Шанън К. Бъчър
Колекционерката (4)

Четвърта глава

Нийл не можеше да повярва на очите си. Единствено хаотичният водовъртеж на цветовете в пръстена му подсказваше, че това не е пристъп на самозаблуда. Вивиана наистина можеше да го спаси.

Ако реши да го направи.

Младата жена отдръпна ръката, която той беше приковал към гърдите си, но Нийл все още не беше готов да престане да го докосва.

— Какво искате да кажете? — попита тя. — Какво ви е? Изглеждате ми напълно здрав.

— Какво знаете за живите белези?

— Четох, че са магически образи, поставяни върху мъжете при раждането им, с което ги маркират, че са теронай.

— Това донякъде е истина. Ние се раждаме с тях, въпреки че в началото дървото е само семенце, което расте и се разлиства, докато и ние растем.

— Как е възможно подобно нещо? Една татуировка не може да расте.

— Това не е татуировка. Това е жив белег, който е част от нас, подобно на луничките или родилните петна — като пръстеноподобния белег, който имаш ти.

Тя си пое дълбоко въздух, шокирана.

— Откъде знаете за това? Сигурна съм, че не сте го видели.

Фактът, че носеше женския знак на расата му, беше поредното доказателство, че е прав. Нийл се усмихна и се наведе напред.

— Къде е, скъпа? Искате ли да ми го покажете? Аз ви показах моя.

Тя се покри с прекрасна руменина и изпъна рамене.

— Обяснявахте ми как точно се предполага да ви спася.

— Виждате ли колко е оголяло дървото ми?

Вивиана погледна надолу, но той знаеше какво вижда. Бяха му останали само няколко скъпоценни листа.

— Листата ги няма.

— Точно така. Когато падне и последното, душата ми ще започне да умира. Ще стана зъл и противен. Освен ако преди това не се самоубия, което възнамерявах да направя, точно преди да ви срещна. Можете да ме спасите от тази съдба.

За негово успокоение, тя не изглеждаше ужасена от това колко много се нуждае от нея, а само любопитна.

— Как?

— В тялото ми има събрана енергия, енергия, която не мога да използвам. Събирам я, откакто бях момче, пазейки я за жената, която би могла да я използва. Вие сте тази жена, Вивиана.

Тя издаде още едно неприлично сумтене — единственият, неподобаващ на една дама звук, който той беше чул да издава през цялата вечер. Дори виковете й, породени от страха, бяха добродетелни и благовъзпитани.

— Не, не съм.

Той притисна ръката си малко по-силно върху нейната, като изпрати няколко искри енергия от гърдите си към кожата й.

— Ако не бяхте, нямаше да чувствате това. — Той поднесе дланта й към устните си и я целуна.

Още искри прехвърчаха от устните му и нетърпеливо прескочиха към нея, все едно с години бяха чакали да направят това.

— Това не може да се случва.

— Защо не? Казахте, че сте ни изучавали. Трябва да знаете всичко за това.

— В нито една от моите книги не пише… за това. Идва ми в повече. Трябва ми време да помисля.

Пристъп на разочарование обзе Нийл, но той беше силен. Можеше да го понесе. Някои неща просто не можеха да станат насила. Да убеди една жена да му посвети остатъка от живота си определено беше едно от тях.

— Добре. Отказвам се, но не и от устройството. Необходимо ми е. Тор се нуждае от него. Не приемам не за отговор.

Тя кимна разтреперана.

— Хубаво. Ясно ми е, че има много неща, които не знам. Ако обещаете да ме вземете с вас и да отговорите на въпросите ми, ще ви заведа при артефакта.

— Договорихме се.

 

 

Нийл спря колата пред къщата на пенсионирания професор Рейнолдс — мъжът, който притежаваше лечебния уред.

— Всички светлини са загасени — каза Вивиана. — Не ми е приятно да го будя.

Деликатните й пръсти бяха вплетени в неговите и въпреки че това му пречеше да шофира, Нийл не искаше да ги пусне. Беше свободен от болката вече почти от час, а това беше достатъчно да го накара да се почувства еуфорично.

— Убеден съм, че няма да има нищо против, като имаме предвид, че става въпрос за спешен случай.

— Искам да му разкажа за теб. Той обича тези артефакти колкото и аз. Затова му заех дисковете.

— Може би някой друг път. Не съм сигурен, че бих издържал още един поток от научни въпроси тази вечер. Ще пресипна.

Истината беше, че нямаше нищо против непрестанните й въпроси. Фактът, че се интересува от него и хората му щеше да направи преминаването й в свята им много по-лесно.

Знаеше колко трудно беше за Хелън да загърби човешкото си възпитание. Надяваше се, че средата, в която беше израснала Вивиана, щеше да направи прехода по-лесен.

Наистина искаше всичко с нея да се случи лесно. Мисълта за нейното страдание го накара да поиска да удря с голи юмруци по нещо. Това не беше добре за внимателно поддържания му самоконтрол.

Нийл продължаваше да държи ръката й в своята, докато скочи от камиона. Тя бързо се премести до ръба на седалката и спря. Лешниковите й очи бяха потъмнели от тревога, докато се взира в него в продължение на един дълъг момент.

— Какво правя аз?

— Помагаш на мъж в беда?

Тя погледна хванатите им ръце.

— Не мога да престана да те докосвам. Приличам на някое хлапе, което е хлътнало, а дори не те познавам. Това изобщо не съм аз.

Беше започнала да се притеснява, позволявайки на объркването си и въпросите да потънат в умната й глава.

— Не? Каква си тогава?

— Бавна. Методична. Премисляща нещата. Не скачам посред нощ в камиони с непознати мъже и не ги държа за ръка.

— Аз съм ти първият тогава — подразни я той.

Тя се усмихна.

— Изплашена съм, Нийл. Всичко това ме плаши много повече, отколкото онези чудовища биха могли. Казваш ми, че целият ми живот е бил една лъжа. Че аз дори не съм човек.

— Нищо от живота ти не е лъжа. Ти просто не си знаела произхода си, това е всичко.

— Мислиш, че ще ти спася живота?

— Няма да се преструвам, че не го желая. Не искам да умра. Искам да продължавам да се бия. Честно казано, никога не съм си мислил, че ще те открия навреме, но сега, когато те намерих…

— Искаш да ме задържиш.

— Ще го караме бавно — обеща той. — Все още имам време. Няма да те карам да правиш насила нещо, което не искаш.

— Животът ми, такъв, какъвто го познавам, приключи, нали?

Той прокара пръст по бузата й, наслаждавайки се на мекотата на кожата й. Беше толкова красива. Толкова изящно недосегаема. Нямаше работа с жена като нея, дори и ако луцерията му мислеше по друг начин.

— Предпочитам да мисля за това като за началото на нов живот за теб — заобиколена от хората, за които си чела от години. Това ще е твоят шанс да ни изучаваш по начин, по който никой друг не го е правил. Отвътре.

— Дърпаш всички правилни струни, за да получиш съдействието ми, така ли?

— Скъпа, ако някога имам щастието да дърпам струните ти, няма да се питаш защо го правя, а просто ще го знаеш.

Възхитителна розовина се надигна от яката на благочестивата й блуза, карайки Нийл да се чуди колко ли надолу е достигнала. Можеше да измисли много по-приятни начини за прекарване на вечерта с нея от това, да се появи непоканен в дома на някакъв досаден професор.

Щеше да я освободи от всичките тези целомъдрени дрехи и да получи колкото се може повече контакт кожа до кожа.

Танцът на искрите между тях — усещането за миниатюрните следи от енергията му, проникваща в нея — щеше да е достатъчен, за да подпалят чаршафите. И въпреки че не се очакваше да желае жена като Вивиана, луцерията смяташе, че двамата ще се чувстват добре заедно.

Кой беше той, че да спори с вековното доказателство, че системата работи? Ако луцерията искаше да я има, щеше да му бъде приятно да убеди Вивиана да последват традицията, а част от това беше да я накара да мисли в правилната посока.

Той сложи ръка отзад на врата й и я придърпа към себе си. Вивиана прие поканата и намали разстоянието помежду им. Плъзна се напред по седалката, което накара полата й да се набере нагоре по бедрата й.

Нийл се приближи още, като се настани между коленете й, за да е толкова близо колкото му беше необходимо.

Очите й се плъзнаха по устните му и в този момент разбра, че е негова. Усещането за победа се надигна в него, карайки го да се чувства по-силен, по-могъщ. Самата мисъл за тази жена, която искаше да го целуне, му беше достатъчна, за да го накара да се почувства окрилен. Започвайте битката. Нека дузина атакуващи синистрин да се нахвърлят върху него, ще ги избие всичките. Нито един от тях няма да се приближи до неговата дама.

Нисък предупредителен звук се надигна в гърдите му и нямаше нещо, което би могъл да направи, за да го спре. Почувства, че Вивиана настръхна леко под ръката му, но беше прекалено късно да се колебае. Притисна устни към нейните, като се стараеше да не насилва нещата. Без разтворени устни. Без език.

Само допира на устните й до неговите. Това изобщо не беше достатъчно. Искаше още. Желанието заля тялото му, събра се във вътрешностите му и накара крайниците му да треперят.

Луцерията му полудя, затрептя върху кожата му, все едно празнува контакта им. Неволно, пръстите му се увиха около шията й, като леко галеха тила й. Искаше да я вкуси там, да я целува, смуче, хапе, докато я взема отзад.

Пенисът му пулсираше и набъбваше, а нуждата да разтвори широко краката й и да се отърка в нея бързо вземаше превес над рационалното му мислене. Плъзна ръка нагоре по бедрото й, чувствайки копринената мекота на чорапите й, а след това още по-голямата мекота на голата й кожа. Дантелени чорапи. Лошо момиче под цялото това благочестие и благоприличие.

Самата мисъл го накара да изгуби контрол.

Нийл отвори уста, за да задълбочи целувката им, но тя го изпревари. Езикът й танцуваше по устните му, заиграваше се с неговия, като караше кръвта му да се сгорещява. Улови ризата му в юмруците си и го придърпа по-близо, а всичко, за което той успяваше да мисли, беше, че не е трябвало да я облича отново. Би дал всичко да почувства пак дланите й върху голите си гърди — да почувства как белегът му изпуска искри, за да се свърже с нея.

Тя се плъзна към края на седалката, разтваряйки краката, за да направи достатъчно място за тялото му. Впитите й през ризата му нокти бяха сладко мъчение, но не толкова хубаво, както енергичните леки ухапвания от зъбите й по долната му устна.

Нежен, женствен стон изпълни пространството помежду им. Около тях се завъртя студен полъх.

Трябваше да я пази на топло, да покрие тялото й със своето. Не че би имал нещо против. Щеше да бъде нейното живо одеяло всеки ден от седмицата и щеше да се счита за невероятен късметлия.

Нийл положи ръката си върху гърдата й и почувства хлъзгавата копринена материя да се затопля между тях. Зърното й се втвърди в дланта му, въпреки че проклетите пластове плат, не му позволяваха да го почувства така, както му се искаше. Чудеше се дали зърната й щяха да се втвърдят по същия начин и в устата му.

Имаше само един начин да разбере.

 

 

Откъм гърба му долетя звук от пропукващ се лед. Инстинктите му, така дълбоко вкоренени сякаш бяха част от него, се надигнаха и закрещяха предупредително.

Нийл се откъсна от Вивиана, като едновременно с това изтегли меча си. Върху главата му сякаш се изсипа цял камион с агония и изтръгна болезнен вик от гърлото му. Бореше се с необходимостта да се присвие на две, докато стискаше зъби да остане прав. Върхът на меча му потрепна.

— Какво има — попита Вивиана, със сподавен от внезапния страх глас.

— Чух нещо.

Бавно, болката отшумя, докато вече не изцеждаше силите му. Все още пулсираше в него, но беше на ниво, което само го дразнеше.

Претърси околността, като изпращаше малки количества енергия към очите си, за да може да вижда в тъмнината.

Нищо. Никакво движение, никакви искрящи очи, нищо, освен белия пейзаж и приглушената тишина на снеговалежа.

— Предполагам, че някой клон се е счупил от вятъра — каза той. Инстинктите му обикновено не бяха толкова притъпени, но допреди няколко секунди беше повече от леко разсеян. — Трябва да влезем вътре.

Където би могъл да я защити по-добре, ако се случи нещо непредвидено. Обърна се точно навреме, за да види, че Вивиана придърпва полата си надолу, позволявайки му само мимолетен поглед към черните копринени чорапи върху бледата, гладка кожа.

Устните й бяха зачервени, а няколко кичура коса се бяха освободили от старомодния й кок. Можеше да види забързания й пулс, отразен от плата, покриващ гърдите й. Зърната й все още бяха твърди, което накара устата на Нийл да се напълни със слюнка.

Обеща си, че ще се върнат там, където устата й е върху неговата, а той може да усеща влажната й топлина срещу слабините си. Ще се върнат към този момент, и когато го направят, няма да спре, докато тя не лежи под него разгорещена и заситена.

Може би нямаше да спре дори и тогава.

За жалост, работата беше на първо място. Веднъж да вземат устройството, щеше да я заведе в Дейбър, където ще бъде с нея. Без да бърза. Определено искаше да прекара времето си с прекрасната Вивиана Роуън без да бърза. В това нямаше съмнение.

Като внимаваше да не докосва кожата й, той закопча якето си около нея, за да й е топло. Дрехата беше прекалено голяма и ръкавите падаха чак до дланите й, но щеше да свърши работа, докато й намерят нещо по мярка. И ако на пътя им се появят някакви демони, подсилената с магия кожа, щеше да я защити поне малко. След като Вивиана беше опакована и затоплена, Нийл насочи вниманието си към предстоящата задача.

 

 

Професор Рейнолдс живееше в стара фермерска къща в провинцията. Съседите му, които живееха на разстояние, от което да могат да виждат домовете си, бяха много малко. Кръгли бали сено бяха разпръснати върху земята около нея, вече покрити от натрупващия се сняг. Всичко беше бяло и чисто, дори и тротоарът, който водеше до входната врата на професора.

Нийл помогна на Вивиана да прекоси хлъзгавите плочки на високите си токчета. Тя натисна звънеца. Нийл погледна към къщата, но нито една лампа не светна.

— Вероятно спи дълбоко.

Спътницата му позвъни отново. И отново. Лошо предчувствие започна да се прокрадва по гръбнака на Нийл.

— Може ли да е извън града?

— По-рано днес говорих с него. Не спомена нищо подобно.

Нийл посегна към дръжката на вратата. Тя се завъртя без проблем.

— Отключено е.

— Наоколо няма нужда от ключалки. На професора му харесва, защото е тихо и може да работи, без да бъде прекъсван.

Къщата беше тъмна. Нийл влезе вътре, като извади меча си. За всеки случай.

— Стой зад мен.

Противната миризма на отходни води изпълни въздуха, а под нея се усещаше застоялата миризма на животно. Синистрин.

Били са тук.

В антрето, от лявата му страна, имаше стълби, които водеха нагоре, както и три врати.

— Кабинетът му е вдясно — прошепна Вивиана. Можеше да долови страха в гласа й, тревогата. Колкото и да му се искаше да я успокои, сега не му беше времето.

Нийл надникна през вратата, която беше посочила. Заради снега отвън беше станало по-светло и част от тази светлина струеше през прозорец, намиращ се зад огромно бюро. Един човек се беше отпуснал върху него и лежеше под странен ъгъл.

Нийл се надяваше, че мъжът просто е заспал, но се съмняваше, че ще имат такъв късмет.

Пристъпи през вратата и постави Вивиана с гръб до стената. Докато се придвижваше, неволно й даде възможност да види професора. Тя ахна изплашено и тръгна към него. Нийл я сграбчи за ръката и я бутна назад.

— Стой тук. Аз ще го проверя.

— Нещо не е наред с него, нали?

Мъжът не й отговори. Промъкна се напред, като продължаваше да държи очите си отворени за каквито и да е признаци за движение. Част от синистрините бяха малки, а Нийл не искаше никой от тях да се доближава до Вивиана.

Студен полъх се уви около краката му, и когато пристъпи напред, успя да забележи, че прозорецът е счупен, оставяйки зееща, кървава дупка. Можеше да види, че долната част от тялото на професора липсва. Горната лежеше върху бюрото, а кръвта се отцеждаше върху кожения офис стол.

— О, Господи — промълви Вивиана. Стоеше точно до него и гледаше ужасено останките на своя приятел.

— Нищо не можеш да направиш за него. Трябва да вземем устройството и да тръгваме. — Преди синистрин да открият и тях. — Къде би могъл да го държи?

Очите й се пълнеха със сълзи, а жилите на врата й се напрегнаха, докато се опитваше да не се разплаче.

— Трябва да се обадим на полицията. Да намерим човека, който го е направил.

— Не го е направил човек, а демон, като онези, които дойдоха за теб тази вечер. Ако се обадим на полицията, е много вероятно те също да бъдат убити. Трябва да се съсредоточим.

Тя гледаше втренчено тялото. Очите й бяха широко отворени, а брадичката й трепереше.

Нийл застана така, че да скрие гледката към мъртвия й приятел. Улови лицето й с ръце и го повдигна, за да го погледне. Кожата й беше толкова мека и топла под пръстите му. Почувства слаби искрици енергия да прескачат към нея, които караха дланите му да горят.

— Съжалявам, скъпа. Бих желал да бяхме дошли по-рано.

— Той беше мил старец. Защо някой би направил това?

Добър въпрос. Очевидно кръвта на професора не беше от древната или демоните щяха да вземат цялото тяло, а не да оставят цяла локва неизползвана кръв на пода. Синистрин се хранеха от малките остатъци древна кръв, която течеше в някои определени човеци. Използваха я, за да поддържат магията си, но този мъж не е бил убит за това, което оставяше само една причина.

— Имал е нещо, което са искали.

— Артефактът, който проучваше заради мен?

Нийл осъзна, че мисълта, че тя е била причината за смъртта на приятеля й, би я съсипала.

— Не можем да сме сигурни. Това, което знам, е, че трябва да го намерим.

Тя подсмръкна, кимна и затвори очи. Мъжът почувства най-странното усещане да вибрира във въздуха между тях. Все едно Вивиана издърпваше онези искрици енергия, които тялото му пазеше — все едно те бяха метални стружки, а тя — магнит.

Минута по-късно, усещането утихна и тя отвори очи.

— В кутията имаше два диска. Единият от тях все още е тук, наблизо. Другият… — Тя поклати глава. — Прекалено е далеч, за да го почувствам.

— Да го почувстваш?

Погледът й се насочи към пода, все едно се срамуваше.

— Не знам как става, но мога да почувствам определени артефакти, когато са наблизо. Онези дискове бяха такива.

Новината остави Нийл като замаян. Всяка жена теронай притежаваше някакво специално умение, но ако това на Вивиана беше да открива артефактите на Пазителите, тя щеше да е безценна за тях.

При положение че се съгласи да стане част от техния свят.

Не можеше да забрави, че други жени като нея се бяха изплашили и отдръпнали при мисълта, че трябва да оставят човешкия свят зад себе си. Вивиана беше преживяла много тази вечер. Не можеше да я насилва, без значение колко силно го изгаряше нуждата да го направи.

Точно сега, когато я докосваше по този начин и болката я нямаше, му беше лесно да е търпелив. Но веднага щом се наложи да я пусне и планината от смазваща болка се върне, търпението му ще бъде много по-оскъдно.

Не можеше да я накара насила да приеме луцерията. Изборът трябваше да бъде неин, а докато се бавеха в тази стая с тялото на мъртвия й приятел, нямаше начин да я убеди да вземе правилното решение.

— Не искам да гледаш — каза й той. Трябваше да премести тялото и не искаше тя да види нещо, което ще я разстрои.

Вивиана кимна сковано и се обърна, като се изкопчи от хватката му. Нийл напрегна мускулите си, като се подготви за агонията, която знаеше, че е на разстояние само един удар на сърцето.

Опитваше се да се подготви за това, но никога нямаше да бъде готов за изпепеляващата болка, която се изсипа върху него и изкара въздуха от дробовете му. Висок, задавен звук изсвистя през стиснатите му зъби и Нийл се олюля в хватката на агонията, безпомощен да й попречи да не го разкъса.

Дълги мигове по-късно, стоеше потен и треперещ, но поне зрението му се възвръщаше. Ако нещо се беше случило в този момент на беззащитност — ако синистрин бяха атакували — нямаше да може да направи абсолютно нищо, за да ги спре. Нямаше да бъде в състояние да защити Вивиана!

И тази мисъл, беше това, което го накара да промени мнението си по отношение на търпението. Трябваше да я убеди да вземе луцерията му и да прекрати болката му. Тази вечер. Това беше единственият начин, по който можеше да подсигури безопасността й.

Но не тук. Не в тази къща. Не можеше да й причини това.

Нийл бързо претърси бюрото на професора за диска. Когато не го откри, претърси джобовете му, и там, дълбоко в джоба на пуловера му, лежеше студен, метален диск, голям колкото длан. Той го пъхна го в джоба на дънките си и свали останките на мъжа на пода. Грабна едно плетено одеяло от намиращото се наблизо кресло с падаща облегалка и покри тялото с него.

— Време е да тръгваме — каза той, като сграбчи предмишницата на Вивиана с чистата си ръка, докато излизаше от стаята.

— Намери ли нещо?

— Да. — Мушна се в банята, която откри надолу по коридора и отми кръвта, но не запали осветлението, за да не вижда мръсотията. — Каза, че можеш да усещаш тези предмети?

— Ако са наблизо.

Докато я държеше здраво за ръката, за да не се подхлъзне, той забързано я изведе от къщата.

— Колко близо?

— Обикновено мога да кажа кога някой от тях се появява в града.

Трябваше да открие втория диск. От малкото, което му беше казала Джилда, не мислеше, че устройството би могло да лекува без двете си половини, а на Тор не му оставаше много време.

— Имаш ли някакво усещане в коя посока може да са отнесли втория диск?

— Не знам. Трябва да се концентрирам — отвърна Вивиана.

— Разбрах.

Качиха се в камиона, той запали мотора и се изтегли обратно по чакълестата алея.

— Къде отиваме?

— Искам само моторът да загрее, за да можем да се стоплим — излъга той. Истината беше, че не искаше някой любопитен съсед да види камиона му и да докладва на полицията, когато накрая открият тялото на професора. Ако имаха късмет, снегът щеше да прикрие следите от гумите преди някой друг да разбере за смъртта на учения.

Нийл кара няколко мили и отби пред входа на някаква ферма. Покрита със сняг верига препречваше пътя му, но това място беше толкова добро за спиране, колкото всяко друго. Беше красиво и открито, което му даваше идеална видимост, ако някое чудовище тръгне към тях.

— Добре. Направи каквото трябва — каза той.

Тялото й се скова върху седалката и мъжът можеше да види следите от вадичките, в които се бяха стичали горестните й сълзи.

Нийл искаше да я придърпа в прегръдките си и да й предложи някаква утеха, но не смееше. Все още се чувстваше изтощен от предишния път, когато престана да докосва голата й кожа, и не знаеше колко още от това мъчение би могъл да понесе. Ако накрая болката го убие, тя ще остане беззащитна.

Вивиана затвори очи, при което потекоха още сълзи. Плачът й едва не разби сърцето му, но нямаше нищо, което да може да направи, за да върне приятеля й. Нямаше дори никаква скапана салфетка, която да й даде. Единственото, което можеше да й предложи, беше здрава ръка, която да държи меча и собствената му отчаяна необходимост тя да го спаси. Това го превръщаше в долно копеле, но нямаше кой знае какво да стори по въпроса.

Няколко секунди по-късно, тя изпусна обезсърчена въздишка.

— Не мога да го почувствам. Прекалено е далеч. Съжалявам.

Очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи и Нийл не можеше повече да понесе това. Приплъзна се по седалката и я взе в ръцете си. Тя облегна глава на рамото му, потъвайки в него. Пръстите й се впиха в ризата му и той можеше да почувства как тялото й потреперва от насъбралата се мъка.

— Всичко е наред, скъпа. Не се тревожи. Ще измислим нещо.

— Аз го убих. Аз му дадох този артефакт и той му причини всичко онова.

— Не знаем дали се е случило точно това.

— Не ме покровителствай. Точно това се е случило. А сега дори не мога да открия артефакта, който са откраднали.

Нийл се поколеба за момент, преди да вземе решение. Със сигурност, тя знаеше малко за неговия свят и за това коя е в действителност. И не, определено не знаеше какво щеше да поиска той от нея да направи и какво би й коствало подобно нещо. Но това, което знаеше беше, че луцерията смята, че двамата си принадлежат и след като беше видял щастливите бракове на своите братя Теронай, нямаше да оспорва подаръка, който му се предлагаше. Щеше да го сграбчи с двете си ръце и да го държи толкова здраво, колкото можеше.

Вивиана беше определена да бъде негова и той щеше да направи така, че това да се случи.

— Мога да помогна за това — предложи й той. — Познавам жени като теб, които притежават сили и знам как могат да се увеличат. Да станат по-силни.

Тя се отдръпна толкова, колкото да го погледне в очите.

— Как?

И това беше трудната част. Той изрови бръмчащата луцерия изпод ризата си, за да й я покаже.

— Всичко, което трябва да направиш, е да носиш моята луцерия.