Михаил Булгаков
Фаталните яйца (12)

XII глава
Мразовитият Deus ex machina

През нощта на 19-и срещу 20-и август 1928 година сви нечуван, незапомнен дори от столетниците студ. Той дойде и се задържа две денонощия, достигайки 18 градуса под нулата. Подивялата Москва залости всички прозорци, всички врати. Чак към края на третото денонощие населението проумя, че студът е спасил столицата и безграничните пространства, които владееше тя и които бяха сполетени от страшната беда от 28-а година. Конната армия край Можайск, загубила три четвърти от състава си, бе започнала да изнемогва и газовите ескадрили не можеха да спрат движението на отвратителните влечуги, настъпващи в полукръг към Москва от запад, югозапад и юг.

Задуши ги студът. Отвратителните глутници не издържаха две денонощия по 18 градуса под нулата и към 25 август, когато студът изчезна и остави само кал и киша, остави влага във въздуха, остави попарен от неочаквания студ листак по дърветата, вече нямаше с кого да се воюва. Бедата бе свършила. Горите, полята, безкрайните блата още бяха затрупани с разноцветни яйца, покрити понякога със странни, чуждоземски невиждани рисунки, които безследно изчезналият Орис бе взел за гнусоч, но тези яйца бяха съвсем безвредни. Те бяха мъртви, зародишите в тях унищожени.

Безкрайни пространства земя още дълго гниха от неизброимите трупове на крокодили и змии, извикани за живот от тайнствения, роден на улица Херцен в гениалните очи лъч, но те вече не бяха опасни, кекавите създания на тинясалите горещи тропически блата измряха за два дена, оставяйки върху пространството на три губернии страшно зловоние, разложение и гной.

Разнесоха се зарази, започнаха епидемии от труповете на гадовете и хората и армията още дълго ходи, но вече снабдена не с газове, а със сапьорни принадлежности, с цистерни с бензин и маркучи, и очиства земята. Очисти я и всичко се свърши до пролетта на 1929 година.

А през пролетта на 1929 година пак затанцува, грейна и заподскача със светлините си Москва и пак, както навремето, съскаше движението на автомобилите, и над шлема на храма на Христос висеше като конец лунният сърп, и на мястото на изгорелия през август 28-а година двуетажен институт построиха нов зоологически дворец и негов завеждащ стана приват-доцент Иванов, но Персиков вече го нямаше. Никога не изникваше пред очите на хората убедително свитият на кука пръст и никой повече не чуваше скрибуцащия квакащ глас. За лъча и за катастрофата от 28-а година още дълго говори и писа цял свят, но после името на професор Владимир Ипатиевич Персиков се забули в мъгла и угасна, както бе угаснал и самият открит от него една априлска нощ червен лъч. А лъчът втори път не можа да бъде получен, макар от време на време изящният джентълмен и сега редовен професор Пьотър Степанович Иванов и да се опитваше. Първата камера бе унищожена от разярената тълпа през нощта, когато беше убит Персиков. Трите камери изгоряха в николския совхоз „Червен лъч“ при първия бой на ескадрилата с гадовете, а после не можаха да бъдат възстановени. Колкото и просто да беше съчетанието от стъкла и огледални снопчета светлина, то не бе комбинирано втори път въпреки старанията на Иванов. Очевидно за това се искаше освен знанията и нещо особено, което на този свят е притежавал само един човек — покойният професор Владимир Ипатиевич Персиков.