Михаил Булгаков
Фаталните яйца (10)

X глава
Катастрофата

В нощната редакция на „Известия“ ярко светеха глобусите и дебелият дежурен редактор връзваше на оловната маса втора страница с телеграмите „По Съюза на републиките“. Една шпалта му се мярна, той се загледа в нея през пенснето си и се закиска, събра около себе си коректорите от коректорското и метранпажа и прочете на всички тази шпалта. На тясната ивица влажна хартия беше отпечатано:

„Грачовка, Смоленска губерния. В околията се е появила птица, голяма колкото кон и рита като кон. Вместо опашка има буржоазни дамски пера.“

Словослагателите страшно се смяха.

— По мое време — заговори дежурният, като се кикотеше мазно, — когато работех при Ваня Ситин в „Русское елово“, някои така се напиваха, че започваха да им се привиждат слонове. Наистина. А сега излиза, че са стигнали до щраусите.

Словослагателите се смяха.

— То това май наистина щраус ще излезе — обади се метранпажът, — какво, ще я вкарваме ли, Иван Вонифатиевич?

— Ти луд ли си?! — отговори му дежурният. — Чудя се секретарят как я е пуснал. Това си е най-обикновена пиянска телеграма.

— Черпили са се хората, само това е — съгласиха се словослагателите и метранпажът махна от масата съобщението за щрауса.

Затова излезлият на другия ден брой на „Известия“ както обикновено съдържаше сума интересни материали, но в него липсваха каквито и да било намеци за грачовския щраус. Приват-доцент Иванов, редовен читател на „Известия“, сгъна вестника, прозина се, каза: „Нищо интересно“, и започна да си облича бялата престилка. След известно време в кабинета му пламнаха горелките и заквакаха жабите. А в кабинета на професор Персиков беше лудница. Уплашеният Панкрат стоеше мирно по войнишки.

— Разбрах… слушам — казваше той.

Персиков му връчи запечатан с червен восък плик и рече:

— Отиваш право в отдел „Животновъдство“ при тоя завеждащ Пилев и му казваш направо, че е свиня. Кажи му, че аз, професор Персиков, съм го казал. И му дай плика.

„Втасахме я…“ — помисли си пребледнелият Панкрат и излезе с плика.

Персиков бушуваше.

— Това е дявол знае какво — скимтеше той, крачейки из кабинета и потривайки ръце през гумените ръкавици, — това е нечувана подигравка с мен и със зоологията. Докарват ми тия проклети кокоши яйца с камари, а от два месеца не мога да си издействам това, което ми е необходимо. Вечна бъркотия, вечно безобразие. — Той започна да брои на пръсти: — Ловенето нека заеме… десет дена най-много, да речем — петнайсет… хайде, от мен да мине — двайсет. И два дена полет, от Лондон до Берлин един ден… От Берлин до нас е шест часа… някакво неописуемо безобразие…

Той се нахвърли яростно върху телефона и се залови да звъни на някого.

В кабинета му всичко беше готово за някакви тайнствени и крайно опасни опити, хартията за облепяне на вратите беше нарязана на ленти, донесени бяха водолазните шлемове с отвеждащи тръби и няколко лъскави като живак метални бутилки с етикета „Доброхим“, „не пипай“ и с рисунка на череп и кръстосани кости.

Трябваше да се минат поне три часа, преди професорът да се успокои и да пристъпи към някои дребни работи. И той тъкмо това направи. Работи в института до единайсет часа вечерта и затова не знаеше какво става извън кремавите му стени. Нито разнеслият се из Москва глупав слух за някакви змии, нито странната, пратена във вчерашния вестник телеграма не му станаха известни, защото доцент Иванов беше в Художествения театър на „Фьодор Иванович“ и следователно нямаше кой да съобщи новината на професора.

Към полунощ професорът се прибра на Пречистенка, легна си и преди да заспи, прочете една английска статия в полученото от Лондон списание „Зоологически вестител“. Той спеше, а спеше и цялата немирясваща до късна нощ Москва, не спеше само грамадната сива сграда на ул. Тверская в двора, където страшно бучаха, раздрусвайки цялото здание, ротационните машини на „Известия“. В кабинета на дежурния редактор бе настъпила паника и бъркотия. Той, направо бесен, със зачервени очи се щураше, защото не знаеше какво да прави, и пращаше всички по дяволите. Метранпажът ходеше подир него и лъхайки му на спирт, казваше:

— Чудо голямо, Иван Вонифатиевич, какво толкоз, нека утре заран пуснат извънредно приложение. Сега не можем да издърпаме броя от машините.

Словослагателите не се разотидоха по домовете си, а ходеха на тумби, скупчваха се и четяха телеграмите, които през цялата нощ пристигаха една след друга, през петнайсет минути, и ставаха все по-чудовищни и по-странни. Островърхата шапка на Алфред Бронски се мяркаше в ослепителната розова светлина, заливаща печатницата, и механичният дебеланко скърцаше и куцукаше, появявайки се ту тук, ту там. Вратата на главния вход думкаше и през цялата нощ прииждаха репортери. 12-те телефона на печатницата звъняха непрекъснато и централата почти механично отговаряше на загадъчните обаждания „заето“, „заето“, а пред безсънните телефонистки пееха ли, пееха сигналните зумери.

Словослагателите наобиколиха механичния дебеланко и капитанът за далечно плаване им обясняваше:

— Ще трябва да се изпратят аероплани с газ.

— Само така — отговаряха словослагателите, — че то на какво прилича?!

След това из въздуха се разнасяха страшни псувни и нечий писклив глас се провикваше:

— Тоя Персиков трябва да го разстрелят.

— Какво е крив Персиков? — отговаряха му от навалицата. — Онзи кучи син в совхоза, той трябва да бъде разстрелян.

— Охрана е трябвало да сложат — провикваше се някой.

— Абе може изобщо да не е от яйцата.

Цялата сграда се тресеше и бучеше от ротационните колела и се създаваше впечатлението, че сивата неугледна постройка е обзета от електрически пожар.

Зазоряването не го спря. Напротив, само го засили, макар че електричеството беше угаснало. Моторетките една след друга влизаха в асфалтирания двор, размесени с автомобили. Цяла Москва стана и белите листове на вестниците я покриха като птици. Листовете се сипеха и шумоляха в ръцете на всички и към единайсет часа предобед вестникарчетата вече нямаше какво да продават, макар че през тоя месец „Известия“ излизаше в тираж един милион и петстотин хиляди броя. Професор Персиков взе автобуса на Пречистенка и пристигна в института. Там го чакаше новина. Във вестибюла видя грижливо обковани с метални ленти дървени сандъци, общо три броя, изпъстрени с чуждестранни етикети на немски език и над тях царуваше един руски тебеширен надпис „Внимателно — яйца“.

Бурна радост обзе професора.

— Най-сетне — провикна се той. — Панкрат, отваряй сандъците незабавно и внимателно, за да не ги изпотрошиш. При мен в кабинета.

Панкрат незабавно изпълни нареждането, и след четвърт час в осеяния със стърготини и парчета хартия кабинет на професора забушува неговият глас.

— Ама тия хора подиграват ли се с мен? — виеше професорът, размахваше юмруци и въртеше яйцата из ръцете си. — Тоя Пилев трябва да се казва не Пилев, а Говедов. Не позволявам да ме правят за смях. Какво е това, Панкрат?

— Яйца — отговори Панкрат скръбно.

— Кокоши, разбираш ли, кокоши, дяволите да ги вземат! За какво са ми? Да ги изпратят на онзи негодник в неговия совхоз!

Персиков се втурна към телефона в ъгъла, но не сколаса да се обади.

— Владимир Ипатич! Владимир Ипатич! — заехтя в коридора на института гласът на Иванов.

Персиков остави слушалката и Панкрат се стрелна настрана, за да стори път на приват-доцента. Той нахълта в кабинета, без да свали, в разрез с джентълменските си маниери, килнатата на тила му мека шапка и с вестник в ръцете.

— Знаете ли какво е станало, Владимир Ипатич? — викаше той и размахваше пред лицето на Персиков листа с надпис „Извънредно приложение“, насред който се кипреше ярка цветна рисунка.

— Не, чуйте да ви кажа какво са направили ония — развика се в отговор Персиков, без да го слуша. — Решили са да ме смаят с кокоши яйца. Тоя Пилев е пълен идиот, погледнете!

Иванов съвсем се побърка. Той се вторачи ужасен в отворените сандъци, после в листа, след това очите му, кажи-речи, изскочиха от лицето.

— Ето какво било — замънка той, задъхвайки се, — сега разбирам… Не, Владимир Ипатич, само погледнете. — Той мигновено разгърна листа и посочи с разтреперани пръсти на Персиков цветното изображение. На него като страховит пожарникарски маркуч се гънеше маслинена змия на жълти петна сред някаква размазана зеленина. Тя бе фотографирана отгоре, от лека летателна машина, плъзнала се предпазливо над змията. — Какво е това според вас, Владимир Ипатич?

Персиков вдигна очилата на челото си, после ги премести на очите, вгледа се в рисунката и каза крайно зачуден:

— Ама че работа. Това… ама това е анаконда, водна боа.

Иванов захвърли шапката си, отпусна се на един стол и като изчукваше всяка дума с юмрук по масата, рече:

— Владимир Ипатич, тая анаконда е от Смоленска губерния. Нещо чудовищно. Разбирате ли, тоя негодник е излюпил змии вместо кокошки и само си помислете, те с тяхната невероятна носливост като при жабите…

— Какво значи това? — отговори Персиков и лицето му стана мораво. — Шегувате се, Пьотър Степанович… Откъде ще се вземат?

Иванов бе онемял за миг, после получи дар слово и сочейки с пръст отворения сандък, където сред жълтите стърготини лъщяха белите главички, каза:

— Ето откъде.

— Каквоо?! — изви Персиков, започвайки да разбира.

Иванов, съвсем сигурен, махна с двата си стиснати юмрука и се провикна:

— Бъдете спокоен. По погрешка са пратили вашата поръчка за змийски и щраусови яйца в совхоза, а кокошите — на вас.

— Боже мой… Боже мой — повтори Персиков, презеленя и се отпусна на въртящото се столче.

Панкрат съвсем се сащиса до вратата, пребледня и онемя. Иванов скочи, грабна листа и подчертавайки с острия си нокът един ред, викна право в ухото на професора:

— Но сега им предстои голяма веселба!… Изобщо не си представям какво ще стане сега. Владимир Ипатич, само погледнете. — И той закрещя, четейки на глас първото попаднало му място от смачкания лист: — Змиите се движат на стада към Можайск… снасяйки невероятни количества яйца. Яйца са били забелязани в Духовска околия… Появили са се крокодили и щрауси. Частите с особено предназначение… и отредите на държавното управление са прекратили паниката във Вязма, след като са запалили крайградската гора, спирайки по този начин движението на гадините…

Персиков, разноцветен, синкавоблед, с лудешки очи, се надигна от столчето и се развика, задъхвайки се:

— Анаконда… анаконда… водна боа! Боже мой! — В такова състояние никога досега не бяха го виждали нито Иванов, нито Панкрат.

Професорът с един замах смъкна вратовръзката си, изпокъса копчетата на ризата си, поморавя със страшен паралитичен цвят и олюлявайки се, с абсолютно тъпи стъклени очи, хукна нанякъде. Под каменните сводове на института се разнесе вопъл.

— Анаконда… анаконда… — закънтя ехото.

— Дръж професора! — изквича Иванов на Панкрат, който от ужас беше започнал да играе казачок на едно място. — Дай му вода… Той получи удар.