Михаил Булгаков
Фаталните яйца (4)

IV глава
Попадията Дроздова

Един Господ знае защо, Иванов ли беше виновен, сензационните новини ли сами се предават по въздуха, но в гигантската кипяща Москва изведнъж се заговори за лъча и за професор Персиков. Наистина някак между другото и много мъгляво. Новината за чудодейното откритие се премята из грейналата столица като ранена птица, ту изчезвайки, ту отново подхвръквайки, до средата на юли, когато на 20-а страница на вестник „Известия“ се появи кратка дописка, разглеждаща лъча. Казано бе под сурдинка, че един известен професор от IV университет е изобретил лъч, невероятно повишаващ жизнедейността на низшите организми, и че този лъч се нуждае от проверка. Името му, естествено, бе сгрешено и отпечатано: „Певсиков“.

Иванов донесе вестника и показа на Персиков дописката.

— „Певсиков“ — измърмори Персиков, който се въртеше около камерата в кабинета, — откъде знаят всичко тия свирчовци?

Уви, сгрешеното име не спаси професора от събитията и те започнаха още на другия ден, обърквайки отведнъж целия му живот.

Панкрат, след като почука предварително, се яви в кабинета и връчи на Персиков великолепна атлазена визитна картичка.

— Той е тамока — плахо добави Панкрат.

На картичката бе отпечатано с изящен шрифт:

АЛФРЕД АРКАДИЕВИЧ БРОНСКИ

Сътрудник на московските списания „Червено пламъче“, „Червен пипер“, „Червено списание“, „Червен прожектор“ и на вестник „Червена вечерна Москва“

— Кажи му да върви на бабината си — монотонно рече Персиков и захвърли картичката под масата.

Панкрат се обърна, излезе и след пет минути се върна със страдалческо лице и с втори екземпляр от същата картичка.

— Ти какво, подиграваш ли ми се? — изскърца Персиков и стана страшен.

— Разправя, че бил от гепеуто — отговори му Панкрат, пребледнявайки.

Персиков сграбчи с едната си ръка картичката, при което насмалко не я скъса на две, а с другата захвърли пинцетата на масата. На картичката бе дописано с къдрав почерк: „Много моля и се извинявам да ме приемете, многоуважаеми професоре, за три минути по обществен въпрос на печата и сътрудник на сатиричното списание «Червен гарван», издание на ГПУ“

— Я го викни тук — каза Персиков и задиша тежко.

Иззад гърба на Панкрат веднага изскочи младо момче с гладко избръснато мазно лице. Поразителни бяха вечно вдигнатите му като на китаец вежди и под тях нито секунда негледащите в очите на събеседника ахатови очички. Младото момче беше облечено съвсем безупречно и модно. С тясно и дълго до колената сако, с невероятно широк панталон като камбана и неестествено широки лачени обувки с бомбета като копита. В ръцете си младото момче държеше бастун, островърха мека шапка и бележник.

— Какво искате? — попита Персиков с такъв глас, че Панкрат мигновено изчезна през вратата. — Не ви ли казаха, че съм зает?

Вместо да отговори, младото момче се поклони на професора два пъти наляво и два пъти надясно, а след това очичките му се търкулнаха по целия кабинет и младото момче веднага сложи в бележника си някакъв знак.

— Зает съм — с отвращение каза професорът, като гледаше госта си право в очичките, но не постигна никакъв резултат, защото очичките бяха неуловими.

— Хиляди пъти моля за извинение, дълбокоуважаеми професоре — заговори младото момче с тънък гласец, — че нахълтвам при вас и ви отнемам скъпоценно време, но новината за вашето световно откритие, която проехтя по целия свят, кара нашето списание да поиска от вас каквито и да е обяснения.

— Какви са тия обяснения по цял свят? — изпъшка Персиков пискливо и прежълтял. — Не съм длъжен да ви давам обяснения и други подобни… Зает съм… страшно съм зает.

— Все пак върху какво работите? — сладко попита младото момче и сложи втори знак в бележника си.

— Ама аз… вие да не би… Май искате да напечатате нещо?

— Да — отговори младото момче и изведнъж започна да драска бързо в бележника си.

— Първо, нямам намерение да публикувам нищо, докато не привърша изследванията си… особено пък в тия ваши вестници… Второ, откъде знаете всичка това?… — И Персиков изведнъж почувства, че се притеснява.

— Вярна ли е новината, че сте изобретили лъча на новия живот?

— На какъв нов живот? — кипна професорът. — Защо дрънкате врели-некипели?! Лъчът, върху който работя, далеч още не е изследван и изобщо още нищо не се знае! Възможно е той да повишава жизнедейността на протоплазмата.

— Колко пъти? — бързо попита младото момче.

Персиков съвсем се смути… „Ама че тип. Това е дявол знае какво!“

— Що за еснафски въпроси?… Ами ако ви кажа, да речем, хиляда пъти?…

В очите на младото момче се мярна хищна радост.

— Възникват ли гигантски организми?

— Нищо подобно! Е, вярно, че получените от мен организми са по-едри от обикновените… Е, имат някои нови качества… Но все пак в случая най-важна е не големината, а невероятната скорост на размножаване — каза за беля Персиков и тутакси се ужаси.

Младото момче изписа цяла страница, преметна я и продължи да дращи.

— Ама недейте писа! — вече предавайки се и усещайки, че е в ръцете на младото момче, отчаяно се примоли Персиков. — Какви ги пишете?

— Вярно ли е, че за две денонощия от жабуняка могат да се получат 2 милиона попови лъжички?

— От какво количество жабуняк? — пак кипна и се разкрещя Персиков. — Вие виждали ли сте някой път зрънце хайвер… е, да речем, от дървесна жаба?

— От двеста грама? — попита младото момче, без да се смущава.

Персиков поморавя.

— Ама кой мери така? Пфу! Какви ги приказвате?! Е, вярно, ако се вземат двеста грама жабешки хайвер… тогава комай… дявол да го вземе, е, някъде около това количество, а може и значително повече!

В очите на младото момче засвяткаха брилянти и то на бърза ръка издраска още една страница.

— Вярно ли е, че това ще предизвика световен преврат в животновъдството?

— Що за вестникарски въпрос? — изви Персиков. — И изобщо не ви давам разрешение да пишете глупости. По лицето ви виждам, че пишете някаква гадост!

— Най-убедително ви моля, професоре, за една снимчица — изрече младото момче и затвори бележника си.

— Какво? Моя снимка? За вашите списанийца? Заедно с дивотиите, които пишете в тях? Не, не и не… И съм зает… много ще ви моля!…

— Макар и стара. Моментално ще ви я върнем.

— Панкрат! — изрева професорът вбесен.

— Много ми беше приятно — каза младото момче и изчезна.

Вместо Панкрат иззад вратата се дочу странно равномерно скрибуцане на машина, ковано потропване по пода и в кабинета се появи необикновено дебел човек, облечен с блуза и панталон, ушити от одеялна тъкан. Левият му механичен крак щракаше и топуркаше, а в ръцете си държеше чанта. Бръснатото му кръгло лице, напълнено с жълтеникаво желе, демонстрираше приветлива усмивка. Той се поклони по офицерски на професора и се изправи, вследствие на което кракът му щракна пружинено. Персиков онемя.

— Господин професоре — започна непознатият с приятен дрезгав глас, — извинете простосмъртния, който нарушава уединението ви.

— Репортер ли сте? — попита Персиков. — Панкрат!

— Съвсем не, господин професоре — отговори дебелакът, — разрешете да ви се представя — капитан далечно плаване и сътрудник на „Промишлен вестител“ към Съвета на народните комисари.

— Панкрат! — истерично се развика Персиков и в същия миг в ъгъла изхвърли червен сигнал и меко зазвъня телефонът.

— Панкрат! — повтори професорът. — Слушам.

— Ферцайен зи бите, хер професор — изхъхри телефонът на немски, — дас их щьоре. Их бин митарбайтер дес „Берлинер Тагеблатс“…

— Панкрат! — викна в слушалката професорът. — Бин моментал зер бешефтигт унд кан зи десхалб етцт нихт емпфанген!… Панкрат!!!

А на входната врата на института вече започваха да звънят.

* * *

— Кошмарното убийство на улица Бронная!!! — виеха неестествени, силни гласове и се въртяха посред светлините между колелата и отблясъците на фаровете по нагрятия конски паваж. — Кошмарен мор по кокошките на овдовялата попадия Дроздова с портрета й… Кошмарното откритие на лъча на живота на професор Персиков!

Персиков така се стрелна, че насмалко не го прегази един автомобил, и яростно грабна вестника.

— 3 копейки, гражданино! — извика момчето, шмугна се в тълпата на тротоара и отново заврещя: — „Червен вечерен вестник“, откритието на хикс-лъча!

Зашеметеният Персиков разгърна вестника и се притисна до един стълб. На втора страница от левия ъгъл в размазана рамка го погледна плешив човек с безумни очи и увиснала долна челюст, плод на художественото творчество на Алфред Бронски. „В. И. Персиков, откривателят на загадъчния червен лъч“, гласеше текстът под рисунката. Отдолу, под заглавието „Световната загадка“, статията започваше с думите:

„“Седнете" — приветливо ни каза маститият учен Персиков…"

Под статията се кипреше подписът „Алфред Бронски (Алойзо)“.

Зеленикава светлина излетя над покрива на университета, на небето изскочиха огнените думи „Говорящ вестник“ и веднага тълпата задръсти Моховая.

„Седнете!!! — ревна изведнъж през рупора на покрива един крайно неприятен тънък глас, много приличащ на гласа на увеличения хиляди пъти Алфред Бронски — приветливо ни каза маститият учен Персиков. — Аз отдавна исках да запозная московския пролетариат с резултатите от моето откритие…“

Зад гърба на Персиков се зачу тихо механично скрибуцане и някой го дръпна за ръкава. Когато се обърна, той видя жълтото кръгло лице на собственика на механичния крак. Очите му бяха навлажнени от сълзи и устните му потреперваха.

— Мен, господин професоре, не пожелахте да ме запознаете с резултатите от вашето изумително откритие — печално каза той и въздъхна дълбоко. — Отиде ми хонорарчето.

Той гледаше тъжно покрива на университета, където в черната бурия вилнееше невидимият Алфред. На Персиков, кой знае защо, му дожаля за дебеланкото.

— Аз — измърмори той, като ловеше с омраза думите от небето — никакво „седнете“ не съм му казал! Той просто е невиждан нахалник! Извинете ме, моля ви се, но наистина, когато работиш, а при теб нахълтват… Не става дума за вас, разбира се…

— Може би, господин професоре, ще ми дадете поне описание на вашата камера? — подмазвачески и скръбно заговори механичният човек. — Вече би трябвало да ви е все едно.

„От двеста грама хайвер за три дена се излюпва такова количество попови лъжички, че е невъзможно да бъдат, преброени“ — ревеше невидимият през рупора.

— Ту-ту — глухо ръмжаха автомобилите по Моховая.

— Хо-хо-хо… Я гледай ти, хо-хо-хо — шумолеше тълпата, вирейки глави.

— Голям мръсник, а? — разтреперан от възмущение засъска Персиков на механичния човек. — Какво ще кажете? Ама аз ще се оплача от него!

— Възмутително! — съгласи се дебеланкото.

Ослепителен виолетов лъч блъсна професора в очите и всичко наоколо пламна — стълбът, парче от паважа, жълтата стена, любопитните лица.

— Вас филмират, господин професоре — възхитено прошепна дебеланкото и увисна като топуз на ръката на професора. Във въздуха нещо зачатка.

— Да вървят по дяволите всичките! — измъчено викна Персиков, докато се изскубваше с топуза от тълпата. — Ей, такси. На Пречистенка!

Олющената овехтяла кола, модел 24-та година, забълбука до тротоара и професорът се мушна в купето, правейки опити да се откачи от дебеланкото.

— Пречите ми — изсъска той и се закри с юмруци от виолетовата светлина.

— Четохте ли?! Какво крещят?… На Малая Бронная са заклали професор Персиков заедно с дечицата му!… — викаха наоколо из тълпата.

— Никакви дечица нямам, простаци с простаци — кресна Персиков и изведнъж влезе във фокуса на черния апарат, който го застреля в профил с отворена уста и яростни очи.

— Крх… ту… крх… ту — изрева таксито и се вряза в навалицата.

Дебеланкото вече седеше в купето и топлеше хълбока на професора.