Фабрис Лардро
Безвремие (3)

III

He ми направиха никаква забележка, когато се върнах на работа в понеделник сутринта, но имах мъчителното усещане, че колегите ми знаят всичко, че лудориите от дъблинското ми пътуване, отвратителните ми посегателства над Историята бяха изписани с флуоресцентни букви на лицето ми, издълбани на виновното ми чело. КАЗВАМ СЕ АЛБЕРТ АЙНЩИН И ОТИДОХ В ДЪБЛИН ПРЕЗ 1904 г., КЪДЕТО СЕ НАМЕСИХ В ЖИВОТА НА ПИСАТЕЛЯ ДЖЕЙМС ДЖОЙС. Но историята следваше своя спокоен ход, тухлата на Джойс в началото на тази 2004 г. стоеше величествено във всички книжарници във Франция и Навара, фигурираше на първа позиция в дебелите учебници по модерна литература. Отсъствието на Нора в живота на автора не беше накърнило творческата му воля — като помисли човек, какво е една жена. Шедьовърът все така започваше с прословутото изречение: „Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач.“^[1]. Внушителен и възпълен, тези думи са тъкмо като за Айнщин! Първата страница напълно съвпадаше, включително латинската реплика на героя, Introibo ad altare Dei^[2], а после?… Все същата ли беше книгата? А Историята — все така неизменна? Не съвсем, ако искам да съм честен. Одисей съдържаше много варианти, които се чувствам длъжен да изложа на читателя именно тук:

Книгата беше орязана с 60 000 думи.

Тя вече не свършваше с монолога на Моли, съпругата на Леополд Блум; тези седемдесет страници без пунктуация, за които съветвам любителите на криминални романи да размърдат дребните си, съвсем закърнели сиви клетки, да погълнат запаси от фосфор и да следват добре стрелките, тези седемдесет страници, казвах, вече не принадлежаха на жена, а се връщаха по потока на мисълта на друг персонаж от книгата, Стивън Дедалус. Нора, вдъхновила персонажа на Моли според някои, беше изчезнала. Това изчезване, свързано с някаква неслучила се среща, имаше очевидно друго, много по-голямо отражение върху историята.

Одисей се случваше на 13 август 1903 г. (а не на 16 юни 1904 г.). На какво се дължи изборът на тази дата? За пореден път давам думата на моя събрат Набоков…_Защото в този ден умира майката на Джеймс Джойс (от рак на черния дроб)._

Нищо и половина, нали? Очевидно събитията описани през този ден, за които Джойс си беше послужил с изданието на Ивнинг Телеграф, не бяха същите. Одисеята от 13 август 1903 г. споменаваше за злополука в мина, в Килни; в разговорите си героите разказваха за циклон, спуснал се предишната вечер в Ямайка, за изригване на Везувий, за антисемитски бунтове в Русия — бунтове, които особено засягаха Леополд Блум и предизвикваха неговия прекрасен вътрешен монолог, разположен посред творбата. Изникваха необичайни персонажи, като немския търговски пътник, „елегантен, мускулест мъж, работещ за голяма фирма“, който напада в църквата Сейнт Ендрю техническия ръководител на бояджийска фирма, извършваща ремонт. Много събития си размениха местата; срещите на героите, синхронизирането на действията им се навързваше другояче (пристигането на кораба Сити ъв Хамбург в пристанището на Дъблин, играеше голяма роля).

Катастрофа? Непростим ужас? Не изпитах нищо такова, за да бъда честен, просто констатирах. Не се върнах на мястото или поне не го направих по времето на моето злодеяние, за да поправя нещата. Купих си пишеща машина Ъндъруд (модел от 1903 г.) и се записах на курс по машинопис. Защо взех такива решения, ще се запита внимателният читател, който, не се съмнявам, е добронамерен.

В Завръщане в бъдещето главният герой Марти има невероятна възможност: озовава се на сцена на мюзикхол през 1952 г. и свири рок парчета, въпреки че тази музика все още не съществува! Зад кулисите един смаян музикант вика един продуцент, за да му съобщи, че се е появил нов стил, съвършено нов революционен жанр. Пълен анахронизъм, тотално преобръщане. Марти държи в ръцете си златна мина, възможността да стане голямо име в музиката. А какво прави той? Този глупак от северноамерикански произход, вероятно това е обяснението, иска да възстанови пространствено-времевия континуум, за да спаси семейството си. Винаги съм изпитвал някакво изострено до крайност привличане към този епизод, гледах на него като на огромно пропиляване, виждах се на мястото на героя, с китара в ръка, как се превръщам в идола на века, засенчвам Бийтълс, Пресли, Ролинг Стоунс! Но, разбирате ли, не музиката е моята сила, никога не съм успявал да изтръгна и една нота от какъвто и да било инструмент. Мама, която копираше образованието ми според вкусовете на Айнщайн (той беше физик и ти ще бъдеш физик, той говореше немски, немски ще говориш и ти), ме беше записала на уроци по цигулка. Болезнено изпитание. От осемгодишна възраст трябваше да поема това бреме. Упражненията, които методично изпълнявах вкъщи, нали съм послушно дете, зависимо от майчиното лоно, ми причиняваха жестоки пришки, а ужасните звуци предизвикваха оплакванията на нашите съседи, най-вече на един от нашите съседи, господин Берие. Ах, господин Берие, стига само да спомена вашето име, да произнеса тихо двете срички, които обозначаваха един хилав силует, и всички призраци от моето детство се появяват, но успокойте се, ще бъда въздържан колкото Д. Д. Селинджър по този въпрос, без излияния. Впрочем вече казах: никакви семейни спомени или само най-необходимото. За да не ви оставя неудовлетворени, мога да ви кажа, че господин Берие миеше чинии в една голяма бирария, където работеше нощна смяна; прибираше се към осем часа сутринта и след като си вземеше вана, чувах търкането на тялото му във ваната, си приготвяше кафе и после си лягаше. Тогава беше осем часа и четиридесет и пет минути, точният час, в който Мама идваше при мен, за да провери как си свиря упражненията, защото държеше единственият й син, Алберт Айнщин, да се научи от най-ранна възраст да полага усилия и да бъде точен, според нея това беше отличителна черта на гениите. Бедни господин Берие, повярвайте ми, тези гами бяха толкова мъчителни за моята крехка възраст, колкото за вашите нерви: ако зависеше само от мен, отдавна щях да изхвърля през прозореца партитурите, стойката и инструмента, но да ви напомня — свиренето на цигулка беше синовно обещание, а Мама имаше само мен. Какво друго можех да сторя? Сигурен съм, че днес, където и да сте, ме разбирате.

Кариера на музикант, дори с помощта на времето, беше следователно абсолютно невъзможна, щях да съм неспособен да свиря пред публика, неспособен да упражнявам моето изкуство, дори в качеството си на имитатор (на фалшификатора не му липсва талант, липсва му гениалност).

Подобни неудобства не съществуваха при литературата. Не се изисква от един писател да се прави на шут, той не пише пред публика, не изнася концерти, може да се затвори в мълчание.

Трудно е да се каже кое ми коства повече усилия: курсовете по английски език или по стенография и машинопис. Неведнъж ми се е приисквало да зарежа всичко, да я пратя да пасе, това недоебано уелско същество, което ми служеше за учителка по езика, тя започваше да ми лази по нервите, тази идиотка, да ме поправя на всеки две минути, да ме моли да внимавам повече, „please Mister Einstine^[3]“, ми казваше непрекъснато, „please, make an effort!^[4]“. Бях вироглав, блокирах пред изкривената й мутра, перспективата да видя възрижавата й коса и млечнобялото й лице със сенки под очите, изморено от години на преподаване, през които едни и същи думи, едни и същи изрази бяха предъвквани от дислексици, разсеяни ученици и всякакви словесни инвалиди, повярвайте ми, тази перспектива хич не ме очароваше. Следователно напредвах бавно, много бавно.

Що се отнася до писането на машина, qwert yuiop^[5] доста ме поозори. Там зависех от друга стара мома, една елзаска, която проявяваше садизъм, поставяйки пластмасов капак върху клавишите, за да ни учи да си служим с тях. Гаднярката стигаше до оргазъм, когато ме гледаше как кълча отчаяно пръсти над проклетата машина!

Залових се с практикуването на езика, но що се отнася до писането на машина, казах „край“, стига детинщини, консерваторията за органисти можеше да почака, щях да се оправя сам, да се възползвам от скромната си практика с компютъра, за да прилаская машината.

Повярвайте ми, показа се капризна! Лентата се вадеше, клавишът на буквата V се заклещваше, хартията, която не бях поставил добре, се разместваше и текстът излизаше силно разкривен. Ах, текстът! Всичките тези думи, тази словесна лавина, която покриваше страници и страници, без никаква картинка, разбира се, суров материал! Мнозина от вас ще ме сметнат за непочтен, антипатичен, вероятно ще разобличат слабите ми места и ще добавят и запас от мизантропия, защо пък не. Но ви моля да приветствате моята смелост, упоритостта ми в това начинание по преписване, тези стотици страници на английски език, чийто край не се виждаше. Прекарах часове, цели уикенди пред малката Ъндъруд! Тя ме разпалваше, уличницата, излизаха ми пришки, кървава пот течеше от мен като от каторжник. Ах, ако става дума да се влезе в текста, може да се каже, че добре влязох в него! Потопих се, изчезна ми коремчето, забравях пиците, които изстиваха в картонената кутия, бях потънал във възпроизводителна истерия, в ретролитературно клониране, напредвах в лексикалната джунгла, там, където съвременният читател не се осмелява вече да пристъпи!

Изпитах безгранична радост, когато, след много седмици на усърдна работа, на бюрото ми се озова правоъгълен предмет от около хиляда страници, бял на цвят, чиято корица носеше следното заглавие:

„ОДИСЕЙ“

от

АЛБЕРТ АЙНЩИН

Придържал съм се към текста до последната запетая, имайте ми доверие, той започваше със същите думи: Stately, plump Buck Mulligan came from the stairhead, bearing a bowl of lather on which a mirror and a razor lay crossed^[6]. Наистина харесвам това изречение, то ме успокоява… Удоволствието, което е доставило на хиляди читатели ме възнаграждава извънмерно!

* * *

Върнах се възможно най-бързо в миналото. Преди да започна да изпълнявам литературния си план, реших да си дам малко време и да уважа срещата ми с Нора Джойс, или по-скоро Нора Барнакъл. Тя е там, в уречения час, на ъгъла на Мериън Скуеър, още по-красива. Не казва нито дума. Пристъпва към мен. Хваща ме под ръка. Повежда ме. Ние вървим покрай елегантни, макар и малко еднообразни фасади, всичките неизменно биещи към цвят на тухла, които ограждат площада, и поемаме в посока, която би трябвало да е изток. Леко забавям, когато минаваме пред номер 12, сграда като другите с високи правоъгълни прозорци, балкон от ковано желязо, бяла врата с две колони отстрани, помпозни и смешни. Няколко месеца по-късно ще проникна в тази къща, ще се изкача по стълбите в добра компания и ще открия просторни и дълбоки помещения, които обгръщат своите посетители. Но не казвам за това нищо на Нора, равнявам крачките си с нейните и гледам как ханшът й се поклаща под полата, както много добре бе забелязал Джойс. Нора нарушава мълчанието едва когато стигаме до края на площада. „Виждате ли: в крайна сметка мога да се разхождам с вас, без да рискувам да попадна под колелата на файтон…“ Тя отново пуска своята широка, дяволита усмивка, тъкмо започвам да свиквам с погледа й, с този мъжки начин да се вглежда в събеседника си. „Продължаваме ли, господин Блум?“, ме пита тя. „Вие кажете посоката…“ Предпочитам да се отдалеча от центъра на града, да продължа на изток, както е направил Джойс (щял е да направи). Мейкън Стрийт, Пиърс Стрийт, Рингсенд Роуд, минаваме над един канал, прекосяваме все по-малко лъскави квартали. Нора ме следва спокойно, доверчиво, поема с мен по тесните улички. При мисълта, че направлявам тялото й, че водя силуета й в посоката на моя избор, съзнавайки, че краката й, ханшът й се подчиняват на моята воля, всичко това ме превъзбужда, усещам нещо да напира под кожата ми, пенисът ми е издут, разширен, неприличен мях, препълнен със сперма, който ни повлича и цепи нощта като еректилен водач. Нора изглежда непринудена, тя поддържа разговора без да забелязва моето смущение. „Говорете ми за вашия роман“ ме моли тя. „Дълга история, отговарям разсеяно, малко сложна…“ „Още нещо, от което да си докараш мигрена, нали така? Трудно ми е да чета, признавам си.“ (След малко.) „Надявам се, че това не ви обижда…“ Отговарям, че не, разбира се, в момента съм далеч от всякаква мисъл за литература. „Освен това, честно казано, се питаме дали мъжете ги е грижа какво четем… Като знаем какво ги интересува…“ Тя ми разказва какво й се е случило същия ден в хотела, в който работи — ухажванията на някой си Господин Холохан. „Ако бяхте видели физиономията му, отвратителния начин по който ме гледаше… Знаете ли, че един ден извади от джоба си презерватив, този мръсник, сякаш ми представяше визитната си картичка! Веднага повиках шефката ми!…“ Тя прави пауза. „Виждате ли: не можем да кажем, че книгите са приоритет за такива хора…“ Сега се намираме в квартала Рингсенд; различавам парк, в който влизаме. Да намерим тъмно място, където да се сгушим един в друг. Тя взема инициативата да ме целуне, прокарва ръка около врата ми, притиска се до мен, озоваваме се на земята, какво значение има града, минувачите, на кой му пука за гласовете, Дъблин е полов орган, Лифи, която тече на триста метра от нас, е яйчникова артерия, възпроизводителна река, която влачи корабите си със сперма, светът се пречупва и пренарежда около члена, вкаран в една уста, Нора се е смъкнала надолу, тя навлажнява нощта, нощ от плът, нежна нощ, Айнщин се е гмурнал, потапя се, гали разпилените коси, които обгръщат половия му орган, бавно, бавно, нека минутите да текат, после на свой ред се свлича, промъква се под завесата от плат, сърцата им се допират, туптят в синхрон, той си пробива път през цяла една галактика, връща се назад във времето.

Хубав образ, нали? Може би малко отблъскващ, признавам, със сигурност е банален (толкова е трудно да се измисли нещо ново в тази област), но основният му недостатък, ако искате да знаете, е, че е лъжа. Защото не отидох на срещата, ако държите наистина да узнаете, бих отбой, офейках. Страх, че ще се проваля, честолюбие, несигурност, всичките тези чувства изразяват част от истината, това е безспорно. Но най-простото и най-искрено обяснение е следното: вече нямах желание, нито потребност, поне за момента, да отида. Изтощителните седмици, прекарани пред пишещата машина, в известен смисъл бяха отклонили съзнанието ми от подобни задявки. Вълнуващо, нали? Привържениците на „Виенския шарлатанин“ — изразът е на Набоков и много ми харесва, ще говорят със сигурност за сюблимиране на желанието, за катарзис и други глупости от този тип, да си дрънкат, щом така им харесва, аз нямам какво да добавя по въпроса. Мога само да потвърдя, че тези седмици, прекарани в печатане, ме доближиха до текста, те ме направиха съучастник с думите му, със засуканите му изречения, с буйните му пасажи, ставах все по-нетърпелив с всяка следваща страница, исках да премина в действие, най-накрая да преобърна живота си.

 

 

И така, аз се върнах отново в миналото.

 

 

Мотив за престоя?

Да речем, стриктно професионален. Преди да публикува Одисей от свое име, преди да влезе в литературната история, Айнщин иска да се срещне с Джеймс Джойс, да се запознае с него, да оцени онзи, чието място ще заеме.

Дата и място на пристигане?

27 януари 1904 г. Дъблин.

Стоки за деклариране? Опишете ги.

Айнщин носи малък кожен куфар, светлокафяв, доста овехтял предмет, който го е придружавал при всичките му пътувания, най-вече при езиковите ваканции в Улм (Германия), родното място на физика Алберт Айнщайн.

Какво съдържа куфарът?

Панталон за преобличане (черен), два чифта чорапи (черни), два чифта бели гащета с надпис на етикета „Европейска общност“ (но произведени в Азия), чифт обувки, вонящи на бира, и десетина книги.

За какви произведения става дума?

Айнщин си е набавил романи, подбрани сред най-великите автори на XX в.

С каква цел?

Ще видим после, ще видим после.

Какъв е маршрутът на Айнщин в Дъблин?

Той пристига на Парнел Скуеър, където ще бъде разположен бъдещият музей на ирландските писатели — музей, който все още величае неговия гений — и поема към северните квартали на града, където живее семейство Джойс.

Опишете топографията.

Дъблин е почти равен град, но се забелязва лек наклон от О’Конъл Стрийт, когато вървите на север. Айнщин, изморен от пътуването, пръхти като кон, поемайки по Фредерик Стрийт Норт.

Цитирайте имената на улиците, през които минава.

Фредерик Стрийт, Дорсет Стрийт, Екълс Стрийт (известна улица, на която живее Леополд Блум, героят в Одисей), Бъркли Роуд, Норт Сиркълър Роуд, Кабра Роуд и накрая Сейнт-Питърс Терас.

Опишете я.

По нея (улицата) се редят тухлени едноетажни къщи с характерните си издадени напред прозорци, със занемарените си градинки, обрасли в плевели, с олющените си и ръждясали огради. Наистина не става дума за престижен квартал…

Какви движения прави героят?

Поема по левия тротоар, от страната на нечетните номера, изминава около стотина метра, ето го пред номер 7. Жилище на гений? Хайде бе, това ли? (се пита той), тия струпани на две, на три тухли… строителна барака, забутана накрай Дъблин! Отива до входната врата, чукчукчук, няколко плахи потропвания, айнщинови децибели, които би трябвало да известят обитателя.

Какво чува той?

Стържене, или по-скоро кудкудякане, което той свързва с овчата порода. Почуква още един път, по-енергично. Този път шум от стъпки, движещ се homo sapiens, чийто силует (масивен) забелязва през остъклената врата, която не след дълго се отваря.

Опишете и назовете събеседника на Айнщин.

Великан. Мустакат, с физиономия на луд, с тежък дъх (яката се е нафиркал). Името му? Джон Джойс. Бащата.

Как реагира посетителят?

Той отстъпва инстинктивно, за малко не се спъва.

Възстановете разговора им.

— По какъв въпрос?

— Идвам да видя господин Джойс.

— Аз съм.

— Искам да кажа… сина му…

Силно течение, разнасящо миризма на мухъл и овчи шумове, смесени с други домашни миризми, които нашият герой не може остро да долови поради смущението си, та казвахме, задухва силно течение. Великанът се обръща и изкрещява гръмогласно едно изречение, което кънти в къщата, нещо като „Маргарет, ще затвориш ли вратата в дъното, по дяволите!“ и отново се обръща към посетителя си:

— Говорехте за син?… Кой по-точно?

— Вашият…

— Дявол да го вземе! Пил съм, но още си спомням, че имам деца! Кой идвате да видите? Чарли? Станислас? Джеймс?

— Дддджжжжеймс…

— Дже-дже-Джеймс? — подхваща великанът, като явно заеква. Още един ирландски студент… Доста сте стар да се мъкнете по библиотеките! Сигурно ви трябва специално разрешение? (Той прави пауза и гледа настойчиво Айнщин.) По-добре опитайте моргата.

— …

— Дейви Бърн, една кръчма на Дюк Стрийт. Излезе със Станислас преди няма и десет минути. Може би сте се разминали с тях…

 

 

Как приключва разговорът?

Разбира се, върнах се обратно. Ситен леден дъжд притискаше града. По пътя, на ъгъла на Бъркли Роуд и Екълс Стрийт, забелязах Матер Хоспитал и каменната й фасада, потъмняла, скръбна като катедрала. В тази страна болниците са сиви като църквите (или може би е обратното?), поставят на покривите им кръстове и така заприличват на огромни гробници, на леглото, в краката на болните стои надгробен надпис: тук почива Пади Смит, три-деца-един-тумор, две-секунди-и-последно-причастие, ковчег-с-формата-на-гондола. Ефикасна медицина, нали? Сигурно има подземие, което да свързва църкви и болници. Да потърсим бързо.

Тери Кели. Това име говори ли ви нещо? Чистокръвен ирландец, разбира се, но също и най-вече заемодател срещу залог. Открих съществуването му в „Компенсации“, разказ на Джойс, всъщност на бившия Джойс, включен в Дъблинчаните. Поне да използвам добрите адреси, нали? Това е предимството на миналото. И така, аз отидох в това заведение на Флит Стрийт, за да заложа най-различни ценни предмети, придобити наскоро от наследство (от синовна свенливост ще премълча естеството на тези майчини блага, срещу които получих прилична сума). Излизайки от магазинчето с натъпкани джобове, лири, крони, шилинги и други валути в обръщение подрънкваха в тясното платнено езиче, където бяха пуснати, та казвах, че излизайки, докато мъглата, потвърждаваща типичната келтска прогноза за времето, се смесваше със ситния студен дъжд, се почувствах успокоен, готов да понеса евентуални капризи на времето. Не исках да се правя на дъблински скитник, нали разбирате, да се озова без пукната пара в чужда епоха. Бях се нагласил за среща с братята Джойс, които видях малко след това, седнали на прословутия бар на Дюк Стрийт. Първото ми впечатление? Лаурел и Харди, Дон Кихот и Санчо Панса, потомците на Джон не бяха истински близнаци. Джеймс беше по-скоро със светлокестенява коса, слаб, строен, докато брат му с коса на италианец, изглеждаше набит, як, със среден ръст на ръгбист. Но това, по което най-вече се различаваха, да ви кажа, беше впечатлението за сериозност, което се излъчваше от по-малкия брат, Станислас, чиито изражения, докато слушаше брат си, отпивайки от бирата портър, му придаваха сериозно лице, постоянно нащрек — тип, който трудно можеш да разсмееш, загрижен за нищетата и неправдата в света. Джеймс изглеждаше по-усмихнат, изпълнен с желание да се шегува и да се радва на живота.

Приближих се и на най-прекрасния ирландско-английски се обърнах към бившия гений:

— Господин Джеймс Джойс?

— Щом така смятате…

— …

— Идвам от името на баща ви. Той ми каза, че мога да ви открия тук.

— Бил е още в състояние да говори в този час? — попита Станислас, обръщайки се към брат си. — А днес е денят, в който си получава пенсията, Джеймс… всъщност денят, в който си изпива пенсията. В тази минута сигурно още скърца със зъби, нервничи…

— Кротко, Стани — поде бившият гений — кротко… (Замълча за момент и после се обърна към мен.) Старият ви е натоварил с поръчка?

— Не, не, идвам по личен въпрос.

— Личен въпрос? Какъв въпрос?

— Мога ли да седна?

— Ако черпите по едно, защо не? Тъкмо със Стан си мислехме да минем от бира на вино: реколта от Канарските острови, братя мои, за да докараме малко слънце в тази шибана келтска дупка!

— Забавно ли ти е да говориш като каруцар? Добре ли ще ти е да се търкаляш под масата и да си повръщаш червата?

— Представи си, никога не съм се забавлявал толкова, колкото в този момент. И престани да правиш такава физиономия, приличаш на ирландска калугерка!

Бившият гений се обърна към мен и ме покани да седна.

— Хайде, разкажете ми всичко, скъпи меценате. Струва ми се, че ми говорехте за някаква сделка. Каква сделка?

— Всъщност става дума за писане, за литература. Прочетох някои от вашите текстове и исках да се срещна с вас…

— Вече е сторено, Ваша светлост. Да минем на следващия въпрос… (Този направо се бъзикаше с мен, малък сополанко. Не знам какво ме възпираше да…)

— Аз… присъствах преди пет години на лекцията ви за театъра, в Дружеството за литература и история: Драмата и животът.

— В това е драмата, че пускат да присъстват пенсионери — подхвърли иронично Станислас.

— Кротко Стан, кротко… (Замълча за момент и после се обърна към мен.) Бяхте в залата? Странно, не си ви спомням… Не се ли изказахте?

— Знаете ли, не обичам много да се изразявам пред публика, но намирам, че докладът ви беше забележителен. (Ето че вашият разказвач се впуска във възхвала на Джойс, излага пред учителя как и той смятал, че гръцката драма е остаряла, както впрочем и шекспировата драма, без естествено да говорим за пиесите на Корней, Метастаз, Калдерон и други детинщини. Разгорещен от алкохола, понесен от вятъра на Канарските острови, вашият верен слуга надминава себе си, мога да ви уверя в това, той борави блестящо с високопарните слова, прави чудеса от храброст, завихря пируети по въжето на реториката, дори успява, благодарение на безупречното познаване на темата, да грабне вниманието на своя събеседник. Казвам именно на Своя събеседник, защото Станислас, който не казваше и дума, ме гледаше с недоверие, сякаш искаше да ми каже: не можеш ме излъга, дебело буре! Що се отнася до Джеймс, той се беше включил в разговора. Гласът му, първоначално неопределен, с няколко тона по-висок от алкохола, се лееше отмерено, като метроном, а думите се настройваха по някакво невидимо петолиние.

— Казвате, че и вие харесвате пиесите на Ибсен? Как попаднахте на него?

— Преди четири години, благодарение на вашата статия, публикувана във Форнайтли Ривю.

— Не ми казвайте, че сте я чели. (Преструваше се на равнодушен, ироничен, но си личеше, че е горд. От време на време поглеждаше към Станислас, като към свидетел, а и за да получи одобрението му, но той седеше безмълвен, безизразен, вече беше сложил етикет на дебелото буре.)

— Разбира се, че съм я чел, както и Часът на негодниците, статията, която публикувахте преди три години при Герард Брос, заедно със Скефингтън. (Знам всичко за теб, малкия ми Джойс, си казвах, какво си мислиш? Ти си само фигура от миналото, няма никаква изненада, никаква! Всички биографии споменават това есе, отхвърлено от Сейнт Стефънс, което си публикувал за твоя сметка на 21 октомври 1901 г. в книжарницата срещу колежа. И хоп!)

Мълчанието на Джойс; учителят беше сащисан; Айнщин бележеше точки (така си мислех).

— Скефингтън… — прошепна той. И после, сякаш се бе отпуснал прекалено и желаеше да сложи край на шегата:

— И вие идвате след пет години да възкресявате мъртвите! Даваш ли си сметка, Стан, още един гробар библиотекар!

И двамата братя избухнаха в луд смях, развеселиха се, гласовете им отекват чак до границите на Ирландия, прекосяват океаните, прелитат над английските брегове и стигат до столицата, Биг Бен, Тауър Бридж, Бъкингам Палас, кралски трептения, Кралицата слуша колониалния ропот, докато Айнщин, изпаднал във вегетативно състояние, зависещ от бързосменящите се сезонни промени, пребледнява, позеленява, изчервява се и си казва — какво си казва всъщност?

— Те ти се подиграват, Алберт, вързаха ти тенекия.

И така, скъпи читателю, геният ме беше изслушал, за да ми се присмее. Зъл дух, нали, мръснишки манталитет? Нима бях толкова смешен? Дали не се бях самозаблудил, под влиянието на алкохола, по отношение на моето дар слово? Нима щях страхливо да си замълча? Пак да се подчиня на синовната вина? Само това не, господин читателю, Алберт Айнщин ще устои, ще се изправи пред врага, ще размаха най-силното оръжие.

— Зная, че пет години е много време, казах, когато обидните залпове утихнаха, но исках да си дам време…

— Време за какво? — ме попита Джеймс, като ме фиксираше със сините си очи. Изглежда бе възвърнал сериозността си (поне временно).

— За това — заявих, като извадих ръкописа си от чантата и го поставих тържествено на масата. — Бих желал да го прочетете.

— Телефонен указател? Готварски рецепти? — попита Станислас.

— Кротко, Стани, кротко! — възкликна Джеймс, взе ръкописа и прочете заглавието. Одисей, произнесе той с най-спокоен глас. Беше вълнуващо, много години преди той да започне да пише своя шедьовър (своя бивш шедьовър), да го чуе човек как произнася тази дума, която трябваше да бъде разковничето за известността и която тук, в тази опушена кръчма, чезнеше полека на устните му, докато светлината си отиваше навън, помрачена от ситния дъждец. (След малко).

— И какво искате да направя с това?

— Бих искал да го прочетете и да чуя мнението ви…

— Изпратете го на Омир подметна Станислас — той ще може да ви намери издател!

— Стани… по дяволите!…

Понеже му писна да го навикват и вероятно се отегчи от моя разговор, по-малкият брат стана от масата и ни остави. „Чакам те отвън.“

Сега гениите бяхме останали сами. Пред мен Джеймс Джойс прелистваше разсеяно страниците на този текст, от който изречения, цветове вече бяха потънали в някоя тъмна и недосегаема гънка на мозъка му. Той преглеждаше набързо началната сцена, която се случва в кулата Мартело, на юг от Дъблин, прескачаше епизода, в който Леополд Блум се представя на Екълс Стрийт №7, откриваше погребението на Пади Дигнам на гробището „Проспект“, воайорското произшествие на плажа Сандимаунт и последния апотеоз, монолога на Стивън (взет, разбира се, от последната версия, която се случва на 13 август 1903 г.). Разбира се, той не го знаеше, или много бегло. „800 страници“, прошепна той. После взе ръкописа под мишница и преди да се сбогува, ме попита:

— Къде мога да ви намеря?

— Във Финс Хотел — отговорих без да се замисля — на Насау Стрийт.

— Ще ви пиша.