Шанън К. Бъчър
Колекционерката (2)

Втора глава

Вивиана стоеше на място, объркана и зачервена. Цялото й тяло бе започнало да трепери, още преди да чуе входната врата да се затваря с трясък.

Побърза да провери и дали не е инсценирал излизането си и не е останал да се разхожда из дома й. Не смяташе, че е неспособен на подобно нещо — да се разходи из личното й, интимно пространство, все едно е негово.

През пердетата видя огромната сянка, хвърляна от тялото му, да се движи плавно надолу по стълбите и към улицата. Разтвори дантелената тъкан и го гледа, докато се отдалечава. Беше много грациозен за човек с неговите размери. Трудно беше да не го зяпа — дългите му крайници изглеждаха гъвкави и силни, когато се движеше. Сякаш се плъзгаше по снега. Само огромните отпечатъци от стъпките му издаваха факта, че ходи като всеки друг, като поставя единия си крак пред другия.

Преминаващ камион скри гледката, освобождавайки я от магията, под която беше попаднала. Обърна се, като отказа да погледне още веднъж, от страх, че ще бъде погълната отново от плавната му походка.

Блъфираше, че ще бъде наблизо, беше убедена в това. Това е само тактика, предназначена да я накара да се съгласи с желанията му.

Все едно би се предала толкова лесно. Може и да не беше някой огромен, тромав мъж, но не беше и нежно цвете. Все още не беше срещнала мъж, който би могъл да я накара да отстъпи. Устройството, както го наричаше той, беше нейно и тя щеше да си го задържи, независимо какви лъжи щеше да й разкаже за умиращия си приятел.

Един алчен колекционер би казал всичко, за да се сдобие с вещ, която иска. Той беше само още един от тях.

Вивиана заключи вратата и донесе кърпа, метла и лопатка, за да почисти счупената чаша.

Ръцете й все още трепереха, и докато го вдигаше, едно голямо парче стъкло я поряза по пръста. Няколко капки кръв оцветиха кърпата, преди да е приключила с почистването.

Раздразнението я накара да изпъне рамене. Не й беше присъщо да позволява на някакъв мъж — или на когото и да е — да я разтърси толкова дълбоко. Трябваше да се успокои и да го изхвърли от съзнанието си. Отказа да мисли за господин Итън и секунда повече. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи, като това защо усеща жив, дишащ човек, също като артефактите на отдавна изчезнали, древни раси.

Може би заради пръстена, който носеше. Никога не беше виждала нещо подобно. Може да я привлича артефактът, а не самият мъж.

В това имаше много повече смисъл, което я успокои донякъде. Раменете й се отпуснаха, когато реши, че това трябва да е причината. Отговорът явно беше някъде в книгите й. Всичко, което трябваше да направи, беше да го намери.

Вивиана се качи в кабинета си на третия етаж и точно беше извадила първата древна книга от колекцията си — тази с дърво без листа, гравирано релефно върху кожена корица — когато дочу слаб звук, подобен на дращене.

Надникна през прозореца, като очакваше да види животни, които ровят в кофите за боклук на алеята. Вместо това, когато звукът отново достигна до нея, той идваше зад гърба й, откъм коридора. Вътре в къщата!

Тя се извъртя, а сърцето й биеше в гърлото. Каза си, че е просто някой плъх. Щеше да извика унищожител на вредители и проблемът ще бъде решен.

Инстинкти, които отдавна бяха закърнели, крещяха нещо друго. В къщата имаше някой. Или нещо.

Във въображението й запрепускаха образи на ужасните зверове, каквито беше виждала в текстовете, които четеше. Нокти, зъби и рога се сляха в един огромен колаж от детски кошмар.

Вивиана вдигна един масивен меден свещник. Гладкият метал се плъзна по белите памучни ръкавици, които беше сложила преди да вземе книгата. Стисна здраво свещника и пристъпи надясно, за да надникне в коридора, чиито лампи беше изгасила в желанието си да бъде по-отговорна към околната среда.

Глупава, глупава постъпка! Сега не можеше да види нищо.

От тъмнината се разнесе грубо съскане. Идваше отвисоко и нямаше как да е от плъх на пода.

Тя ритна вратата и я отвори толкова, колкото да промуши носа на обувката си, с надеждата някаква светлина да освети коридора.

Слаб отблясък стигна до средата на помещението. Отвъд светлината видя искрящи очи на височината на талията си. Бяха ярки и отвратително зелени. Зеленият блясък стана по-ярък, а съскането се усили.

Дращещият звук се чу отново, по-отблизо, и този път, когато го чу, разбра какво точно беше: нокти по дървения под.

Нещото пристъпи напред, като постави единия си крак в правоъгълника, образуван от светлината. Лапата му беше огромна. Космата. Голяма колкото ръката й и завършваше с мазни, черни нокти.

Каквото и да беше, това нещо не беше плъх.

 

 

Да си тръгне от къщата на Вивиана Роуън беше едно от най-трудните неща, които се беше налагало на Нийл да направи от доста време насам, но беше необходимо. Не мислеше, че тя е от типа жени, които биха отстъпили при малко натиск. По-добре да отпусне леко и да обмисли стратегията си, да разбере какво иска.

Не че можеше да мисли особено ясно точно сега. Жената го беше разтърсила.

Беше чувал слуховете за Дрейк и Хелън и затова как са се срещнали. Тя отнела болката му, когато се докоснали. Беше ли възможно да е намерил още една от техните жени? Жена теронай?

Мехур с надежда се надигна вътре в него и въпреки всичките си усилия, не можеше да го спре. Знаеше, че когато мехурът се пръсне, ще страда, но изглежда не можеше да попречи на това крехко усещане да набира сили.

Нийл се плъзна зад волана на камиона си и набра номера на Дрейк. Ако някой можеше да му помогне да разбере случващото се, това щеше да бъде приятелят му и събрат теронай.

— Здрасти, Нийл — каза Дрейк, като дишаше тежко. Слънцето беше залязло само преди няколко минути. Не беше достатъчно тъмно двамата с Хелън да са навън и да се бият, което оставяше само една причина за това затруднено дишане.

— Прекъснах ви с Хелън, нали?

В тона на Дрейк се долови самодоволна усмивка.

— Щеше да го направиш, ако беше звъннал няколко минути по-рано. Какво ти е необходимо?

— Срещнах една жена тази вечер. Когато я докоснах, болката… — Не знаеше как да го опише. — Отшумя. Но после се върна толкова бързо и толкова силна, помислих, че ще си изгубя ума.

Гласът на Дрейк беше отсечен и ясен, напълно делови.

— Когато престана да я докосваш?

— Да. Познато ли ти звучи?

— Абсолютно. Коя е тя?

— Казва се Вивиана Роуън. Колекционира антики.

Надеждата прозвуча в гласа на приятеля му, искрена и чиста.

— Кажи ми какво почувства.

Нийл не обичаше да говори за чувствата си, но за Вивиана щеше да направи изключение.

— Беше както ти казах. Здрависах се с нея и болката просто… отслабна. Когато отдръпна ръката си, помислих, че ще се пръсна под напора й. Случи се два пъти. Не съм сигурен, че ще оцелея, ако се случи трети път.

— Луцерията ти реагира ли?

Нийл се взря в пръстена си. Може и да имаше някакво раздвижване в преливащите се цветове върху халката, но му беше трудно да прецени при бледата светлина в кабината на камиона.

— Не знам. Тогава не мислех за това. Бях прекалено зает да не изповръщам червата си върху пода й.

— Тя има ли белега на жена теронай? — попита Дрейк.

Пръстеноподобното родилно петно! Нийл почти беше забравил за него. Толкова отдавна не се беше раждала жена от техния вид, че мъжете бяха престанали да търсят знаците.

— Не знам. Беше облечена много прилично и благопристойно от врата надолу. Не питах за родилни белези, и ако бях го направил, тя вероятно щеше да ме изрита още по-рано.

— Не си ли с нея?

— Пред дома й съм. Навън на улицата.

— Къде си? Слънцето залезе ли вече там?

— Преди около пет минути.

— Връщай се вътре, по дяволите, и да не си посмял да я оставяш сама! — нареди Дрейк. Нотките страх в гласа му бяха заразни.

Нийл вече беше излязъл от камиона си, когато попита:

— Защо?

— Защото, ако е една от нашите и си я докоснал, вероятно си разрушил естествената защита, която е имала. Сега синистрин ще могат да я открият, особено ако кърви.

Счупената чаша!

Проряза го остър, разкъсващ страх, когато затръшна вратата на камиона. Изтича през улицата, като проклинаше пресичащите пътя му коли.

— Благодаря Дрейк. Няма да се отделя от нея, докато не разбера дали не е една от нашите.

— Ще ти изпратя Логан. Той ще може да потвърди потеклото й.

Нийл не хареса идеята някой от онези кръвопийци да се намира някъде наблизо около нея. Шията й беше прекалено красива, а кръвта й — прекалено ценна.

— Не. Сам ще го разбера, дори ако се наложи да я разсъблека, за да проверя.

— Можем да дойдем двамата с Хелън. Къде си?

Нийл не отговори. Ако Дрейк дойдеше, можеше да доведе някои от другите мъже — мъже, които могат да се окажат съвместими с Вивиана. Не искаше да поема този риск. И без това вече й беше направил лошо впечатление. Ако беше една от техните, последното нещо, от което се нуждаеше, беше конкуренция. Беше я открил, и колкото и варварско да звучеше, това означаваше, че е негова. Поне засега.

— Сам ще се справя — каза той на Дрейк. — Ще се обадя по-късно.

Нийл затвори и с ъгъла на окото си забеляза някаква сянка, която се плъзна надолу по алеята покрай къщата на Вивиана. Можеше да е огромно куче, което търси остатъци в боклука, но настръхналите косъмчета на врата му подсказваха, че това е самозаблуда.

Не си направи труда да почука на вратата, съмнявайки се, че тя ще му отвори. Вместо това, притича по алеята към задния вход на къщата и набра телефонния номер, на който беше позвънил, за да си уреди срещата. Надяваше се, че това е нейният мобилен телефон, а не някакъв офис номер.

Позвъни веднъж преди да чуе изплашения й глас.

— Господин Итън? Моля ви, кажете ми, че това в къщата ми е вашето куче.

Облекчението при звука на гласа й много бързо беше пометено от онова, което беше казала.

— Куче? Как изглежда?

— Голямо. Космато. С черни нокти. Светещи зелени очи.

Това не беше куче, а сгат. Демон синистрин.

Крайниците на Нийл се вледениха. Ако това нещо я одраскаше, щеше да я отрови и това беше най-добрият сценарий за това, което можеше да се случи, ако не влезе вътре и не го спре.

— Идвам. Къде сте? — настоя да узнае той.

— Горе, на третия етаж. То е в коридора. Затворих вратата, но не знам колко дълго ще го задържи.

Не много дълго.

Нийл стигна до задната врата на дома й, която зееше широко отворена. Дръжката лежеше на задното стъпало, смачкана и откъсната от гнездото си. Следите от лапи се забелязваха много лесно в снега. На повече от едно същество.

Един сгат вече я беше намерил. Не се спря да изучава следите, за да разбере колко още има вътре. Щеше да намери начин да се справи с колкото трябва, за да я изведе от там жива.

Извади меча си, който стана видим, веднага след като излезе от закачената на колана му ножница.

От горния етаж се чу тъп звук, последван от изплашен писък, който прозвуча и от телефона му.

Нийл се изкачи по стълбите на бегом.

— Дръж се, скъпа. Идвам!

 

 

Тежката дървена врата потрепери при поредната атака на огромното куче.

Вивиана изпищя и стисна мобилния телефон в едната си ръка, а свещника — в другата. В стаята нямаше никакви оръжия, само складирани книги и дрънкулки, толкова стари, че биха се разпаднали, ако ги стисне малко по-силно.

Господин Итън беше казал, че идва, но нямаше начин да знае колко време ще му отнеме това. От начина, по който се тресеше вратата, предположи, че няма да успее да дойде достатъчно бързо.

Вмъкна се между един нисък библиотечен шкаф и ъгъла на стаята, натисна силно, като се надяваше да го използва като барикада, за да задържи вратата затворена. Шкафът беше отрупан с книги и доста тежък, но помръдна няколко инча.

Кучето отново се блъсна във вратата, само че този път единият от ноктите му проби дървото, като разпръсна парченца трески в стаята.

Вивиана стисна здраво устните си, за да потуши вика на паника и бутна още по-силно. Трябваше да го избута още пет фута, преди библиотеката да може да попречи на напредването на кучето.

Ако това беше куче.

Започваше да се чуди дали не беше нещо… друго.

Книгите й бяха пълни с образи на ужасни, гърчещи се зверове и чудовища, толкова ужасяващи, че нямаше начин да са истински. Но каквото и да се намираше пред вратата й, определено беше истинско.

Тя отхвърли тези мисли от съзнанието си. Ако оцелее, ще посвети толкова часове на този въпрос, колкото е необходимо, но засега трябваше да се концентрира върху това да остане жива, докато помощта пристигне.

Шкафът помръдна още няколко сантиметра, като й даде възможност да използва краката си за по-добра опора.

Нов силен и тежък удар по вратата запрати още летящи трески в стаята. Този път отворът беше достатъчно голям и една лапа да се промуши, търсейки напосоки.

Това определено не беше куче. Ноктите му бяха прекалено дълги, лапите — прекалено широки, а ръката му толкова дълга, колкото нейната, и дебела колкото крака на мъж. Може би беше мечка или някакъв вид огромна, черна котка от джунглата, избягала от зоологическата градина.

Каквото и да беше, съществото приличаше много повече на ужасяващите образи от книгите й, отколкото на каквото и да било, водено на каишка.

Нещото издаде злобно ръмжене, като прорязваше въздуха с търсещата си лапа. Секунда по-късно то изкрещя от болка и два отрязани, космати крака паднаха през отвора върху пода. От отсечените крайници шурна черна кръв, която прогаряше пода и отделяше във въздуха струйки плътен, мазен дим.

Вивиана замръзна от страх, неспособна да намери смисъл в това, което вижда.

Врата се отвори със замах, запращайки космат крак по пода към нея. Тя изпищя и отскочи назад, само за да установи, че е хваната в капан в ъгъла, неспособна да помръдне наникъде. Лакътят й се заби в стената зад нея, като изпрати усещането чак до върха на пръстите й.

— Вивиана? — дочу дълбокия, загрижен глас на господин Итън, секунда преди главата му да се появи зад рамката на вратата.

Не му отговори. Не можеше. Устата й беше прекалено суха, а гърлото — прекалено стегнато, за да успеят да минат през него някакви думи.

В едната си ръка Нийл държеше меч, покрит със същата мазна, черна течност, която разяждаше пода й. Другата му ръка — онази с пръстена, който беше забелязала по-рано — беше протегната към нея.

Той пристъпи напред.

— Трябва да тръгваме. В къщата има и други сгат.

Вивиана погледна огромната му длан, след това надолу към лапата на нещото, което беше нарекъл сгат. Беше го убил. С меч! Как е възможно подобно нещо?

Гласът му беше уверен, уравновесен. Не изглеждаше, че това, което се случва, му се струва странно.

— Скъпа, знам, че сте изплашена. Знам, че това е прекалено много, да го осъзнаете сега, но няма време да се колебаете. Трябва да тръгваме.

Трябва да тръгват, преди другите сгат в къщата да ги открият.

Тя с усилие възстанови душевното си равновесие, след което протегна ръката си към неговата. Не познаваше този мъж, но знаеше, че беше убил, за да я спаси. Засега, това трябваше да й бъде достатъчно.

Тънките й памучни ръкавици бяха мокри от пот, но тя не ги свали. Спомняше си колко странно се почувства, когато се бяха докоснали преди и тази вечер наистина не би могла да понесе още странни усещания.

Горещината на кожата му се просмука през ръкавицата и заедно с нея дойде и онзи странен резонанс, който беше почувствала преди, само че този път беше притъпен. Дори и така, беше достатъчен да я накара да си поеме сепнато дъх. По гръбнака й премина тръпка, която позволи на някои прекалено напрегнати мускули там да се отпуснат.

Той я дръпна.

— Хайде. Трябва да побързаме.

Не знаеше къде отиват, но засега беше щастлива да остави зад гърба си всички тези странности. Веднъж след като се махне оттук, щеше да разбере случващото се и да открие някакъв смисъл във всичко това. Засега, да се махне звучеше като невероятно добра идея.

Прескочи отрязаната лапа и след като вече можеше да погледне през вратата, видя останките на сгата. Съществото беше на четири парчета и от всяко едно от тях изтичаше черна кръв, а от пода се издигаха тънки струйки дим. Главата лежеше до перилата, а невиждащите очи се взираха в тавана. Поне вече не светеха.

Господин Итън й помогна да прескочи най-голямата част от останките. Тя здраво стисна ръката му и усети твърдите, здрави мускули под коженото яке. Никога не е била толкова благодарна за един варварин, както беше в момента. Можеше и да не беше попаднал в подходящото време, но нито един от мъжете, с които беше излизала, нямаше да се справи с нещото, което той току-що беше убил. Може би всички тези мускули не бяха само за показ.

— Благодаря — прошепна Вивиана, когато най-после възвърна гласа си дотолкова, че да успее да проговори.

— Няма защо, скъпа, но все още не сме се измъкнали. Стой близо до мен.

При мъртвата хватка, в която стискаше ръката й, не мислеше, че е възможно друго.

От долната част на стълбището се чу язвително, гневно ръмжене.

Господин Итън спря.

— Усетил е миризмата ни. Има ли друг начин да се излезе от тук?

— Противопожарната стълба към алеята.

Някакво неясно движение привлече вниманието й, но докато обърне главата си, за да види какво е, господин Итън вече действаше. Избута я зад себе си, като издаде агонизиращо съскане. Изглеждаше така, като че ли се бори с нуждата да се превие на две от болка, но накрая се изправи в цял ръст, острието му беше готово за сгата, който се качваше по стълбите със скокове, като издълбаваше дълбоки прорези в дървото. Съществото дори не си правеше труда да използва стъпалата — просто скачаше от едното перило до другото, като вземаше разстоянието от площадка до площадка само с два огромни скока.

То се хвърли към господин Итън, който отстъпи настрани в последния момент, като избута и нея със себе си. Съществото се удари в стената до главата й, като откърти мазилката със зъбите си.

Господин Итън се наведе ниско и се извъртя толкова бързо, че острието му образува бляскава сребърна дъга. Един от краката на нещото излетя далеч от тялото му, докато димяща мазна кръв бликаше от крайника. Една капка се попадна върху сакото на костюма й и започна да пращи.

Господин Итън я бутна назад с голямата си ръка, като я принуди да се отдалечи от сгата.

— Махайте се! — нареди й той.

Вивиана си възвърна равновесието и рязко съблече сакото, преди кръвта да успее да стигне до кожата й. Докато стори това, защитникът й беше стоварил още един силен удар върху съществото. То изрева от болка и зелените му очи заискриха ярко. За момент, тя замръзна на място, поразена от странното осъзнаване, че този зелен цвят й напомня за всички онези стикери „Господин Гнус“, които майка й поставяше върху опасните химикали, когато Вивиана беше в началното училище.

— Тръгвайте — извика Нийл. — Сега!

С усилие, тя преодоля желанието си да продължи да се взира в тази зловеща светлина, след което се обърна и побягна. Беше направила само две крачки в посока на аварийния изход, когато още едно от тези създания показа главата си и надникна през прозореца. То изсумтя, като издиша тежко и накара стъклото да се замъгли. Преди мъгливото петно да успее да изчезне напълно, чудовището скочи към нея, разбивайки стъклото.