Михаил Булгаков
Фаталните яйца (2)

II глава
Пъстрата завъртулка

И тъй, професорът светна глобуса и се огледа. Светна рефлектора на дългата експериментална маса, облече си бялата престилка, подрънка някакви инструменти по масата…

Много от 30-те хиляди автомобила, които кръстосваха през 1928 година Москва, профучаваха по улица Херцен, изшумоляваха по гладките павета и всяка минута с гръмолене и писък от Херцен към Моховая се спущаше трамвай № 16, 22, 48 или 53. Отблясъците от разноцветните светлини обсипваха кристалните стъкла на кабинета и далеч и високо до тъмната и тежка капа на храма на Христос се виждаше мъглявият, блед месечинен сърп.

Но нито той, нито глъчката на пролетна Москва ни най-малко не занимаваха професор Персиков. Той седеше на въртящо се трикрако столче и с пожълтелите си от тютюна пръсти движеше кремалиерата на великолепния цайсов микроскоп, в който беше вложен обикновен непигментиран препарат от пресни амеби. В момента, когато Персиков променяше увеличението от 5 на 10 хиляди, вратата се открехна, подаде се заострена брадичка, кожен нагръдник и асистентът му го повика:

— Владимир Ипатич, нагласих перитония, няма ли да го погледнете?

Персиков пъргаво се смъкна от столчето, оставяйки кремалиерата в междинно положение, и въртейки бавно цигарата между пръстите си, отиде в кабинета на асистента. Там, на стъклената маса, полузадушена и примряла от страх и болка жаба беше разпната на корковия статив, а прозрачните й слюдени вътрешности бяха издърпани от окървавения корем в микроскопа.

— Много добре — каза Персиков и долепи око до окуляра на микроскопа.

Явно много интересни неща можеха да се забележат в перитония на жабата, където като на длан се виждаше как по реките на кръвоносните съдове чевръсто се гонят живи кръвни топчета. Персиков забрави за амебите си и в продължение на близо час и половина ту той, ту Иванов се надвесваха над стъклото на микроскопа. При това двамата учени си разменяха оживени, но неразбираеми за простосмъртните думи.

Най-сетне Персиков се отлепи от микроскопа и заяви:

— Кръвта започва да се съсирва, няма накъде.

Жабата тежко помръдна глава и в угасващите й очи ясно можеха да се прочетат думите: „Големи мръсници сте, ей…“

Раздвижвайки изтръпналите си крака, Персиков се изправи, върна се в кабинета си, прозина се, разтри с пръсти вечно възпалените си клепачи, след това седна на столчето, погледна в микроскопа, сложи пръсти на кремалиерата и понечи да завърти винта, но не го завъртя. С дясното си око Персиков бе видял възмътен бял диск и в него размазани бледи амеби, а насред диска имаше една пъстра завъртулка, приличаща на женска къдрица. Тая завъртулка и самият Персиков, и стотиците му ученици бяха виждали безброй пъти и никой не се интересуваше от нея, а и нямаше защо. Цветното снопче светлина само пречеше на наблюдението и показваше, че препаратът не е на фокус. Затова безмилостно го изтриваха с едно завъртване на винта, осветявайки предметната масичка с гладка бяла светлина. Дългите пръсти на зоолога вече стискаха набраздената глава на винта, но изведнъж трепнаха и се отпуснаха. Причина за това беше дясното око на Персиков, то изведнъж се напрегна, изуми се и дори се наля с тревога. За голямо нещастие на републиката на микроскопа седеше не някой посредствен некадърник… Не, седеше професор Персиков! Целият му живот, всичките му помисли се бяха съсредоточиш в неговото дясно око. Близо пет минути в каменно мълчание висшето същество наблюдава низшето, измъчвайки и напрягайки окото си над нефокусирания препарат. Всичко наоколо мълчеше, Панкрат вече беше заспал в стаята си до вестибюла и само веднъж в далечината музикално и нежно иззвънтяха стъклата на шкафовете — Иванов, преди да си тръгне, бе заключил кабинета си. Входната врата изстена след него. Чак след туй се чу гласът на професора. Кого питаше той, не се знае.

— Какво е това? Нищо не разбирам.

Закъснял камион мина по улица Херцен и раздруса старите стени на института. Стъклената паничка с пинцетите издрънча на масата. Професорът пребледня и протегна ръце над микроскопа като майка над застрашена от опасност рожба. Сега и дума не можеше да става за завъртане на винта, о, не. Персиков вече се плашеше да не би някоя външна сила да изтика от полезрението му онова, което бе видял.

Беше пълно бяло утро със златна ивица, прерязала кремавия главен вход на института, когато професорът напусна микроскопа и отиде с изтръпнали крака до прозореца. Натисна с разтреперани ръце бутона, черните непропускащи светлина щори затулиха утрото и в кабинета се съживи мъдрата научна нощ. Прежълтял и вдъхновен, Персиков застана разкрачен и заговори, вперил сълзящите си очи в паркета:

— Ама как така? Но това е чудовищно!… Чудовищно е, господа — повтори той, адресирайки се до жабите в терариума, но жабите спяха и нищо не му отговориха.

Той помълча малко, после отиде при ключа, вдигна щорите, загаси всички лампи и надникна в микроскопа. Лицето му стана напрегнато, сключи рошавите се жълти вежди.

— Ами да, ами да — измърмори той — изчезна. Разбирам. Разбираам — проточи, загледан лудешки вдъхновено в угасналия глобус над главата си, — това е съвсем просто.

И пак спусна съскащите щори, и пак светна глобуса. Надникна в микроскопа и се озъби радостно, дори чак донякъде хищно.

— Ще го хвана — тържествено и важно каза той, вдигайки пръст нагоре, — ще го хвана. Може би и от слънцето.

Щорите пак изхвърчаха нагоре. Сега слънцето беше налице. Ето че заля стените на института и падна полегато върху паважа на Херцен. Професорът гледаше през прозореца и си правеше сметка къде ще е слънцето през деня. Ту се дръпваше, ту се приближаваше, правейки танцови стъпки, и най-сетне се отпусна по корем на перваза.

Пристъпи към важна и тайнствена работа. Сложи микроскопа под стъклен похлупак. На синкавия пламък на спиртника разтопи парче червен восък и залепи ръбовете на похлупака за масата, а на петната червен восък отпечата палеца си. Угаси спиртника, излезе и заключи секретната брава на кабинета.

Коридорите на института още тънеха в полумрак. Професорът се дотътри до стаята на Панкрат и дълго и безуспешно хлопа на вратата й. Най-сетне отвътре се зачу нещо като ръмжене на вързано със синджир куче, храчене и мучене и Панкрат по раирани долни гащи, с вързалки на глезените, се изправи в светлото петно. Очите му се вторачиха диво в учения, той още проскимтяваше сънен.

— Панкрат — каза професорът, като гледаше над очилата си, — извинявай, че те събудих. Виж какво, приятелю, утре заран недей влиза в кабинета ми. Оставил съм там една започната работа, която не бива да се пипа. Разбра ли?

— Ъъъ, р-р-разбрах — отговори Панкрат, макар че нищо не беше разбрал. Той се олюляваше и ръмжеше.

— Я се събуди — каза зоологът и смушка лекичко Панкрат в ребрата, вследствие на което върху лицето на пазача се изписа уплаха и се появи известна сянка на осмисленост в очите. — Заключил съм кабинета — продължи Персиков — и докато не се върна, няма да го чистиш. Разбра ли?

— Слушам — изхъхри Панкрат.

— Прекрасно, лягай да спиш!

Панкрат се обърна, изчезна зад вратата и веднага се тръшна на леглото, а професорът започна да се облича във вестибюла. Сложи си сивото лятно палто и меката шапка, след това впери очи в галошите си и ги гледа няколко секунди, сякаш ги виждаше за пръв път, защото пак беше се сетил за картината в микроскопа. След това обу левия и понечи да обуе върху левия десния, но галошът не беше съгласен.

— Каква чудовищна случайност е, че той ме викна — каза ученият, — инак изобщо нямаше да го забележа. Но какво обещава това?… Обещава дявол знае какво!…

Професорът се усмихна, погледна галошите си с присвити очи, събу левия и обу десния. — Боже мой! Просто не съм в състояние да си представя всички последици… — Професорът с презрение подритна левия галош, който го ядосваше, защото не искаше да се нахлузи върху десния, и тръгна към изхода с един галош. Из пътя загуби носната си кърпичка и излезе, затръшвайки тежката врата. На стъпалата дълго търси из джобовете си кибрит, като се тупаше по хълбоците, намери го и тръгна по улицата с незапалена цигара в устата.

Ученият не срещна жива душа чак до храма. Там професорът навири глава и се загледа в златния шлем. Слънцето сладко го ближеше откъм единия край.

— Как не съм го видял досега, каква случайност… Голям глупак съм — професорът се наведе и се замисли, гледайки различно обутите си крака, — хъм… ами сега? Да се връщам при Панкрат? Не, него не можеш го събуди. Пък ми е жал да го захвърля, проклетия. Ще трябва да го нося в ръце. — Събу галоша и го понесе гнусливо.

С един вехт автомобил откъм Пречистенка се зададоха трима. Двама пийнали и на колената им ярко нацапотена жена с копринени шалвари по модата от 28-а година.

— Ей, чичко! — провикна се тя с нисък дрезгав глас. — Защо си пропил другия галош!

— Май че в „Алказар“ се е насвяткало старчето — заквича левият пийнал, а десният се подаде от автомобила и се провикна:

— Чичка, денонощният на Волхонка отворен ли е? Натам сме тръгнали!

Професорът ги погледна строго над очилата, изтърва цигарата от устата си и веднага забрави за съществуването им. На Пречистенския булевард се раждаше слънчев процеп, а шлемът на Христос започна да пламти. Слънцето се бе показало.