Луиз Бегшоу
Работещи момичета (33)

Тридесет и трета глава

— Извинете ме, господа — обади се Топаз, като се надигна от стола си с всичкото достойнство, което успя да събере.

„Господи, понякога мразя да съм бременна, помисли си тя, докато засрамено се тътреше към тоалетната. Кой тъпак е измислил засмяната и сияеща бъдеща майка? Очевидно някой стар ерген. И женомразец. Господи!“.

На срещата присъстваха осем мъже и две жени, но пък втората не се броеше, защото бе директор на „Личен състав“. Така че Топаз като единствена представителка на женския пол във висшите ешелони на властта в „Америкън Магазинс“ силно впечатляваше всички останали с факта, че й се налага да тича до тоалетната на всеки двайсет минути. Страхотно.

Тя изгледа ядно отражението си в огледалото. Освен надутия корем, бе качила пет килограма, лицето й бе зачервено, глезените подути и тежестта на бебето напрягаше гръбнака й. Елегантните й преди крака сега бяха обути в широки медицински сандали и единствените дрехи, които можеше да носи, бяха проклетите „палатки“ за бременни, онези в противни оттенъци на „женствено“ розово или изпъстрени с дребни цветчета. Топаз шиеше своите по поръчка: дълги до глезените туники в тъмносиньо, черно или тъмнозелено с широка бяла яка и ръкавели. Днес бе облякла тъмносинята, най-деловия тоалет в гардероба й.

„О, да, приличам на слон“, каза си тя, внезапно раздразнена от червените си къдрици, разпилени по раменете. Извади от джоба си ластик за коса и стегна кичурите си в строга конска опашка, след което тежко се запъти обратно съм събранието.

Харви Смит, директор на „Америкън“ за Западния бряг, излагаше накратко становището на ръководството в Лос Анджелис относно заплахата, пред която бяха изправени. Насядали около масата, внимателно го слушаха председателят Мат Гауърс, Илай Лебер от „Лебер, Джейсън енд Милър“ — правната кантора на компанията, главният финансов директор Деймиън Харт, Ник Едуард и Джералд Куин, инвестиционни банкери от „Моън енд Макаскил“ — фирмата, наета да консултира „Америкън Магазинс“, директорът на „Продажби“ Ед Лазар, директорът на „Международни връзки“ Нийл Брадбъри, директорът „Маркетинг“ Ник Томпсън, директорът на „Личен състав“ Луиз Патън и Топаз Роси, директор за Източния бряг.

С други думи — бордът на „Америкън Магазинс“ и най-доверените им съветници. Мат Гауърс бе забранил да присъства, който и да е друг; дори и протоколът на събранието се водеше от Луиз, която имаше най-нисък ранг сред събраните в стаята.

Срещата бе в ограничен кръг, но много важна.

Компанията се намираше в опасност.

— Имаме сериозни грижи — тъкмо казваше Харви, когато тя зае мястото си. — Ние от Западния бряг се опасяваме, че „Меншън Индъстрис“ ще променят напълно естеството на „Америкън Магазинс“. От онова, което разбрахме — той махна с ръка към Джералд Куин, — е ясно, че Конър Майлс се интересува единствено от високите печалби. Смятаме, че ще закрие всички наши издания, които все още не са печеливши, ще снижи качеството и ще забрани да наемаме скъпи фотографи и журналисти. Въпросът е как да го убедим, че издателската дейност се ръководи от различни икономически закони в сравнение с дърводобива или продажбата на хранителни стоки.

Другите около масата закимаха.

— Какво мислиш, Топаз? — попита Гауърс.

— Смятам, че трябва да се борим с него — отвърна тя. — Ако Ник и Джери са прави, нямаме никакъв шанс да убедим „Меншън“ в каквото и да било. Никое ръководство не е запазило мястото си повече от година, след като „Меншън Индъстрис“ са погълнали компанията им.

— Не можем да се борим с „Меншън“. Трябва да бъдем реалисти — обади се Брадбъри.

— „Америкън“ е голяма корпорация — съгласи се Лазар, — но „Меншън Индъстрис“ е огромен конгломерат.

— Който не е загубил нито една сделка за поглъщане досега — напомни им Деймиън.

Топаз знаеше, че преобладаващото мнение е срещу нея, но не можеше да се примири и подчини на мнозинството. Да се доближи толкова много до властта и после да й я отнеме някакъв алчен конгломерат? Може би щеше да си намери работа в друга компания — биографията й беше безупречна, — но бе вложила много усилия във „Влияние“, „Икономик Монтли“ и всичко останало, и проклета да е, ако просто се оттегли. Кой би могъл да гарантира, че ще получи също толкова добри шансове и в „Конде Наст“?

Мъжете възприемаха подхода на щрауса. Ако си заровя главата в пясъка, може би звярът няма да ме види, понеже и аз не го виждам. Ако се държа мило с господин Майлс, може би ще го убедя да ме остави на мира.

Може и да приличаше на слон в момента, но знаеше, че грешат. Когато „Америкън“ бъде погълната от „Меншън Индъстрис“, всички членове на борда щяха да бъдат изритани. Това бе ясно. Но те не искаха да го приемат.

Топаз бе забелязала, че Куин я погледна особено, когато бе възразила на останалите. Човекът явно си разбираше от работата и това още повече й даваше сигурност, че е права.

— Вижте, всички сте на много погрешна следа — нетърпеливо се обади тя. — Добре, никога не са губили при сделка. Значи по закона на вероятностите е крайно време това да стане.

— Стига, Топаз — измърмори Луиз, а тонът й намекваше, че хормоните на Роси говорят вместо нея.

— Ти отговаряш за личния състав. Не разбираш нищо — нахвърли се върху й Топаз, вбесена от явния поглед към подутия й корем. — Аз ръководя шест списания и именно това възнамерявам да правя и за в бъдеще. Ако останалите са склонни да се подмазват на Конър Майлс и да се сбогуват с постовете си, то аз не съм.

Гауърс, който я бе наблюдавал с присвити очи, се обърна към адвоката им.

— Илай, какво можем да направим на първо време?

Възрастният мъж разпери ръце.

— Да подадем блокиращи петиции в съда, да оспорваме притежаването на списания от чужди граждани — обичайните тактики за печелене на време.

— Направете го. Незабавно — нареди председателят. Той посочи към инвестиционните банкери. — Ще възложим на „Моън Макаскил“ да ни представляват в защита, както вече говорихме. Топаз, Деймиън и аз ще бъдем основните ви партньори от страна на компанията. Харви, ти, Ед и Нийл ще подготвите статистики и доклади, с които да се опитаме да убедим всеки хищник или алчна акула в бизнеса, че работим най-добре в този си вид.

— Не разбирам — обади се Нийл. — Кой подход ще следваме? Ще се борим или ще убеждаваме?

— И двата — мрачно отвърна Гауърс. — В това положение сме длъжни да опитаме всичко.

 

 

Топаз гледаше през прозореца си към очертанията на Манхатън, блестящ под слънцето. Седеше в новото ортопедично кресло, което бе сложила в кабинета си, когато бременността й напредна, по-точно Джо бе настоял да го вземе. До нея имаше малък уред, с който трябваше да си мери кръвното през ден, но тя не можеше да го понася. Бременността бе едно, стресът — съвсем друго, а комбинацията от двете… ами Джо направо щеше да получи удар.

Нека той опита да види какво е да си бременна посред враждебно поглъщане. „Това се казва лош късмет“, помисли си Топаз, загледана в река Хъдсън.

В града настъпваше лято… можеше да го види и оттук, от високо разположения си кабинет с климатик; радваше се на слънчевите лъчи, които проблясваха по колите, движещи се по пресичащите се улици, и играеха по водите на реката. Обичаше лятото. Дори и когато бе прекалено жарко. А през този август, разбира се, щеше да стане майка…

Топаз усети как настроението й се повишава. „Бебе… моето бебе!“, помисли си тя, обзета от истинско блаженство. Нежно постави ръце на корема си с надеждата да го усети как помръдва и се разтопи от прилива на любов и щастие. „Детето на Джо, нашето дете…“.

Как ли щеше да изглежда? С черна коса, искрено се надяваше тя; може би и сини очи… дали щеше да е момче или момиче? Джо искаше да разбере, но тя бе останала непреклонна.

— Не, искам да е изненада — бе отговорила тя на въпроса на доктор Мартинес.

— Но така ще можем да изберем подходящ цвят за стаята — примолил се бе Джо.

Топаз бе поклатила глава с усмивка.

— Няма да стане.

Бяха отишли на преглед с ултразвук още в третия месец, защото Топаз не искаше да даде възможност на Джо да хитрува — „Маха ли с ръчичка той?“, „Да, бебето мърда, господин Голдстийн“.

Когато доктор Мартинес бе опряла стетоскопа до корема й и чуха приглушеното биене на малкото сърчице, спомни си Топаз с нов прилив на любов, Джо — този едър и силен мъж — се разплака. След това се чувстваше толкова засрамен от това отклонение от мъжественото поведение, че цели четири часа бе гледал футбол по телевизията и се сопваше на Топаз, когато тя го подразнеше за сълзите му.

Държеше се безкрайно грижовно. Винаги й отваряше вратата и не й позволяваше да вдигне нещо по-тежко от чаша кафе. Отнасяше се с нея така, сякаш е направена от най-фин порцелан. Отначало това я дразнеше, но с напредването на времето бе благодарна; коремът й тежеше невероятно и напрягаше ужасно гръбнака и краката й. Сигурна беше, че едно бебе не е толкова тежко, когато го вдигнеш на ръце.

Телефонът на бюрото й звънна на външна линия. Топаз се усмихна — Джо винаги се обаждаше по това време. Всеки ден.

— Как си?

— Добре — отвърна тя, загледана в яркосиньото небе. — Ще ти разкажа по-подробно довечера.

В осем трябваше да са на курса за бременни, веднага след прегледа при Лиса Мартинес в седем часа, за който щеше да й е трудно да успее. Но нямаше начин да го отмени. Посещенията при лекаря й бяха сведени до абсолютния минимум след онзи преглед с ултразвук; задължителните изследвания бяха показали нормална бременност, а Топаз бе много заета жена.

— Прекалено дълго ли е за телефон? — попита той и изръмжа, когато Топаз не отговори. — Мразя, когато те товарят в работата. Не виждат ли, че си бременна?

— Джо, всички виждат, че съм бременна — засмя се Топаз, развеселена от представата как съпругът й звъни на Конър Майлс, за да му се разкрещи и да му нареди да изчака още три месеца.

— Добре, добре, само не се преуморявай — сърдито се обади той. — Обичам те.

— И аз те обичам — по-ведро отвърна тя.

— Топаз — извика я Мат Гауърс и надникна през вратата, — в кабинета ми, ако обичаш. След пет минути.

Тя му кимна.

— Джо, ще се видим довечера.

 

 

Мат Гауърс може и да забеляза, че най-младият му директор изглежда безкрайно щастлив в момента, но сметна за разумно да не го коментира. Роси ясно бе показала, че не желае специално отношение — независимо от бушуващите й хормони, проблеми с пикочния мехур и подути крака. Знаеше, че някои от колегите й го намират за прекалено, но той самият не мислеше така. Топаз тъкмо бе приключила с програмата си за преструктуриране и независимо че бяха в края на деветдесетте години, майчинството все още представляваше изпитание за една амбициозна жена.

„Трудно е да изглеждаш строг, когато очакваш бебе“, помисли си възрастният човек, когато Топаз влезе бавно в кабинета му. Много добре разбираше какво се бе опитала да намекне Луиз Патън на събранието на борда, когато Роси бе избухнала, и й се възхищаваше, че отказа да го преглътне…

„Има правилно отношение, помисли си Гауърс. Защото, честно казано, в момента не можем да си позволим да мъкнем някого на гърба си“.

— Седни — предложи й той.

Топаз дръпна един стол до ореховата маса в средата на луксозно обзаведения кабинет на Гауърс. С гръб към огромните прозорци се бяха настанили Куин, Едуард и Харт, като пред всеки от тях имаше разстлани по няколко страници финансови отчети.

— Основни мерки за защита, Топаз — обясни й Деймиън Харт и й подаде куп документи. — Сметки, предпазни клаузи, борсови акции…

— Току-що чухме, че не сте само вие — добави Едуард. — Насочили са вниманието си и към група радиостанции в Калифорния и голяма звукозаписна компания.

— Радиостанции… — повтори на глас Топаз. — Няма ли да нарушат федералните разпоредби, като притежават едновременно и радиостанции, и издателска група? Търсят ли да изкупят и други издателски къщи?

— Малки компании — отвърна Куин.

— Да, но колко на брой? — попита Гауърс, разбрал накъде бие тя. — Можем ли да заведем дело за анти тръст?

— Коя звукозаписна компания? — внезапно попита Топаз с пресекнал глас.

Отначало не бе обърнала внимание на думите на банкера.

Не може да бъде. Не може. Възможно ли е?

— „Музика Ентъртеймънт“. Но те нямат никакви интереси към печатните издания — отвърна й Куин. — Ако решим да използваме анти тръст аргументи, няма да са ви от голяма полза.

Топаз бавно отпи от кафето си.

— Именно тук грешиш — заяви тя.

 

 

Слънцето залязваше над Пето авеню, когато Топаз и Джо пристигнаха в клиниката на доктор Мартинес. Държаха се за ръце в асансьора, целуваха се и се докосваха винаги, когато кабинката беше празна. Джо грижовно я обгръщаше с ръка, не искаше да се отдели от нея и за секунда.

Така беше от медения им месец досега. Все още се караха като луди всеки ден и все така не можеха да понасят да са разделени. Джо пристигаше в сградата на „Америкън Магазинс“ в мига, в който Топаз кажеше, че свършва работа. Тя отменяше работни срещи по обяд, скачаше в някое такси и прекосяваше града, за да иде до NBC и да бъде с него. Той й изпращаше цветя без повод. Тя с часове разглеждаше антикварни магазини, търсейки бейзболни сувенири, които той би харесал. Бяха толкова влюбени, че се опияняваха един от друг. Топаз прекара целия първи месец като в някакъв еротичен сън, крачеше по коридорите в службата и непрекъснато мислеше за Джо. Чудеше се дали останалите могат да се досетят. Струваше й се, че сексуалният й глад е толкова силен, че не може да остане незабелязан, сякаш можеше да изгори костюма й от „Ан Клайн“ и да изложи голотата й на показ пред целия офис.

И най-малкото нещо можеше да я провокира. Минаването покрай някоя врата, където му се бе развикала. Влизането в офисите на „Уийк ин Ривю“. А веднъж, пристигайки първа на съвещание на борда, толкова ясно си бе спомнила как се е любила с Джо на тази маса, че се наложи да седне, цялата зачервена и отмаляла от копнеж.

Друг път пък Голдстийн й бе звъннал.

— Здравей — каза той.

— Здрасти — отвърна тя и усети как се подмокря само като чу гласа му. Начинът, по който се бяха разделили сутринта, премина пред очите й като еротичен филм.

— Как си? — небрежно попита той.

— Добре — отговори тя, като не смееше да каже повече.

— Топаз, размекнала си се като желе — отбеляза Джо престорено строго.

— Да — съгласи се тя, като огледа офиса, за да види дали някой може да я зърне.

— Да затварям ли?

— Да.

Същата вечер, когато се прибраха, Джо поръча по телефона желе и сладолед и си хапна направо от плоския й корем.

Споровете им също бяха страшни. За това колко много работят и двамата. Дали Топаз трябва да продължи да шофира до работата си. За отпуска по майчинство, за отпуска по бащинство и за наемането на детегледачка.

— Шест седмици не са достатъчни — твърдеше Голдстийн. — Ще ти трябват поне три месеца, за да се сближите.

— Да не си посмял да ми казваш на мен как да се сближа с моето бебе! — нахвърли се върху му Топаз побесняла. — Аз съм тази, която го носи в себе си девет месеца. Усещам го всеки път, когато се размърда. Ако искаш да си останеш вкъщи и да се сближавате — чудесно. Само не очаквай от мен да стана примерна домакиня.

— Не ставай смешна — ядосано отвърна Джо. — Не мога да остана у дома. Аз отговарям за програмата в NBC.

— А аз ръководя операциите за Източния бряг на „Америкън Магазинс“.

— Наистина ли? Никога не бих се досетил — озъби й се той.

Но на следващия ден в кабинета й се появи огромен букет от бели рози и малък правоъгълен пакет, а когато го разопакова, Топаз намери видеокасета с филма „Мисис Даутфайър“.

Елиз Делука, която наблюдаваше израза по лицето на шефката си, поклати глава с добродушна завист.

— Това е най-щурият брак — отбеляза тя.

 

 

Работата ставаше по-натоварена, Топаз — все по-едра, а Джо — по-внимателен. Парадоксът бе, че това я караше да се чувства по-уязвима; когато започна да усеща подкрепата на любовта му, не можеше да пренебрегне желанието му да я закриля и пази, което означаваше, че тя има нужда от закрила. Освен това около шестия месец трябваше да престанат да правят секс, а това я караше да се чувства объркана и притеснена.

— Господи, колко пъти! — възкликна Голдстийн, когато я завари да плаче в банята една сутрин. — Нямам… нищо… против. Бих те чакал цял живот. Три месеца са нищо.

— Ами Джейн? Толкова е хубава и слаба — изхлипа Топаз.

— Джейн, секретарката ми?! — повтори Джо, като се опитваше да сдържи смеха си. Жената беше дребна и съвсем обикновена на външен вид, с много късо подстригана кестенява коса, със съпруг и три деца. — Ревнуваш от Джейн!

— Да — подсмръкна безутешно Топаз.

Спомняше си всяко докосване на съпруга си по тялото й, всяко негово проникване в нея, трескавото сексуално привличане, което ги изпълваше от първия път, когато се бяха любили. Джо изглеждаше толкова по-мъжествен от всеки друг, когото бе срещала. Как би могъл да се задоволи без секс? Как би могъл да остане верен на жена, която прилича на плажна топка?

— Помниш ли Деня на благодарността? — прошепна той и я взе в прегръдките си.

Топаз кимна. Миналия ноември, когато отиваха на гости при родителите му в Кънектикът, се наложи да спират три пъти по път, защото Топаз непрекъснато дразнеше Джо и се опитваше да му се нахвърли, докато той шофираше. Накрая паркираха колата в една пшенична нива, разстлаха палтото й и се любиха в стърнището, целуваха се и се търкаляха в полето, абсолютно полудели от любов. След това се наложи половин час да почистват сламките от дрехите си и за ужас на Джийн Голдстийн бяха закъснели доста.

— Движението по пътищата бе отвратително, мамо — обясни Джо, докато целуваше възрастната жена по бузата и се надяваше тя да не забележи драскотините по врата му.

— Помня — задавено отвърна Топаз.

Джо я целуна по слепоочието — нежна, чувствена целувка, притиснал устни до кожата й. Тя усети искреното му желание зад този жест.

— Никоя друга не може да се мери с теб — каза той. — Никога. По никакъв начин. Дори и ако не те обичах повече от всичко на света, никога не бих те заменил с друга.

И в този миг тя беше решила, че е най-щастливата съпруга на света.

Временно забравила за тревогите, Топаз се чувстваше също толкова щастлива и в момента.

 

 

— Влезте — любезно ги покани доктор Мартинес и им махна да седнат. Погледна Топаз и набързо прецени общото й състояние и вида й. — Как върви? Някакви проблеми?

— Никакви — излъга Топаз, докато сваляше роклята си и се катереше върху кушетката за преглед.

Лекарката повдигна вежди.

— Никакво напрежение в гръбнака? Доста си наедряла.

— Е, може би малко — призна тя.

— Жена ми е много натоварена в работата си напоследък — твърдо заяви Голдстийн. — Тя е ключова фигура в текущата реорганизация и се питам дали не трябва да си почива повече.

Доктор Мартинес прикри усмивката си. Джо Голдстийн и Топаз Роси бяха двама от най-известните й клиенти, истинска „звездна двойка“ от Манхатън. Освен това бяха нейни любимци. Топаз имаше навик да й се обажда и да я моли да не казва на Джо, ако кръвното й налягане е прекалено високо. Джо имаше навик да й звъни и да я моли да накара Топаз да си вземе почивен ден в понеделник.

— Ако разбере какво е наистина, той ще се паникьоса — умоляваше я Топаз.

— Тя смята, че се държа сексистки — ръмжеше Голдстийн. — Трябва да ми помогнеш, Лиса.

— Нека да ви прегледам, госпожице Роси — спокойно каза доктор Мартинес. — Последния път е било в третия месец, нали? Това е доста отдавна. Препоръчвам сега да зачестите с посещенията си.

Тя сложи хладната си ръка върху надутия корем на Топаз и започна да го натиска внимателно. След няколко секунди спря рязко, погледна Топаз и продължи по-бавно.

Джо пребледня.

— Какво има? Нещо не е наред с бебето ли? С Топаз?

— Не точно — отвърна Лиса Мартинес. — Но мисля, че трябва отново да ви прегледам с ултразвук.

— Защо? — попита Топаз. Обзе я тревога. — Какво усещате?

— Тази реорганизация много ли е важна? — попита лекарката пациентката си.

— Не — заяви Джо.

— Абсолютно — отвърна Топаз. — И дума не може да става да си взема почивни дни, освен ако не се налага по медицински причини.

— Не, не става дума за медицински проблем. Но ви съветвам да почивате възможно най-много и да избягвате спорове — добави тя и погледна строго Джо. — Ще имате нужда от всички сили, които успеете да съберете сега — Лиса Мартинес се усмихна на младата двойка. — Поздравления — каза тя. — Ще си имате близнаци.

 

 

След като съпругът й заспа, Топаз Роси остана да лежи тихичко в черните копринени чаршафи, загледана в тавана. Беше уморена, но не можеше да укроти мислите си.

Близнаци. Елинор и Мария. Джо-младши и Марко. Елинор и Джо.

Конър Майлс. Никой досега не го е спирал и останалите от ръководството искат да му поднесат „Америкън“ на сребърен поднос. Раждането на две бебета повече ли боли? Трябва ли да намаля темпото? Не мога да го направя… Господи, защо сега? На Гауърс няма да му хареса, ще си помисли, че искам да се измъкна. Може би няма. Видя какво направихме с „Влияние“… може би ако успея да събера данните и да работя у дома…

Антитръст. Трябва да го използваме. Вярно е, че не сме някоя малка компания, не сме „Пит Груп“. Можем да си позволим услугите на „Моън Макаскил“… но имаме нужда от помощ.

Аз не съм супермен, уморена съм…

Тя е една проклета кучка…

Ако успея да спася компанията, може би ще наследя Мат. Харви също иска поста, но той е готов да се предаде, а Гауърс мрази подобно отношение.

Защо й е да ми помага? Тя ме мрази.

Виж само какво направи, когато й се удаде втори шанс… те имат нужда от нас. Взаимноизгодна сделка. Само бизнес…

Искам да запазя работата си. Обичам работата си.

Може ли човек наистина да има всичко?

 

 

Топаз внимателно преметна крака отстрани на леглото, грабна сатенения си халат и тръгна боса към кабинета си, където включи компютъра. Часовникът на радиото показваше един без четвърт.

Прегледа файла си с личните адреси, намери телефонния номер, който търсеше, и го набра. Отсреща един глас се обади бодро:

— Ало?

— Здравей, Роуина — каза Топаз.