Серия
Войните на Пазителите (3.4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collector, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 14 гласа)

Девета глава

Нийл улови Вивиана преди главата й да се удари в пода. Паника сви сърцето му, но той запази самообладание, защото знаеше, че това е единственото, с което може да й помогне сега.

Нямаше представа какво не е наред с нея, но определено беше свързано с луцерията. Бяха открили устройството, обещанието й беше изпълнено и луцерията се беше отворила. Така както се очакваше да се случи. Вивиана, от друга страна, не би трябвало да припада.

Нийл нямаше представа колко още чудовища обикалят наоколо. Трябваше да я отнесе на безопасно място. Или още по-добре, да я заведе при някой сангвинар — един от лечителите им — за да разберат какво се е объркало.

Той извади луцерията изпод дрехите й и я закопча обратно на врата си, за да е на сигурно място. Ненавиждаше идеята отново да я сложи, ненавиждаше мисълта, че животът му щеше да се върне към това, което е бил преди — изпълнен с болка и надвиснала смърт. Живот без Вивиана.

Трябваше да я убеди да им даде по-голям шанс да бъдат заедно. Няколко часа не бяха достатъчни, за да успее тя да разбере какво е направил, да разбере, че си принадлежат. Не беше отгледана по начин, който да й даде възможност да види доказателствата за това, че си принадлежат, както ги беше видял той. За нея нямаше друга възможност да разбере, освен да му повярва.

Нужно беше да му вярва само за още малко.

Отнесе я до камиона и я постави вътре. Клепачите й потрепнаха и очите й се отвориха. Зениците й приличаха на миниатюрни черни точици, изпълнени с ужас.

— Върни ми я! — изграчи тя. Гласът й беше толкова дрезгав, сякаш беше крещяла с часове.

Той приглади разрошената й коса и я отстрани от лицето й, с надеждата да я успокои.

— Кое, скъпа?

Очите й се фиксираха върху гърлото му и брадичката й започна да трепери.

— Не можеш да ми я вземеш. Тя е моя. Нуждая се от нея. — Погледът й намери неговия. — Нуждая се от теб.

Нийл беше прекалено шокиран, за да говори. Никога не си беше представял, че Вивиана ще пожелае да остане с него. Беше се надявал да чуе тези думи.

Гласът й беше напрегнат.

— Моля те. Прекалено дълго време бях сама, но сега вече знам къде е мястото ми.

— Къде?

— С теб. С твоите хора. Нашите хора.

Тя протегна ръка, крехките й пръсти се увиха около луцерията. Огърлицата се изхлузи от врата му и се уви около ръката й, сякаш се опитваше да е колкото се може по-близо до нея.

Нийл взе колието и го сложи на врата й. Не искаше да рискува Вивиана да промени решението си, затова направи разреза върху гърдите си, през ризата, точно над сърцето.

— Моят живот за твоя — закле се той и притаи дъх. Тя имаше толкова голямо влияние върху него. Не знаеше всички детайли за техния съюз или че животът му беше в ръцете й. Не искаше в обещанието й да има вина, затова запази мълчание. Ще вземе това, което иска да му даде, и ще се смята за късметлия, независимо колко дълго време ще продължи.

— Оставам с теб, Нийл. Ти си единственият човек на този свят, с когото искам да бъда и с когото не се чувства самотна. Няма да позволя това да ми се изплъзне. Няма да позволя да си отидеш. Мисля, че те обичам.

Сърцето на Нийл щеше да се пръсне от радост. Никога не беше мислил, че ще има този късмет — да има в живота си жена като Вивиана, обвързана с него с любов и дълг. Тя може и да не знаеше собствената си история, но двамата щяха да изградят бъдещето си заедно.

Докато я наблюдаваше, луцерията се смали дотолкова, че да пасне на нежната й шия и застина в наситено бронзов цвят, който идеално подхождаше на кожата й. Бронзовата дама!

— Знам, че те обичам — каза той и след това я целуна. Целувката му беше сладка и пълна с надежда и обещание, какъвто щеше да бъде и остатъкът от живота им заедно.

Край