Фабрис Лардро
Безвремие (2)

II

Щом настъпи мигът за избор, веднага се открои една фигура. Той. Джеймс. Джеймс Джойс. Изобретателят на модерната литература. Творчество катаклизъм, като това на Айнщайн, работа, която разграничаваше едно „преди“ и едно „след“ и която просваше всички на земята! Информация, детайли? Никога ли не сте чували за него? И Мама не е чувала, успокойте се, тя се кълнеше само в германците, в краен случай в австрийците, швейцарците като последна надежда (които тя очевидно не беше чела). Джойс се продава по-слабо от Библията и трябва да признаем, че се оказва по-труден за четене, отколкото госпожа Агата Кристи, което само по себе си не е гаранция, признавам. Дължа ви значи няколко сведения.

Джеймс Джойс (1882–1941) е автор на една книга, която промени представата за литература и се развива в Дъблин, говоря за Одисей. За да не позволя на страстта да ме води, ще възпроизведа думите на един известен колега, Владимир Набоков, който прекрасно е представил тази книга в своите лекции по Литература. Твой ред е, Владимир… Одисей е дебела книга, съдържаща над двеста и шейсет хиляди думи; една богата книга, чийто речник възлиза на около трийсет хиляди думи. (…) Той (Одисей) описва един-единствен ден, 16 юни 1904 г., един четвъртък, един-единствен ден в живота на определен брой герои, чиито пътища се преплитат или разделят, които се придвижват пеша или на кон, говорят, мечтаят, пият и преминават през известен брой психологически и философски премеждия, незначителни или съществени, през този единствен ден и в първите часове на следващата сутрин. Защо Джойс избира точно този ден? Защото в този ден Джойс се запознава с бъдещата си жена, Нора Барнакъл. Владимир преценява, че този детайл е незначителен: ще се убедите, че той наистина е от значение, но ще видим после, ще видим после. Какъв е сюжетът на Одисей? Блум — фамилното име на главния герой — и съдбата. На сто процента съм съгласен с теб, Владимир, няма какво да се каже.

Бих искал да знам защо критиците са толкова въодушевени по отношение на 16 юни, тъй като в последна сметка истинската среща се е състояла шест дни по-рано, на 10 юни, в самия център на Дъблин, на Насау Стрийт. Разбира се, влюбените се целунали за пръв път на 16-и и дори са стигнали малко по-далеч, ако вярвам на биографите, но трябва ли да изпадаме в екстаз всеки път когато два хранопровода влязат в контакт? В крайна сметка това е само едно логично продължение при бозайника, разменени слюнки, навлажнени и отъркани лигавици, чиито възпроизводителни последици се описват в учебниците по биология. Първият поглед, мигът, в който двете действащи лица са се срещнали, ми се струваше по-интересен. Тутакси реших да потегля, исках да присъствам на този разрив с XIX в., да опозная човека, който щеше да срине всички в прахта, той нямаше изгубено време, което да търси^[1], той ви качва на влака на живота, мигът, съзнанието протича пред очите ви без сладкиш, нито мадлена. Истински двигател!

* * *

Хубав пролетен следобед, слънчев. Морски бриз, приемлива температура, безоблачно небе. Пристигането ми в Дъблин мина добре, с изключение на една силна умора, вероятно причинена от пътуването, тялото ми посърваше като скелет, изтощен от съпротивата на вятъра. Бях склонил да положа известно старание по отношение на облеклото си, като за случая се бях издокарал в хубав черен костюм и бомбе каквито се носеха в началото на века. Трябва да призная, че не се чувствах много удобно в това облекло, когато преминах по О’Конъл Бридж, където бях слязъл; напредвах с мъка по тротоара, срещах жени с омбрели, хлапета с каскетчета, хванали за ръка родителите си. Потоците хора, пълчищата от велосипедисти, амбулантните търговци се тълпяха около мен като звучна маса. От всичко това ми се завиваше свят. Без малко да ме сгази трамвай на ъгъла на Темпъл Бар, наподобяващ двуетажна кола за превозване на добитък, отрупана с реклами, от която изплуваха единствено шапки с всякакви размери, форми, тресящи се като желе. Продължих пътя си и видях Тринити Колидж. Часовникът над главната врата показваше два часа следобед: трябваше да действам бързо, скоро геният щеше да заприказва своята любима. Едва няколко минути и…

Една известна снимка, направена през юни 1904 г. на ъгъла на Насау Стрийт и Графтън Стрийт, се намира във всички учебници. На нея се виждат хора, облечени в тъмни дрехи, разхождащи се под табелите на магазините. Докато регулировчик управлява уличното движение, велосипедист с каскет напредва по паветата; жена със затруднена походка гледа втренчено в обектива, придружава момиченце (на което, извън обхвата на обектива, малко след това ще удари гръмка плесница). В средата на снимката — трамвай, чиято рекламна табела хвали качествата на Нивз фуд. Някои тълкуватели са писали по повод на тази снимка, че вероятно на нея може да се разпознае Джеймс Джойс в самия миг на скъпоценната среща: нищо подобно. Празни приказки. Ако се вгледате добре, ще ме видите в гръб, най-вляво на картината, вървя покрай оградата на Тринити Колидж. Избрал съм си място за наблюдение и се взирам много внимателно.

КЛАКСОНЪТ НА ВЕЛОСИПЕДА: Звън-звън!

ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ: О, извинете ме…

МЛАДЕЖЪТ: Внимавайте, де!

МОМИЧЕНЦЕТО: Първо на първо, дори не ме заболя, ако си мислиш, че ме е страх от теб…

БАБИШКЕРАТА: Ще видиш вкъщи. Когато майка ти разбере, няма да се правиш на много хитра!

ТРОТОАРА: (обръщайки се към момиченцето): Хайде… давай… разкарай тази дърта вещица! (обръщайки се към Айнщин): Внимавай, Алберт! Виж! Той току-що пристигна, там, от дясната ти страна!

ТРАМВАЯТ: Вааааааааарррррррдддддддддааааааа!!!

Минава, настъпва временен хаос, чакам. Полезрението ми се възстанови и го забелязах да слиза по Съфолк Стрийт, малка перпендикулярна улица, по която напредва стройният му силует, високо е животното, върви твърде изправен (високомерен?), носи черен костюм и прословутата моряшка фуражка, описана във всички книги. След двадесет секунди ще премине в действие, ще пресече улицата, ще насочи сините си очи към един съблазнителен силует, ще я заприказва. Напуснах наблюдателницата си, направих крачка напред, какво решение бихте взели на мое място? Кажете ми. Исках да заема най-хубавото място, за да наблюдавам работата на твореца, датата и съдържанието на една от най-великите книги в историята щяха да се решат пред очите ми, все пак нямаше да пропусна това!

Кракът ми, съприкосновението на крака ми с тялото й, единственият елемент, който може да обясни падането, фаталното привличане, което я поваля на земята.

— Ама къде гледате!

Наведох се и видях една много красива жена, просната на тротоара. Нора Барнакъл. Нисичкият Айнщин остава вцепенен.

— Хей! На вас говоря! Още дълго ли ще ме съзерцавате така? Поне ми помогнете!

Гледаше ме право в очите, втренчено, не знаех къде да се дяна. Подадох й ръка и я изправих.

— Бихте ли събрали вещите ми? — ме помоли тя, докато тупаше дрехите си с опакото на ръката си. Клекнах, вдигнах една малка черна шапчица, почти прозрачна, възхитителен малък предмет, ухаещ на парфюм, и дамска чантичка, чието съдържание се разпръсна на платното, щом я хванах за дръжката. Каручка, теглена от кон, едва не ни отнесе и зави рязко, като изхвърли пътьом едно недобре закрепено буре. От превозното средство бликна миризлива течност с цвят на кехлибар, която изцапа официалното ми облекло, Айнщин приемаше Светото ирландско миропомазване, пенливо и подправено с хмел!

— Вие сте шампион! Истински цирков феномен!

Докато се навеждах отново, за да събера вещите й, забелязах младежа с моряшката фуражка, който сменяше посоката, поемаше надясно и тръгваше спокойно по Графтън Стрийт, голямата търговска артерия, която го отклоняваше завинаги от Нора. Гледах го как изчезва, излиза от сцената.

— Ще ми ги върнете ли, или ще ги запазите за спомен? Гласът й беше плътен, звучен и произнасяше отчетливо всяка една от думите й, като им придаваше голяма чувственост. Господи, колко беше красива! Загоряла кожа, бликаща от жизненост, устни, създадени, за да целуват! При удара косите й се бяха разпилели, прословутите яркочервени коси, споменавани от историците, които придаваха завършен вид на картината.

— Ням ли сте, или съвсем пиян? Знаете ли, обикновено когато човек се обръща към жена, се опитва да не я запрати в калта и поне малко да си поприказва с нея… А вижте пък сега, каза тя, оглеждайки дрехите си, цялата съм оцапана, чорапите ми са пуснали бримки… Щом не говорите, поне носете това и ме придружете до края на улицата: работя на триста метра оттук, в един малък хотел на Лейнстър Стрийт. Там имам винаги дрехи за преобличане. Хайде… елате.

Тръгнахме обратно по Насау Стрийт, вървяхме покрай оградата на Тринити Колидж. Въздухът беше мек, благ; беше почти успокоително да кръстосваш града с нея — жена с пъргава походка, изпълнена с увереност, която беше покорила Дъблин. Усещаше се, че си е у дома тук, по тези улици, тротоари, тези тухлени сгради, огряни от пролетното слънце, което успяваше дори да открои няколкото цвята по тях (казах ясно „няколко“, да не преувеличаваме). Сега пред мен се разкриваше перспективата на Клеър Стрийт, където е живял някой си Самюъл Бекет, но това е друга история, ще видим после, ще видим после. Тя вървеше с високо вдигната глава и полюшваше ръце, изразяваше се енергично, с мощни словесни изблици, които ми беше трудно да разшифровам. Английският никога не е бил силата ми, разбирате ли: в своето благоговение към Айнщайн Мама беше дала предимство на германската култура за сметка на всяка друга, презираща идиома на Чърчил, който смяташе, че е бил продаден на безценица на чичо Сам. Следователно отговарях едносрично, придавайки завършен вид на образа си на безобиден кретен, какъвто изглеждах още от първия миг в очите на това блестящо създание. Твърдях, че съм френски турист, дошъл за няколко седмици в Ирландия. „О! Франция, отговори тя, така ми се иска да се кача на кораб за Европа… Да мина през Париж, а после да сляза към Швейцария, Италия… Уили винаги говореше за континента, но не бе в състояние да ме заведе там…“ „Уили?“ — попитах аз. „Срещнах го на моста на Галуей преди година… За щастие беше малко по-сръчен от вас, иначе щеше да ме хвърли с дрехите в Кориб! Учудващо е за един французин да се държи така непохватно с жените…“

Вече пристигахме в околностите на Финс Хотел. Малко по-далеч се виждаха градините на Мериън Скуеър, силуетите на дърветата, чийто зелен цвят изглеждаше изкуствен, сякаш набързо оцветен на кинолентата на стар филм и стоеше величествено заобиколен от тухлен свят. „Ще почакате ли малко да се преоблека?“ Бяхме пред двуетажна или триетажна сграда, по-скоро тясна, долепена до парка на Тринити Колидж. Тя се втурна във фоайето, но се върна почти веднага отново при мен. „Не ми казахте името си, Господин Непохватко?“ „Леополд, отговорих, Леополд Блум…“ „До след малко, Леополд!“ Ето че тръгна, вероятно към малката си стая, разположена на тавана, с изглед към Тринити. Сеансът на събличане, на който се отдаваше в този момент, сладострастното тяло, което излагаше на тишината в мансардата, всичко това ме караше да се обливам в студена пот; ходех напред-назад по тротоара, нескопосано облечен като сводник, който чака своята проститутка, странен тип, напрегнат, тръпнещ, питащ се дали минувачите забелязват ерекцията, която бясно напира под твърде тесния панталон. Казвах си, че тя никога няма да слезе, тя вероятно те наблюдава тайно и чака търпеливо да си тръгнеш. Но не, ето че се връща, още по-красива отпреди, с дяволито изражение на устните. Носи вестник под мишница. Добре, Алберт, не мечтай! Не започвай да се палиш безсмислено! Най-налудничавите и най-дръзки мисли се блъскаха като обезумели частици в стените на мозъчната ми кора, тя просто се върна, за да ти благодари (за какво ли впрочем?), тя просто ще се ръкува с теб и ще продължи да следва своя живот, който ти вече достатъчно смути. Ето че отваря вестника — Морнинг Лидър — и ми го подава. „Видяхте ли какво се е случило вчера в Антверп? Спиртна лампа избухнала във фризьорски салон и обезобразила две млади жени! Какъв ужас! Още по-опасно, отколкото да се разхождаш по Насау Стрийт…“ И без никакъв преход попита: „Не ми казахте какво правите в Дъблин?“ „О, подготвям нещо като роман“, отвърнах аз. „Виж ти. Интелектуалец! (Мълчание). Още дълго ли ще останете тук?“ „Не знам още…“ „Ако ми обещаете да не ме бутате под трамвая, може да опитаме да се видим отново? Как мислите?“

Казах да, без да мисля, тя ми определи среща на 14-и на ъгъла на Мериън Скуеър, на две крачки оттук, пред къщата на сър Уилям Уайлд. После потъва отново във фоайето, изчезва. Среща с Нора Барнакъл! Това изречение като мозъчен копи-пейст се въртя в съзнанието ми доста дълго. Малко по-късно, седнал на пейка в Мериън Скуеър, си поставих за задача да разбера.

Това бяха само мечти (холестеролът предизвикваше халюцинации).

Тя се подиграваше с мен, подготвяше гаден номер.

Определяше ми тази среща в знак на приятелство.

Беше късогледа, беше заблудена от някакъв измамен чар.

Черният ми костюм скриваше коремчето ми, оформяше мускулатура на жребец и озаряваше лицето ми, чиято плешивост беше скрита под бомбето.

Моето мълчание ми придаваше тайнствен и непроницаем вид, към който се добавяше екзотично звучащият ми континентален акцент.

Трябва да съм останал известно време на пейката; бях на седмото небе; надървях се спокойно. Край мен витаеха еротични образи, силфиди, субретки и тайландки масажистки изскачаха от храстите, подскачаха на клоните на дърветата. С налудничаво усърдие, с необяснимата лудост на моята превъзбуда, организирах върху моравата куклен театър, в който всички жени се казваха Нора и приемаха, какво говоря, изискваха да ги ухажвам! Моментно прегрешение. Нека ми бъде простено.

Виденията постепенно избледняха, димната завеса, която ме обграждаше, се разпръсна и ми дойде на гости госпожа Вина. Даваш ли си сметка какво направи, Алберт! Развали семейството, размирник на времето! О, тя винаги намира точните думи, тази доблестна Дама, тя разпалва огньовете на ада, пече ви на шиша на вечността. Този път няма да се поддадете! Да, ама не, още веднъж, миличкият ми Алберт! Ставаш, напускаш парка, където твоето либидо се бе сгушило порочно; ето те пред Финс Хотел, готов да разкрие тайната на Дулцинеята, това е грешка, недоразумение, аз не съм човекът, за когото ме мислите, хиляди извинения! Но ти не спираш. Намираш, че ставаш смешен. Изкачваш се по Насау Стрийт и поемаш по Графтън Стрийт: с малко късмет ще срещнеш Джойс. „Току-що се размина с жената на живота ти, ще му обясниш, но аз още мога да оправя нещата, следвай ме, Джеймс, сигурен съм, че тя ще ти хареса…“ Тълпата е станала по-гъста, децибелите на шума са се увеличили, чувстваш, че минувачите са безразлични и все пак готови да се нахвърлят върху теб, сякаш знаеха какво бе сторил преди малко, ирландската им душа, досущ келтската им гордост, е накърнена при мисълта, че някакъв си сополанко като теб е дошъл да разсипе един герой. Ти се взираш, оглеждаш се около теб, забелязваш само витрините на магазините, чиито сенници са спуснати, за да предпазят нежната кожа от капризното слънце. В мъгливата далечина ти различаваш плющящо американско знаме като призив за емиграция. Лица, множество лица, но нито една позната физиономия. Вървиш по пътя си. Дървета… Ето те на ъгъла на Сейнт Стивънс Грийн. Влизаш през северния вход и вървиш покрай езерото. Нащрек си: може би бъдещият гений е на брега и си кове друга съдба с някоя разхождаща се дама. Не го откриваш, започва да ти писва. След всичко това… Но продължаваш напред, госпожа Вина те хваща за ръката и те извежда извън парка. Пусни ме, чу ли, остави ме на мира! Тя ти досажда, но ти успяваш да се отскубнеш от нейното влияние. Вървиш, малко наслуки, спускаш се на юг. Наляга те умора, а новите ти обувки, прекалено големи, са ти направили пришки; ходиш странно, кожата на чепиците ти скърца, простенваш на всяка крачка. Бъдещ мъченик.

Ти пое напосоки, зави наляво, надясно, загуби се, върна се в изходната си точка, имаше ужасен и съсипан вид. На ъгъла на една малка уличка ти се прииска да спреш в една кръчма, Райънс, но си спомни, че нямаш пукната пара в себе си. Няма как да пийнеш нещо. Облегна се на витрината на заведението, за да си починеш. Плъзна поглед по мръсната тухлена стена на една сграда и вдигна очи към табелка, на която пишеше: „Камдън Роу“; запита се как си могъл да стигнеш дотук… Вонеше на бира, редките ти коси бяха залепнали от потта, подгъвът на панталона ти, ухаещ на портър^[2], се беше разшил и висеше. За да прогониш умората, ти събу обувките си и дълго масажира краката си, през чиито скъсани чорапи се виждаха пръстите.

Сигурно си изглеждал доста зле, защото при вида ти един човек те погледна състрадателно и те взе със себе си. „Елате с мен, елате, ще видите…“ Кварталът не беше лъскав. На шосето се виждаше скупчена тълпа. Главите бяха благоговейно обърнати към двуетажна сграда, чисто нова, на чийто вход стоеше група много елегантни мъже и жени. Единият от тях държеше лист в ръка и изглежда произнасяше реч. „Това е Лордът Лейтенант“ ти обърна внимание твоя спътник, който също ти натрапваше някаква своя дълга реч, от която ти разбираше само откъслечни думи. Схващаше само думите „протестанти“, „откриване“ и „приют“ (или „болница“). Направиха ти знак да минеш напред. Опита да се измъкнеш, но твоят доблестен самарянин те хвана за ръка и те поведе към естрадата, където се бяха настанили официалните лица. „Елате, елате, ще ви представя на Доктор Пикок…“ Колко гордо беше говедото! То сияеше от християнска радост, или по-скоро протестантска, и те водеше на два метра от прословутия Лорд Лейтенант, на когото бяха връчили сребърни ключове. Ето, болницата беше открита! Обзе те страх, когато отекнаха думите „rest for the dying“^[3]. Нямаше нужда да си двуезичен, за да разбереш ситуацията! Трябваше да се разкараш, екзалтираният човек те беше взел за някакъв просяк, неизлечимо болен или кой знае какъв окаяник! Очевидно разчиташе на теб, за да постави началото на своята медицина, отнасяща се до края на живота, на своеобразната си морга под открито небе! Тази вечер щеше да спиш в този хотел от отвъдното, където старците идват да храчат, пърдят, повръщат, хриптят и после да се споминат. Ужас! Видя се затворник в този тухлен ад. С последен порив на енергия се отскубна от доброжелателното покровителство на твоя спътник, разцепи тълпата и офейка. Вече си на другия край на улицата… Беше загубил бомбето си в битката, но беше невредим. Нима умората от твоите пътешествия във времето беше толкова силна? До такава степен изписана на лицето ти? Полази те тръпка на притеснение. Напусна квартала и се върна в центъра на града. Бреговете на Лифи, където повяваше ободрителен бриз, ти вдъхнаха спокойствие. Ще продължиш ли изследванията си? Ще отидеш ли на улица Шелбърн Роуд, номер 60, където Джойс притежаваше стая? Ще му кажеш ли открай докрай какви глупости си насвършил? Какъв е смисълът? По-добре беше да се прибереш. Ти наистина беше изтощен, не искаше да рискуваш да прекараш нощта навън.