Фабрис Лардро
Безвремие (10)

X

С Бернар нямаше да спрем насред пътя. След триумфален пробив в предградията на Лондон, тесни улички, съмнителни антиквари, мека светлина, където призракът на Офелия се появява в мъглата, трябваше да запазим темпото — с равномерно дишане, да посръгаме господин Хронос, за да вървим напред/назад, както дойде. Тъй като Фердин вече беше дал най-доброто от себе си, трябваше да проуча друго находище, трябваше да предложа нещо свежо на моя нов и ентусиазиран издател. В главата си бях направил отдавна своя избор и той се падна на Самюъл Бекет, ненатраплив гений, за когото трябва да ви дам няколко сведения.

Ирландец по рождение, също като Джеймс Джойс, от когото е силно повлиян в началото на кариерата си, Самюъл Бекет (1906–1989) представлява за много хора фигурата на писателя, в пълния смисъл на думата, сериозен и талантлив мъж, възхваляван от специалистите и оценен с най-високите отличия (Нобелова награда за 1969, държа да отбележа). Добавете към това и безупречната му ангажираност, винаги от правилната страна, антиколониална-съпротива-и-антижелязназавеса, и ще получите съвършения представител на писателското съсловие. Ако непрекъснато се клонира, това ще осигури надеждно потомство на артистичното човечество. Да се възпроизведе или по-скоро да се съхрани духът на творчеството му, от грандиозно по-грандиозно, нямаше да навреди на дребните производители на френски думи. Защото Самюъл е французин със сърцето си, с тялото си, с езика си. След като написва няколко хубави творби като Мърфи (1938) на майчиния си език, ирландец, Самюъл не само като Джойс напуска родния си остров, с което предизвиква отечествено-матриархално разочарование, приемайки естествено, че английският език, наложен със сила, е „наистина“ майчиния език на един ирландец, та както ви казвах, след всичко това, и без да забравям келтската нотка, се появява едно ясно изразено латинодантевско вдъхновение (в това има нещо италианско), нашият човек намира убежище в местното наречие на своята приемствена страна, в езика на Волтер: стана ли ви ясно? Следите ли мисълта ми? Та значи в този езиков пристан Самюъл след Втората световна война написва и публикува своите основни шедьоври, преди да ги преведе сам на езика на Шекспир. Трилогията Молой (1951), Малоун умира (същата година), Неназовимото (1953). Знам много добре какво очаквате, ще ми говорите за Годо, Краят на играта. Ами да, истина е, признавам, Самюъл е писал също и пиеси, с които е станал известен, и което е още по-интересно, тези произведения са му донесли добри продажби след смъртта му, тъй като учителите по литература често ги включвали в учебните програми. Няма да се спирам подробно, тъй като вече всички знаят колко ценя театъра. Но не съм тук, за да ви описвам настроенията си, да се върнем на творчеството. С какво толкова ни очарова? Представете си, веднъж грях не е грях, един наистина странен предмет, предмет, чиято привидна простота, а не неговата сложност, ви обърква напълно. След Самюъл, здраве му кажи, не съществуват вече никакви ориентири, край с долнопробните комбини стари-шегички-анекдоти, приберете си ги. Трябва да се признае, в началото човек е съвсем объркан; читателят, изправен пред остатъците от разпадащия се наратив, се опитва да намери познатото, опипва, роптае нетърпеливо (понякога дори у субекти, неуспели да хапнат или да пийнат кафе, или пък на които им липсват витамини, се проявяват силни прозявания, чак ще им се откачат челюстите). Но литературният любител бързо се окопитва и у него надделяват учудването, а после ликуването, а после възторженото удоволствие, едно неизмеримо удоволствие, заради които на Самюъл се въздава вечна признателност. Джеймс построи един сложен часовников механизъм, разклати обикновеното съзнание; Фердин взриви изреченията и изведе думите на улицата; докато Самюъл ви отвежда в пространството, във всички значения на думата, разполага с пространство, плава в пространството, отваря нови пространства, той убива литературата, създавайки единствената смислена фикция, или по-скоро научната-фантастика на оцеляващото. Самюъл проучва всичките измерения на това прословуто, митично, живо същество, безизходност-любов-до-смърт-надежда-очакване, поема към него, въоръжен с онзи смях, който се изтръгва в момент на дълбоко отчаяние, несполучлива вотивна плочка, убеден, че няма да предизвика ефект. Публикувайки Бекет тридесет години по-рано, най-сетне се превръщах в автор на научна фантастика, достигах до бленуваната галактика. Добре де, истина е, че нямаше бленувания привкус, не се разхождаха никакви джедаи, никакви роботи, никакви лазери, но беше налице истинското, единствено, уникално усещане за другаде: вътре в себе си — да признаем, не е много ясно. Да продължим все пак.

Периодът от творчеството на Алберт Айнщин, определян от лицензираните критици като „роман на абсурда“, започна на 23 февруари 1924 с публикуването в издателство Грасе на един кратък и смешен роман, озаглавен Мерсие и Камие. Преосмислен от Бъстър Кийтън, този колоездачен Бувар и Пекюше поставя, или по-скоро изкарва от сцената двама мъже, които обикалят каре от сгради с колело, романът беше само началото, просто пробен галоп преди сериозните неща (трябва винаги да се загрееш, преди да прескачаш препятствия, знам го от моя спортен опит!). Все пак този текст, първият, който Самюъл написа на френски, наистина ми беше присърце. Текстът се прие със симпатия, като се заговори за „вероятен обрат след яростта и силата на предишните текстове“ в романовата продукция на вашия уважаван разказвач. И така явлението се отбеляза в очакване на великата творба, която ще утвърди новото въображение (а нима въображението има друго призвание освен да бъде ново, както и да е). Утвърждаването дойде още на следващата година с Молой, който вдигна много шум и хората заговориха за мен. Сега целият свят се възхищаваше от творческата ми сила, упорството ми да „търся нови литературни форми“. Няколко мрачни критици все още изказваха съжаление, този път за „провокиращия и циничен нихилизъм“, волята да се „разруши персонажа, следователно човека“. Да не би да мислите сериозно, че човекът се нуждае от книгите на Айнщин, за да води безнравствен живот? Хайде, хайде. Представил съм лудите години като моментно удоволствие, за да не обидя никого, но ми се иска да ви напомня две-три дребни неща. Откакто се разведох и смених издателя си, Европа ликуваше: Сталин беше надминал Ленин (решил да засили гоненията), Хитлер се беше опитал да направи преврат и се беше озовал в затвора (скоро щеше да напредне), след поход към Рим Мусолини образува министерство (и той много бързо щеше да надмине себе си). Нямаше повод за тържество, уверявам ви, но това не беше достатъчно, никога нямаше да бъде достатъчно, колкото и да не се харесва на някои, да ме накара да постъпя в армията. Хайде да се върнем сега към книгите, ако позволите. В това отношение стигаше само да почерпя от извора, тоест от куфара, от който не се отделях — вълшебен говорещ барабан с изпъната кожа и бъбрив език, единственият ми, уникален багаж, към който Арпагон Айнщин се отнасяше с бащинско внимание, в това отношение ви казвах, никакъв проблем, навеждаш се и обираш повърхността на думите. И така през 1925 г. публикувах Молой, събитие, което намери признание в литературните среди, асоциална епопея на един сакат с патерици, беззъб, който смуче камъчета, сгазва едно куче (любимият ми епизод, не мога да понасям тези животни), достоверна хроника на едно напразно търсене, картина на разпадането (което не може да се рециклира, да уточня). За пореден път успехът не ми изневери.

Какво промени този успех в живота ми и първо какъв беше животът ми, животът на Алберт Айнщин по онова време? Творчеството ми беше преведено на седемнадесет езика (и то доходни) и ми позволи да напусна скромното си жилище на улица Жакоб, за да се настаня в удобен, просторен апартамент в шести район (няма да ви дам адреса, защото се страхувам от неуместни посещения). Именно там ползвах, макар и думата полза да е силна, като се има предвид колко висока заплата плащах, но както и да е, ползвах услугите на домашна прислужница, Марта Мариен, около четиридесетте, разведена, със закръглени форми, която се занимаваше с домакинската работа, приготвяше ми храна и на два пъти прие, след като набързо я разсъблякох, да се съвокупи с мен на скърцащия под в салона, ох, господин Айнщин, дали е съвсем разумно това, което правим? Та казвах ви, че там живееше вашият почитаем разказвач. За кабинет ми служеше малка стаичка, която гледаше към двор, където гукаха гълъби, сношаваха се и/или се изхождаха. Хората и животните поддържаха дистанцирани, но понякога агресивни отношения. В един летен ден една котка разкъса първата птица, а после, вероятно опиянена от победата, несъзнаваща законите на земното притегляне и с недостатъчна птича култура, изпусна втората птица и залитайки на ръба на улука, се размаза на земята. Едно зло не идва никога само, така че същия ден едно малко дете, на име Бастиан, издебнало краткото отсъствие на майка си и погълнало курешки на гълъб засъхнали на ръба на кухненския прозорец (прозорецът, от който няколко минути по-рано бяхме присъствали на падането на котката). Обезумелите викове на майката отекнаха във вътрешния двор, който никога не бе огряван от слънцето. Марта, която познаваше детето, защото няколко пъти го беше пазила, ме осведомяваше за състоянието му през цялата седмица: то не умря от страшната бактериологична зараза. Тази двойна драма все пак подтикна съкооператорите да вземат драконовски мерки срещу градските хвъркати, които бяха прогонени, а когато се налагаше, и изтребвани. Но да оставим намира гълъбите и да се върнем на мен. Животът ми, тъй като за това иде реч, беше много скучен и самотен, затова приемах да изнасям лекции, а това ми позволяваше да пътувам удобно и почти без пари. Вече си бях създал репутация и споменаваха името ми за Нобелова награда. Моите литературни странствания, признавам, бяха средство да се тъпча (край на джогинга/диетите) и като добавка, когато обстоятелствата го позволяваха, да прекарам нощта в леглото на някоя студентка, библиотекарка или културно аташе. Да бъдем честни, далеч бях от постиженията в миналото. Тялото ми, отново затлъстяло, обвивка с изнурено сърце, с мозък, страдащ от мигрени, и натежали, подпухнали крайници, вече не беше във форма. Страдах и от заболяване на простатата, жлеза с кодовото название аденом и трябваше да ставам по четиридесет пъти през нощта, за да пикая, да гледам всяка сутрин гадната си мутра в огледалото, да наблюдавам как по тялото ми поникват бели косми, най-вече по гърба, оправдаващи напълно маймунското сравнение на Набоков. Що се касае до секса, същата работа: трябваше да внимавам с вонящия си дъх, да смуча ментови бонбончета, жалъкжалък полов член, който ме огорчаваше преди всяка партия чукане, доста несигурна партия, която трябваше да се играе предпазливо, молех се органът да издържи на съприкосновението, да не ме направи за смях в решаващия момент и младата жена (надлежно платена или, което е още по-зле, опиянена от многото алкохол и голословните обещания на великия писател в едно парижко кафене) — младо създание, което не е нито влюбено, нито ме желае, как можете дори да си го помислите, да не разкрие жалката истина.

Мисля, ако приемате да ви споделя (човек има нужда да се отпусне от време на време, нали?), че бях научил малко неща през годините, не се бях успокоил, с наближаването на смъртта не ме беше споходила никаква Айнщинова мъдрост. Човек прекарва живота си в дискусии, общува, чете тонове книги, безкрайно размишлява, но всичко това е напразно, гротескно, никоя книга не ни научава наистина на нещо, никой учебник не ни подготвя да се противопоставим на болката, човекът е сам в скапаното си тяло, изоставен. Ох, знамзнам, плащах си последиците от тези пътувания във времето, шагреновата кожа се свиваше, опъваше се като износен килим, изтъркан до крайност от сезоните, но аз исках още, бях жаден за живот, за поклони, знаех си, че беше само тъжно-жалко-блудкаво-безсмислено повторение, чувствах го, но все пак имаше една телесна тръпка, нали разбирате, когато кръгът се затваря, съвършен кръг, железен адски кръг с прекалено съвършени рими, ужасно кино, което изморявасъсипвананасяудари, но отговорът е един и същ, думата също, още, не спирайте нищо, да продължим сякаш, да се преструваме, че, ощеоще, още.

И така през 1926 г. продължих с Малоун умира, после дойде ред на Неназовимото (1927), последната забележителна част от трилогията, с която си заслужих всеобщото уважение. I, II, III, IV, редях една след друга творбите, устремен към вечността, цяла Айнщинова библиотека! Заради мен да изсекат горите, с книгите ми да облицоват пространството, безкрайни рафтове, вече не мога да спра, дапубликувамдапубликувамдапубликувам! Ощеощеощеоще, Алберт и неговите хиляда славни години!

И наистина:

На днешното си заседание Шведската академия реши да ви връчи Нобеловата награда за литература с надеждата, че ще можете да се явите в Стокхолм на 11 декември, за да получите наградата лично от ръцете на Негово Величество. Добре дошъл, приемете моите най-искрени поздравления.

Така дълго очакваното признание дойде в благодатната хиляда деветстотин двадесет и осма, когато в Грасе се получи телеграма от постоянния секретар на Академията Нобел и Бернар ми я предаде. Бях победил с много малка разлика една мрачна норвежка конкурентка, Сингрид Ундсет, влизах в Историята! Самюъл, дискретен мъж, избягващ медийната шумотевица, беше отказал да отиде в Стокхолм, за да получи отличието. Аз не бях от такава класа.

На шейсет и девет години, въпреки тежкия грип, Алберт замина, за да получи от ръцете на монарха грамота и златен медал (без да забравяме of course^[1] и един чек с много нули). Няма какво да се спирам на това пътешествие в северната земя, пукаше се от студ, а официалната вечеря, на която се запознах с френския посланик в Швеция, беше убийствена. Както ви казах преди малко, лудите години завършиха с реч.