Фабрис Лардро
Безвремие (11)

XI

Намирам се в стаята на майка ми. Сега аз живея там (временно, разбира се). Спя в леглото й — то е толкова широко. Тялото на Мама (защото знам, спомням си смъртта й, как я заровиха, тъжното погребение, което съпътстваше това трагично събитие), се е отпечатало в дебелия дюшек, където, ако се вземе точен отпечатък, при условие че човек е педантичен и се старае, какъвто аз не съм, най-вече в този момент, би могъл да очертае майчиния силует, пищните й форми, косите й, които се открояваха като черна бездна на белите чаршафи. Сам ли съм тук? Не, разбира се, че не, леглото на сина ми, което взех от една съседка, се намира до мен. Той непрекъснато иска нещо, знае само да иска, на всеки три часа се обажда, истински стенен часовник! Легнал от страната на майка ми, приел контурите й, които ме обгръщат като матрица, имам чувството, че гледам детето с очите на Мама.

Не знам как дойдох дотук, или по-скоро знам прекалено добре, превозното средство е малко специално, може да се каже нетипично-неуместно, но ужасно ефикасно, изключително ефикасно (ако сме съгласни да му простим някои временни слабости). Въпросът в момента не е как да се излезе от това, въпреки че скоро и той ще изникне (дори да ми се струва, че вече е непоправимо късно), въпросът е по-скоро това да се разбере. Тъй като в тази област имам малко или прекалено много опит, няма да поема никакъв риск и ще възприема тактиката на Малечко Палечко: ако сте изгубили пътя, върнете се отново по него, съберете камъчетата и започнете отначало. Очертават се две картини. Първо, красива къща в стил Тюдор, разположена в богаташкото предградие на една столица в Западна Европа. С многобройни прозорци, на три нива, домът е построен по средата на имение, разположено на ъгъла на два прави булеварда. Наблюдавайте внимателно един от тези два булеварда — по него бавно, но сигурно, напредва безшумно един персонаж. Върви по протежение на живите плетове, зад които се крият от погледите големите вили. Понякога спира, за да си поеме дъх. С дясната ръка се подпира на оградата, а с лявата, с отегчен вид, но доста настървено, се чеше трескаво по голото теме, лъснало на лунната светлина. Нали разбирате, тази информация е важна, нощ е, красивото звездно небе — наистина страхотно, съвършена пролетна картина — обгръща декора с усещане за свежест и лекота. Въпреки това походката на нашия герой не е пъргава, имаме чувството, че не добре сглобената марионетка, която напредва в американската нощ, е понесла на плещите си (при това масивни, трябва да отбележим) всичките беди на света. Ето го пред входа на една къща — с помощта на ръждясало фенерче, което трябва да чукне няколко пъти, за да се появи сноп бледа светлина, проверява номера, изписан на бронзова плочка, окачена на колона. Поглед надясно, поглед наляво, невероятно е как човек бързо може да започне да си играе на крадец, без да се колебае, се изкатерва по живия плет. Приземявайки се върху моравата, спира, за да избърше с опакото на ръката паяжините, които са се закачили по дрехите му, и многократно, проклинайки Сътворението — шибани насекоми, наистина отвратителни, изплюва малките мушици, с които се е налапал. И така, един човек, нахъсен срещу себеподобните си и снабден с шперц, стига до входната врата и съзнателно разбива ключалката. Ето че прониква във вестибюла, където, след като още веднъж се опитва да запали неподатливото осветление — ще видиш, че ще ме изостави този скапан фенер, — се възхищава на една красива камина, облицована с дърворезба. Виж ги ти, от нищо не се лишават! Сега отива в гостната, където ухае на цветя, и се запътва към горния етаж. Целта на посещението му, да кажем по-скоро на мисията му — до такава степен се чувства натоварен със задача, въпрос на живот и смърт, това е! — нито повече нито по-малко, та както казахме, целта на този набег се намира на тавана. Напредва безшумно, такатака. Спира за малко на първата площадка, като за няколко мига сдържа дъха си, дебнейки за най-малкото движение, за най-незначителното трепване на въздуха, после продължава. Невралгичната точка на делото е вече в полезрението му. Неканеният гост изважда от джоба си парцалче и флакон, отваря го и напоява обилно парцала. Сега вратата се отваря полекаполека. Мъжът, който старателно е проучил топографията на мястото, се насочва незабавно към леглото на млада жена. Прилепва парцала върху лицето й. Създанието внезапно се събужда, издава няколко приглушени протестни стона и после загубва съзнание. Слава богу, хлапето не се събуди. Мъжът (все така безшумно, трябва да се запази темпото) се навежда над креватчето с детето и дълго, внимателно го наблюдава, придавайки на огледа си напълно излишна сериозност. Нима са го налегнали позакъснели угризения? Колко инфантилно… Съзерцанието приключва и той сграбчва това бебе, едва на няколко седмици. Ето го на стълбите, слизаслиза, оглежда се на първия етаж, продължава-гостна-вестибюл-край на стъпалата, вижда входната врата, или в случая по-скоро изхода, след миг ще извика победа, когато отеква ръмжене, ауууууууууууууу. Шибано куче. Хайде кротко. Лягай. Подходящите думи бяха казани, но напразно. Животното (кери-блу териер) се нахвърля върху прасците на натрапника, който се подхлъзва на нещо като килим (леопардови кожи), пада назад, като притъпява със солидния си корем падането на бебето, което се събужда и започва да се дере. Е, това вече е капакът на всичко. Виковете на новороденото отекват силно (и незабавно). Запалват се лампите, отварят се вратите, хлопват се, чуват се стъпки, някой вика: „Бриджит, Бриджит? Какво има?“ Тъй като въпросната млада жена не отговаря, настава тревога. По дървеното стълбище се чува как изпаднали в паника хора сноват по пантофи. „Бил! Отиди да видиш!“ Въпросният Бил се изкачва по стълбите с рекордна бързина и след като надава вик, слиза обратно, биейки предишния си рекорд. Известен от кучешкия лай, разбира, че действието, или може би драмата, се разиграва на партера. И действително, кучешката драма вече се е разиграла. Животното здравата е нахапало прасците на посетителя, разкъсвайки дрехите му на парчета. Водила се е безпощадна борба, завършила със силен удар, нанесен с фенера (най-сетне предметът послужи за нещо) в муцуната на хапещия звяр. След като е разчистил пътя си, похитителят е успял да избяга с малката си жертва в мига, когато Бил открива стенещото си куче. В затъмнената динамична поредица от кадри, които бързо се сменят, лицето на нощния посетител, който излиза от великолепното имение, може да съвпадне с това на висок младеж, влизащ в амфитеатрална университетска зала. Той е много слаб, носи очила с железни рамки, които му придават строг, определено интелектуален вид. Скръъъъъц, тапицираната врата скърца издайнически, известявайки присъстващите за влизането на закъснелия красавец със сини очи и блуждаещ вид, изморените му черти издават кратък сън и вероятни прекалени забавления, които би било непочтено да описвам тук: не искаме да засилим неудобството на нашия посетител, който се изчервява, защото така неуместно е привлякъл вниманието, след което сяда срамежливо в дъното на залата. Свива се на стола си и приковава поглед в лектора с възхищение. Не изпуска и дума от дебатите, но на края на заседанието, когато се дава думата на публиката, не се присъединява към хора от въпроси, които като цяло смята за доста тъпи. Ядосва се на глупавите студенти и изчаква търпеливо края на лекцията. Срещу течението, принуден да се гърчи, да гълта или да издува корема си, за да стори път на младежите, които се насочват към изхода, преминавайки покрай красиви жени, случайният допир с които изглежда го смущава, той слиза към естрадата. Почетният гост, седемдесетгодишен старец, който диша учестено и оправя сакото си, събира записките си (не ги прочете добре, лошо изпълнение!) и вижда младежа. Не го разпознава веднага, защото било от суета, било от разсеяност, не си носи очилата (зрението му наистина се влоши в последно време, и наблизо, и надалеч, пълна мъгла, честна дума). Но това няма значение, тъй като посетителят прави първата стъпка и се представя.

Ето, изложихме ви двете сцени. Сега е редно да ги разтълкуваме. Те са свързани, дори и да са ясно разделени от времеви и пространствени критерии. Хронологически първата следва след втората (ще видите, че всичко се изяснява много бързо), протича през май 1906 във Фоксрок, до Дъблин, в къща, разположена на ъгъла на Керимаунт Авеню и Брайтън Роуд. А втората се случва в амфитеатрална зала в Сорбоната през януари 1929 г. Независимо от външните си проявления, които, от само себе си е ясно, са подвеждащи, двете събития имат общи действащи лица. Предполагам, че сте разпознали в лицето на похитителя и после на възрастния интелектуалец вашия почитаем разказвач, доволно плешив и изморен (ако човек може да е доволен от изтощението). Но успяхте ли да идентифицирате другия „герой“, централния персонаж? Става дума за Самюъл Бекет. Посети ме в Париж по време на лекция за „Вътрешния монолог“. Беше скоро след като ми бяха присъдили Нобеловата награда, тълпи от почитатели се разтапяха в поздравления. Истина е, че не го разпознах веднага. Въпреки десетките снимки, които бях виждал в биографиите, различни документи, видя ми се невероятно висок (стърчеше с една глава над мен). Като се замисля, ако се опитам да възстановя събитията, да изпитам отново първото вълнение, което е предмет на този разказ, струва ми се, че най-вероятното обяснение е изненадата: озовахме се лице в лице, без да мога да го впиша в действителността. Можех да го зърна няколко мига по-рано, горе на стълбите, да попадне в полезрението ми, щях да свикна с този слаб силует, щях да изуча контурите му, самоличността, може би щях да го възстановя, кой знае, с мен всичко е възможно. Но стана толкова бързо: обръщам се и хоп, кого виждам? Бекет.

„Господин Айнщин?“ Кимам утвърдително (какво мога да направя?). „Господин Ларбо предаде ли ви писмото ми?“ Говори ми за един от бившите си преподаватели в Тринити Колидж, някой си Томас Ръдмоуз Браун, който поддържа кореспонденция с Валери Ларбо и на когото поверил писъмце за мен. Не се съмнявам, че писмото е стигнало до мен, но съвсем честно, в безпорядъка, който цареше в апартамента ми (и като се имат предвид твърде „личните“ методи за подреждане на Марта), възможно е документът да тъне още в пожълтяла и прашна купчина сред фактури, проспекти и други печатни издания. Трябва да уточня, че навремето нямах никакъв „литературен секретар“: без да съм параноик, не исках никой да си вре носа в книжата ми и да открие източниците на вдъхновението ми — текущите дела, предостъпване на авторски права, преводи и др., се водеха от служител на Грасе, който Бернар любезно беше предоставил на мое разположение. Та, казвах, че не си спомнях никакво писмо. Той е малко объркан, но успява бързо да се окопити: за няколко секунди ми излага автобиографията си. Студент трета година по френска и италианска филология в Тринити Колидж, в момента пребивава в Париж и работи като лектор по английски в Екол Нормал Сюперьор. Възхищава се от творчеството ми повече от всичко. Добре, добре. А какво да правим сега? Тъкмо се каня да се измъкна учтиво, когато се случва невероятното: вместо да се оттегли, тъй като залата вече се е опразнила, младежът, когото всички смятат за срамежлив, интровертен, продължава да чака, застанал твърдо пред мен, сякаш знаеше, че ще излезем заедно, че ще го поканя да изпием по чаша в някое кафене в Латинския квартал, никакво колебание в това отношение, ненене, невъзможно, не се съмнява в нищо! Трябваше, какво говоря, можех да намеря хиляди извинения, за да се измъкна, нищо по-лесно от това, но в нито един момент не го направих. Нима Алберт Айнщин толкова беше смекчил тона? Самюъл имаше странно обаяние, спокойствието му ставаше потискащо за типове като мен. Много бързо се усеща нужда да се запълни, с думи или действия, тази своеобразна празнота — всъщност тласкаше събеседника към грешка. Не знам дали разбирате: колкото в поведението на Джеймс имаше нещо животинско, брутално, за което можеш да се заловиш, дори ако трябва открито да му се изрепчиш, да се счепкате, да плувнете в пот, да завони на съблекалня, толкова Самюъл беше неуловим. Дискретността му дори ставаше тревожна, изглежда имаше желязна воля, някакъв скрит импулс, който въпреки привидната уязвимост беше неразрушим. Бекет приличаше на магнит, можеше да ви поведе накъдето пожелае. И вместо да изчака, вместо да се скрие кротко, изчаквайки съдбата да го забрави, Айнщин се хвърли в устата на вълка, но търпение търпение, скоро ще стане ясно, вече почти стигнах дотам.

Срещнахме се на площада пред Сорбоната, пред статуята на Огюст Конт. Шегата вече беше приключила, щеше учтиво да се оттегли. Така си мислите. „Знам едно кафене на две крачки оттук“, ми казва той. Тръгваме заедно по булевард Сен-Мишел. Ето ни в Матьо, опушена студентска бърлога. Настаняваме се в един ъгъл на заведението, до прозореца. Не обелва и дума. Много впечатляващо. Чака — това е лайтмотивът на нашето взаимоотношение — да взема нещата в свои ръце, тоест да изпълня желанията му. И така, махам с ръка към сервитьора, който идва да вземе поръчката. Събеседникът ми, който настойчиво ме наблюдава със сериозен вид, започва трезво. „Едно дълго кафе“, поръчва той (после ще си навакса, повярвайте ми). Сега имам достатъчно време, за да опиша моя млад събеседник. Костюм, вратовръзка, красиво удължено лице, безупречно сресани надясно коси, големи сини очи, пронизващ поглед през кръглите очила с метални рамки — като го гледаш, света вода ненапита, милото момче! Мил или не, мълчи като риба. Започвам разговор (все пак съм по-възрастен). „Казвахте ми, че преподавателят ви е приятел на Ларбо?“ Минава малко време. Той отпива глътка кафе и си поема дъх. „Не точно приятел. Пишат си от известно време. Мисля, че Тома е идвал на гости на господин Ларбо във Виши миналата година…“ Говори много добре френски, почти без акцент. „Писали сте ми писмо, така ли? Искали сте да се срещнете с мен?“ Кима утвърдително с глава, по бузите му избива червенина, но бързо се окопитва. Започваме да говорим за книгите ми, най-вече за последните, които са от „огромно“ значение за него. „Творчеството ви беше за мен освобождение — ми казва той, — истинско спасение.“ Твърди, че изучава текстовете ми, разсъждава над „цялостната им структура“. „Опитвам се да дам логическа последователност на записките си, да ги подредя, за да намеря водещата нишка. Не знам дали мога да говоря за есе, но тази работа ми носи много…“ Още не ме е помолил за помощ, но виждам накъде бие, ясни са ми тези студенти драскачи: сноват по лекции, книжарници, квартални библиотеки. Случвало се е около мен да е цяла сюрия, честна дума, от тези доставчици на ръкописи, които ви изпиват кръвта! Да си призная, винаги съм ги разкарвал, не съм майка Тереза на световното книгоиздаване, не ми е в стила! След тридесет секунди щеше да ми поиска съвет и след по-малко от минута щеше да извади ръкопис от шапката си: всичките си приличат! Прекъсна речта си, когато един младеж влезе в кафето и се запъти към нашата маса. Самюъл стана, силно смутен, за да посрещне посетителя. „Добър ден, Жорж. Аз… съжалявам, съвсем бях забравил“. Пауза. „Да ти представя Алберт Айнщин.“ Юношата ме поздравява с дълбоко уважение. „Това е Жорж Пелорсон — ми казва Самюъл — един от моите студенти в Екол Нормал…“ Обяснява ми, че е свикнал да си определя работни срещи в кварталните кафенета. Той наистина се чувства неудобно. Изглежда, че се колебае, а после се престрашава. „Ще се наложи да ви оставя, наистина съжалявам. Аз… наистина много се радвам, че се запознах с вас.“ Ръкува се с мен със съжаление и напусна заведението с другаря си. Видях как високият му силует се отдалечава по булеварда.

Ето че съдбата, на която все още можех да благодаря по онова време, ме беше отървала от натрапника. Но разбирате ли, както и предшествениците си Самюъл Бекет не представляваше в съзнанието ми заплаха или какъвто и да било проблем: за мен той живееше на друга галактика, система, която си имаше своите сателити, а аз бях на светлинни години от тях, недосегаем. Естествено грешах, но оставете ме да свърша, ако обичате (впрочем става дума само за това, да свърша, и както се казва, поне да е красиво).

Щом Бекет си тръгна, продължих, искам да кажа, живота си. Не бих искал да се оплаквам, но нещата вървяха все по на зле. Добре де, разбира се, бяха ме издигнали на пиедестал, удостоили с Нобелова награда, бях влязъл в речниците, Робер&Ларус, Айнщин в небесата, на фронтона на църквите! Добре, добре, хубаво признание, а останалото? Освен икономическата криза хороскопът на Айнщин за 1929 г. не е особено благоприятен. Няколко дни след срещата ми с Бекет получих такъв ужасен зъбобол, от който ми идваше да си разбия главата в стената. Трябваше да ходя на интензивни сеанси при един зъболекар в квартала Сен-Жермен-де-Пре, който беше по-скоро шарлатанин, касапин, записал се в медицинската гилдия, който разреши проблема, като извади зъба (с много силна болка, вярвайте ми). Но мъките ми не бяха свършили. Точно месец след изваждането на зъба имах удоволствието да „отпразнувам“ своята седемдесетгодишнина. Сам. Естествено бих могъл да отпразнувам юбилея в очарователна компания в някой шикозен ресторант в столицата, но, честно казано, не бях на кеф, хичхич. Останах вкъщи, за да дегустирам едно чудесно пилешко фондю с порто, специалитет на Марта, която държеше да ми повдигне духа на този злокобен 18 април. Седемдесет години. Виждах светлинката, знака от отвъдното, готов бях за кръжеца на писателите пенсионери, група по интереси Нобел (изключително стеснен кръг, както изглежда, но това съвсем не е утешително). Спомням си една дъждовна вечер, доста влажна, идеално време за депресия. Чувствах се уязвим, разкъсван от пристъп на самота и неясна неудовлетвореност, каквито никога не бях изпитвал. Сияещото лице на Айлин прекъсваше понякога заливащото ме озлобление. Продължавах да й изпращам книгите си с посвещение. Бяхме се виждали неведнъж след раздялата ни, при не много весели обстоятелства — сещам се най-вече за погребението на Катрин, жената на Уелс, преди две години. Айлин имаше второ дете от Гастон (с когото в крайна сметка се бях сдобрил). Изглеждаше щастлива. Сега се занимаваше на пълно работно време с Блум Прес, чийто капитал беше откупен от Галимар. Всъщност беше служителка във фирмата на съпруга си — редактор на поредица в престижното издателство. Всичко вървеше от добре по-добре, обработваха си малкото късче щастие.

Що се отнася до мен, за да забрави всичко това, вашият почитаем разказвач изпадна в позакъсняла пубертетска криза, като си позволи изкушение на преклонна възраст. Месец май на 1929 г. беше напечен, не ще и дума: какво ли не направих, изпробвах печеливши комбинации, фон дьо тенове, бои за коса, не се лиших от нищо. Понеже всички ме зарязваха, дори Марта отблъскваше ухажванията ми (беше ми направила истинска сцена в началото на пролетта), потърсих убежище в ръцете на професионалистките, свършвах там, откъдето бях започнал. Като казвам край, не знам дали бих могъл да се изразя по-добре. Понякога човек се натъква на любопитни познайници в парижките публични домове. Кого мислите, че срещнах в бардака през този хубав сезон? Обзалагам се едно на хиляда, че няма да познаете… Ей Богу, малкия Самюъл! Тъкмо си тръгвах от Анита, любимката ми за момента (очарователна андалуска минетчийка), когато, слизайки по стълбището, стръмно като чувството за вина, в което сякаш пропадате със ставането от леглото, забелязах моя млад ирландец. Той сякаш се колебаеше, да вляза ли, да не вляза ли, предавам се. Помислих, че зрението ми ме подвежда, но когато се разминахме, проверих и се оказа, че е именно той. Голямо стъписване си беше! Той се изчерви повече от всякога. Продължи да се изкачва, гледайки право пред себе си, устремен към Пъкъла.

На излизане от заведението отидох в едно малко бистро, където имах навика да изпивам по една бира след тежкото усилие. Настаних се до прозореца, за да мога да наблюдавам улицата. Ще трябва да мине по този път, няма друг изход. И наистина след двайсетина минути моят другар в разврата крачеше по тротоара и оправяше вратовръзката си. Подскочи, когато ме видя. Помислих, че ще припадне. Поколеба се, но като видя, че му махам, се реши да пресече улицата и да дойде при мен.

„Не мислех, че ще ви срещна тук“, казах аз лукаво. Стоеше пред мен с отпуснати ръце. „Седнете, моля…“ Той седна притеснено. „Както разбирам, имаме и друга обща страст освен литературата…“ „Аз всъщност, не си мислете, че…“ „Прав сте, опасно е да се вярва в каквото и да било в наше време, най-малкото в спасението на душата. Как мислите?“ „И аз така мисля.“ Пауза. „Е, как я намирате Анита?“ Той наведе глава, прибра брадичката си като хлапе, което са хванали на местопрестъплението, и после ни напуши луд смях, не можехме да спрем, всички клиенти в кафенето се обръщаха към нас, питаха се защо веселяците се заливат от смях, та чак ще им падне ченето. Щом премина неудобството, атмосферата съвсем се разпусна. С всяка чаша бяло вино, която поръчваше и изпиваше с удивително темпо, събеседникът ми ставаше по-самоуверен. Отпусна се малкият Бекет, честна дума, освободи се. Разговорът потече гладко, темите бяха многобройни. Самюъл не беше задръстен тип, както си го представях, имаше невероятно чувство за хумор и открито говореше за себе си. От половин дума разбрах, че е влюбен в своя първа братовчедка, някоя си Пеги, която в момента живеела в Австрия. „Не е лесно да се поддържа подобно приятелство — не се осмеляваше да използва друга дума — най-вече в Ирландия, в моето семейство. Майка ми не би го разбрала…“ Майките, винаги майките, източници на неврозите, та човек чак се пита дали психиатрите не им бутат бакшиши, вероятно имат някакъв договор, нещо като Протокол на целомъдрените жени на Фройд, нещо такова, свещен и безапелационен текст, някой ден ще разберем какъв точно. Самюъл пътуваше редовно до Виена да се среща с младата жена. Разбираше се добре с чичо си и леля си. „Там животът не е така превзет, потискащ.“ Макар и нещата там да бяха по-свободни, връзката му с неговата дулцинея не изглеждаше да е много лесна (което обясняваше защо посещаваше плътски заведения). Разговаряхме с часове, като се местехме от кафене в кафене, обръщахме чашките, после отидохме с такси в Щъркел на покрива (а може би беше Вол? имаше някакво име на животно) — джаз клуб на Конкорд, който му беше показал някой си Алфред Перон, приятел от Нормал Сюп. Самюъл изглеждаше запален по музиката, истински меломан. А пък аз бях един стар глупак, изоставен, преситен, безразличен. „Не харесвате ли джаза?“, ме питаше той, разтревожен. „Напротив, харесва ми.“ Опитвах се да го заблудя, но бях остарял, давах си сметка за това, всяка нота, всяко почукване на барабана ми действаха на нервите — стара изморена бракма Алберт, това е, не е нужно да се търсят по-дълбоки обяснения. Освободен от излишния етикет, разговорът, който водихме през цялата нощ, беше насочен само към литературата, област, в която младият ми събеседник блестеше.

Нощен разговор (откъс)

САМЮЪЛ: Творчеството ви е истински пример за взискателност и смелост!

АЛБЕРТ: (правейки се на скромен): О, знаете ли, като изключим липсата на свян, не може да се каже, че писателите наистина се излагат на показ…

САМЮЪЛ: Да, да, уверявам ви! Да се откажете да пишете на английски е проява на смелост.

АЛБЕРТ: Знаете ли, зададох си много въпроси след излизането на Одисей. Имах усещането, че съм стигнал възможно най-далеч, за да разбера все повече неща, за да овладея това, което пишех.

САМЮЪЛ: Бяхте загубили вяра в силата на думите?

АЛБЕРТ: (с меланхоличен тон): Не бих казал чак това. Сигурно е обаче — и за това си дадох сметка, докато пишех първия том на Смърт на кредит — че английският е език, който говори сам, наситен е с ерудиция, която най-накрая дотежава! Исках да намеря начин да пиша без стил, начин да стигна до чистото, „естествено“ общуване.

САМЮЪЛ: Все пак стилът е силно изразен в Смърт на кредит! (и ми цитира, ей така, от раз, цял пасаж от книгата). Много раблезиански, повече, отколкото в Одисей!

АЛБЕРТ: (смръщвайки вежди с подобаваща сериозност): Разбира се, вярно е. Но знаете ли, трябваше ми доста време, за да намеря „решение“.

САМЮЪЛ: (ентусиазиран): Уверявам ви, че сте го намерили!

АЛБЕРТ: (заема лирична поза, прави се на Шатобриан): Малко след развода си получих нещо като откровение, докато се разхождах по плажа Сандимаунт в Дъблин. Наистина се чувствах зле, съсипан от болка и угризения, и в този хаос елементите от пъзела се наместиха внезапно, почти логично: трябваше да мина на нещо друго, да възприема почерк, който ми позволява да се отдалеча от себе си — тоест, да приема света такъв, какъвто е. Тогава… (дълга, театрална пауза), тогава Молой започна да изплува в съзнанието ми. Останалите книги, Малоун, Неназовимото дойдоха от само себе си…

САМЮЪЛ: Аз буквално изядох с буквите последните ви три книги! Те наистина отприщиха нещо у мен, както в личен, така и в литературен план! Знаете ли (с поверителен тон, снишавайки леко глас), аз, как да ви кажа, до много скоро изпитвах големи затруднения да живея с другите, чувствах се едновременно смачкан и много над тях, през нощта изпадах в страхови състояния, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне! Знам, че това може да изглежда прекалено, дори лицемерно — последните ваши текстове, които прочетох, обърнаха наопаки тази система. (Пауза и поемане на дъх). Колкото за един млад писател Одисей беше смазващо впечатляващо четиво, толкова Молой ми посочи пътя…

АЛБЕРТ (по-лицемерен отвсякога): Това, което ми казвате, е най-хубавият подарък за един автор, уверявам ви. (Много скоро ще съжалявам, че употребих думата „подарък“, повярвайте ми).

САМЮЪЛ: Осъзнах, че и аз вървях в посока към обедняването, на отказа от познанието, на орязването, по-скоро изваждах, отколкото събирах. Не можете да си представите колко чудесно беше това!… Впрочем, ако позволите, бих искал да ви покажа нещо.

Алберт (все така аз) изрече тогава глупостта на живота си: каза „да“.

Силата на думите. Съществува поне една тема, една-единствена тема, по която вероятно се е издънил. Все още вярвах в силата на думите, ами да, дадада, повече отвсякога. Само една дума стига, едно обикновено „да“, кратка дума от две букви и животът се преобръща, клубът затваря, край на джаза, около четири часа сутринта, пролетно утро, очарователни тръпки, само една дума и прекосявам площад Конкорд, вървя след един нетърпелив младеж, който иска да ми покаже „нещо“, само една дума, вече няма таксита, няма метро, прекосяваме Париж, тръгваме по кейовете, различавам бледо зарево на хоризонта, червени отблясъци над Нотр-Дам, нашата красива дама, сънувал ли съм?, в мозъка ми е пълна каша, ментолово объркване, след всичките чашки лудории от друга епоха, нищо чудно, само една дума и поемаме в крачка, свидетел на обвинението, вървя след един истеричен пешеходец, екзалтиран ирландец, тръпнещ от нетърпение и ентусиазъм, осенен от алкохола, запокитил Свръхаза си, „би трябвало да ви заинтересува — казва той, като поема по Кралския мост — не сте ли изморен, господин Айнщин?“, само една дума и този лицемерен отговор, „не се тревожете за мен, обичам да ходя пеша“, само една дума и се излива порой, кашмиреният ми шал, по дяволите, няма изход, няма и чадър, продължаваме, не ни остава нищо друго, изкачваме булевард Сен-Мишел до улица Ге-Льосак, само една дума и ето че пристигаме. На улица Улм, фасадата на Екол Нормал Сюперьор. Не ни е веселовесело. Капнал от умора, мокър до кости, мъчи ме ужасна мигрена. Готов съм да легна тук, направо на тротоара, здравата съм се нафиркал, искам най-после да заспя, да си отпочинат скованите ми крайници, които вече стават само за боклука. Ама не, ненене, спомням си, че казах да, нали няма все пак да го зарежа тук, след цялото това пътешествие би било недостойно за джентълмен. „Стаята ми е на първия етаж, точно тук, вляво.“ Посочва с пръст неясна цел, потънал в етилова мъгла. Сега изразява желание да ви покани да влезете. „Ще видите, нямам търпение да ви го покажа…“ Започва да рови из джобовете си, пъха ръцете си под хастара, опипва, тършува. Напразно. Глупакът си е загубил ключа. „Трябва да се покатерим — казва той — свикнал съм.“ Добре. Като се има предвид докъде сте стигнали… Впечатлен сте от пъргавината на вашия другар, истински спортист, за нула време преодолява препятствието! „Елате, не е трудно…“ Може би за теб. Представяте ли си ме? Ето че станах и нощен катерач, хванал се здраво за хлъзгавите решетки. Младото ирландче ме напътства любезно, сочи ми къде да се хвана, „тук, точно така, поставете лявата си ръка тук, ето, почти успяхте, ето ето, хайде господин Айнщин, дайте ми ръката си…“

Казвал съм ви го сто пъти, тялото ми има проблем със земното притегляне, не си падам по вертикалността, равновесието, изяществото. Тези понятия, с които понякога се изразява величието на човешкия род, са ми чужди (повярвайте ми, поне веднъж съм искрен). Съвсем логично значи, в съдбовния миг, когато събирах сили, преди да скоча, възвръщах си увереността и точно тогава долната част на панталона ми се закачи на шиповете. Защото те добре си пазеха елита! Истински заострени копия, насочени към небето, истински ескадрон на духа! Озовах се значи с главата надолу, увиснал на проклетите решетки на марковата си дреха, чиято цена предпочитам да не ви казвам. Самюъл дойде да ме откачи, трябваше да пожертва скъпия плат, който стана на парчета. Зле започва тази история, си казах, наистина зле!

Да се спънеш на улица „Улм“, която носи името на родния град на Айнщайн, в това има много символика! Още една майчина бъркотия, Страшният Майчин съд! Дори когато си се отрязал до дупка, устата ти пелтечи/челюстите са омекнали/мозъкът ти е замъглен, много бързо чувстваш симптомите, предвестници на катастрофата, някакво шесто чувство иска да те предупреди, обстановката бързо ще се влоши. Ето ме пред централната врата, влизаме, тръгваме по стълби вляво, последно усилие, Алберт, почти стигнахме.

Какво се случва после? Би трябвало да го определя като черна дупка, зееща пропаст. Лежа, всъщност все още не знам, защото за момента съм в безсъзнание и в тази липса на усещания, в това зародишно отсъствие от самия себе си, за което много скоро ще съжалявам, до мен достига един ужасен звук, глас, какъвто никога повече няма да чуя, неприятен глас, „Бекет! Бекет!“, ужасно ехо, брутална дикция, в която разумът ви разпознава: „Бекет! По дяволите!“ Сега всичко е ясно, репликата се носи пламенно към вас. Някакъв разпасан младеж, очевидно легнал до вас, става светкавично. Дърпа завесите, отваря прозореца и се навежда. „Търсят ви по телефона, Бекет! (казва гласът). Побързайте!“ „Благодаря ви, господин Гелу. Пристигам…“ Затваря отново прозореца, облича се за нула време, „извинете ме, трябва да вървя, портиерът ме вика, връщам се след две минути“, вратата се затръшва. Ето ви сам в стаята, затъпял. Стаята е средноголяма, стените са светли, обзавеждането е съвсем скромно — легло, маса, кресло, малки етажерки, на които различавате, когато се приближавате, книгите на Пиер-Жан Жув, Стендал и Данте. Пълните съчинения на Алберт Айнщин също са събрани в дясната част на тази миниатюрна библиотека. Оглеждате стаята и виждате в малкия кухненски бокс цяла колония хлебарки, които най-спокойно си щъкат. От тази гледка ви се повдига, за малко да се издрайфате (впрочем в стаята се носи съмнителна миризма на мухъл). „Но какво правя тук!“ Съвсем естествено си задавам въпроса. За да намеря отговор, трябва да събера спомените си, да направя сериозно усилие да възстановя хронологията на събитията и да започна всичко от нулата, за пореден път. Един дебел ръкопис, поставен на бюрото, улеснява задачата.

Връщате се няколко часа назад, към утрото, към мига когато младежът затвори вратата и за добре дошъл извади бутилка Джеймсън от един шкаф. Въпреки смайващото количество алкохол, което беше погълнал през вечерта, все още беше в суперформа. Наля две големи чаши с уиски и най-накрая ми разкри целта на това нощно пътешествие: искаше да ми покаже нов превод на английски на Молой. Работеше над него, откакто беше пристигнал в Париж, през миналия ноември. „Ако позволите, смятам, че сегашното издание не пресъздава достатъчно добре всички нюанси във вашия текст…“ Добре. Защо пък не? Имаше ли проблем, Алберт? Все същият параноик си, старче.

Проблемът се появи, когато, ровейки в купчина документи, моят домакин изпусна от невнимание дебел ръкопис, който вдигна, изчервявайки се. „Ох, извинете, това няма нищо общо, това е само текст, който… всъщност…“ „Ами дайте да го видим.“ Алберт Айнщин (все така аз) настоя да се запознае с документа, върху който беше написано с черни букви следното:

„УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“

ОТ САМЮЪЛ БЕКЕТ

РОМАН

„Не ми бяхте казал, че пишете романи…“ „Това е, което всъщност наистина е важно за мен, интересува ме само художествената измислица.“ Текстът наброяваше около триста страници. Започнах да го прелиствам, като си придавах безпристрастен, разсеян вид, но много бързо се увлякох. Беше изключително, невероятно. Обещах да го прочета, с надеждата, че това обещание ще бъде забравено, щом поставя обратно ръкописа върху бюрото, и продължих да вдигам наздравици.

Вероятно съм се сгромолясал, това е най-правдоподобното обяснение. Предполагам, че Самюъл не се е осмелил да ме изхвърли и е поел последствията, приемайки да сподели скромната си постеля с шишкото. Бях изтръгнат от дълбокия си сън от ултиматума на един груб индивид, Ив Гелу, куцукащ брадат портиер (не търсете никаква причинно-следствена връзка или каквото и да било друго между тези три информации).

Когато Самюъл се върна, се бях облякъл и доколкото е възможно, си бях поосвежил лицето. Взех ръкописа на Успение Богородично, обещавайки на младия си приятел да го прочета колкото се може по-бързо. Вече беше почти обяд. Очертаваше се гаден пролетен ден. Какво повече може да ви се случи след подобна нощ? Казват, че огънят пречиствал, че в известен смисъл пренареждал нещата. Както изглежда Всевишният е възприел буквално думите ми и е решил за пореден път да подложи на изпитание нервите ми.