Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (5)

5

Хванати ръка за ръка и широко усмихнати, момчето и момиченцето тичаха през зелената поляна, изпъстрена с диви цветя. Слънцето позлатяваше русите им коси. Момчето пусна момиченцето и се наведе да откъсне едно цвете. Заливайки се в смях, тя хукна напред, дяволито сбърчила чипото си носле. Обсипаното й с лунички лице беше зачервено от възбуда. Той протегна ръка с цветето, но момиченцето изведнъж се оказа далеч от него. Зад гърба му се виждаше някакъв лабиринт с високи каменни стени.

— Рут! — извика той. — Върни се!

Момиченцето вдигна ръце и направи фуния пред устата си.

— Ела и ме намери! — усмихнато извика то, после се обърна и изчезна в лабиринта.

Момчето хукна след нея, но нещо не беше наред. Вместо да намалява, разстоянието до високите каменни стени започна да се увеличава.

— Спри, Рут! — отчаяно извика той. — Не ме оставяй!

Продължи да тича, но земята под краката му изведнъж се превърна в дълбок и мек пясък, който го дърпаше надолу. Пред него се появи висок мъж с развяваща се бяла роба, който му препречи пътя. Главата на момчето стигаше едва до кръста му и то се почувства дребно и безпомощно. Заобиколи непознатия и продължи да тича към входа на лабиринта — точно навреме, за да зърне Рут, която изчезна зад близкия завой. Тя вече не се смееше. Миг преди да изчезне, се обърна и го погледна. По лицето й се стичаха сълзи.

Появиха се още мъже с бели роби и черни бради, които се струпаха около него. Те му крещяха на неразбираем език и оцъклените им очи странно блестяха на мургавите им лица. Той отчаяно се бореше, но брадатите мъже го държаха в желязна хватка, без да му позволяват дори да помръдне.

* * *

Стисна чашата в ръката си, уискито опари гърлото му. Хоризонтът отвъд оловносивите вълни, които се разбиваха в скалите на залива, бавно порозовяваше.

Вратата се отвори и Бен обърна гръб на прозореца.

— Добро утро, Уин — поздрави той с крива усмивка. — Защо си станала толкова рано?

Икономката загрижено погледна чашата в ръката му, после очите й се преместиха към празната бутилка на масичката.

— Стори ми се, че чух гласове — промърмори тя. — Добре ли си, Бен?

— Събудих се посред нощ — призна той.

— Пак ли те измъчваха кошмари?

Той кимна, а Уини въздъхна и взе снимката, която лежеше редом с празната бутилка на масичката.

— Господи, колко е красива! — прошепна тя и прехапа устни, за да не се разплаче.

— Изтекоха много години, но тя все още ми липсва.

— На мен ли го казваш? — вдигна глава Уини. — Аз страдам за всички тях!

Той вдигна чашата и я опразни на един дъх.

— Стига с това пиене, Бен! — намръщи се Уини.

— А ти не ме поучавай, Уин!

— Досега си мълчах, но ти ставаш все по-зле и по-зле! — твърдо отвърна Уини. — Какво се случва с теб? След посещението ти при онзи човек нито ядеш, нито спиш! Я се погледни на какво приличаш! Да не говорим, че снощи бутилката беше пълна!

Бен се усмихна, наведе се и я целуна по челото.

— Извинявай, че ти се сопнах. Не искам да те огорчавам, но ти знаеш, че с мен се живее трудно.

— Какво иска от теб?

— Феърфакс ли? — попита Бен и отново се обърна към прозореца. Слънцето беше изскочило над хоризонта, лъчите му позлатяваха пухкавите облачета в небето. — Иска да спася Рут.

След тези думи изведнъж съжали, че чашата му е празна.

* * *

Изчака да стане девет и вдигна слушалката.

— Променихте ли мнението си относно моето предложение? — попита Феърфакс.

— А вие намерихте ли си човек?

— Не.

— В такъв случай приемам.