Синтия Идън
Обвързани с мрак (9)

Глава 8

Тази кучка не убиваше Кейд. Алисън рязко се дръпна, изви се като змия и заби ноктите си — не толкова свирепо, колкото Кейд — в корема на русия вампир.

Той само изсумтя. Очите му, прекалено сини и ярки, блеснаха към нея.

— Не се безпокой, ще те опазим.

Как ли пък не. Сякаш повярва на всяка една дума, която й каза.

Стисна зъби, засили юмрук и го заби право в гърдите му.

Чу се звук от счупване. За щастие не от нейната ръка.

Очите на вампира се разшириха.

— Чистокръвна — прошепна той, докато отстъпваше крачка назад.

Тази стъпка бе всичко, от което се нуждаеше.

— Няма да убиеш Кейд! — беше обещала, че няма да допусне вампирите да го наранят отново, а сега лежеше там, неподвижен.

Умиращ?

Не!

— Кейд! — Завъртя се бързо и скочи на половината стълби.

Но русият вампир се движеше по-бързо от нея. За миг се озова на пътя й.

— Аз съм също като теб — чистокръвен. Мога да ти помогна… да ти покажа…

Вещицата беше съвсем близо до Кейд. Нейният върколак крещеше, но тялото му не помръдваше. По дяволите!

— Не искам да ми показваш нищо! Не искам нищо друго, само Кейд!

Изненадата изкриви чертите на вампира.

— Той… той ще те нарани… като те държи в плен…

Алисън се устреми напред и блъсна тялото си в неговото. Вампирът се стовари в дървения парапет.

— Той ме защитава… — Дървото изпука и започна да се разцепва. — … От всички вампири, които искат да ме убият.

Дървеният парапет се счупи.

Вампирът дори не опита да се задържи някъде. Просто полетя към твърдия под, един етаж по-долу.

Алисън грабна парче от счупеното дърво и се спусна към Кейд и вещицата.

— Дръпни си задника далеч от него!

Елза се обърна, очите й бяха широко отворени и, о, да, Алисън видя страха, проблеснал като светкавица в погледа й.

— Толкова много ли искаш да ме убиеш? — изръмжа Алисън. — Тогава ето го твоя шанс!

Но Елза се отдръпна. Тя пусна огледалото и тъмни парчета стъкло се пръснаха в краката й.

— По-добре спаси него… — каза вещицата, докато се отдалечаваше. — С това сребро, дълбоко в гръбнака му, може да е мъртъв след секунди.

Алисън замръзна, стиснала здраво дървото в ръка.

Елза продължаваше да отстъпва назад. Отиваше за друго оръжие? Или да се подготви за ново нападение с магии?

— Освен ако той няма значение за теб… — изрева Елза, дразнейки я. — Освен ако не искаш да го гледаш как умира.

Кейд се опитваше да пълзи към вещицата. Краката му изобщо не го слушаха — заради среброто в гръбнака му.

Алисън нямаше да остави своя вълк безпомощен.

Никога!

Втурна се към него. Парчето дърво падна от ръцете й и тя се протегна към гърба на Кейд.

— Така си и мислех… — каза почти весело вещицата. — Знаех слабостта ти.

През вратата на втория етаж нахлу силен вятър. Алисън хвана острия ръб на среброто и пренебрегна болката, която я проряза.

— Всичко е наред — прошепна на Кейд. — Тук съм. Ще бъдеш…

Вятърът се втурна по-силно, шибайки я като множество ръце, а през гърдите й мина дървен кол.

Алисън не пусна острието на счупения нож. Погледна надолу и видя кървавите ръбове на дървото. Същото дърво, което беше взела, за да използва като оръжие.

Този силен вятър беше Елза, която бе използвала някоя от магиите си… тя се движеше много по-бързо, отколкото можеше да види Алисън. Вещицата беше застанала над нея и…

— Пронизах сърцето ти, кучко — каза Елза.

Алисън извади сребърното острие. Чу бързото вдишване на Кейд. Сега той щеше да се оправи.

— Не… — успя да каже на вещицата, макар всеки дъх да й причиняваше остра болка в гърдите, — … не успя.

Импровизираният кол беше влязъл през гърба й и се показваше отпред от гърдите й, но вещицата не се бе прицелила добре. Не беше улучила сърцето на Алисън.

Алисън се изправи на крака, олюля се, но успя да остане права.

Елза заотстъпва.

— Не, не! — Зад нея имаше прозорец с витражно стъкло, което изобразяваше красива червена роза. Но когато лунната светлина минаваше през разцъфналата чаша, изглеждаше все едно вещицата е заобиколена от кръв.

Скоро щеше да бъде.

Алисън бавно тръгна към нея. Всяка крачка й причиняваше болка, но тя не се отказа. Не спря. Ръцете й, вече кървави, хванаха края на кола. Бавно, малко по малко, го издърпа от гърдите си. После го стисна здраво в юмрук.

— Защо? — попита Алисън, тя трябваше да знае. — Защо… ме преследваш? — Зъбите й бяха напълно удължени. Искаше да разкъса гърлото на Елза. Превърнала съм се в чудовище… но изобщо не ми пука. Не и след всичко това. После си пожела да има силата, която вампирът в нея й даваше. — Никога… никога няма да…

— Ти щеше да ме убиеш! — изпищя Елза, отдръпвайки се все повече назад. Лактите й се удариха в голямото цветно стъкло. — Видях го!

Алисън поклати глава. Стаята се завъртя пред очите й. Кръвта напояваше дрехите й.

— Опитах се да го променя… — Елза огледа стаята с блеснали, почти трескави очи. — Трябва да го променя. — Тогава хвърли поглед през рамо, погледна през стъклото и започна да се смее. — Луната не е пълна… още не е време! Не може да ме убиеш!

Да бе, да! Пълна, не пълна луна, Елза беше мъртва. Алисън нямаше да даде още един шанс на вещицата да я нападне.

Зад гърба си Алисън чу как кости се чупят и наместват. Кейд. Промяна. Изцеление. Тя бавно изпусна дъх. Той щеше да се оправи.

Но Елза нямаше.

— Ще те убия! — каза тихо Алисън, вдигайки ръце. — Тази вечер няма да се измъкнеш жива от къщата. — Нямаше да даде възможност на Елза отново да я нападне или да нападне Кейд.

— Трябваше да се спася! — Лицето на вещицата силно почервеня, когато се изправиха една срещу друга. — Огледалото — видях това, което ще направиш!

По дяволите, огледалото!

— Ти започна това! Ти започна всичко! Но аз ще сложа край! — След това, използвайки цялата сила, която й бе останала — която не беше кой знае колко — Алисън скочи напред и заби кола в гърдите на Елза. — Аз съм наред. — Колът потъна в плътта на вещицата. Тогава Алисън хвана тялото й и го блъсна в прозореца с цветното стъкло толкова силно, колкото можеше.

Стъклото се пръсна и парчетата се посипаха по земята. Когато Елза започна да пада, Алисън отдръпна ръцете си.

Но вещицата не я пусна. Ръцете на Елза бяха здраво обвити около нея, а Алисън беше твърде слаба, за да се отскубне. Бе използвала и последната си сила при нападението и… Елза я дръпна през супения прозорец. Острите ръбове срязаха кожата на Алисън.

Те падаха, парчетата стъкло бяха навсякъде по и около тях, а вятърът шибаше тялото на Алисън.

След това се удариха в земята.

* * *

Когато Алисън прелетя през прозореца, Кейд скочи след нея. Току-що се бе върнал в човешката си форма и се втурна към прозореца възможно най-бързо, крещейки името й.

Но не беше достатъчно бързо.

Така че когато вещицата я дръпна със себе си, Кейд ги последва право надолу. Телата им се удариха зловещо, а той скочи до тях. Коленете му едва не се огънаха, когато се приземи на краката си.

Цялата земя бе осеяна със стъкла. Навсякъде имаше кръв.

— Алисън?

Тя лежеше по лице, половината й тяло бе върху вещицата. Сърцето му се смрази. Пристъпи по-близо.

— Алисън?

Чувайки гласа му, главата й леко се повдигна и сърцето му лудо заблъска. Видя кръвта по бузите й. Драскотините. Тя бавно се изправи, докато се взираше в неподвижното тяло на Елза.

Вещицата не бе оцеляла при падането. Може би колът в гърдите й я беше убил. Или неестественият ъгъл, под който се бе извил врата й. Така или иначе, Елза нямаше да ги нарани никога повече.

Той посегна към Алисън и я вдигна нежно в прегръдките си. Забеляза, че — да, по дяволите, ръцете му трепереха. Страх?!

— Никога повече не ми причинявай това! — Беше видял как колът я пронизва. За един безпомощен, отчаян момент си бе помислил, че тя ще умре.

Нямаше да я загуби.

Притегли я по-близо до тялото си. Прегърна я силно. Беше видял това, което го чакаше в огледалото. Какво му бе подготвило бъдещето и…

— Върколак!

Проклетите вампири се бяха върнали обратно. Не можеха ли просто да ги оставят сами, по дяволите?!

Ръмжейки, Кейд избута Алисън зад себе си. Щеше да се справи с тези задници, а след това да я заведе на някое безопасно място. На топло.

Тогава щеше да се люби с нея през цялата нощ. Докато не забравеше какво е да се страхува, че смъртта може да я му открадне, докато е безпомощен да направи каквото и да е, освен да я гледа как умира.

Един скок и Кейд заби ноктите си в гърлото на големия рус вампир. Кейд позна водещият задник, когато го видя.

— Готов ли си да си изгубиш главата? — Един замах, само един, и щеше да се отърве от копелето.

— Аз не съм тук… — Вампирът не изглеждаше уплашен. Очевидно бе тъп. — … за да нараня нея… или теб.

Глупости!

— Елза каза… — Вампирът преглътна и Кейд поряза гърлото му — малко, като предупреждение, че ще последва повече. — … каза, че ти си заплаха… че си бил изпратен да убиеш Алисън.

Но плановете се бяха променили. Всичко се беше променило още в първия миг — там, на уличката, когато бе погледнал в ярките й сини очи, и осъзна, че част от душата му все още е жива.

Душа и сърце. Трябваше да я убие, но Кейд се почувства жив, когато я срещна.

Алисън плъзна малката си ръка по рамото му. Кейд с усилие си пое дъх. Желанието му да нападне беше толкова силно, че чак трепереше, но…

Но вампирът не предприе нищо, за да атакува.

— Информацията ти е грешна — отсече Кейд. Добре де, мамка му, бяха го наели да убие Алисън, но този план се беше променил още първия ден. Беше се превърнал в мъжа, който стоеше между нея и всяка заплаха, която можеше да се появи на пътя й.

Да я убие? Не, по дяволите! Нямаше да допусне дори да направи една синина по кожата й. Точно тогава искаше само да я отведе далеч, да й даде от кръвта си, да я излекува… След това се люби с нея, докато не престана да се страхува, че тя ще се изплъзне от него.

Смърт, ти не можеш да я имаш! Така че, върви на майната си!

— Никой няма да я отнеме от мен! — заяви той, думите му бяха като клетва. Не я бе намерил, само за да я загуби. Не, това нямаше да се случи! Ако трябва, щеше да обезглави този вамп, за да го докаже…

Беше готов да го направи.

— Не искам да кажа нищо лошо. — От гърлото на вампира капеше кръв. — Мислех… онази нощ в уличката, мислех, че си заплаха.

— Не е — отвърна Алисън, докато пръстите й се притискаха в рамото на Кейд.

Гласът й беше слаб. Тя се нуждаеше от кръв. Неговата кръв. Но колкото и да му се искаше да се обърне и да я вземе в прегръдките си, той не се помръдна. Все още не.

Кейд държеше здраво плячката си.

Единственият добър вамп…

— Няма да се разправям с теб, върколак — каза вампирът. Неговите приятели бяха излезли навън, но стояха точно пред къщата, взели мъдрото решение да не се намесват.

Много умно от тяхна страна. Можеха да си запазят главите.

— Знам кой си — продължи вампът. — И знам какво стори с гнездото в Орегон, което направи шибаната грешка да нападне глутницата ти.

Яростта кипна в Кейд.

— Ако ти не ги беше убил — продължи вампирът, — моят екип щеше да го направи. Ние не толерираме подобни мръсници и със сигурност нямаме навика да измъчваме деца, по дяволите.

Мъжът изглеждаше искрен.

Но вампирите можеха да лъжат.

Толкова лесно, колкото вещиците. Върколаците.

Хората.

Всички бяха добри. И лоши. Никой не беше съвършен.

Алисън погали Кейд по рамото.

— Може ли да ни кажеш, кой, по дяволите, си ти? — поиска да узнае тя.

Кейд рискува да я погледне. Насинена, кървяща… толкова красива. Тоя надут глупак, вампирът, сигурно си мислеше същото.

— Чарлс Крофърд. Аз съм от Северозападния Вампирски Съвет.

Голяма работа! Вампирите и техните Съвети. Знаеше всичко за тях. Съветите трябваше да държат под контрол вампирите. Да не им разрешават да убиват хора.

Да ги държат изкъсо.

От онова, което беше видял, тези измислени Съвети бяха абсолютно безполезни.

Крофърд погледна Алисън.

— Изпратиха ме да те пазя.

— Тогава си дошъл малко късно за купона, приятелче — заяви провлачено Кейд. — Много късно.

Крофърд стисна зъби. След миг каза:

— Заклевам се, че няма да я нараня — обеща вампирът, — нито пък теб.

Би искал да види как глупакът се опитва.

— Примирие? — попита вампът.

О, този досадник и…

Алисън се олюля до него. Кейд бързо се извърна и я хвана, малко преди да падне. Кожата й беше студена.

Очите й се затвориха.

— Не, скъпа, дори не си помисляй да ме напуснеш! — Държеше я много нежно, като най-скъпоценното нещо на света, каквато всъщност беше. Повдигна главата й и я насочи към гърлото си. — Пий, Алисън. Вземи всичко, от което се нуждаеш.

Защото нямаше да я пусне да си отиде.