Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (57)

57

Чувстваше се, че наближава есента. Курортното селище Палавас-ле-Фло беше опустяло. Малкото туристи на плажа бяха предимно германци и англичани. Бен седеше встрани от тях, отправил взор към далечния хоризонт. Мислеше за Робърта, която вече трябваше да е потеглила към родината си, където щеше да е в безопасност.

Той си тръгна още на разсъмване след любовната нощ. Не биваше да допускаш това, въздъхна той. Не беше честно спрямо нея. Чувстваше се ужасно, че й беше признал чувствата си въпреки предварително взетото решение да се измъкне рано, докато тя още спи.

Призори, малко преди да тръгне, седна да й пише. Не беше истинско писмо. Искаше да й каже толкова много неща, но това само би увеличило мъката от раздялата. До бележката остави пачка банкноти, които щяха да й стигнат да замине незабавно за Америка. Събра нещата си и тръгна към вратата, но изведнъж се спря.

Не можеше да си тръгне просто ей така. Отстъпвайки пред желанието си да я зърне за последен път, той предпазливо пое нагоре по скърцащите стълби. Застана до леглото и дълго я гледа как спи. Косата й се беше разпиляна по възглавницата, гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха. Наведе се и внимателно отмести малко кичурче, паднало над окото й. После неволно се усмихна на щастливото, почти детско спокойствие върху спящото й лице. Ужасно му се прииска да я сграбчи в прегръдките си, да я целува, да я поглези, поднасяйки й закуската в леглото. Копнееше да останат заедно, да бъдат щастливи.

Но това беше невъзможно. Беше непостижима мечта. Съдбата му беше в друга посока._ Мъжете като нас са вълци единаци_, беше казал Симон. Искаме да обичаме своите жени, но само ги нараняваме.

Неохотно се обърна към стълбите. В момента вече мислеше единствено за изпълнението на мисията си. Феърфакс чакаше, малката Рут — също.

Стана и се насочи към пансиона, който се намираше на метри от плажа. Влезе в стаята си, седна на леглото и вдигна слушалката.

— Да смятам ли, че властите вече не ме издирват?

— Официално това никога не се е случвало, Бен — засмя се Симон. — Намерението ми беше да те разпитам и нищо повече.

— Демонстрираш намеренията си по доста странен начин, Люк.

— Неофициалният ми отговор е „да“ — стана сериозен Симон. — Свободен си да отидеш където пожелаеш. Ти изпълни своята част от уговорката, аз също ще изпълня моята. Марк Дюбоа вече си е у дома, а „Gladius Domini“ е обект на официално разследване. Половината от членовете й са арестувани за убийства, отвличания и още цял куп съпътстващи обвинения. По тази причина ще забравя някои неща, които са пряко свързани с теб. Надявам се, че разбираш за какво говоря.

— Разбирам и ти благодаря, Люк.

— Вместо благодарности гледай да не ми създаваш повече неприятности. Ако ми кажеш, че още днес напускаш Франция, ще се почувствам наистина щастлив.

— И това ще стане.

— Говоря сериозно, Бен. Порадвай се на последните хубави дни, иди на кино, мързелувай на плажа. С други думи, опитай се да бъдеш обикновен турист. Но ако разбера, че пак си забъркал някоя каша, няма да се отървеш, приятелю!

 

 

Симон остави слушалката и се усмихна. Въпреки всичко Бен Хоуп му харесваше.

Вратата зад гърба му рязко се отвори и в кабинета влезе детектив с оредяла рижа коса.

— О, сержант Моран — обърна се да го погледне Симон.

— Добро утро, инспекторе. Извинявам се за безпокойството, но не знаех, че още сте тук.

— Тъкмо си тръгвам — погледна часовника си Симон. — При мен ли идвате, сержант?

— Не, инспекторе — отвърна Моран и се насочи към шкафа за документи до стената. — Трябва да потърся едно досие. — Пръстите му сръчно започнаха да прехвърлят картончетата в най-горното чекмедже.

— В такъв случай ще тръгвам — кимна Симон, плесна го приятелски по рамото и взе куфарчето си.

Моран го изчака да изчезне зад завоя на коридора, върна чекмеджето на мястото му, затвори внимателно вратата и вдигна слушалката.

— Искам телефонния номер, с който е проведен последният разговор по тази линия — нареди на дежурния оператор той. Записа номера, усмихна се и прекъсна връзката. Веднага след това го набра, изчака да се свърже и каза: — Извините, сбъркал съм номера.

Набра трети номер. Насреща прозвуча дрезгав шепот.

— Обажда се Моран, имам информация за вас. Обектът е отседнал в хотел „Марина“ в Палавас-ле-Фло.

 

 

Бен седна на масата, отпи глътка кафе и разтърка очи.

— Хайде, Хоуп, време е за работа — каза полугласно той и придърпа записките си. — С какво разполагаме дотук?

Отговорът на въпроса не беше обнадеждаващ. Няколко несвързани фрази, куп въпроси без отговор и никакви конкретни насоки. Информацията му беше недостатъчна. Беше изтощен от безсъние, с празно съзнание след безкрайните бягства, чертаене на планове и отчаяни опити да реши загадъчното уравнение. А сега, когато най-после получи възможност да се съсредоточи, пред очите му непрекъснато изплуваше лицето на Робърта. Косата й, очите й, походката й… Начинът, по който се смееше и плачеше. Не можеше да я прогони от съзнанието си, не можеше да запълни огромната празнота в душата си.

Цигарите му пак бяха на свършване. Измъкна плоската бутилка от джоба си, за да установи, че и тя явно е полупразна. Понечи да развинти капачката, после се спря. Не! Остави я на масата и я побутна по-далеч от себе си.

Продължаваше да тъне в догадки относно безразборно нахвърляните букви и цифри, запълващи девет от страниците на тетрадката. Взе химикалка и с тежка въздишка започна да ги записва по реда на появата им.

I. N 18

II. U 11 R

III. 9 Е 11 E

IV 22 V 18 А 22 V 18 A

V 22 R 15 O

VI. 22 R

VII. 13 А 18 Е 23 A

VIII. 20 R 15

IX. N 26 O 12 I 17 R 15

Изписани с нормален почерк, те още повече приличаха на шифър. Но какво означаваха? Познанията му по криптография бяха достатъчни, за да си даде сметка, че подобен код изисква ключ. Разузнавачите и шпионите най-често прибягваха до произволно избран текст от някоя книга. Първите двайсет и шест букви от съответния ред можеха да отговарят на буквите от азбуката, на цифри или на двете заедно. Разчитането им можеше да стане както в прав, така и в обратен ред. Съществуваха различни варианти на шифъра, най-често с коренно противоположен смисъл. Ако човек знаеше заглавието на книгата, страницата и точния ред в нея, разшифроването на текста бе елементарно. Но ако не разполагаше с подобна информация, усилията му бяха обречени. За съжаление Бен нямаше представа какъв може да е ключът за този шифър. Фулканели би могъл да използва всяка книга или текст, всеки език, който е владеел — френски, английски, италиански и латински, или пък да прибегне до произволни комбинации помежду им.

В сравнение с това, срещу което се беше изправил Бен, прословутата игла в купа сено му се струваше детска игра. После изведнъж се сети за записа на разговора на Ана с Клаус Райнфелд. Лудият бе изричал буквите и числата горе-долу в същата последователност, а самият той си ги беше записал.

Скочи, прерови джобовете си и намери малкия бележник. Оказа се, че Райнфелд беше повтарял до безкрай една и съща поредица от букви и числа. Но те липсваха в неговата тетрадка. Дали това означаваше, че Райнфелд е повтарял кода, за да го запомни? Ана беше споменала, че докато изреждал комбинацията, той постоянно броял на пръсти. Същото правел и когато повтарял другата фраза… Но каква беше тя? Някаква алхимическа сентенция на латински. Бен уморено затвори очи и напрегна паметта си.

Но тази фраза я има някъде в тетрадката! — внезапно си спомни той, прелисти мазните страници пред себе си и откри изрисувания с мастило алхимик, наведен над димящ котел. Фразата беше изписана върху страничната част на котела: IGNE NATURA RENOVATOR INTEGRA. В огъня се обновява природата.

Докато рецитирал тази фраза, Райнфелд броял на пръсти. Да не би…? Бен се наведе и бързо преброи буквите. Двайсет и шест. Точно толкова, колкото съдържа азбуката. Възможно ли е това да е ключът? Взе лист хартия и написа фразата. После подреди буквите от азбуката над думите, а под тях изписа числата от 1 до 26. Изглеждаше прекалено просто, но той все пак реши да опита. Бързо откри, че всяко от числата в шифъра отговаря само на една буква, но поради многократното повторение на буквите във фразата значението на кода можеше да бъде различно. Използвайки кода, той дешифрира първите две думи на секретното послание-N-18/U 11 R.

C	R		H	K	I
E			R		K
M					S
U					Y

Хоризонталните букви би трябвало да се комбинират в някаква смислена дума, базиращи се на вертикалните колони от алтернативни понятия, предлагани от шифъра. Но това се оказа напълно лишено от смисъл. Опитай пак, и без това всичко е прекалено очевидно. Обърна реда на числата от 1 до 26 спрямо ключовата фраза и отново дешифрира първите две думи.

C	I		H	P	I
E			R		K
M					S
U					Y

И този път се получи абсолютна безсмислица. Ключовата фраза вероятно беше съвсем различна.

— Господи, как мразя кръстословиците! — промърмори той, после захапа химикалката и впери поглед в листа, очаквайки вдъхновение. Очите му бавно опипаха рисунката с алхимика. Под котела гореше огън, а под огъня беше изписано ANBO.

И тогава му просветна. Разбира се, глупако! ANBO е кодът на IGNE, което на латински означава огън. Но след като е така, значи азбуката е под променящите се букви на ключовата фраза. Когато стигне докрай, тя просто започва отначало, запълвайки празнините.

26

25

24

23

22

21

20

19

18

17

16

15

14

13

12

11

10

9

8

7

6

5

4

3

2

1

I

G

N

E

N

A

T

U

R

A

R

E

N

O

V

A

T

U

R

I

N

T

E

G

R

A

A

N

B

O

C

P

D

Q

E

R

F

S

G

T

H

U

I

V

J

W

K

X

L

Y

M

Z

Разположени срещу числата от 1 до 26 в обратен ред, това предлагаше един напълно различен ключ.

— Добре — каза той. — А сега още веднъж…

Кодът изглеждаше така: N18U11R. Опирайки се на новия ключ, N можеше да бъде B, C, G или K, а 18 можеше да бъде единствено E. Прехвърли се на следващата дума. Тук U можеше да бъде Q или V, 11 — само U, а R имаше избор между E, F, J или M.

Заковал поглед в драсканиците пред себе си, Бен изпита чувство на внезапна слепота, сякаш бе попаднал в снежна виелица. После сърцето му подскочи. Чакай, чакай! Пред очите му започна да се оформя нещо конкретно. От наличните букви се оформяха две съвсем конкретни думи. CE QUE, или ТОВА, КОЕТО… Осъзнавайки, че най-после е попаднал на нещо, той се зае да изписва останалата част от ключа.

А: I/26	G: N/14	M: R/2	S: Е/15	Y: G/3
В: N/24	H: V/12	N: G/25	T: O13	Z: A1
С: N/22	I: T/10	О: Е/23	U: А/11
D: T/20	J: R/8	P: А/21	V: U/9
Е: R/18	K: N/8	Q: U/19	W: I/7
F: R/16	L: Е/4	R: А/17	X: T/5

Приложи новия ключ и думите на скритото послание бързо започна да се подреждат.

I.	N 18	CE
II.	U 11 R	QUE
III.	9 Е 11 Е	VOUS
IV.	22 V 18 А 22 V 18 А	CHERCHEZ
V.	22 R 15 O	CEST
VI.	22 R	LE
VII.	13 A 18 Е 23 A	TRESOR
VIII.	20 R 15	DES
IX.	N 26 O 12 I 17 R 15	CATHARES

ТОВА, КОЕТО ТЪРСИШ, Е СЪКРОВИЩЕТО НА КАТАРИТЕ

Вълнението от откритието му вля нови сили. Прелисти страниците на тетрадката, търсейки други послания, които да хвърлят още светлина върху това, което бе открил. В дъното на страницата с кодираната дума СЪКРОВИЩЕ имаше блок от още три кодирани думи.

22E 18T 22 E181 26 T12 U20 A18

22Е 18Т 22Е 18 I — 26 — T12 U20 А18. Подреждането изглеждаше познато, но сърцето му се сви в момента, в който използва ключа.

C

L

E

D

C

L

E

A

A

D

H

Q

D

P

E

O

I

O

W

I

V

R

S

X

S

X

U

Z

Нямаше начин да извлече някакъв смисъл от съчетанието COEICSEW A IHVDRE.

Почакай малко, мръснико! Няма да ме откажеш толкова лесно! Започвайки да вниква в хитрите трикове на Фулканели, той обърна ключа и пусна числата напред, а буквите — обратно. Подреждането получи съвсем друг вид:

C

H

E

C

C

H

E

D

A

C

H

E

D

A

E

O

R

L

Z

R

J

F

S

W

O

W

I

K

Следвайки хоризонталните редове и добавяйки букви от вертикалните колони, той успя да формира разбираеми думи на френски.

CHERCHEZ A…

ТЪРСИ В…

Само последната дума отказваше да придобие смисъл. Тя би могла да бъде RHEDIE, WHEDIE, WHEDAE, RHEDAE или напълно лишени от логика алтернативи, като например CHJKE.

Бен замислено се почеса по главата. Търси в… Контекстът недвусмислено подсказваше, че загадъчната трета дума трябва да бъде географско или някакво друго наименование. Търси някъде… Разгърна картата, но за свое голямо разочарование не откри нищо. После изведнъж си спомни, че във фоайето на пансиона продават туристически пътеводители, скочи и хукна надолу по стълбите. Броени минути по-късно се върна с един от тях, който покриваше цялата област Лангедок. Седна на масата и нетърпеливо отгърна на индекса, но за съжаление не откри нищо, което да се доближава до имената в кодирания текст.

— Мамка му! — изръмжа той и запрати безполезната брошура към стената. Тя се отвори във въздуха, отскочи назад и събори вазата с цветя над камината. — Мамка му! — окончателно се вбеси той.

После в главата му се появи една мисъл, която бързо прогони раздразнението. Кодовете, които Райнфелд постоянно повтаря по време на записа! Дали отговорът не се криеше в тях? Рязко отвори бележника и започна ново подреждане на петте букви. Когато видя крайния резултат, на лицето му изплува доволна усмивка.

KLAUS

В крайна сметка Райнфелд беше успял да разбие кода. Горкият човечец. Лудостта му най-вероятно е била предизвикана от безсилието да научи останалото. Сега вече можеше да разбере какво е изпитвал германецът.

Стана, събра парчетата от счупената ваза, вдигна цветята и избърса локвичката вода от пода. После от устата му излетя сподавена ругатня. Но, разбира се! Божичко, какъв съм идиот! Захвърли всичко и грабна раницата си. От нея измъкна фалшивата средновековна карта на Лангедок, която доскоро беше висяла в рамка на стената на Ана. Разгърна красиво изписания пергамент и го разстла върху масата.

Не след дълго откри местността и я сравни със съвременната карта. Нямаше никакво съмнение. Старото име на средновековното селище Рен-льо-Шато на трийсетина километра от Сен Жан беше именно Реде (Rhedae). Юмрукът му се стовари върху масата. CHERCHEZ A RHEDAE внезапно придоби нов и съвсем конкретен смисъл: ТЪРСИ В РЕН-ЛЬО-ШАТО.

Според пътеводителя много хора били убедени, че легендарното катарско съкровище е скрито именно в Рен-льо-Шато или околностите му.