Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (50)

50: Интерлюдия: Последната марсианка

Беше сама на Марс. Последната от своя вид, пристигнала с късчето времеви отрязък.

Беше си построила убежище на марсианския северен полюс — кула от лед. Кулата беше красива, в което нямаше никакъв смисъл, тъй като тя бе единствената, която можеше да я вижда и оценява. Това дори не бе нейният Марс. По-голямата част от този мозаичен свят, с неговите оцелели градове и канали, бе опустошен от студа и сушата.

Когато видя пламтящите символи върху ледената покривка на Мир, третата планета, изпита удоволствие от мисълта, че в тази нова система има и други разумни същества освен нея. Слабо успокоение, след като нямаше съмнение, че организмите, обитаващи Мир, в най-добрия случай са нейни далечни потомци.

Прибра се в кулата и се замисли върху това, което трябваше да направи.

Великите експерименти с различните форми на живот на световете на Сол протичаха паралелно, но даваха различни резултати.

Когато на Марс възникна разумен живот, марсианците започнаха да експлоатират околната среда, както го правят хората. Палеха огньове и строяха градове.

Но марсианците не бяха като хората.

Дори нейната индивидуалност беше под въпрос. Тялото й представляваше общност от клетки, формата му не беше постоянна, а се менеше между неподвижно и променливо състояние, понякога се разпиляваше, друг път се събираше. Тя приличаше повече на слузесто желе, отколкото на човек. Винаги бе тясно свързана с огромната мрежа едноклетъчни организми, обхващаща цялата марсианска повърхност. Всъщност дори не беше точно „тя“. Нейният вид не притежаваше полови различия, каквито имаха хората. Но тъй като бе ставала майка, беше по-близо до „тя“, отколкото до „той“.

Дори в своя апогей расата й се състоеше от не повече от няколкостотин индивида, разпръснати из моретата и равнините на Марс. Нямаха имена, бяха твърде малко, за да се налага да си измислят имена. Тя усещаше присъствието на всеки — като гласове, ечащи приглушено в стените на огромна катедрала.

Сега вече знаеше със сигурност, че всички те са изчезнали. Самотата й бе такава, каквато не би могло да си представи нито едно човешко същество.

Изчезнала бе и приближаващата се К-бомба, оръжието на Първородните, предназначено за Марс.

Тъкмо преди да настъпи Хроносривът, тя работеше на марсианския полюс, наглеждаше клопка от изкривено пространство-време, в което колегите й бяха успели да заловят Око на Първородните. За сетива, подсилени така, че да могат да „виждат“ изкривеното пространство-време, бомбата бе съвсем ярък феномен в зенита — спускаше се право към марсианския полюс.

И тогава настъпи Хроносривът. Окото остана в клетката. Оръжието на Първородните изчезна.

„Съшитият“ от произволни късове Марс се оказа планета, покрита с руини, с разредена атмосфера от въглероден двуокис и едва забележими следи от замръзнала влага на дъното на изсъхналите океани. Над този вкочанен пейзаж властваха страховити пясъчни бури. Тук-там се бяха запазили някои градове от нейното време, дори светлините им блестяха. Но обитателите им бяха изчезнали. И когато се зарови в изстиналата токсична почва, тя откри само метаногени и други първични бактерии, рехави колонии, ехо от богатите на форми общества, които някога бяха обитавали този свят.

Тя беше сама. Играчка на Първородните. И това я възмущаваше.

Марсианците смятаха, че са започнали да разбират Първородните, поне до известна степен.

Първородните вероятно бяха много стара раса. Може би дори бяха оцелели от Първите дни, смятаха марсианците, една епоха, водеща началото си милиарди години преди Големия взрив, когато вселената е станала прозрачна и светлината на първите звезди мъждукала неуверено. Ето причината, поради която Първородните предизвикваха нестабилност в звездите. По тяхно време всички звезди са били нестабилни.

И освен че бяха стари, Първородните бяха и много консервативни. За да постигнат целите си, те подтикваха звездите да избухват, да се превръщат в свръхнови, или въздействаха на тяхната променливост, за да избегнат детонацията. Пращаха космически бомби, за да стерилизират световете, без да ги унищожават. Изглежда, се опитваха да премахнат консумиращите енергия цивилизации по възможно най-икономичния начин. За да разберат защо го правят, марсианците се опитаха да погледнат на света през техните очи.

Вселената е пълна с енергия, но в по-голямата си част тя е в състояние на равновесие. При равновесието няма движение на енергия и следователно тя не може да бъде използвана за работа, както спокойната повърхност на езеро не е в състояние да задвижи воденично колело. Именно на излизането на енергията от състояние на равновесие — малката част от „полезната“ енергия, наричана ексергия — разчита животът.

И навсякъде тази ексергия се прахосва непрестанно.

Защото еволюцията на живите организми неизменно води до появата на по-сложни форми, които разчитат на още по-бързо усвояване на наличната енергия.

А после идва и разумът. Цивилизациите са като експерименти за различните начини на по-бързо използване на ексергията.

От гледната точка на Първородните, предполагаха марсианците, продуктите на една малка цивилизация като тяхната са незначими. Това, което има значение, е потокът на енергия и темповете, с които тя се използва.

Явно една древна и толкова напреднала цивилизация като Първородните ще бъде загрижена за бъдещето на космоса като цяло и за използването на неговите ограничени ресурси. Колкото по-дълго иска да просъществува една раса, толкова по-внимателно и премерено трябва да използва тези ресурси.

Ако искаш да стигнеш до много далечното бъдеще — Последните дни, когато избликът на квинтесенция най-сетне ще сложи край на епохата на материята, — ограниченията трябва да са сурови. Според изчисленията на марсианците вселената би позволила само на една цивилизация, гъсто населена и енергоемка като тяхната собствена, само на един свят от всичките стотици милиарди галактики, да доживее до Последните дни.

Първородните очевидно са разбрали, че ако животът трябва да оцелее за много дълъг период — дори ако това налага далечното бъдеще да бъде достигнато само от тъничък лъч на разумно съзнание, — трябва да се въведе дисциплина в космически мащаби. Не бива да се позволява излишен смут, нито прахосване на енергия, никакви вълнички по повърхността на пространство-времето.

Живот: за Първородните няма нищо по-скъпоценно. Но трябва да е правилната форма на живот. Методичен, дисциплиниран, спокоен. Тъжно, но това е истината.

Сигурно са съжалявали за това, което правят. Наблюдавали са внимателно причиненото от тях разрушение, конструирали са образци от времеви отрязъци и са ги прехвърляли в джобни вселени. Но марсианците знаеха, че в тези миниатюрни вселени положителният полюс на маса-енергията се балансира от отрицателния на гравитацията. И когато те умрат, което се случва рано или късно, енергийното уравнение изчезва и целият космос се срива до абстракцията на „нулата“.

Първородните бяха пестеливи дори в начина, по който изразяваха съжалението си.

Между марсианците възникна спор за това защо Първородните толкова държат да доживеят до Последните дни.

Вероятно причината за това се криеше в произхода им. В появата на съзнанието им в далечните Първи дни. Или може би тогава са се срещнали с други същества. Някои, които са толкова чужди на този космос, колкото са Първородните на миниатюрните вселени. Някои, които ще се върнат в Последните дни, за да обмислят какво трябва да бъде спасено.

Първородните вероятно вярваха, че като унищожават огнищата на живот и разум във вселената, постъпват напълно добронамерено.

Последната марсианка се замисли за сигнала от Мир.

Съществата от Мир не бяха склонни да се примирят с готвения от Първородните удар. Също както марсианците не искаха да видят края на своята цивилизация заради идеите на същества, появили се още когато космосът е бил съвсем млад. И марсианците се бяха борили. Също както вероятно сега се бореха съществата от Мир и онези на родната им планета в истинската вселена.

Изборът се налагаше от само себе си.

Отне й седем марсиански дни, за да извърши нужната подготовка.

Докато работеше, обмисляше собственото си бъдеще. Знаеше, че тази джобна вселена умира. Нямаше никакво намерение да умре с нея. Знаеше също така, че единственото й спасение е чрез устройството на Първородните, което виждаше съвсем ясно с подсилените си сетива — устройство, което се намираше под повърхността на третата планета.

Но всичко това — с времето си.

За съжаление имплозията на времепространствената клетка щеше да повреди кулата й. Така че тя започна конструкцията на нова кула на известно разстояние от първата. Работата й доставяше удоволствие.

Новата кула бе готова само наполовина, когато гравитационната клетка смаза Окото на Първородните.