Синтия Идън
Обвързани с мрак (8)

Глава 7

Вампири раздираха плътта й. Режеха я с блестящи сребърни остриета и облизваха кръвта й от краищата на ножовете си. Смееха се, когато пищеше. И я изтезаваха още повече.

Оковаха я и изляха течно сребро върху гърба й, за да могат да чуят писъците й.

И Алисън крещеше. Отново и отново, докато плътта й гореше.

Вдигна глава и впери поглед право в копелетата, които обичаха да й причиняват болка, и нещо се счупи вътре в нея. Счупи се и макар че веригите държаха ръцете й, тя се освободи и се втурна напред със сила, родена от яростта. Замахна и отряза главата на най-близкия вампир. Заби ноктите си в гърлото на друг. И докато падаха, тя беше тази, която се смееше.

— Алисън! — Здрави ръце я сграбчиха и разтърсиха.

Очите й се отвориха и Алисън се озова извън усойната яма. Заобикаляха я олющените стени на хотелската стая. Беше в леглото. С Кейд.

Мъжът изглежда винаги я спасяваше от кошмари. Но след това не беше като сладка мечта.

Отново кошмари.

Беше плувнала в пот, но все още можеше да усети миризмата на собствената си горяща плът.

Само че това не беше нейната плът, която гореше. Всъщност не. Треперещите й пръсти се вдигнаха и докоснаха грубите белези по лицето на Кейд. Зениците му се разшириха, когато го докосна. Ръцете му освободиха здравата си хватка, но той не я пусна.

Защо не? Отдръпна пръсти от лицето му. Как можеше да я търпи в близост до себе си? Онези, другите вампири, го бяха измъчвали часове, дни и бяха пили от кръвта му.

Точно като нея.

— Съжалявам!

Кейд се намръщи, но на лицето му не се изписа изненада. Само един вид ядно прозрение.

— Кръвта — каза той. — Мътните да ме вземат, как можах да забравя това! Вампирите вземат не само кръвта, те вземат и спомените!

Алисън трепна.

— А-аз… не съм… — Какво? Какво би трябвало да каже? Че не е искала да открадне спомените му? Че не е искала да пие от кръвта му?

Искаше да го направи.

Алисън осъзна, че все още е гола. По-рано това нямаше значение, не и когато искаше да притисне плътта си плътно в него повече, отколкото би искала нещо друго. Но в този момент се почувства… изгубена.

Измъкна се от ръцете му и издърпа чаршафа, за да се покрие. Поемайки дъх, тя зададе въпроса, от чийто отговор толкова се страхуваше:

— Още ли съм човек?

Не се чувстваше слаба. В действителност тялото й изглеждаше невероятно силно. Без мехури, без рани. Само оздравяла плът.

Сърцето й продължаваше да бие. И дишаше. Но беше поела кръв. Зъбите й се бяха удължили. Ноктите й се бяха извили като на граблива птица.

— Ти никога не си била човек.

Думите му я нараниха толкова силно, колкото ако беше я ударил.

Алисън скочи от леглото, повличайки чаршафа със себе си.

— Родена си вампир, просто е необходимо време, докато ДНК-то се прояви. — Гласът му я последва, студен, без емоции. През деня той беше пълен с много топлина. Но с настъпването на нощта изглежда всичко беше изчезнало. — Обикновено това отнема около двадесет и пет години от живота, може и малко повече, преди вампирската страна да вземе превес в чистокръвния.

— Защо? — Трябваше да научи всичко, което можеше. Без повече да отрича истината. Без повече да се крие. Да се справи с това.

— Защото гените на вампирите спират развитието на тялото, когато то се намира в най-връхната си точка. Те ви поддържат силни и млади, завинаги.

— Завинаги… — Или, докато продължаваше да пие кръв. Докато не загуби главата си или не я промушат с кол. Или умре в пожар, предизвикан от садистична вещица.

— Ще продължиш да дишаш — каза й той и тя се обърна, само за да го види как издърпва дънките си нагоре. Беше много секси. — Сърцето ти няма да спре. Това се случва само с хората, превърнати във вампири, и то за кратко време. Ти си родена такава… и ще останеш такава.

Алисън почувства нещо мокро по бузата си. Прокара ръка по лицето си, и когато погледна надолу, пръстите й бяха оцветени от кръв.

Хората не плачеха с кървави сълзи.

— А-а какво ще кажеш за теб? — Ненавиждаше начина, по който го разпитва, но тя го бе ухапала и той я бе ухапал. Ами ако… го променеше?

Ако той се превърнеше в нещо, което мразеше повече от всичко друго?

Кейд присви очи.

— Какво за мен?

— Ще станеш ли… като мен? Защото, кълна се, никога не съм искала…

Тогава той се засмя и част от напрежението се оттече от лицето му.

— Няма да се превърна във вампир, независимо колко пъти съм хапан.

Раменете й се отпуснаха.

— Това не влияе на тези като мен. Ние не можем да се променим, но… — Потърка с пръсти брадичката си. — Чух една история за друг върколак във Флорида…

— Каква история?

Той закопча копчето и вдигна ципа на дънките си.

— Казват, че се е оженил за чистокръвна вампирка и като е пиел от кръвта й, станал още по-силен.

Сърцето й прескочи един удар. Снощи бе мислила само за мъжа и за удоволствието. Но какво точно бе планирал Кейд?

— Затова ли ме ухапа? — Гневът започна да кипи в нея.

Къде, по дяволите, бяха дрехите й?

О, да, точно така. Бяха почти изгорели. Така че продължи да води този неловък разговор обвита в чаршаф.

Кейд пристъпи към нея. Не я докосна. Но дойде достатъчно близо, за да почувства изгарящата топлина на плътта му.

— Не се опитвах да получа сила миналата нощ.

— Не? — Гласът й прозвуча пълен с надежда. И тя можеше да играе тази игра на хладнокръвие.

— Тогава какво?

Той стисна челюсти.

— Заявявах правата си над теб.

Хм…

— Ще се погрижа за онази вещица — каза й. — Ще направя така, че повече да не те преследва, а после… — вдигна ръка и погали бузата й. — Тогава ти и аз… ще довършим това нещо между нас.

— Това нещо? — Човекът не разполагаше с богат речник.

Кейт притисна устни до нейните и я целуна. Една целувка с отворена уста, от която ти се иска още и още.

— Желаеш ме. И аз изгарям от копнеж по теб.

Добре, много добре. Устните й се извиха в усмивка. Едно момиче обичаше понякога да чува мили или възбуждащи неща от онзи, който бе успял да си проправи път през защитните й стени.

И в сърцето й?

Не стигай до там. Не сега. Съсредоточи се!

— Тогава давай да я унищожим — каза Алисън и този път тя го целуна. Целувката й продължи много по-дълго. — Защото съм уморена непрекъснато да поглеждам през рамо. — Вместо това искаше да гледа напред.

Към бъдещето? Преди няколко дни Алисън изобщо не би помислила, че това е възможно. Но сега…

Ами ако можеше да има бъдеще с Кейд?

Това със сигурност беше нещо, за което си заслужаваше да се бори.

Но първо… Алисън хвана ръката му, която лежеше на бузата й. Преплете пръсти с неговите. Взря се дълбоко в очите му.

— Никога няма да позволя на друг вампир да те нарани. — Трябваше да каже това. За да го накара да разбере.

Тя не беше като останалите. Независимо от случилото се, нямаше да стане като тях.

И по-добре никога повече да не нападаха със сребро нейният защитник.

— Толкова безпощадна! — Усмивката му накара сърцето й да подскочи. — Мисля, че ти оказвам влияние.

— Може би. — Или може би вампирът в нея просто развиваше собствените си инстинкти за убиване.

Убий, за да защитиш това, което е твое! Да, би го направила. Защото определено започваше да мисли за Кейд като за неин.

— Нека да намеря някакви дрехи — каза Алисън. Сигурно има някакъв магазин наоколо, нали? — Тогава ще преследваме кучката. — И част от кошмара й щеше да свърши.

След това можеше да се справи с останалото — с онова, в което се превръщаше.

Чудовище, което не се страхуваше да убива.

* * *

Проследяването на вещицата не беше трудно. Щом се върнаха в града, на Кейд му бе необходимо малко време, за да открие следата от аромата на Елза. Всъщност, откриването на аромата й стана прекалено лесно. Елза трябваше да покрива по-добре следите си.

Кейд се вгледа в старата викторианска къща близо до края на града. През прозорците на втория етаж проблясваха светлини. Той бе последвал аромата на пепел и мощ до това място.

Елза чакаше вътре. Но вещицата не беше сама.

Ароматът на кръв бе твърде силен.

Вампири.

Вълкът в него напираше да излезе на свобода.

Ръката на Алисън стисна рамото му.

— Какво има?

Кейд не отделяше поглед от къщата. Той искаше Алисън да е с него, защото се страхуваше, че Елза може да приложи някоя от нейните хитрини и да ги нападне отново. Да остави Алисън сама и беззащитна не беше шибаният му план.

Но и да я заведе направо в гнездото на вампирите не беше вариант.

Кейд вдъхна дълбоко, улови всички миризми и каза:

— С нея има четири вампира.

Миризмата на тези убийци бе толкова силна, че почти надвиваше всички други.

Пое си накъсано дъх.

— Не се притеснявай, скъпа, те няма да са проблем още дълго. — След като отдели главите от телата им.

Ноктите й се забиха в плътта му през ризата.

— Не можеш да се справиш с всички наведнъж.

Сега вълкът дращеше на повърхността, напираше да бъде освободен.

— Само стой и гледай!

Алисън не го пусна. Ръката й стисна рамото му по-здраво.

— Не искам да умираш заради мен!

Можеше да измисли и по-лоши неща, за които да умре, но…

— Няма да умра тази вечер. — Независимо какво бе планирала Елза. — Нито пък ти. — После, защото трябваше да я вкуси още веднъж, Кейд я притегли. Устата му взе нейната в гореща, дълбока целувка и щеше да носи вкуса й със себе си, когато се изправеше срещу враговете, които чакаха.

Единственият добър вамп е мъртвият вамп.

Това вече не беше неговото мото. Но онези копелета, които се бяха сдушили с Елза? Те молеха да умрат.

Той отблъсна Алисън далече от себе си. Тогава започна промяната му — бързо и брутално. Костите му се счупиха и придобиха нова форма. Кейд падна на земята, тялото му се изкриви и по плътта му се появи козина.

Когато беше на четиринайсет, първата му промяна бе изгаряща агония. Сега едва усещаше болката.

В следващия миг вълкът пристъпи дебнешком по земята и се отправи към къщата. Алисън го последва по петите. Той можеше да приближи тихо и да изненада вампирите…

Или можеше просто да ги разкъса.

Кейд скочи към вратата. Мощните му нокти се забиха в дървото и изпратиха вратата с трясък навътре. Преди дори да е паднала на пода, Кейд скочи и атакува вампирите, които се спуснаха към него.

С един замах разсече гърдите на тъмнокосия идиот, който го нападна с острите си зъби. Когато мъжът изпищя и се олюля, Кейд заби ноктите си във вампира отдясно. Очите на червената глава се разшириха, щом ноктите потънаха в него и миризмата на страха на вампира изпълни носа на Кейд.

Убий! Унищожи!

— Не наранявайте момичето! — Викът на вампира сякаш разтърси цялата къща.

Кейд пусна плячката си и видя, че надолу по стълбите се втурва голям рус вампир и друг, плътно зад него.

Зъбите им бяха удължени, в очите им блестеше кръвожадност, но…

Прозвуча изстрел и куршумът се заби в плътта му. От огненото изгаряне, Кейд разбра, че е прострелян със сребро. Погледът му се насочи към върха на стълбите. Елза му се усмихна, докато вдигаше повторно оръжието си.

Сега вече знаеше откъде Григс е взел сребърните куршуми.

Алисън изкрещя, щом вълкът се втурна към стълбите. С един замах той изблъска вампирите от пътя си. Но тези убийци не падаха лесно. Русият заби нож в гърба на Кейд.

Още шибано сребро!

Тялото му изгаряше.

— Не! — викна Алисън. — Махни се от него!

Усети как вампирът подскочи от изненада. Това отклоняване на вниманието, тази секунда колебание беше всичко, от което Кейд се нуждаеше. Изви глава и зъбите му потънаха във врата на вампа.

Друг куршум се заби в него. Смехът на Елза прониза ушите му.

Не спирай! Убий!

Тогава Алисън се оказа до него. Тя удари вампирите. Нападна ги със собствените си нокти.

— Пусни го!

Вампирите отказаха да се бият с нея. Те се отдръпнаха — единият падна по стълбите и Кейд се отправи към вещицата.

Тя все още се усмихваше и все още го държеше на прицел…

— Кейд, не! — Алисън се устреми след него.

Пръстът на вещицата се стегна около спусъка.

Задните му крака се напрегнаха и изправиха, после го изтласкаха високо във въздуха и той скочи към нея. Куршумът излетя и одраска лявото му ухо, миг преди Кейд да се забие във вещицата.

Ноктите му потънаха в плътта й.

Елза не изкрещя. Просто продължи да се смее.

— Кейд, внимавай! — извика Алисън.

Но предупреждението дойде твърде късно. Беше съсредоточен изцяло във вещицата. И във вампирите. Миризмата им беше толкова силна, че не бе доловил…

Ножът се заби в гърба му. Изпълниха го гняв и болка и той нададе вой от агонията. Претърколи се, замахна с ноктите си и Григс — шибаното копеле Григс — падна на земята, мъртъв.

Но Кейд също падна. Не можеше да се изправи. Краката му бяха изтръпнали, промяната му започна с неконтролируема бързина.

Твърде много сребро. Твърде много кръв.

Опита се да намери Алисън. Видя, че русият вампир я държи. Тя се бореше в ръцете му и червени сълзи се стичаха по бузите й.

Тя си мисли, че умирам.

Може би бе така.

Все още не можеше да се изправи.

Но Григс никога повече нямаше да стане.

— Алчно копеле… за много пари Григс би направил всичко. — Елза, от която капеше кръв, се отпусна до Кейд. В ръцете й имаше огледало — напукано, почерняло огледало. — Знаех, че той ще се върне… просто искаше първо да си достатъчно слаб. Обича да атакува, когато… жертвата му е слаба.

Жалко за копелето… Григс не беше чакал достатъчно дълго. Кейд се беше погрижил шибанякът да отиде пръв в ада.

— Махни се от него! — изкрещя Алисън.

Елза изобщо не й обърна внимание. Тя се наведе по-близо до Кейд. Той все още не можеше да се движи. Шибаният нож бе попаднал точно в средата на гърба му. Григс го бе забил дълбоко и когато Кейд се бе завъртял, за да убие човека, го вкара още повече. Когато гърбът му се удари в пода, дръжката се счупи и среброто остана дълбоко в тялото му.

— Какво си мислиш, че ще се случи? — прошепна Елза, докато стискаше огледалото. — Че ще я спасиш? Че можеш да я задържиш?

Завинаги. Искаше му се да има шанс…

— Тя ще остане млада в продължение на векове, а теб отдавна няма да те има. — Вещицата вдигна огледалото към него. — Виж какво би било. Виж!

Кейд се вторачи в огледалото. Видя бъдещето, което го бе чакало, и изрева в безумна ярост.