъдат дарени.

Часове след като започва продажбата, всички билети за най-големия концерт след „Live Aid“ са продадени. На теория Фреди би се зарадвал тъкмо на такова възпоменание. За съжаление, когато започва организацията, започват и машинации, заради които, както казват приятели на звездата, той сигурно се обръща в гроба си.

Завещанието на Меркюри е официално легализирано на 13 май, но съдържанието е известно на облагодетелстваните много преди това. Освен щедростта, която проявява към малко на брой приятели и Джим Хътън, петдесет процента от основната част е за Мери Остин, а останалото се разделя между родителите му и сестра му Кашмира. Както се очаква, Остин е основната наследница. Гардън Лодж, заедно с всичко вътре и личните вещи, които не се облагат с данък наследство, остават за нея, както и друга собственост. Онова, което тревожи някои хора още оттогава, е какво се случва с онези, които години наред са наричали Гардън Лодж свой дом.

Джим Хътън, Джо Фанели и Питър Фрийстоун не се чудят дълго. Непосредствено след смъртта на Меркюри, изглежда, Хътън да е подсигурен. Желанието на любовника му е било той да остане в къщата, докато иска. Седмица по-късно обаче, на официална среща, той е уведомен, че тези желания не са оформени според законовите изисквания и не са отразени в завещанието на Фреди. Остин, както е посочено в завещанието, трябва да се премести в Гардън Лодж. Затова на тримата мъже се дава едномесечно предизвестие да напуснат.

Ожесточени разправии, някои от които стигат до пресата, се разгарят заради Хътън и останалите и преместването им в съседно помещение в градината. Уредено е Гардън Лодж да бъде изолирана. Тримата помощници, които досега са живели там, ще получат по половин милион лири, а Меркюри вече е купил къща на Фанели в Чизик. След като разполага с половин милион, Хътън спокойно може да си намери друго жилище преди 1 май 1992 г., деня, в който трябва да напусне окончателно. Само че според някои не там е въпросът.

Тони Пайк, който знае, че Меркюри и Хътън са двойка от години, коментира: „Бях потресен, когато разбрах какво е станало с Джим. Знаех, че Фреди не би искал да стане така“.

Пино Салиоко продължава в същия дух: „Невъзможно! Двамата с Джим бяха като съпружеска двойка. Не мога да повярвам, че Фреди е искал подобно нещо“.

Хътън може единствено да съжалява, защото човекът, към когото Меркюри се е отнасял като към съпруга, се оказва Остин. Страстите се нажежават по време на кавгите след смъртта на Меркюри, но ако звездата е искал любовникът му да остане в Гардън Лодж, е щял да уреди този въпрос.

Вероятно Меркюри е предвидил как ще се развият събитията, тъй като веднъж признава: „Всичките ми любовници са ме питали защо не могат да заместят Мери, но това е напълно невъзможно. Единственият ми приятел е Мери и не искам никой друг. За мен тя е като съпруга. Отношенията ни бяха равносилни на брак. Вярваме един в друг. Това е достатъчно за мен. Така и не можах да се влюбя в мъж, както бях влюбен в Мери“.

По време на тези неприятни случки подготовката за Великденския бенефис на Фреди Меркюри продължава. Поканени са видни изпълнители и тъй като шоуто ще се излъчва по цял свят, изборът уж пада на онези знаменитости, които са имали някаква връзка с Меркюри. Въпреки това Монсерат Кабайе очевидно отсъства, а Меркюри дори не е познавал някои от изпълнителите, които са избрани за участие.

Задачата да поканят видните гости лежи на плещите на тримата останали членове на „Куийн“. Брайън Мей лично кани „Деф Лепард“, както си спомня вокалистът Джо Елиът. „За нас беше истинска гордост, че ни поканиха — казва той. — Истинска чест. Не можах да повярвам, че Брайън ни питаше дали искаме да участваме. Леле! Бях готов да преплувам океана за подобна възможност!“

Роджър Тейлър пък уговаря чаровния певец Пол Йънг. „Познавах момчетата само от социални сбирки и един ден Роджър ми звънна у нас и ми каза, че събирали изпълнители за концерт в чест на Фреди, а след това попита дали се интересувам от участие. Отвърнах, че се интересувам, и два месеца по-късно всичко беше потвърдено“.

Идеята е всеки изпълнител да пее като вокалист в хит на „Куийн“ заедно с останалата част от бандата. Репетициите започват в „Брей Студиос“ в Бъркшир, където Тейлър, Мей и Дийкън работят с най-различни звезди.

В понеделник, на Великден 1992 г., 72000 се събират на стадион „Уембли“. Много от тях са спали на тротоара, за да са сигурни, че ще влязат, когато отворят вратите на следващия ден в 16 часа. Официалното име е „В памет на Фреди Меркюри. Концерт за опасността от СПИН“ и на всеки е дадена семпла червена панделка, която да носи като символ на подкрепата им в борбата срещу болестта.

Докато желаещите се тълпят отпред, изпълнителите вече са се събрали на специално организирания бар зад кулисите. Според Джо Елиът атмосферата и настроенията са странна, противоречива смес. „От една страна, беше весело и непринудено — усещаше се положителна нагласа — и хората непрекъснато влизаха и излизаха от караваните си. Обикновено никой не се мотаеше и не зяпаше, но този път чувството, което цареше, беше наистина невероятно. От друга страна, пък беше тъжно, по-късно емоциите се разгоряха, което бе напълно разбираемо“.

Шоуто започва в 18 часа с индивидуални обръщения на Брайън Мей, Роджър Тейлър и Джон Дийкън. След това продължава с „Металика“, последвани през следващите два часа от най-различни банди, включително „Екстрийм“, „Деф Лепард“, „U2“ и „Гънс енд Роузис“, които са част от знаменитостите.

С избухването на познатите димни бомбички Мей, Тейлър и Дийкън се връщат на сцената и започват парчето „Tie Your Mother Down“, на което Джо Елиът бързо поема вокала от Брайън Мей. Всеки следващ изпълнител излиза за своето парче, след което си тръгва. Легендарната холивудска звезда Елизабет Тейлър се появява като председател на американската фондация за проучвания по въпросите на СПИН и изнася прочувствена реч за „СПИН“ въпреки някои трудности и неуредици. За всеки има по нещо, от дуета на Боуи и Ани Ленъкс на „Under Pressure“ до съживяването на старата класика на „Мот дъ Хупъл“ „All the Young Dudes“ в изпълнение на Йън Хънтър и Мик Ронсън — с участието на Джо Елиът и автора на парчето Боуи, който свири на саксофон по време на изпълнението.

По време на концерта някои едва успяват да сдържат чувствата си. Никой не се съмнява, че намеренията за събитието са благородни, но за мнозина концертът не е особено успешен. Звездите нямат вина, че нито един от тях не може да пее с класата на Фреди Меркюри.

Боб Харис коментира: „Мисля, че личеше как всички се опитват да се преборят с песните на Фреди. Единственият, който ми хареса, беше Йън Хънтър. Накара ме да стана на крака. Останалите обаче бяха загазили яко“.

Саймън Бейтс продължава: „Беше трудно да се възприеме. Те имаха добри намерения, но просто не се получи. Знаех, че го правят най-вече заради феновете, но как да го постигнеш? Паметник ли да вдигнеш, или да направиш панихида? Бях там и публиката изобщо не беше ласкателно настроена. Май ползата беше най-вече за останалите трима от бандата. Елизабет Тейлър се постара, но не се получи, а пък Боуи беше направо трагичен“. Когато идва соловото му изпълнение, Дейвид Боуи казва, че иска да се помоли за болните си приятели. Мнението на Фиш е като на Бейтс. „Когато Боуи се отпусна на коляно и започна да се моли, беше истински срам“ — настоява той. — Свих се на мястото си и си помислих: „Господи! Концертът беше огромно разочарование, а можеше да се получи нещо забележително. Първоначалните намерения са били напълно искрени, но според мен са се намесили и наложили големите корпорации, което е жалко“.

Независимо от всичко това, тази вечер е сбогуването с един от най-великите изпълнители в света на рока и над петстотин милиона по цял свят гледат концерта. Когато стига до края, Брайън Мей задавено представя една от любимите личности на Меркюри. Когато носителката на Оскар, актрисата и певица Лайза Минели излиза на сцената, тя извежда и останалите изпълнители, докато трае изпълнението в стил блус на „We Are the Champions“. Накрая, преди най-сетне да погледне нагоре, тя се провиква: „Благодарим, Фреди! Просто искахме да ти кажем, че мислим за теб!“

Възторгът, поздравленията и сълзите вече ги няма и когато всичко утихва, що се отнася до „Куийн“ като цяло, всичко е приключило. За останалите от бандата чувството, че се намират във вакуум, е напълно реално и макар да знаят, че съдбата им е предрешена, все още не могат да се опомнят. В последното си интервю Меркюри е признал: „Накрая всички грешки и всички извинения опират до мен“. Останалите вече са показали, че освен от тъга, са обзети и от гняв заради безразсъдното и безотговорно поведение на вокалиста си. Това поведение е сложило край не само на живота му, но и на техните кариери — освен това е било ненужна загуба.

„Куийн“ създават своята музика в продължение на почти две десетилетия, но съобщението, че предстои раздяла, идва скоро след Великденския бенефис. Години преди това Меркюри е заявил: „ако случайно си тръгна, те познават и системата, и организацията — просто ще ме подменят — но след това добавя: — Няма да е лесно да ме подменят, нали?“ Брайън Мей, който веднъж е нарекъл Фреди Меркюри огънят и сплавта, които ги държат заедно, знае това със сигурност. „Няма да е редно да продължим с нов певец и да се преструваме, че сме «Куийн»“ — обяснява той. Както вече стана ясно, нито един друг певец не е в състояние да запълни нишата, която Меркюри по такъв уникален начин си е изградил.

Майкъл Апълтън, продуцент на някогашната „Проверка на портиерите“, е напълно съгласен. „Човек може да прецени качествата на Фреди по въпросния концерт. Изключвам Джордж Майкъл, но когато другите изпълнители се опитаха да изпълнят тези песни, стана ясно колко невероятно въздействащ е бил Фреди. Освен това стана ясно, че един човек в бандата може да бъде приеман за даденост и никой да не го разбира, докато нещо не ги раздели.

Фреди притежаваше невероятна лична сила, способности, харизма, въпреки това «Куийн» не са като «Бийтълс» или като «Ролинг Стоунс». Тези банди бяха първият ешелон, а «Куийн» се появиха доста по-късно, но аз ги слагам на върха от второто поколение заедно с Брус Спрингстийн и «U2»“.

Веднага след концерта са пуснати още записи и въпросът за СПИН придобива огромен обществен отзвук. Дотогава връзката между благотворителността за болните от СПИН и света на рока е била незначителна, но много бързо се нарояват фондации, включително „Мъркюри Финикс Тръст“, създадена от „Куийн“. През лятото на 1992 г. внимателното отношение към болестта, събудено от смъртта на Меркюри, дава почти необичаен ефект в Америка. Съсредоточава се в едно католическо училище и онова, което започва като буря в чаша вода, се превръща в национален въпрос.

Ученици, които завършват „Сейкред Харт“ в Клифтън, Ню Джърси, са избрали рок химна на Меркюри „We Are the Champions“ като фон на слайд шоу, което ще бъде пуснато по време на церемонията по официалното връчване на дипломите. Проблемите започват, когато директорът им, Доналд Куинлън, забранява песента. Учениците са убедени, че решението му се дължи на факта, че Меркюри, признал, че е бисексуален, е починал от СПИН, и това е достатъчно, за да обвинят директора в дискриминация. С протеста, отначало отразен единствено от местната преса, учениците правят всичко по силите си, за да се разчуе бързо — и в държавните институции, и в националните вестници, успяват дори да се доберат и до телевизионни дискусионни програми и сателитния канал „Ем Ти Ви“, които отразяват споровете всеки ден. Когато се включват и групи активисти по въпросите на СПИН, следват арести и пожарът излиза от контрол. Истерията обаче не отразява цялата картина.

Доналд Куинлън обяснява, че „Песента на Фреди Меркюри беше избрана през януари, но тогава и осмокласниците, и учителите по музика забелязаха, че някои от учениците намират Меркюри за готин, защото е бисексуален. Учителите бяха на мнение, че децата са го превърнали в идол, а учениците започнаха да се подиграват на учителите по този въпрос. Срещнах се с представители на класа и ги помолих да напишат кратко обобщение на въпроса защо католическо училище е против въпросната песен да бъде пусната на церемонията по връчването на дипломите, и второ, в което да обяснят защо трябва да бъде пусната. Казах им, че след това ще седнем и ще стигнем до приемливо разрешение“.

Куинлън е постъпил справедливо. Вместо да получи исканите писмени работи, започват да го посещават ядосани родители, които поддържат мнението на учениците, че той е предубеден.

Инцидентът се превръща в истинска лавина, както сам Куинлън признава. „В началото на юни се появиха първите проблеми, а след двайсет и четири часа историята беше влязла в новините — разказва той. — Всички телевизионни канали в Ню Йорк Сити дойдоха в училището и останаха седмици наред. Дойдоха и представители на местните станции, на всички нюйоркски вестници и репортери. Около училището непрекъснато имаше поне по седемдесет човека от медиите“. След като излизат заглавия като „Правата на хомосексуалистите под обсада“ и разбунтувалите се ученици заявяват, че училището им си има „единайсета божа заповед“ — Не пожелавай рокендрола, — церемонията по връчването на дипломите е отменена, а самите дипломи временно са задържани и някои от учениците не ги получават.

Във Великобритания Меркюри отново влиза в новините, когато строител от Ливърпул, Джон Бойлън, случайно открива нещо изключително ценно. „Работех в Сънисайд Меншънс, разказва Бойлън, когато изпадаха едни кашони, пълни със сингли. На всичките имаше едни и същи две парчета, но аз не ги бях чувал и ги захвърлих при боклука. Два дни по-късно детето слушаше радио «Мърсисайд» и зададоха въпрос за плоча под името Лари Люрекс. Правилният отговор беше «I Can Hear Music», а истинският певец се оказа Фреди Меркюри. И когато чуло това, детето дотича при мен. «Върви да прибереш плочите!»“

Първо позвъних във фен клуба на „Куийн“, но те не ми повярваха и аз забравих за цялата работа. Около три години по-късно един приятел занесе две от плочите на панаир за плочи и ги беше показал на някакви хора. Оказало се, че единият ги е търсил години наред. Неочаквано по телефона започнаха да звънят хора от пресата от цял свят. Обади ми се Норман Шефийлд (от „Трайдънт Рекърдс“, който притежаваше правата). Каза ми да унищожа плочите. Заяви, че, ако се опитам да ги продам, щял да ме съди. Не исках никакви неприятности.

Освен демозаписите Джон Бойлън открива и две готови касетки. Когато отива в „Сотби“ за експертиза за автентичност, заключението е „неубедително“. Три години по-късно плоча „I Can Hear Music“ е продадена в „Кристис“ за около осемстотин лири и се предполага, че находката на Бойлън се състои от незаконни копия.

Други обаче месеци наред обмислят възможността да изкарат пари от Меркюри. Веднъж Меркюри се шегува: „Искам да ме заровят с всичките ми съкровища, като фараон. Ако мога да си го позволя, ще си построя пирамида в «Кенсингтън». Ще бъде страхотно, нали?“

Вечерта, на първата годишнина от смъртта му, се чува, че са подадени две отделни молби до местните власти в „Кенсингтън“ и Челси за строеж не точно на пирамида, а на статуя близо до „Логан Плейс“ в негова чест. Сред другите статуи в района са на сър Томас Мор и Питър Пан. Все още стотици фенове ходят на поклонение пред Гардън Лодж и идеята е да се издигне статуя на Фреди Меркюри в цял ръст, за да има къде да насочат почитта си. Едната молба е от група хора, водени от Дейв Кларк, с подкрепата на фен клуба на „Куийн“. За да бъде приета молбата му, Кларк увлича и местния член на парламента Дъдли Фишбърн.

„Всичко започна, когато Дейв Кларк се появи в Камарата на общините и се записа — разказва Дъдли Фишбърн. — Сутрешният пазач дотича развълнувано при мен. «Дейв Кларк от „Дейв Кларк Файв“ е дошъл да се срещне с вас!» Дейв обясни, че представлява група приятели, които искат да издигнат в «Кенсингтън» статуя на Фреди Меркюри. Веднага си казах, че идеята е страхотна. Открай време бях «за» и все още съм, въпреки че така и не направихме нищо. За мен Фреди беше не по-малко велик от генералите през XIX в., чиито статуи са навсякъде. Много пъти ми се е случвало, докато се разхождам в «Кенсингтън», да ме спират групи германски или японски туристи, които питат къде се намира домът на Фреди Меркюри.

Тъй като издигането на статуя зависи изцяло от местните власти, аз писах на общината от името на Дейв Кларк и се започна една тристранна кореспонденция. Идеята обаче срещна отказ. Според мен решението беше глупаво, защото повечето подобни проекти се провалят поради недостиг на пари, а в нашия случай не беше така. Разполагахме с парите, бяхме събрали значителна сума, така че не само имахме средства за хубава статуя, ами щяха и да останат за поддръжката и. Отказът им просто нямаше смисъл“.

Другата молба е пусната от Бил Хауърд, бивш съсед на Меркюри, който не разчита нито на помощта на член на парламента, нито на фен клуба на „Куийн“. Той обаче събужда обществения ентусиазъм, когато провежда проучване на улицата за намерението си. Доволен е, че хората възприемат Фреди Меркюри като най-голямото богатство на „Кенсингтън“ за последните петдесет години, въпреки това общинската служба отхвърля и неговата молба и тя също е забравена.

Желанието да се издигне статуя на Меркюри излага на показ и други проблеми, а именно факта, че борците за правата на гейовете ще се ядосат от плановете Фреди Меркюри да бъде обезсмъртен. Според един от говорителите им Меркюри никога не е бил икона в гей общността, поради простата причина че никога не я е подкрепял. „Ще помнят и натякват известно време“, добавя той.

Тези мнения са продължение на дългите дебати от времето, в което е пуснато изявлението на звездата, че е болен от СПИН — непосредствено преди смъртта му. Докато някои настояват, че това е проява на честност и смелост, други, включително и представители на света на поп музиката, обвиняват Меркюри, че е предал каузата на гейовете. Те настояват, че времето, което е избрано за изявлението, не е проява на смелост, че той е трябвало да признае за болестта си много преди това и по този начин да даде на хората възможност да обсъждат истината.

Тъй като не желаят да бъдат въвлечени, останалите от „Куийн“ се съсредоточават над обезсмъртяването на наследството на Меркюри като пускат нови издания. В края на ноември 1992 г. „The Freddie Mercury Album“, колекция от съществуващите соло парчета, се изкачва до четвърто място. Няколко дни по-късно старият хит „The Great Pretender“ е събуден за нов живот, а през следващия месец сингълът „In My Defence“ достига осмо място. Едва следващия юли, от всички посмъртно издадени записи, сингълът „Living on My Own“ на Фреди Меркюри се изкачва на първо място.

Звездата е бил на мнение, че от дебютния му солов албум „Mr Bad Guy“ тази песен най-много се доближава до същността му. Когато е в едно от сантименталните си настроения, той обяснява защо е така. „Налага се да обикалям по света и да живея в хотели — разказва той. — Въпреки че за теб се грижи цяла армия, накрая всички до един си отиват“.

През 1994 г. много се говори за последния албум на „Куийн“, в който ще бъдат включени неиздавани досега записи на Меркюри. В началото на 1995 г. се разчува, че Брайън Мей, Роджър Тейлър и Джон Дийкън са заети или в „Метрополис Студиос“, или в домашното студио на Мей и довършват текстовете на Меркюри. Използват същите модерни методи, които са използвали тримата бивши бийтълси, за да пуснат на пазара неиздаваните парчета на Джон Ленън. Тримата ще дадат своя принос на живо в студиото, за да дообработят материала, който Меркюри е създал.

Очакванията сред безбройните фенове на бандата по света, както и сред представителите на музикалната индустрия, са огромни. Когато излиза първият сингъл, всички са смаяни, че избраното парче е „Heaven For Everyone“ — песен на Роджър Тейлър от дебютния албум на бандата му „Крос“. Тогава Меркюри е бил гост вокалист. Презаписаното парче този път включва Брайън Мей и Джон Дийкън и когато е пуснато в края на октомври, застава направо на второ място.

Две седмици по-късно излиза и дългоочакваният албум „Made in Heaven“, който се изкачва на първо място, като измества Мадона, „Оейсис“, Елтън Джон и други. След като Меркюри е имал трудности с критиците през цялата си кариера, албумът е високо оценен и в някои материали дори се твърди, че е наистина жалко, че него вече го няма, за да се наслади на най-добрия албум на „Куийн“ от години. Албумът скоро става двойно платинен. Въпреки ожесточената конкуренция, албумът оцелява в топ пет и задържа мястото си няколко седмици от началото на 1996 г., за разлика от — това изненадва мнозина — прехвалената „The Beatles Anthology 1“, в която са включени прехвалените неиздавани дотогава записи на Ленън.

Най-високо оценената песен в „Made in Heaven“ е „A Winter’s Tale“. Написана край езерото в Монтрьо, баладата е последната песен, създадена от Меркюри, и е пусната в средата на декември като предложението на „Куийн“ за коледно парче. За останалите обаче перлата на албума е „Too Much Love Will Kill You“, солов сингъл на Брайън Мей, изпълнен изключително въздействащо от Меркюри.

В края на 1995 г. и Роджър Тейлър, и Брайън Мей отдават почит към последните месеци, в които Меркюри е работил. Разкриват как упорито е напрягал до крайност разкъсваното си от болестта тяло, как понякога се е налагало да се подсили с водка, за да продължи да пее. Парчето „Mother Love“, в което гласът на вокалиста се издига до неподозирани висоти, е последната му записана песен.

Брайън Мей не крие възхищението си. „Това е човек, който не издържа повече разкъсващата болка и е много слаб. Вече няма никаква плът по костите, въпреки това ние усещаме силата, волята, която все още го владее“. Мери Остин разкрива, че на Меркюри му е било необходимо дълго време, за да приеме, че има СПИН, и Мей вярва, че до последно звездата, негов приятел, е бил сигурен, че някакво чудо ще го спаси. За съжаление чудо така и не става.

Когато веднъж го питат как би искал хората да го запомнят в професионално отношение, Меркюри отвръща бързо: „Ами, не знам. Мъртъв. От тях зависи. След като умра, какво значение има? Не знам“. Само че корицата на „Made in Heaven“ разкрива, че това е албумът на „Куийн“ с най-много лични елементи, който поддържа легендата: „Посвещава се на безсмъртния дух на Фреди Меркюри“.

През идващите години следват нови отличия. На 25 ноември 1996 г. в Плас дю Марше, Монтрьо, Швейцария, с изглед към езерото Женева е издигната триметрова бронзова статуя на Меркюри в класическа поза — разкрачен, стиснал в ръка микрофон, десният юмрук триумфално вдигнат във въздуха. Статуята е тържествено открита от бащата на Фреди, Боми Булсара, и оперната звезда Монсерат Кабайе. Плакатът на плинта гласи „Фреди Меркюри, влюбен в живота — изпълнител на песни“. Статуята е дело на чешката скулптурка Ирена Седлека и е поръчана от Мей, Тейлър, Дийкън, семейството на Фреди и негови приятели, някои от които присъстват на церемонията. През 1999 г. Кралските пощи пускат марка с образа на Фреди Меркюри като част от серията им за хилядолетието. В същата серия са включени и футболистът Боби Мур, актьорът Чарли Чаплин и Далек от телевизионния сериал „Доктор Ху“. Марката на Меркюри, която е от 19 пени, предизвиква спорове и разногласия. На нея Фреди е на сцената, гол до кръста, в яркочервен клин, а барабанистът Роджър Тейлър също се вижда по-назад. Според изискванията единствените живи, които се допуска да се появят на британска пощенска марка, са членовете на кралското семейство.

Фреди, който се смята за член на кралското семейство на рока, не доживява бандата му да влезе в мечтаната Рокендрол зала на славата. „Куийн“ могат да се зарадват на тази чест на 19 март 2001 г. на шестнайсетата ежегодна вечеря, която се провежда в „Уолдорф Астория“ в Ню Йорк. Джер Булсара приема наградата на сина си по време на бляскавото събитие, когато сред останалите наградени са Пол Саймън, „Аеросмит“ и Майкъл Джаксън.

Приблизително по това време във Великобритания се разнася новината, че в Уест Енд ще бъде поставен мюзикъл по музика на „Куийн“, наречен „We Will Rock You“. В мюзикъла ще бъдат вложени милиони лири, либретист ще бъде британският драматург и писател Бен Елтън, а режисурата е поверена на Кристофър Реншо и откриването е предвидено на 12 май 2002 г. в лондонския „Доминиън“ на „Тотнъм Корт роуд“. Постановката се превръща в забележителен хит и е най-дълго просъществувалото шоу, което — заедно с продукциите по света — е посетено от над десет милиона човека. Година по-късно умира бащата на Фреди, Боми Булсара, и оставя майка му и сестра му Кашмира да проследят как паметта за Фреди се поддържа жива.

Неизбежно е небивалият успех на „We Will Rock You“ да разпали желанието на феновете на „Куийн“ да видят бандата на живо още веднъж. След смъртта на Фреди се шири мнение, дори увереност, че без Меркюри начело на бандата никога повече няма да има „Куийн“. През есента на 2004 г. плъзват слухове, че бандата е поканила двама известни певци, които ще запълнят празнотата. През януари 2005 г. въпросният поканен певец се оказва бившият вокалист на „Фрий“ и „Бед Къмпани“ Пол Роджърс, въздействащ фронтмен с характерен глас. За запалените фенове на Фреди това е колкото горчива, толкова и сладка новина — „Куийн“ да се възродят за концерт на живо, но без великото присъствие на Меркюри. И наистина, задачата е почти непосилна, още повече че същата година Фреди е избран за най-великия певец на всички времена в проучване на „Ем Ти Ви“.

В новата банда влизат Брайън Мей, Роджър Тейлър, Пол Роджърс, Спайк Едни на кийборд, китаристът Джейми Моузес и Дани Миранда на бас китара. Джон Дийкън не участва. Всички бързат да подчертаят, че Фреди не е бил заменен, че Пол Роджърс ще продължи соловата си кариера, затова групата е представена като „Куийн“ и Пол Роджърс. От пролетта на 2005 г., както и с известни прекъсвания през следващите четири години, те пътуват по турнета или имат самостоятелни изпълнения по света, докато през май 2009 г. Пол Роджърс съобщава, че в близко бъдеще сътрудничеството му с „Куийн“ ще приключи.

Далече от светлините на прожекторите и по много различен начин времето тече за някои от хората, които Фреди навремето е смятал за приятели, любовници или просто за познати, които, за съжаление умират сравнително млади. Дългогодишният любовник на Фреди, Джим Хътън, който знае, че е ХИВ позитивен от 1990, се бори с рака в края на живота си. След усложнения при бронхопневмония, няколко дни преди шейсет и първия си рожден ден, на 1 януари 2010 г. Джим умира в Ирландия.

Девет месеца по-късно идва по-хубава новина, когато след години на слухове и предположения се разбира, че най-сетне ще бъде направен пълнометражен филм за Фреди. Новини за проекта се чуват за пръв път през 2006 г., когато медиите оповестяват, че Джони Деп ще бъде в главната роля. Няколко месеца по-рано слуховете донасят, че талантливият актьор, роден в Кентъки, по-скоро ще се превъплъти в ролята на покойния Майкъл Хътчинс във филм, посветен на фронтмена на „Инексес“. През 2006 г. Брайън Мей потвърждава единствено, че преговорите за филм, посветен на Меркюри, са на ранен етап. Сочната новина идва през септември 2010 г.

Филмът е общо дело на „Джи Кей Филмс“, „Трайбека Продакшънс“ и „Куийн Филмс“ и е съобщено, че сценарият за филма, който все още няма заглавие, ще бъде написан от Пийт Морган. Номиниран за награда на Филмовата академия на САЩ за работата си както в „Кралицата“, така и за „Фрост/Никсън“, Морган е един от най-изключителните сценаристи в бизнеса. Някои остават шокирани, когато научават, че главната роля ще бъде поверена на Саша Барън Коен.

Роденият през 1971 г. в Хамърсмит, Лондон, Саша Барън Коен учи история в „Крайстс Колидж“, преди да стане актьор, спечелил е много награди, известен е с комедийните си роли: рапърът Али Джи, австрийският моден репортер Бруно и казахстанският журналист Борат. Според Питър Морган Коен му е предложил да напише сценария, възможност, която първоначално той отхвърля, сякаш се съмнява каква част от известния колоритен живот на Меркюри, починал на четирийсет и пет, може да пресъздаде актьор, който сам е към четирийсетте. Питър променя мнението си, когато решава да изключи тежката болест на Меркюри и мъчителната му смърт и се съсредоточи над драстичните промени в живота на звездата. „Не исках да пиша за мъж, който умира от СПИН“, заявява направо Морган.

След това Морган се съсредоточава над изключително продуктивен период от живота на Фреди, който разпалва творческите му сили — от ранната кариера на „Куийн“ до легендарното изпълнение на бандата на историческия „Live Aid“, концертът проведен на 13 юли 1985 г. — период, който включва и събуденото недоволството след участието на „Куийн“ през 1984 г. в супербоул в Сън Сити, Южна Африка, и творческите конфликти в бандата, които водят до отделянето на Меркюри, за да започне солови проекти, преди да се върне отново. „Накратко, пиша за най-болезненото време от историята на бандата“, подчертава пред медиите Питър.

Съчетайте острия хумор на Саша Барън Коун с ярката пищност на Фреди, изключете трагедията, болестта и смъртта му и можете да очаквате супер образа на една забележителна звезда от света на рока. Питър Морган подчертава още от самото начало, че има намерение да създаде драма, която на моменти ще бъде болезнен портрет на действителността, скрита зад бляскавия обществен образ на „Куийн“. Греъм Кинг от „Джей Кей Филмс“ възкликва пред списание „Ролинг Стоун“: „Питър Морган ще напише вълшебен сценарий. Саша е великолепен избор. Всички съставки са налице“.

И песни на „Куийн“, и солови изпълнения на Фреди Меркюри ще бъдат включени във филма, но досега не е ясно дали Саша ще изпълнява песните, или само ще си движи устните на вокалите на Меркюри. Снимките започват през 2011, годината, в която на 24 ноември се навършват двайсет години от смъртта на Фреди, а премиерата ще бъде през 2012 г.

Кинг нарича музиката на „Куийн“ неповторимо творение, откровение, което никой не може да оспори. Американската асоциация на звукозаписната индустрия изчислява глобалната продажба на плочи на „Куийн“ на 300 милиона, „Куийн“ са официално признати за най-значителните творци в музиката на Великобритания, след като поемат щафетата от „Бийтълс“. Макар Фреди да е от жизненоважно значение за бандата, и след смъртта си през 1991 г. той остава жив благодарение на поколенията нови фенове, които всяка вечер излизат от мюзикъла „We Will Rock You“ в театър „Доминиън“, където над входа има фигура на Фреди в известната му поза.

На пръв поглед възмутителен, но стеснителен и несигурен като човек, Меркюри притежава безброй страни, за да бъде уловена същността му за два екранни часа. Като колос в света на рока и на своето време, обезсмъртяването на Фреди във филм ще достави неимоверно удоволствие и на „Куийн“, и на филмовите фенове по цял свят и ще издигне звездата му до неподозирани висоти, които може би биха се харесали дори на непостоянния, жизнен вокалист.