Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (32)

32: Александър

Бисиса получи собствена стая в двореца на Навуходоносор, който Александър бе взел за себе си. Служителите на Евмений й донесоха дрехи в типичния персийски стил, възприет от македонския двор.

Емелайн се отби, за да й предложи някои дребни тоалетни принадлежности: гребен, кремове за лице и ръце, шишенце парфюм, дори някакви архаични дамски превръзки. Набор за пътуване на дама от деветнайсети век.

— Изглежда, не носиш много багаж — подхвърли.

Жестът на една жена далеч от дома си към друга в подобно положение почти разплака Бисиса.

Все пак успя да поспи. Беше изтощена най-вече от рязкото връщане към земната гравитация — три пъти по-силна от тази на Марс. А и биологичният й часовник навярно бе объркан, както когато се сменят множество часови зони наведнъж.

Когато се събуди, си поплака — за себе си, заради внезапната промяна и най-вече — за Мира. Последните няколко седмици, прекарани в космоса, бяха вероятно най-дългият период, преживян с дъщеря й. Малка утеха, помисли си тя, макар че най-сетне бяха започнали да се опознават и да привикват една с друга.

Щеше й се да узнае повече за Чарли. Дори не беше видяла снимка на внучката си.

След като се наплака, се опита да поспи още.

 

 

Събуди я прислужница, може би робиня. Беше ранна вечер. Време за аудиенцията при Александър, в компанията на Евмений.

Тя се изкъпа и се облече — и преди бе носила вавилонски дрехи, но въпреки това се почувства неловко.

Просторната зала, в която я отведоха, сияеше от богата украса — меки килими, гоблени и позлатени мебели. Дори чашата, в която слугата й поднесе вино, бе инкрустирана със скъпоценни камъни. Но имаше пазачи навсякъде — и при вратите, и в залата, въоръжени с дълги копия и с къси мечове. Не носеха тежка броня, но имаха шлемове, ленени нагръдници и кожени обувки. Приличаха на пехотинците, които бе виждала при предишното си пребиваване на Мир.

Сред въоръжените войници се разхождаха придворни и разговаряха приглушено. Носеха дрехи предимно в пурпурно и бяло. Лицата им бяха изрисувани, така че беше трудно да разпознаваш мъже от жени или да определиш възрастта им.

В тълпата имаше и неандерталци. Бисиса помнеше и тях от предния път на Мир. Само че сега бяха допуснати в двора. Повечето бяха много млади, крачеха със сведени глави, прикрили очите си под изпъкналите вежди, и разнасяха големи подноси. И те, като господарите си, бяха облечени в пурпурни роби, сякаш това бе някаква шега.

Бисиса спря пред един забележителен гоблен: покриваше цяла стена и представляваше карта на света, но обърната наопаки, защото юг беше отгоре. Огромен къс от Южна Европа, Северна Африка и Централна Азия чак до Индия, боядисан в червено и обрамчен в злато.

— Йе-лю-чу-цай — произнесе на срички капитан Гроув.

Беше облякъл британската военна униформа, а Емелайн бе избрала скромна бяла блуза, дълга пола и черни обувки. Двама типични представители на деветнайсети век в пъстроцветния двор на Александър.

— Завиждам ви за тоалета — обърна се Бисиса към Емелайн; чувстваше се малко неловко във вавилонските си одежди.

— Нося си ютия — отвърна гордо Емелайн.

Гроув попита:

— Как е произношението ми?

— Не съм специалист — призна Бисиса. — Йе-лю… и после какво беше?

Гроув сръбна от виното, като повдигна мустак, за да не го накваси.

— Май не си го срещала. Той беше най-главният съветник на Чингис хан, преди Войната с монголите. Китайски военнопленник, издигна се сам. Но след войната — сигурно помниш, че Чингис беше убит — звездата му избледня. Пристигна тук, за да работи с книжниците на Александър. В резултат се появиха карти като тази. — Той посочи огромния гоблен. — Прекалено скъпи, разбира се, но и доста точни, както можеш да се увериш сама. Помогна на Александър да подготвя кампаниите си — и да се любува на увеличаващата се империя. Ще ти кажа нещо, Бисиса — кампаниите на Александър са забележително постижение на снабдяването и управлението. Той построи цял нов флот в залива на Вавилон и след това се наложи да коригира коритото на Ефрат, за да я направи плавателна. Обиколи с флота крайбрежието на Африка. А междувременно от Вавилон войските му се отправиха на изток и запад, строяха железопътни линии и пътища и основаваха навсякъде градове. Само подготовката на кампаниите отне пет години, после още десет, за да завладее всичко от Индия до Испания. Разбира се, с цената на ужасни усилия на народа…

Емелайн докосна Бисиса по ръката.

— Къде е телефонът ти?

Бисиса въздъхна.

— Настоя да го оставя в обсерваторията при Абди, за да събере цялата налична информация за разположението на звездите.

Емелайн се намръщи.

— Признавам, че думите ти ме озадачават. Та това е просто машина! Вещ и нищо повече. А ти говориш за него с нескрита привързаност.

Капитан Гроув се усмихна.

— О, нищо необичайно. Много от хората ми са влюбени в оръжията си.

— А в моето време — обясни Бисиса — много машини са разумни, като телефона. И притежават съзнание, като теб и мен. Трудно е да не се привързваш.

Към тях се приближаваше Евмений, страховита фигура с развети поли. Придворните бързаха да се отдръпнат от пътя му.

— Вавилонците са се занимавали с астрономия много преди да се появим ние — заговори Гроув, но гледаше към Евмений. — А телескопите, конструирани от инженерите от Отическата школа, притежават наистина забележителни качества. Но кой знае какво ще прочетат в едно небе, което може да е пренаредено като Земята, по която стъпваме?

— В Чикаго също имаме астрономи — обясни Емелайн. — И телескопи — тези, които оцеляха при Хроносрива. Доколкото зная, наблюдават и планетите. Които — според тях — са различни отпреди. Светлини на Марс. Градове! Не съм сведуща по този въпрос. Зная само това, което четох във вестниците.

Бисиса и Гроув бяха втренчили погледи в нея.

— Градове на Марс? — повтори Бисиса.

— Имате вестници? — бе въпросът на Гроув.

Хилиархът застана до тях. Беше чул последните й думи.

— Значи в Чикаго имате… — Той се затрудни да открие думата. — Учени?

— О, всякакви видове — отвърна жизнерадостно Емелайн. — Физици, химици, лекари, философи. Университетът продължава да ги бълва, наскоро построиха цяло студентско градче в Ню Чикаго, южно от леда, за да могат да работят близо до стария град.

Евмений се обърна към Бисиса.

— Според мен трябва да посетиш Чикаго и да опознаеш това място, то е много по-близо до твоето време, отколкото епохата на Александър. Може би там ще намериш отговор на трудния проблем, който те доведе тук.

— Пътуването ще отнеме страшно много време — предупреди я Гроув. — Месеци…

— Въпреки това очевидно е необходимо. Аз ще уредя транспорта.

Емелайн повдигна вежди.

— Бисиса, май ще имаме предостатъчно време да се опознаем.

Бисиса бе малко смутена от внезапната настойчивост на Евмений.

— Ти винаги си разбирал — заговори тя. — Повече от останалите сподвижници на Александър… винаги си знаел, че ключът към цялата тази история са Първородните и Очите. Всичко останало — империите и войните — са само странично занимание.

— Бисиса — отвърна той, — ако не притежавах известна прозорливост, едва ли щях да оцелея толкова дълго в двора на Александър. Ще срещнеш много малко хора, които помниш от времето преди тридесет и повече години. Останалите загинаха в чистките.

— Освен теб.

— Не на последно място и защото се постарах да съм сред организаторите на тези чистки…

Отекнаха фанфари, последвани от силни викове.

 

 

В залата влезе отряд войници с високо вдигнати сарисаи. Зад тях крачеше причудлива фигура в прозрачна тога, с тънички крайници, слаби и треперещи, и ярко изрисувано лице, разкривено в усмивка. Бисиса си спомни — това беше Багоас, персийски евнух, любимец на Александър.

— Вече не е тъй красив, както някога — отбеляза навъсено Евмений. — Но все пак оцеля, също като мен. — И вдигна чашата си в подигравателен тост.

А след това се появи самият цар, заобиколен от страховити мъже, облечени в пурпурни роби.

Александър се олюляваше, сякаш вече беше пиян, и щеше да падне, ако не го бе уловил един притичал паж. Носеше дълга пурпурна тога и позлатен обръч с рога на овен на главата. Лицето му бе само далечен спомен за красивия мъж, който Бисиса помнеше, с пълни устни, изпъкнал, издаващ сила нос и високо чело, над което се спускаха къдрици. Бакърената му кожа бе покрита с петна и белези, бузите и брадичката му бяха натежали и отпуснати, едрото му тяло бе плувнало в тлъстини. Бисиса се смая от тази промяна.

Придворните се хвърлиха почтително на пода. Войниците и част от старшите офицери останаха на крака, но се поклониха дълбоко. Пажът, който прикрепяше Александър, беше неандерталско момче: примитивното му лице лъщеше от мазнина, гъстата козина на главата му бе навита на къдри. Докато царят минаваше покрай нея, Бисиса улови миризмата на урина.

— Ето го и повелителя на света — прошепна Емелайн, докато Александър ги подминаваше, и в гласа й сякаш имаше скрита насмешка.

— Но той е точно такъв — посочи Гроув.

— Александър няма друг избор, освен да завладее света отново — промърмори Евмений. — Той вярва, че е бог — синът на Зевс, възкръснал в Амон, и точно затова носи тези дрехи и короната с рога. След Хроносрива целият му познат свят бе пометен и какво му оставаше? Да започне всичко отначало. И той го направи.

— Но нищо вече не е както преди — възрази Бисиса. — Ти каза, че имате парни машини. Може би присъстваме на зараждането на една нова цивилизация. Обединена империя под властта на Александър и неговите наследници и подсилена от техническия прогрес.

Гроув се усмихна замислено.

— Спомняш ли си, че бедният Ръди Киплинг говореше такива неща?

— Съмнявам се, че Александър споделя вашите „модерни“ мечти — озъби се Евмений. — Защо му е? Ние сме повече от вас, много повече, и може би вярата ни ще надмогне вашата и ще окаже влияние върху света.

— Според старите исторически книги — отвърна малко наперено Емелайн — в предишния свят Александър е починал на трийсетгодишна възраст. Може да прозвучи не съвсем по християнски, но щеше да е по-добре, ако беше умрял и тук, вместо да продължава да мърси земята.

— Синът му сигурно е на същото мнение — отвърна суховато Евмений. — Ето защо… внимавай! — И дръпна Бисиса назад.

Покрай тях профучаха неколцина войници, размахваха оръжията си. В средата на залата настъпи суматоха. Чуха се викове, последвани от писъци.

И после Александър падна.

 

 

Проснат на пода, Александър изрева нещо на гръцки. Придворните и охраната отстъпваха заднешком, сякаш се страхуваха да не бъдат обвинени. На корема на царя аленееше разширяващо се петно и в първия момент Бисиса помисли, че е от вино.

Но после забеляза малкия неандерталски паж, надвесен над царя, с безизразно лице и стиснат в яката ръка нож.

— От това се страхувах — изсъска Евмений. — Днес е годишнина от Войната със Сина — и ти, Бисиса Дът, разбуни духовете с това твое Око. Капитан Гроув, изведете ги оттук и от града — колкото се може по-бързо. Иначе рискуваме да ги убият при размириците, които неминуемо ще последват.

— Разбрано — отвърна притихнало Гроув. — Дами, последвайте ме.

Докато Гроув ги извеждаше, Бисиса погледна през рамо. Видя неандерталското момче да вдига отново острието и да пристъпва към Александър. Движенията му бяха механични, сякаш изпълняваше досадна работа. Александър изрева от гняв и страх. Нито един от стражите не бе помръднал. В края на краищата го направи Евмений — старият схванат Евмений, който изтича през тълпата и събори момчето на пода.

Навън градът бе ярко озарен — дим се издигаше над запалените сгради. Вестта за убийството вече се разпространяваше.