Михаил Булгаков
Фаталните яйца (9)

IX глава
Живата каша

Агентът на държавното политическо управление на гара Дугино, Шчукин, беше много храбър човек. Той замислено каза на другаря си, рижавия Полайтис:

— Ами да отидем. А? Докарай мотоциклета.

Помълча малко и добави, говорейки на човека, който седеше на пейката:

— Оставете си флейтата.

Но белокосият разтреперан човек на пейката, в помещението на дутинското ГПУ, не остави флейтата, а заплака и замуча. Тогава Шчукин и Полайтис разбраха, че ще трябва да измъкнат флейтата. Пръстите бяха се залепили за нея. Шчукин, който се отличаваше с огромна, почти тежкоатлетическа сила, започна да му изправя пръстите един по един и ги изправи всичките. После сложиха флейтата на масата.

Това стана рано на другия ден след смъртта на Маня, в слънчевата утрин.

— Ще дойдете с нас — каза Шчукин на Александър Семьонович — да ни покажете кое къде е.

Но Орис ужасен се задърпа и се закри с ръце като от страшно видение.

— Трябва да ни покажете — добави сурово Полайтис.

— Недей, остави го. Виждаш, че човекът не е на себе си.

— Изпратете ме в Москва — примоли се плачешком Александър Семьонович.

— Ама вие изобщо ли няма да се върнете в совхоза?

Но Орис, вместо да отговори, пак се закри с ръце и от очите му потече ужас.

— Както и да е — реши Шчукин, — вие наистина не сте в състояние… Виждам. Сега ще потегли бързият, хванете го.

След това Шчукин и Полайтис, докато гаровият пазач поеше Александър Семьонович с вода и той тракаше със зъби по синьото очукано канче, си направиха съвещание. Полайтис смяташе, че изобщо нищо не е станало, а чисто и просто Орис е душевноболен и е имал страшна халюцинация. А Шчукин беше склонен да допусне, че от град Грачовка, където в момента гастролираше цирк, е избягала боа констриктор. Когато чу техния съмняващ се шепот, Орис се понадигна. Той беше се посъвзел и каза, протегнал ръце като библейски пророк:

— Чуйте ме. Чуйте. Защо не вярвате? Има я. Къде е тогава жена ми?

Шчукин стана мълчалив и сериозен и веднага изпрати в Грачовка някаква телеграма. Третият агент по нареждане на Шчукин не се делеше от Александър Семьонович и щеше да го съпроводи до Москва. А Шчукин и Полайтис започнаха да се подготвят за експедицията. Имаха само един електрически револвер, но и това вече беше сериозна защита. Петдесетзарядният модел 27-а година, гордостта на френската техника, имаше дългобойност едва сто крачки, но даваше поле 2 метра в диаметър и в това поле убиваше всичко живо на място. Да не се улучи целта, беше почти невъзможно. Шчукин препаса лъскавата електрическа играчка, а Полайтис взе обикновена 25-зарядна лека картечница, взе и пълнители и с един мотоциклет по утринната роса и хладината те потеглиха по шосето за совхоза. Мотоциклетът изпърпори 20-те версти от гарата до совхоза за четвърт час (Орис бе вървял цяла нощ, защото час по час се криеше, налегнат от смъртен страх, в крайпътната трева) и когато слънцето започна доста да прежуря, на баира, под който се виеше рекичката Мочур, се показа пожъналият в зеленина захарен дворец с колони. Наоколо царуваше мъртвешка тишина. Малко преди да стигнат до совхоза, агентите изпревариха един селянин с каруца. Тя пъплеше едвам-едвам, натоварена с някакви чували, и скоро остана зад тях. Моторетката профуча по моста и Полайтис натисна тромбата, за да излезе някой да ги посрещне. Но никой и отникъде не се обади, като изключим далечните пощръклели кучета в Концовка. Мотоциклетът намали скорост и се насочи към портата с позеленели лъвове. Напрашените агенти с жълти гети скочиха на земята, заключиха с верига и катинар машината за решетката на желязната ограда и влязоха в двора. Тишината ги смая.

— Ей, има ли някой тук? — провикна се Шчукин.

Но никой не отвърна на баса му. Агентите обиколиха целия двор, учудвайки се все повече и повече. Полайтис се намръщи. Шчукин взе да гледа сериозно и да смръщва все повече светлите си вежди. Надникнаха през затворения прозорец в кухнята и видяха, че там няма жив човек, но целият под е осеян с натрошени съдини.

— Знаеш ли, че наистина им се е случило нещо. Сега виждам. Катастрофа — каза Полайтис.

— Ей, има ли някой там! Ей! — викна Шчукин, но му отговори само ехото под сводовете на кухнята.

— Дявол ги знае! — замърмори Шчукин. — Не може да ги е изяла всичките наведнъж. Май са се разбягали. Да влезем в къщата.

Вратата на двореца откъм колонната веранда беше широко отворена и вътре нямаше жива душа. Агентите се качиха дори на горния етаж, чукаха на всички врати и ги отваряха, но не постигнаха абсолютно нищо и отново излязоха през безлюдния вход на двора.

— Я да обиколим наоколо. Към оранжериите — разпореди се Шчукин, — първо нека огледаме всичко, а после ще се обаждаме по телефона.

По тухлената пътечка агентите минаха покрай цветните лехи, стигнаха до задния двор, прекосиха го и видяха лъскавите стъкла на оранжерията.

— Я почакай — каза шепнешком Шчукин и откачи револвера от колана си. Полайтис настръхна и свали картечницата от рамото си. Странен и много мощен звук ечеше в оранжерията и някъде зад нея. Човек можеше да си помисли, че някъде съска локомотив. „Зау-зау… зау-зау… сссс…“ — съскаше оранжерията.

— По-предпазливо, ей — прошепна Шчукин и като гледаха да не тракат с токовете си, агентите съвсем се доближиха до стъклата и надникнаха в оранжерията.

Полайтис веднага отскочи назад и лицето му пребледня. Шчукин зяпна и се вцепени с револвера в ръцете.

Цялата оранжерия шаваше като червясала каша. По пода на оранжерията пълзяха огромни змии. Те се навиваха на кълбета и се развиваха, съскаха и се премятаха, тътреха и люлееха глави. По пода бяха разпилени строшени черупки и пращяха под телата им. Отгоре бледо гореше много мощна електрическа крушка и затова цялата вътрешност на оранжерията бе озарена от странна кинематографична светлина. На пода стърчаха три тъмни, сякаш фотографски, огромни сандъка, два от тях, отместени и килнати на една страна, бяха угаснали, а в третия грееше малко гъстомалиново светлинно петно. Змии от всякаква големина пълзяха по жиците, изкачваха се по черчеветата, измъкваха се през отворите на покрива. На самия електрически глобус висеше съвсем черна, петниста змия, дълга няколко аршина, и главата й се люлееше край глобуса като махало. Някакви хлопки тракаха сред съскането, от оранжерията лъхаше странна миризма на гнило, на блато. Освен това агентите смътно зърнаха купчините бели яйца, пръснати из прашните ъгли, една странна дебелокрака птица, легнала неподвижно до камерите, и човешки труп в сиво край вратата. До него беше пушката му.

— Назад — извика Шчукин и тръгна заднешком, като избутваше Полайтис настрана с лявата си ръка и вдигаше с дясната револвера. Той успя да стреля осем-девет пъти, изсъсквайки и изхвърляйки към оранжерията зеленикава мълния. Звукът страшно се засили и в отговор на стрелбата на Шчукин цялата оранжерия се разшава лудешки и плоските глави взеха да се мяркат през всички дупки. Гърмежите тутакси започнаха да препускат из целия совхоз и да хвърлят отблясъци по стените. „Чах-чах-чах-тах“ — стреляше Полайтис, отстъпвайки заднешком. Странно, четирилапо шумолене се чу зад гърба му и Полайтис изведнъж викна страшно и падна възнак. Едно същество с патрави крака, кафяво-зелено на цвят, с грамадна остра муцуна, с назъбена опашка, приличащо на страхотно голям гущер, беше се втурнало иззад ъгъла на сайванта, бе прехапало яростно крака на Полайтис и го бе съборило на земята.

— Помогни ми — извика Полайтис и в същия миг лявата му ръка попадна в животинската уста и изпращя, с дясната той, напразно опитвайки се да я вдигне, само повлече револвера си по земята. Шчукин се обърна и се защура. Веднъж можа да стреля, но взе много встрани, защото го беше страх, че ще убие другаря си. Втория път стреля към оранжерията, понеже оттам между малките змийски муцуни се подаде една огромна, маслинена и туловището й се метна право към него. С този изстрел той уби гигантската змия и пак заподскача, взе да се върти около вече полумъртвия в устата на крокодила Полайтис, все избираше къде да се прицели, за да убие страшната гадина, без да засегне агента. Най-сетне можа да го стори. Електрореволверът изпука два пъти, освети всичко наоколо със зеленикава светлина и крокодилът подскочи, изпъна се, вкочани се и пусна Полайтис. На него му течеше кръв от ръкава, течеше му от устата и той, подпирайки се с дясната си здрава ръка, тътреше пречупения ляв крак. Очите му гаснеха.

— Бягай, Шчукин — измуча той, хлипайки.

Шчукин стреля още няколко пъти към оранжерията и в нея се посипаха строшени стъкла. Но една огромна пружина, маслинена и гъвкава, изотзад, изскочила от прозореца на мазето, се плъзна през двора, заемайки го целия с десетметровото си тяло, и само за миг обгърна краката на Шчукин. Той политна към земята и лъскавият револвер отскочи настрана. Шчукин се провикна мощно, после се задуши, после пръстените го скриха целия освен главата му. Един пръстен мина точно през главата, смъквайки скалпа й, и тази глава се пукна. Оттам нататък в совхоза не се чу нито един изстрел. Всичко потъна в съскащия, захлупващ звук. И в отговор на него много отдалеч вятърът донесе от Концовка вой, но вече не можеше да се познае чий е този вой, кучешки или човешки.