Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (1)

1: Бисиса

Февруари 2069

Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и изстена в мига, когато осъзна коя е.

Истински шок. Не би трябвало да е в съзнание. Нещо не беше наред.

Във въздуха изплува блед силует.

— Доктор Хайер?

— Не, мамо. Аз съм, мамо.

Лицето дойде на фокус и наистина, това бе дъщеря й — познатите силни черти, ясните сини очи, гъстите кафеникави вежди. На бузата й имаше нещо, някакъв символ. Или татуировка?

— Мира? — Установи, че гърлото я дращи, гласът й бе прегракнал. Имаше неясното усещане, че лежи по гръб в стая, пълна с апаратура и хора, но извън полезрението й. — Какво се е случило?

— Какво да се е случило?

— Защо не съм в хибернация?

Мира се поколеба.

— Мамо… коя дата е днес според теб?

— 2050-а. Пети юни.

— Не. Сега е 2069-а, мамо. Февруари. Изминаха деветнайсет години. Хибернацията беше успешна. — Едва сега Бисиса забеляза побелелите кичури в косата на Мира, бръчиците около проницателните й очи. — Както виждаш, аз изминах дългия път.

Сигурно беше истина. Бисиса бе извървяла още една огромна, невероятна крачка от своята лична одисея във времето.

— О, Боже!

Друго лице се надвеси над нея.

— Доктор Хайер?

— Не. Доктор Хайер се пенсионира отдавна. Аз съм доктор Стантън. Започваме кръвозаместването. Опасявам се, че ще боли.

Бисиса облиза мъчително устни.

— Защо ме събудихте? — попита и веднага се сети за отговора. — Ах. Първородните. Какво друго, ако не те? Нова заплаха?

Лицето на Мира се изкриви от болка.

— Нямаше те деветнайсет години. И първото, което питаш, е за Първородните. Ще дойда да те видя, когато се възстановиш напълно.

— Мира, почакай…

Но Мира вече я нямаше.

Новият доктор се оказа прав. Наистина болеше. Но навремето Бисиса бе войник от Британската армия. Наложи си да не заплаче.