Фабрис Лардро
Безвремие (8)

VIII

Разхождам ви като в пиеса на Мариво — описвам ви етапите на любовното ухажване, лечението на закоравелите алкохолици, общественото здраве, но бъди честен, Алберт, престани да ни разиграваш комедии, всичко това беше второстепенно, допълнително, твоя натраплива мисъл. Истинската ти мотивация беше свързана с книгите, интелектуална, литературна преди всичко — мисълта за кариера, амбицията, назовете го както искате, ме крепяха в живота. Гастон, като всички издатели, беше дискретен дипломат, отнасяше се с уважение към авторите, към техните терзания, творчески кризи, блокиране пред белия лист, но не забравяше НРФ, не беше в негов стил. И понеже фирмата се подчиняваше на някои, макар и низши, материални повели, като фишове за заплата, социални осигуровки, разходи за хартия, съставителство — списъкът би бил много дълъг, главозамайващ — той никога не забравяше, че продажбата на книгите крепеше цялото начинание. И тъй като тези книги се създаваха от автори, рядък вид на изчезване, животното трябваше да се стимулира дискретно, но настойчиво, да се проучва творческото му подсъзнание, артистичната му утроба. Гастон много го биваше за тази работа, истинска желязна ръка в кадифена ръкавица, първокласен лицемер. „Е, Алберт? Кога ще дадете потомство на господин Блум? Не ви ли вдъхновяват вече улиците на Дъблин?“ Преведено на авторски език, това означава: „Какво се помайваш, безделнико! Вложих милиони в теб, а ти си се размекнал! Шматкаш се по Сен-Жермен! Трябва малко да се поразмърдаш, приятелю, във футбола никакъв те нямаше, но ако се окаже, че и писателят е толкова бавен колкото вратарят, скоро ще ти покажа вратата! Ще те понижа в длъжност!“

Разбира се, вие вече ме познавате, Алберт не е никаква тайна за вас, бях взел мерки, бях предвидил продължението, куфарите ми пращяха от запаси. Чували ли сте за Луи-Фердинан Селин? Някои ще се възмутят, други ще се изринат, ще изпаднат в шок; други — невежи, безразлични или вече предали се, ще обърнат гръб, ще се прозеят невъзмутимо. Значи трябва да ви дам малко информация.

Луи-Фердинан Детуш (1894–1961), наричан Селин, макар и антипатичен, имаше литературна дарба. Завършил медицина, Луи-Фердинан, „Фердин“ за близките, практикува професията си през целия си живот. След написването на доктората си за Семелвайс (унгарски лекар, да ви светна) той се отдал на артистичния жанр, наречен литература. Направо да си го кажем, взриви всичко! Романът вече не беше същият като преди, пълен взрив! Пътешествие до края на нощта, Смърт на кредит, Оркестърът на палячовците, Феерия за друг път, все химни за таланта, поредица от шедьоври. Ще ме запитате: какъв е приносът на Фердин, какво наистина е дал на литературата? Ще отговоря: езика, вниманието към езика, тоест към един определен език, който не се обременява с превземки, не се прави на благочестива девственица, и дума не може да става да пише като маркиз, той е човек на словото, който добре си подбира думите, леки елегантни нюанси, типично френски, стилизирани, Фердин преоткрива улицата, ежедневието, той нарича котката котка, за предпочитане Вебер, черпи вдъхновение от извора Рабле, взаимства от Вийон, за да даде плът на думите, иска изреченията да изговарят света, той размесва, размесва, за да може да чуем любовта/живота/омразата, преминава през вихъра на събитията без скафандър. За какво разказва тази красива одисея? За един ден в Курбьовоа? За отбиване в публичните домове на Пигал? В какво ще се преобразим този път? В надут пуяк? В кресливо прасенце? Или ще ядем телешка глава и ще пием шварц кафе? Фердин може да ни предложи нещо много по-добро. Чрез неговото съзнание, чрез тялото му — прекосяваме века, води ни от войната през 14–18 до тази от 39–45, бомбите избухват, самолетите пикират, приземяваме се в Африка, откриваме Ню Йорк, отклоняваме се през Германия, кратък престой в Дания, жегастудбури, всичко присъства! Хубава програма, нали? Ужасът на войната, несправедливостта на колониализма, безпътицата на бедните, натрапчивата мисъл за смъртта, с две думи пълна програма. С изключение на една „подробност“. Цветната, сто процента поучителна картина, която току-що ви обрисувах, съдържа един пропуск, нещо не пасва и цялата постройка рухва. Фердин се е нуждаел от виновник, нали разбирате, мислел е, че първоизточникът на греховете на света е един и същи човек, който шушука зад гърба ви, превзема властта, крои заговори, за да ви задуши. Да, Фердин беше антисемит, памфлетист на дребно, който използва таланта си, за да оскърбява, да заклеймява слепешката. Та значи през тридесетте години господин Детуш пуска една жлъчна поредица: Училище за трупове, Красивите чаршафи, Моя е вината, Дреболии за едно клане.

Въпросник с готови отговори за литературна вечеринка:

В1: Може ли геният да бъде мръсник? Да.

В2: Можем ли да харесваме творчеството на този мръсник? Да.

В3: Какво мисли по въпроса ниският дебеланко? По дебата за морала, естетиката — дали една творба трябва да бъде красива И справедлива? — От всичко това бягам като от чума, надушвам клопката от десет хиляди километра, уловката на критиците, фикционално тресавище. Да не би Алберт да е жалък страхливец? Разбира се, че не, търсите да се заяждате? Някои не се отказват от оргазмите си, аз пък от ентусиазмите си. Значи е неморален? Невинаги невинаги, ненене, много лесно ви се вижда да ме отстраните, да ме изкарате безразличен, но нали разбирате, тъй като познанията ми за миналото, към които се добавя и положението ми във времето, ми даваха известно предимство, известна привилегия, затова реших да попренапиша историята (само малко). Първо, да не се срещам с предполагаемия автор: Фердин, дежурният мърморко, няма да се появи в нашата история. След това, по отношение на моралния въпрос, памфлетите ще останат в блатото на неродените замисли, далечен зловонен лепкав зародиш, заченат от болен мозък (но гениален). Никой издател, никой печатар, никой книжар няма да направи достояние на публиката (която, да бъдем реалисти, понякога само това и чака) тези канонади. Четенето на романи вече няма да бъде осквернявано от нежелани недоносчета. И най-сетне, за да сме сигурни, че литературата ще надделее, че артистичната почтеност ще победи, ще поизчистим романовото творчество на нежелания от малкото антисемитска сгурия на повърхността, видна, как да не признаем, за всеки прозорлив читател още в Пътешествието. О, успокойте се, Айнщин няма да отнема силата на текста, няма да заличи черната му страна, мъдрата му гадост си има своята стойност, няма да използвам словесни пинцети, изобщо не мисля да ви предлагам Селин light, само необходимите разрези, никой няма нищо да разбере.

* * *

Ето ни пак сами. Тъй мудно, тъй тягостно, тъй печално е всичко… Скоро ще съм стар. И най-сетне ще свърши. Толкова народ е идвал в стаята ми. Казваха разни неща. Не ми казаха Бог знае какво. Отиваха си. Остаряха, пипкави и окаяни, всеки в своето си кътче на света^[1].

Започваше така. Хубаво начало, нали? Жалко, че не е мое… Трябваше да бъде подписано от Фердин, но съдбата реши друго. Бях на петдесет и пет години, когато романът, започващ с тези думи, излезе в Галимар, през февруари 1914 г. Джеймс беше заминал обратно за Италия преди няколко дни, решил да изпие живота до капка, до пълния мрак. Бях му подарил екземпляр от новата си книга, току-що излязла от печатницата, бялата поредица на НРФ, красива червена ивица, със следното заглавие, изписано в черно: Смърт на кредит. Стигна се дотам, че Гастон наложи ръкописа на своите съветници от цензурната, пардон редакторската колегия, защото приятелят Жид не беше по-навит, отколкото за Одисей, а що се отнася до Ларбо, този път той наистина направо се дистанцира. Не беше единственият. Опусът ми наистина беше приет доста хладно от журналистическото братство, наричаха ме недостоен и отвратителен, произвеждащ боклуци, твърде вулгарен, загниващ нихилист, и т.н., и т.н. А пък аз бях вложил цялата си душа в този текст, повярвайте ми, той разказва за детството и първите стъпки в живота на Фердинан Бардаблум, моя персонаж герой, виждате го още от раждането му в Курбьовоа, откривате семейната му среда, честно казано, доста неприятна, навлизането му в света на труда — представител/момче за всичко/опаковчик, няма срамна работа, престоя му в Англия в Мийнуел Колидж (Рочестър), епопеята по преминаването на Ламанша, всъщност живота с неговия тъжен, комичен, патетичен блясък. О, съществуваха верни приятели, признавам, въпреки че не бяха навалица, сред тях бе Уелс — струните на пролетарското му сърце се трогнаха от моята история. Айлин се опита да ме утеши, да ви кажа — от семейна солидарност, творческа привързаност, но за да бъда честен — не го правеше съвсем убедено. „Продължавам да се възхищавам от работата ти, Алберт, но в новата книга има пасажи, които ме притесняват, не знам точно защо. Човек има усещането, че си уреждаш сметките, че има нещо реваншистко. Ти си блестящ, понякога забавен, често талантлив, но не си се помирил със себе си, усеща се някаква неприязън, натраплив страх от смъртта и деградирането, които желаеш да ни предадеш на всяка цена, искаш да ни вземеш със себе си, Алберт, а това пътешествие е трудно…“

Бях разобличен. Както ви казах, предстоеше да отпразнувам своя петдесет и пети рожден ден, а живеех със създание, което беше с двадесет години по-младо от мен. Понякога се чувствах остарял, изморен от всичките тези разходки във времето, от тази постоянна ненавременност, в която се бях набутал. Семейният ни живот не вървеше гладко. Айлин все по-често ме упрекваше заради безразличието ми към хода на света: „Как можеш да живееш, да пишеш, без да те е грижа какво се случва около теб?“ Трябва да кажа, че направо отбягвах политическите събрания, конференциите и другите прояви. Без мен вече — край на митингите на Клифорд Ин в Лондон, на първомайските манифестации в Париж, на всички възможни други феминистки манифестации, на суфражетки и компания, Алберт гласуваше „въздържал се“! Но да бъдем честни, Айлин не настояваше много, не се държеше наставнически, по-скоро се отнасяше с уважение към това отстъпване на Айнщин, което, макар и неприятно според нея, бе необходимо, за да продължа творчеството си. Това, което я натъжаваше повече и пораждаше чести конфликти, чиято интензивност, сила и честота се увеличаваха с годините, бе разположено в долната част на корема. О, Айнщин си изпълняваше съвсем нормално съпружеските задължения, мога да гарантирам за това, системата функционираше добре, с простатата всичко беше наред, подчиняваше се безотказно на заповедите, no problem по този въпрос. Не, същността на конфликта, класика от векове, се състоеше в тръпката за дете на съпругата ми. „Знаеш ли, че навърших тридесет и четири години, Алберт? — ми каза тя, няколко дни след излизането на Смърт на кредит. — Тридесет и четири? Знаеш ли какво означава това за жена, която иска да има деца?“ Женската хронобиология е безмилостна, повярвайте ми, швейцарска маниакалност, без аналог. Надушвах дилемата, по-скоро, проблема, защото ни най-малко не бях безразличен към него — въпреки че не ми вдъхваше някакъв метафизичен ужас, ако изобщо метафизиката или която и да било друга форма на физиката можеха да ми вдъхнат нещо, искам да ви кажа, че идеята за бащинство, представата за сюрия малки Айнщиновци за мен беше изключена. Ах, чудесно мога да си представя вашите реакции — ето го мъжкото малодушие, твърдетвърдетвърде класическо, мъжът трябва винаги да се ръчка, да бъде преследван докрай, иначе ще си стои в своя дребен уют, егоист-незрял-завинаги. Но ви уверявам, че грешите, нищо общо с тези хлапащини. Отварям речника на буквата „О“^[2]… възглавница, наушници, слушалки, оставям пръста ми да се плъзга надолу по хартията на едно старо издание на Универсален Ларус, наследство от Саша Айнщин, покойната Мама, която го използваше за върховен арбитър, докато играеше на Скрабъл, продължавам пътя си и спирам малко по-надолу: заушка. Какво пише в ценното произведение? Говори се за „възпаление на паротидните жлези“, непоносима гледка, описана е „заразна епидемична болест, вероятно причинена от микроб“. Добре, добре, интересно. И още? Споменава се възрастта на заболелите, най-вече „деца или младежи“. Това ми звучи по-подходящо, още малко и ще стигнем… Какво става по-нататък? Ако искате да научите, погледнете чатала на мъжете, той е болен, много болен, говори се за „възпаление на гениталните жлези“, интимно бедствие! О, апокалипсисът не ви е гарантиран, пише, че „усложнението е сериозно само при болни в пубертета“.

Когато семейният лекар ми съобщи, че тежкото възпаление на тестисите, което бях получил и от което страдах, пъшках, потях се, имах мускулна треска, с хипертрофирали скротуми, готови да се пукнат, та казвах, че когато нашият достоен доктор, господин Мондрес, кротък и безличен практикуващ лекар, ми съобщи, че има вероятност да остана стерилен, Мама изпадна в шок. „Вие… сигурен ли сте, докторе?“ „Напълно, госпожо, категоричен съм.“ Бях на петнадесет години, беше 1970 година, върха на сексуалната революция, и ми съобщаваха, че ще мога да еба без риск от нежелана бременност: за какво да се тревожа? Никоя от пищните млади жени, които си представях, че ще покоря, нямаше да ми направи бебе зад гърба. Беше по-скоро добра новина, не е ли така? Мама изобщо не споделяше моето мнение, напротив, липсата на потомство, бруталното изкореняване на малките айнщиновчета, с които се надяваше да осее планетата, всичко това й звучеше като удар от съдбата. Била е напълно права, едва днес го разбирам. Чия беше вината? Кой долен мръсник уби в тестисите Айнщиновите надежди? Бих се обзаложил, че бяха децата на семейство Риве, съседите ни на етажа, винаги болни, истинска домашна клиника, кашлящи-сополиви-лигави, сякаш това им е нормалното състояние, саботьори на Здравната каса, всеки ден — на лекар. И понеже произвеждаха бактерии в огромни количества, живееха си с кеф в заразите и разпространяваха всички съществуващи епидемии на планетата в нашата сграда, тези идиоти най-накрая ме довършиха. Впрочем, медицинският речник е категоричен по този въпрос, вирусът на заушката „се разпространява чрез микрокапчици от слюнката, които се пренасят по въздуха и се предават в училище или от член на семейството“. Значи Риве = виновен. Изобличаването на виновниците за този бактериологичен заговор не ми помагаше да реша семейните си проблеми. Айлин не познаваше малките Риве, не й пукаше за тяхната съмнителна хигиена, както не й пукаше за бъдещата 1940 г.! Бях сам на сцената, трябваше сам да се оправдавам и, честно казано, нямах желание да си признавам тази физиологична слабост. Следователно трябваше да си подвия опашката, да чакам домашната буря да премине, която с годините ставаше все по-силна. Айлин ставаше все по-хаплива, не криеше от мен, че „на моята възраст, може би е време да се замисля по въпроса“. На моята възраст… Семейните взривове зачестяваха с времето, отекваха във въздуха на парижкия ни апартамент, сякаш вещаеха конфликта, който щеше да възпламени цяла Европа след няколко месеца, първата от дълга серия континентални касапници. Беше всъщност април 1914 г. и едва ли трябва да ви припомням, ужасът предстоеше, абсурден, rocky horror picture show^[3], започнали в Сараево, жалко затънтено място, където Франсоа Фердинанд (нищо общо с нашия Фердин), непознат за батальона ерцхерцог, скоро щеше да бъде пречукан. Някакъв тип хвърля топа и целият континент пламва, като полудели, обзети от трескаво желание да си обявяват война: „Аз бях първи!“ „Не, аз бях!“ Неевярнонеевярно! Жалка История, печална гледка, която на мен ми изглеждаше позната, но пак ви казвам, играех с открити карти още от самото начало, не разчитайте на мен да им решавам проблемите, Айнщин категорично се бе разграничил. Единствената История, която исках да разбъркам, беше литературната. Какво впрочем можех да направя? Да отида да се срещна с Поанкаре? Да му заповядам да се въздържи? Да предупредя Жорес, че скоро ще го застрелят? Да се правя преждевременно на дипломат от ООН? И какво още… Не, вие вече знаете, познавате ме, не ми е в стила, точка по въпроса. Все пак, красивата ми философия щеше скоро да се сблъска с едни реални събития, които никак не ме вдъхновяваха, имам предвид общата мобилизация на 1 август 1914 г. Как си ме представяте в армията? Мръсна история, нали? Разбира се, бях на възраст, прехвърлил здраво петдесетте, международно известен писател, но при мисълта за страна във война, за увеличаване броя на фуражките и пагоните, ме хващаше сериозно шубето: знае ли човек какво може да направи страна, попаднала в ръцете на войнолюбци? Военната повинност е променлива според нуждите, — налага се да го припомним, защото хората никога не внимават достатъчно. Относителният неуспех на Смърт на кредит, агитацията за раждаемост от страна на жена ми, добавени към неизбежността на войната, ме изнервяха все повече. Виждах как стената се доближава, без да мога да спра, нито дори да отклоня хода на времето.

Едва се спасих, Мойсей Айнщин, deus ex-Бойл^[4]! Събитието се случи на 5 април 1914 г., рано сутринта. Каблограма ни извести, че Джон Бойл, бащата на Айлин, току-що е починал в дома си в Кълъмбас (Охайо), изоставен от тази несигурна машина, каквато е човешкото тяло, добре изработена, но без гаранционно обслужване, което да я замени, крехък и притворен продукт, печално тленен, чиято най-малка повреда може да предизвика рязко спиране, необяснимо и необяснено — потребителят трябва сляпо да се довери, да се остави в ръцете на създателя.

Незабавно поехме към Щатите на борда на голям кораб.

Погребението на Джон Бойл, създател на империята със същото име, протече с протестантска строгост. Имаше гайда, четоха се псалми, прах, която се връща в прахта, може би става дума за пепел? Не знам точно, валеше в онзи ден, като в Дъблин, едно последно ирландско намигане. Всички елементи бяха налице за романтична сцена, изпълнена с достолепие, трябва да отбележим, че като цяло не така успешна като погребението на Пади Дигнам в гробището Проспект, в Одисей. Бдението над мъртвеца преди погребението съвпадна много повече с очакванията ми. Семейството, приятелите се бяха събрали около мъртвеца, поставен върху красив, бял чаршаф. В долната част на леглото — галон с уиски, до главата му — буре с бира. Хората се прекръстват, оттеглят се, връщат се, сядат дискретно, спират пред бюфета, за да си сипят чаша чай, чаша пунш с уиски, парче кейк. The Boyle’s Wake^[5]… Заглавието и очертанията на бъдещ роман се родиха през нощта. След епопеята на Блум през един наситен ден се готвех да изследвам мрака, нощен роман, пътешествие до края на несъзнаваното. Логично продължение на Одисей, книгата ще напредва, подобно на сън, с лъкатушно движение, несигурни и разбъркани думи. Ще завърши с утрото, когато миризмата на уиски съживява трупа. Съвършена художествена логика, нали?

Джон Бойл, който определено нямаше нищо общо с Лазар, не възкръсна от мъртвите. Беше погребан тържествено, заобиколен от множество мрачни и мокри силуети, които махаха с чадърите си, за да прогонят злите духове от отвъдното. Айлин изглеждаше безчувствена, с вглъбено, безизразно лице. По-големият й брат, Джон У. Бойл, висок рус тип, леко прегърбен, лееше горещи сълзи, стискайки за ръката едно десетинагодишно хлапе — сина му, Шимс Бойл. Джон У. притежаваше две основни характеристики,

а) беше от мъжки пол,

б) беше първородният син,

които сега го правеха единственият господар на семейните дела. Вече той ръководеше Standard B’oil Company и нейните тридесет и девет рафинерии (Айлин си запазваше възможността да продължи да кръстосва света на разноските на магната и да обогатява артистичния си темперамент — в компанията на своя вълшебен принц, вашия предан разказвач).

След като присъствах на вледеняващо-превзетото погребение, което накратко ви описах, и днес все още се питам как старият пуританин е могъл да финансира издаването на Одисей, този роман, който някои американци, начело с Дружество за премахване на порока, определиха като „порнографски“. Аз, порнограф! Дори не си го и помисляйте! Противно на всякакво очакване, старчето никога не се възпротиви, само плащаше. Спомням си за един кратък телефонен разговор, в който между другото, беше попитал Айлин дали слуховете, които се носеха за моя роман, са основателни. „О, татко, мислиш ли, че дъщеря ти щеше да вложи толкова енергия, за да публикува ужасии — го бе уверила моята съпруга…“ „Разбира се, че не, скъпа, но знаеш какви са журналистите. Впрочем, трябва да призная, че не прочетох повече от десет страници, от които не разбрах кой знае какво — може би в това цензурите виждат порока: не знаят какво да махнат!“ Джон Бойл вярваше сляпо в дъщеря си, тя можеше да направи или да каже каквото си иска, той отстъпваше. Това наистина беше учудващо, повярвайте ми, защото по отношение на бизнеса патриархът винаги е бил безскрупулен, независимо дали става дума за конкурентите му (поне каквото е останало от тях), или за служителите му, беше се оказал неотстъпчив, непреклонен, бачкай или пукни, спечели си спасението на земята, а за после ще видим! Бащиното снизхождение към Айлин вероятно се дължеше на поразяващата прилика с майка й, починала от рак, когато малката била на десет години — дори великите бизнесмени понякога изпадат в сантименталност. Но аз съм неблагодарен, направо си зъл, Алберт, и най-вече несправедлив спрямо Джон Бойл, защото той, в последните си години, вероятно предчувствайки божия съд, се бе впуснал в широкомащабна филантропическа програма. Днес всички познават фондацията Бойл, институция със световна репутация, чийто основател бе моят бивш тъст. Здравекултураобразование, беше навсякъде, било то за благоустройство на Балканите, медицинска помощ в Южните щати, реставриране на паметници или помощ за артисти, навсякъде само едно име: Бойл. Впрочем, именно в този дух на алтруизъм и вярност към семейната традиция Айлин ме подтикна да напусна Кълъмбас, за да отида в Ню Йорк, където се намираше седалището на фондацията; тя държеше да продължи и да разшири делото на баща си.

Жена ми и аз се настанихме в квартала Гринуич Вилидж, посещаван навремето от всичкия артистичен каймак на страната. Айлин познаваше бегло Т.С. Елиът, Дос Пасос, Уолъс Стивънс, няколко млади поети от Нюйоркската школа, която според нашия приятел Ларбо беше определено „най-интересната в Щатите“. И така, бях изстрелян в центъра на действията, в столицата на модерната западна култура, всичката авангардна, на повече от шест хиляди километра от пожарите! Защото, разбирате ли, докато аз обяснявам филантропияблаготворителносткултура, светът се беше разгорещил: няколко дни след като се преместих на Източния бряг, камбаните биха тревога във всички кътчета на Франция и Навара. Нашият приятел Уелс, останал на Стария континент, ни изпрати копие от статия, която беше публикувал във Великобритания и която беше вдигнала много шум: „Светът се е развихрил“. Само толкова ли? Ех, че веселяк е този Хърбърт Джордж, винаги хладнокръвен, пословичен оптимист, който вещаеше „рухването на социалния ред чрез използването на атомни бомби“! Айлин дълго коментира колко състоятелна е тази уводна статия и нейният ясновидски аспект, прозирайки в редовете израз на „едно голямо и благородно политическо съзнание“. „Ето това са думи в услуга на човечеството“ — ми каза тя настойчиво, напомняйки ми заобиколно, че в това отношение имам липси.

Бях облекчен, че се намирам на светлинни години от корабокрушението. Лично господин Уилсън, президентът на страната, която ме беше осиновила, се беше изказал в моя подкрепа и окончателно ме беше оневинил. „Съединените щати трябва да останат независими и на теория, и на практика“ — беше заявил той. Този тип, Томас Удроу, ми харесваше — мой човек — почти бях готов да гласувам за него! Гастон, с когото поддържах редовна кореспонденция след заминаването си, вероятно също би гласувал за американския президент. Той умираше от страх. Не го криеше. „Не съм герой, Алберт — ми пишеше той от Ван, където бе отседнал у братовчеди. — Националистите ме ужасяват, виждам ги, чувам ги с какъв ентусиазъм говорят за войната като хлапета преди кинопрожекция. А печалният резултат от настървението им да убиват достига и до нас, в Морбиан, оттук извозват ранените на фронта.“

Заради спукването на артериите на стария Бойл бях избегнал мобилизацията, не са за мен огнестрелните оръжия, нали си ме знаете, останал ми е жалък спомен от военната служба в една немска казарма в началото на седемдесетте години. На времето Мама бе опитала всичко, за да ми спести казармата. Уви, получи се обратен ефект: Френската държава, която може да проявява и щедрост, и разбиране, ме беше преместила в дисциплинарна рота отвъд Рейн — там вкарваха в пътя войниците, които се скатават като мен. През тази тъпа, сурова, безкрайна зима Мама идваше да ме вижда всеки път когато можеше. Качваше се на нощния влак, пълен с редници новобранци, и ми носеше запаси, с които да поддържам нивото си на триглицериди. На тръгване ми казваше винаги нещо окуражително, насърчаваше ме да усъвършенствам немския си („трябва да се възползваш от обстоятелствата, казваше тя сериозно, бъди позитивно настроен, Алберт!“). Страхотно! Но вместо да се лутам из баварската гора, от замък на замък, глупав Айнщин, — пак злополучно отклонение — хайде да се върнем, ако сте съгласни, на американската част от нашия разказ.

Да ви опиша ли живота си в Ню Йорк? Както преди малко споменах: среда — буржоазната бохема, адрес — кварталът Гринуич Вилидж. Айлин и аз живеем в очарователен дом с еркерни прозорци, дървена фасада, на малка уличка, с дървета покрая, където има уютно италианско кафене. Жена ми си беше направила ателие в огромна барака в дъното на градината. През всичките тези години тя не спря да рисува, когато следваше развитието на живописта с безспорен талант и чувствителност, трябва да призная (та дори Гастон Галимар бързаше в мое отсъствие да дойде да се възхити на таланта й). С удоволствие сядах до нея и наблюдавах движенията й пред платното, въодушевеното, понякога тревожно старание, което проявяваше, докато работеше. Понякога ми хвърляше бърз поглед, със смръщени вежди, сякаш се спираше на силуета ми, за да намери нужния нюанс на цвета, да извае контур, да подсили някоя сянка. Възпроизвеждайки началната сцена, понякога се случваше да захвърли четката и с ръце, изцапани с боя, да ме призове да се впуснем в сексуална фигура с променлив хроматизъм, моно/дву/четирицветна, зависеше от момента, — еротична палитра, която набързо, често небрежно, объркано нахвърляше историята на модерната живопис, вика на Едуард Мунк след сините голи тела на Матис, които се смесваха с кубистични фигури на тела, вплетени в атлетични пози. Струва ми се, че този престой в Съединените щати, поне през първата година, приглуши поводите за семейни конфликти, които изложих преди малко. В този изолиран свят се чувствах неуязвим, ползвах се със завидния статут на творец в изгнание (посещаваха ме млади поети и романисти, ентусиазирани от прочита на Одисей, който набираше отвъдатлантически последователи. Сред тези начинаещи творци имаше великолепни млади жени, със зажаднели за любов тела, пробуждащи мечтания, създания с туптяща гръд, но аз не повторих грешката си от Париж, държа да отбележа: „Новият свят е земя на съпружеска вярност“ (Айнщинов декрет, надлежно прилаган по цялата американска територия от 1914 г. до 1918 г.). Да, вярно, декретите понякога се обнародват, за да се нарушават, но няма смисъл да се задълбочаваме, кой го е грижа за семейното право? Все пак има по-важни юридически дисциплини: вземете например международното право… По тази точка положението ставаше напечено!

Във войната се включи и Америка. Е да, историята застигна ниския дебеланко. Ню Йорк се превърна в център на войната — други градове пък са център на дрогата, хазарта или проституцията, нали. През града започнаха да преминават войници, започнаха да кръстосват града, за да се качат на кораби за Европа. В това отношение Съединените щати умеят да се показват щедри и радетели за равенство: дори американските негри бяха поканени да тръгнат на морското пътешествие, щом няма елити, висше общество, наследствено благородничество, значи няма и сегрегация! С Айлин присъствахме на парад на негърски полк на Пето авеню — и съпругата ми не беше на себе си от ярост и срам. И така войната се бе разпространила и въпреки волята си се намирах в нещо като военен лагер с високи сгради, превърнати в наблюдателни кули. Къде да отида, за да ме оставят на мира? Питам ви! Афиши, призоваващи към национализъм, към патриотична солидарност, никнеха навсякъде из града. Показваха ни Статуята на свободата в пламъци, апокалиптична гледка и за да избегнем подобно бедствие, ни приканваха да се изръсим и да финансираме войната! Хич не се свеняха.

Обстановката, честно казано, се влошаваше, и така съживяваше определени причини за семейни конфликти, които ви изложих преди малко. Струваше ми се безотговорно, неприлично да се раждат деца по време на война: какъв е смисълът да хвърлиш горките, невинни същества в подобен свят! Аргументът, разбира се, се държеше на косъм, borderline^[6]. Айлин се бъхтеше по благотворителната дейност на Фондацията Бойл и ме гледаше такъв разплут, на светлинни години от действието. „Наистина, не разбирам как можеш да ходиш на разходки, сякаш нищо не се случва! Постави перото си в служба на истината. Свидетелствай — поне това! Стани военен кореспондент!“ Как си ме представяте на фронта с писалчица в ръка? Честно. Да бъдем сериозни. Да се боря с немската нация? Да стрелям срещу млади тевтонци? Аз, който съм научен да ценя езика на Гьоте, да се прекланям пред тази цивилизация — немислимо. Мама би се обърнала в гроба!

Обстановката ставаше осезаемо тягостна. Съдбата, която бди над всичко, успя да я скофти още повече, като ни проводи таен пратеник. Гастон Галимар, именно той ни посети през есента на 1917 г. Красавецът на френското книгоиздаване беше решил да придружи трупата на Вийо-Коломбие, която трябваше да играе в Ню Йорк, в Гарик Тиътър. Гастон Галимар, ах, този господин Гастон, най-малко ми беше до него в този момент. Беше ми съобщил, че пристига с писмо (послание, което грижливо бях скрил от Айлин), но си помислих, че е поредната му шега. Но не. Ето че в един хубав есенен ден слиза от кораба, захапал цигарата си Житан. Гастон. Пак ще ме изкарате параноик, но като по случайност Айлин, която изнемогваше от задължения: да открива приюти, да посещава домове за деца в бедствено положение, да обикаля столове, да осигурява в изобилие ваксини, успя да се освободи в онзи ден — точно в онзи ден, а не в друг. Видя ми се отслабнал, но по-скоро във форма. Разказа ни подробно последните клюки от парижкия литературен живот, наблягайки на последното завоевание на НРФ: подмамили бяха Пруст, нашият Галимар току-що го бе отмъкнал от Бернар Грасе.

„Вече му говорих за вас, Алберт. Трябва да ви представя, когато се върнете във Франция!“ Изглежда, беше дал един екземпляр от френския превод на Одисей на малкия Марсел. Нямаше търпение да разбере какво му е мнението. „Имате допирни точки, убеден съм! Творбите ви достигат до дълбините на съзнанието, до същността на времето!“ Във всеки случай Гастон искаше да бъде съвсем близо до Айлин. От първия миг, щом се качихме в таксито, започнах да наблюдавам тайната им игричка, смутени усмивки, едва прикрити намеци, не бяха на себе си от радост, че се виждаха отново, и им беше трудно да го скрият. Трупата на Вийо-Коломбие бе настанена в имение в Ню Джърси от някой си Ото Кан (по професия меценат). Естествено, господин Гастон дойде у дома, ще кажете въпрос на културно изключение. „О, знаете ли, не бих искал да ви притеснявам…“ Нашият пушач на цигари Житан беше все този лицемер… Ето как конят проникна в града като червей в ябълката — очертаваше се с абсолютна сигурност най-ужасната перспектива, гълъбчетата хич не се смущаваха. Едва настанил се, едва накачил костюмите си в гардероба ми, Гастон се впуска в american life със съпругата ми, Ню Йорк by night, джаз клубове, Зигфрид Фолис, изложби, пълна културна програма. Е, признавам, не съм ги хващал никога на местопрестъплението по онова време, но това не доказва нищо!

И тъй като работата е единственото бягство в моменти на изпитание, реших отново да се потопя в творчеството си, да дам логично продължение на моето Селиново вдъхновение. След Смърт на кредит I се готвех да разкажа на достойните жители на тази планета новите приключения на Фердинан Бардаблум, почерпани от книгата, която трябваше да носи заглавието Пътешествие до края на нощта. Ето че проследяваме постъпването му в армията, ужасът от преживяната Първа световна война, раняването му в битката при Ипр, пребиваването му в Африка, а после в Ню Йорк, завръщането му във Франция, където работи като лекар. Дарих читателя с покъртителна картина на военната лудост, завинаги го отвратих от страстта да се убива, завинаги!

Изпитах живо удоволствие да преписвам всяка дума, всяко изречение, да измина отново пътешествието на Фердинан. Какво заглавие да избера за книгата си? Смърт на кредит II чисто и просто, трилогията Бардаблум не биваше да страда заради имитацията, заради заглавие — истински капан за наивници, идеята за опуси ми харесва, Смърт на кредит I, Смърт на кредит II, III и така нататък, напомня ми за плочите на Лед Цепелин, от времето когато слушах хардрок.

Незабавно поверих първите страници от новия си текст на Айлин и Гастон, за да ги поукротя. Можете да сте сигурни, че ефектът беше опустошителен, като след атомна бомба! Гастон изгълта първите триста страници за една нощ; що се отнася до Айлин, същата работа, четеше като хипнотизирана, замаяна! Намираха текста за невероятен, поразителен, отвъд човешките възможности! „Това е може би най-убедителният ви текст — ми каза Гастон. — Посвещаваме се на професията издател, за да имаме привилегията да четем понякога такива чудеса…“ Айлин не остана по-назад с хвалебствията, изглеждаше горда и облекчена от моята гражданска позиция по световните проблеми. В крайна сметка, може би не бях насмешливият наблюдател, за когото си въобразяваше, че се е омъжила, Създателят и мен бе дарил със сърце и съвест, слава Богу! Това етико-литературно развитие ми позволи да възвърна престижа си пред съпругата си и да отклоня за известно време заплахата Галимар (заплаха, която избледня, още повече, че той трябваше да урежда някои вътрешни напрежения, появили се в трупата на Вийо-Коломбие).

След шестмесечен престой на американска земя Гастон се върна обратно във Франция. Заплахата бе временно отклонена и в семейството се възцари спокойствие, върнах се към обичайния си начин на живот, запълнен с разходки из града и сеанси по Селиново писане. С Айлин сякаш карахме втори меден месец, сравним с това, което бяхме преживяли през първите месеци в Дъблин. Давах й да чете главите на моя текст, щом ги препишех, и се възползвах по най-отвратителен начин, затваряйки очите си за нейната изневяра. Как ли съм изглеждал по онова време? Косопадът, с който бях орисан от съдбата от доста време, беше достигнал критичната си точка — фронтовата линия (простете за играта на думи) бе отстъпила под натиска на годините, принуждавайки ме да потърся радикално и окончателно решение. Възползвах се от отсъствието на Айлин, която беше заминала за една седмица в някакъв щат на юг с хуманитарна цел, за да отида при един стар еврейски бръснар в Бруклин. Исках да разполагам с няколко дни, за да свикна, да си подготвя репликите, да предвидя коментарите. Спомням си как се прибирах към къщи, преминавайки по моста на Бруклин, докато топлото пролетно слънце огряваше града, който ме беше приел, град, който щях още да възхвалявам в книгите си. Спомням си морския вятър, който направо докосваше главата ми, по която вече нямаше нито един агонизиращ косъм, нито един жалък кичур, който печално да се поклаща, бях свободен, лек, в пряко съприкосновение със света, който усещах с мислите, с кожата си. Свих към Чайнатаун, обикалях по уличките, — за малко да се изгубя — влязох в малък квартален ресторант. Опитах няколко порции пиле шоп-суе, седнал до група старци, които играеха на маджонг. Чувствах се удивително добре, като никога свободен, като един западен Буда, заблудил се на азиатска земя. Искате ли да ви опиша точно как изглеждаше моята особа през тази прекрасна 1918 г.? За съжаление не мога да ви покажа снимка (тези, които са публикувани на задната корица на книгите ми, са подвеждащи, не им вярвайте). Най-правдоподобният образ на Алберт Айнщин към шейсетгодишна възраст е този, който колегата ми Владимир Набоков възпроизвежда в чудесния си роман Пнин (1953). Засякохме се в Берлин, през 1922 г., където бях отишъл да се срещна с преводача^[7] на немското издание на Одисей. Прекарахме най-много два часа заедно — едни от най-мъчителните часове в живота ми, убеден съм, че тайната ми за времето бе разбудена още на първата секунда. Освен с талант този тип беше надарен с опасна, ликуваща интелигентност, не му убягваше нищо, не и дребните комбини на Айнщин. Не каза нищо на края на срещата ни, но мълчанието му бе по-красноречиво от десет изявления за пресата. Единствената следа от тази среща е останала в описанието на един от героите му, досущ като излязъл от майчината утроба, чийто приключения разказва тридесет години след нашата среща. Чуйте и отсъдете сами: Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешката липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от каша) и крехки наглед, почти женски ходила^[8]. Харесва ми „внушителен торс“; по-малко ми допада „маймунска горна устна“? (нали трябваше да си отмъсти и да ме уязви с нещо, човешко е). Ние, плешивите, имаме предимството да виждаме как външният ни вид се променя, следваме като змия, която постоянно сменя кожата си, извивките на черепната ни кутия, всеки ден един различен Айнщин.