Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (41)

41

Бен вкара реното в алеята. Износените гуми изскърцаха по чакъла, а фаровете осветиха фасадата на вилата.

— Тя има гости — подхвърли Робърта и посочи лъскавия черен лексус, паркиран пред входа. — Казах ти да я предупредим по телефона. Неудобно е да се появяваме просто ей така…

Бен слезе, без да обръща внимание на думите й. Очите му бяха насочени към нещо на земята, което се подаваше от сянката на лимузината. Направи няколко крачки и с ужас видя, че е човешка ръка, неподвижна и окървавена. Докато заобикаляше колата, в главата му се заблъскаха различни хипотези. После клекна и погледна дълбоката рана върху шията на мъртвеца. През живота си беше виждал достатъчно прерязани гърла и не му беше трудно да установи, че това бе работа на професионалист. Докосна кожата, която все още не беше напълно изстинала.

— Какво има, Бен? — обади се зад гърба му Робърта.

Той бързо се изправи, хвана я за раменете и я завъртя.

— По-добре не гледай!

Но тя вече беше видяла трупа и притисна устата си с ръце, опитвайки се да не повърне.

— Дръж се близо до мен! — прошепна Бен и изтича нагоре по стълбите. Входната врата беше заключена. Без да губи нито секунда, той се обърна и тръгна към терасата, следван по петите от младата жена. Единият от френските прозорци се оказа отворен. Бен предпазливо се промъкна във всекидневната, измъкна браунинга и стисна ръката на пребледнялата Робърта.

Направи й знак да мълчи и тръгна напред, прекрачвайки мъртвото канарче с окървавена жълта перушина. В подножието на стълбите лежеше малка бронзова статуетка. В спалнята светеше, чуваше се тиха музика. Бен се намръщи, вдигна предпазителя на браунинга и пое нагоре, вземайки по три стъпала наведнъж.

Спалнята на Ана беше празна, но вратата на банята в дъното беше открехната. Той вдигна пистолета и рязко я блъсна, готов на всичко.

Франко Боца се забавляваше. Отдели цели пет минути, за да среже копчетата на блузата й едно по едно, притискайки жертвата си в локвата кръв на пода. Алена струйка криволичеше между гърдите й. Плоската част на ножа се плъзна по корема й, острието бавно се насочи към поредното копче. В този момент до ушите му долетя тропот на бягащи нозе, който го извади от транса.

Вдигна глава и рязко се завъртя. От устата му се стичаше слюнка. Въпреки тежкото си тяло Франко Боца притежаваше светкавични реакции. В момента, в който вратата отлетя на пантите си с оглушителен трясък, той вече беше успял да изправи за косата пищящата си жертва и да се скрие зад гърба й.

Ужасната гледка забави Бен с около половин секунда. Очите на Ана, оцъклени и побелели на окървавеното й лице, срещнаха неговите. Силният сивокос мъж я държеше за гърлото, използвайки я като щит.

Пръстът на Бен се поколеба върху спусъка. Не можеш да стреляш! Той разхлаби натиска върху спусъка.

Ръката на Боца направи рязко движение и ножът изсвистя във въздуха. Бен светкавично се наведе. Острието профуча на сантиметър от лицето му и потъна във вратата. Боца посегна към малката берета .380 в кобура под мишницата си и Бен натисна спусъка. Куршумът профуча встрани, тъй като се страхуваше да не улучи Ана. Миг по-късно Боца стреля и Бен усети как куршумът се забива в плоската метална бутилка, която както винаги беше в джоба му. Той се олюля и направи крачка назад, но в следващия миг ръката му се стабилизира и мерникът се закова върху челото на Боца. Сега вече те пипнах, мръснико!

Но миг преди да натисне спусъка, Боца грабна Ана и я запрати насреща му като парцалена кукла. Бен неволно протегна ръце да я подхване и мерникът му помръдна.

Едрият мъж отстъпи назад и със смайваща ловкост се хвърли през прозореца с главата надолу. Отвън долетя силен грохот, тежкото тяло се откъсна от стръмния покрив и рухна на земята. След него екна изстрел, куршумът бръмна покрай ухото му и обели кората на близкото дърво.

Бен се надвеси над перваза и стреля още веднъж напосоки в мрака. Но нападателят беше изчезнал. В първия миг понечи да продължи преследването, но после се отказа. Когато се обърна към Ана, Робърта вече се беше надвесила над неподвижното й тяло.

— Божичко!

Той потърси пулса.

— Жива е.

— Слава богу! — погледна го Робърта, бяла като платно. — Но… Това не е просто нещастна случайност, нали, Бен? Свързано е с нас. Господи, ние ли й причинихме това?

Бен не отговори, а коленичи до Ана и започна да оглежда раните й. Оказа се, че освен грозната рана на лицето й, от която продължаваше да сълзи кръв, нямаше други.

— Извикай линейка — нареди той на Робърта и й подхвърли мобилния си телефон. — Но без полиция. Кажи, че е станала злополука и не пипай нищо.

Робърта кимна и изтича в съседната стая.

Бен дръпна пухкавата бяла кърпа от хромираната стойка на стената, повдигна главата на Ана и внимателно я подложи под нея. Зави я с хавлията и още една кърпа, след което затвори прозореца.

Отпусна се на колене и погали косата й, сплъстена и влажна от кръвта.

— Ще се оправиш, Ана — прошепна той. — Линейката вече пътува насам.

Тя потръпна, отвори очи и се втренчи в лицето му.

— Тихо, не казвай нищо! — нежно рече Бен, но ръцете му продължаваха да треперят от гняв. Ще убия този мръсник, закле се безмълвно той.

Преди да се хвърли през прозореца, нападателят беше изпуснал пистолета си. Бен свали ударника и го пъхна в колана си, след което прибра двете гилзи, които се търкаляха по плочките. От спалнята долетя напрегнатият глас на Робърта, която говореше по телефона.

После забеляза черното яке, окачено на стола до вратата.