Луиз Бегшоу
Работещи момичета (1)

Първа глава

Топаз нахлу през вратата в кабинета на президента.

— О, боже! — извика тя. — О, боже! Получих го! Получих го! Не мога да повярвам! Роуина, ти си гений! Мога ли да ти се отплатя някога? Нямам думи!

Хвърли се към един от фотьойлите с избеляла кадифена тапицерия и отметна кичур червени къдрици от лицето си.

Роуина се извърна от екрана на компютъра с въздишка. Бе стигнала до много важна фраза във внимателно формулираното писмо до Гари Линекер, в което го канеше да дойде и да изнесе лекция в Оксфорд. Усмихна се на приятелката си.

— За какво говориш?

— „Таймс“, „Таймс“! Прочели са черновата на статията, харесали са я и искат да напиша осемстотин думи за финансовите помощи за студенти! Ще публикуват моя статия в национален вестник! О, скъпа, не бих могла да ти се отблагодаря — каза Топаз.

— Топаз, това е чудесно! Наистина чудесно. Толкова се радвам — отвърна Роуина. — Ти си най-добрата и те са късметлии, че ще работиш за тях.

— Всичко дължа на теб. Нямаше да го получа без теб.

— Това са глупости и ти го знаеш. Баща ми само уреди да я прочете подходящият човек. Стивънс нямаше да ти поръча статията, ако не струваше — твърдо заяви Роуина.

Двете момичета се вгледаха една в друга с блеснали очи.

— Единствено талантът има значение — каза Роуина.

— В такъв случай ти никога няма да имаш проблеми — заяви Топаз.

 

 

Бяха страхотен екип. Всички го казваха. Толкова невероятно се разбираха помежду си, че нямаше как да не станат най-добри приятелки: Топаз Роси — най-безразсъдната, най-шумната и безусловно най-привлекателната американка в Оксфорд, и Роуина Гордън — стройна блондинка, сдържана и целеустремена, истинска дъщеря на джентълмен.

Топаз бе взела интервю от Роуина за университетския вестник „Чъруел“, когато и двете караха втория си семестър в колежа и когато със своята изтънченост и решителност Роуина щурмува Студентския съюз и спечели с рекорден брой гласове изборите за член на секретариата. Американката бе отишла с бележник и химикалка, откровено готова да я намрази от все сърце: Роуина Гордън, поредната надута, британска аристократка, която се забавлява със студентска политика, докато си намери подходящия жених и се задоми. Презираше такива момичета. Те бяха от вражеския лагер, истинска обида за всяка жена, бореща се за правото сама да изкарва прехраната си.

Когато се срещна с Роуина, впечатленията й се оказаха дори по-лоши от предварителните й очаквания. Тя бе облечена в костюм на Армани, който струваше колкото годишната издръжка на Топаз, имаше дълга, руса, перфектно подстригана коса и безукорен грим, ухаеше на скъп парфюм и носеше елегантни златни бижута.

— Как мислиш — защо спечели тези избори? — попита Топаз с отегчен монотонен глас.

Роуина я изгледа също толкова хладно. Проклети американци! Виж го само това момиче, с тези напращели гърди и дълбоко изрязана блузка, с дълги сякаш цяла миля крака под минижуп, поне три инча по-къс, отколкото трябва, и истински водопад от рубинени къдрици, които стигат почти до кръста й. Нахълтва тук, сякаш кабинетът е неин. Много ясно как е успяла да стане член на редакцията на студентския вестник за по-малко от един семестър.

— Защото работих усилено през целия семестър, държах речи, в които вярвах, и събрах пари от спонсори повече от всеки друг — кратко отговори тя. — Как мислиш, защо именно ти пишеш този очерк?

— Защото съм най-добрият журналист във вестника — отвърна веднага Топаз.

За миг се изгледаха гневно. После Топаз бавно се усмихна и протегна ръка.

До края на деня двете вече бяха спечелили първия си съюзник.

През следващите две седмици станаха истински приятелки. Отначало това озадачаваше другите студенти, които ги познаваха: Роуина бе студена, сдържана и безумно богата, а Топаз — буйна италиано-американка, чувствена, енергична и едва свързваща двата края със стипендията си.

Но малцина осъзнаваха, че произходът им е доста сходен. И двете вече бяха направили огромна грешка в очите на родителите си: бяха се родили момичета.

Семейство Гордън от Еършир бяха потомствени шотландски земевладелци повече от хиляда години. С няколко акра повече или по-малко, имението Гордън и родовият герб неизменно се бяха предавали от баща на син през поколенията, докато бащата на Роуина, Чарлс Гордън, не се бе провалил в опитите си да осигури наследник. След три поредни аборта Роуина била зачената въпреки препоръките на лекарите. Когато след всички мъки и терзания най-сетне закарали Мери Гордън в лондонската болница „Тай“, гордият й съпруг чакал цяла нощ в най-близката до родилното отделение стая и прехвърлял в ума си различни имена — Ричард, Хенри, Дъглас, Уилям, Джейкъб. В три часа сутринта сестрата дошла с усмивка на уста.

— Той добре ли е? — нетърпеливо попитал Чарлс.

— Тя е много добре, сър — отвърнала засмяната сестра. — Имате красива дъщеричка.

Джино Роси би съчувствал на Чарлс Гордън. Но вероятно би проявил и леко снизхождение — в крайна сметка той вече имал трима чудесни сина. Всички съседи му завиждали. Но той искал още един, а жена му вече се чувствала уморена. Джино бил решил, че това ще й е последният път. Когато бебето се оказало момиче, се почувствал измамен. За какво му трябвала на Джино Роси дъщеря? Той дори нямал сестри. Потупал мъничето по главата и го оставил на грижите на майка му. Ана Роси нарекла дъщеря си Топаз, защото това бил любимият й скъпоценен камък и защото бебешката й косица била златисточервена.

На Роуина Гордън не й липсваше нищо. От мига, в който я бяха загърнали в предаваната по наследство дантелена пелена за кръщене, имаше всичко. На шест години — пони. На седемнайсет — кола. Междувременно — най-хубавите дрехи, скъпи ски ваканции, уроци по балет, специалист зъболекар от Харли Стрийт и всичко, за което би могъл да се сети баща й. Каквото и да е, само да може да прикрие истинските му чувства към нея, горчивото разочарование, усещането, че е предаден. Докато Роуина навърши шест, той просто я избягваше. После или избухваше при най-малкото детинско провинение, или се отнасяше към нея със студена учтивост. И Мери Гордън не беше по-мила. Вътрешно обвиняваше дъщеря си за това, че съпругът й се държеше студено към нея. Когато Роуина бе изпратена в пансион на седем годинки, тя изпита само облекчение.

Когато стана на десет, се случи малко чудо. Мери Гордън забременя отново на четиридесет и една години и износи детето до края. Този път молитвите на Чарлс бяха чути: на четиридесет и седем години му се роди син, Джеймс Гордън, единствен наследник на имението и фамилното име. И двамата родители се чувстваха безкрайно щастливи; бебето им бе скъпо като зеницата на окото и оттогава Чарлс повече не се скара за нищо на дъщеря си. От този ден нататък той просто не я забелязваше.

Роуина прие отношението на родителите си. Положението беше такова, каквото беше и нищо не можеше да го промени. Реакцията й бе съвсем проста; от тук насетне тя щеше да контролира живота си. Щеше да си изгради собствен свят. Да разчита на себе си.

Оценките в училище престанаха да са резултат от усилията и да спечели любовта им. Сега те се превърнаха в паспорт за колежа. Университетът означаваше независимост, а независимостта — свобода. Роуина разбра и още нещо: беше добра ученичка. Всъщност най-добрата във випуска. Това бе ново откритие за нея. Работеше хладнокръвно и с пълно себеотдаване, докато стана първа в класа във всичко, освен в изкуството. Имаше съпернички — Мери-Джейн и Ребека, щастливи, симпатични момичета, много по-дружелюбни и популярни от нея. Те бяха нейното мерило. Тях трябваше да победи. Нямаше нищо против да получи седемдесет и четири процента като резултат на изпит, стига само Беки и Мери-Джейн да имат седемдесет и три процента. Откри, че предпочита да е на първо място, отколкото да има отлична оценка. В повечето случаи получаваше и двете.

Отвъд Атлантика и малката Топаз Роси разочароваше семейството си. Докато Роуина стана надменна, студена и сдържана, Топаз вдигаше врява, избухваше в сълзи и търсеше внимание. Също като непокорната буйно растяща грива от червени къдрици — никой не знаеше откъде се бе появила пък тя, както отбелязваше Джино, — момичето беше истинска бунтарка. Флиртуваше с момчета, баща й я биеше. Започна да си слага грим, майка й я накара да ходи на литургия всяка сутрин в продължение на цял месец. Майка й искаше да я обича, но бе изтощена. А и Топаз изглеждаше толкова различна! Отказваше да се научи да готви! Искаше да прави кариера, сякаш с този външен вид не можеше да си намери свястно момче! Какво му имаше на това дете, не знаеше ли, че е момиче!

Топаз кипеше от негодувание срещу тази несправедливост. Всъщност тя приличаше на баща си повече, от който и да е от синовете му: беше умна, енергична и темпераментна, когато се ядоса. Толкова отчаяно искаше да я обичат. Или поне да я разбират! Получаваше най-добрите бележки в основното училище! Изкарваше и в гимназията най-добри оценки!

Когато Топаз навърши шестнайсет, родителите й наредиха да прекъсне училище и да започне да помага в магазина. Тя отказа. Искаше повече. Учителите й смятаха, че може да получи стипендия за университета, и то за Оксфорд. Искаше да постигне нещо в живота си.

Сърдит, Джино не й даде позволението си. Всичките й сълзи останаха напразни. Дълбоко в себе си той знаеше, че не е прав, че ако бяха предложили такава възможност на Емилиано, щеше да се пръсне от гордост, но сега се ядосваше. Защо Бог му бе дал трима обикновени синове, които не се отличават с нищо, а после неочаквано се бе появила тази буйна малка дъщеря, която изкарваше отлични бележки по предмети, които братята й дори не биха могли да напишат правилно? Какво право имаше тя да е по-умна от останалите в семейството?

Джино ревнуваше заради синовете си. И заради себе си. Отказа да й даде позволение. Тя нямаше да се яви на този изпит. На осемнайсет трябваше да помага на майка си.

Топаз усещаше как сълзите и гневът й кристализират в твърда като диамант ярост. Така да бъде, реши тя. Щом баща й й обръща гръб, и тя щеше да се отвърне от него. Взе тайно изпита и — както и очакваше — получи стипендията.

Два дни по-късно опакова малкото си прилични дрехи, целуна за довиждане майка си и братята си и взе такси до летище „Кенеди“. Баща й не й даде благословията си.

Макар сърцето й да се късаше, Топаз се научи да прикрива емоциите си. Много добре. Отсега нататък сама си беше господар.

И за двете момичета Оксфорд представляваше възможност да се измъкнат. През онова разкошно лято красивият стар град, сгушен между невисоките хълмове Котсуолд, беше шанс сами да определят живота си. Оксфорд приличаше на генерална репетиция за истинския живот, ако човек вършеше нещата както трябва.

Топаз и Роуина вършеха всичко както трябва.

Най-много от всичко на света Топаз искаше да стане журналистка. Мечтаеше да разговаря с всички, да види всичко и да го представи на читателите с грабващи вниманието параграфи, заглавия и елегантни фрази под снимка с името й. Щеше да ги кара да се смеят, да ги шокира, да създава репутации и да ги съсипва, да променя представите на хората. Искаше да даде на читателите си очила, така че когато погледнат през тях, да видят живота също като нея. Щеше да представя, наблюдава, забавлява и просвещава. И да спечели купища пари, докато го прави.

 

 

Когато Топаз пристигна в Оксфорд, с мъка се изкатери по стълбите до стаята си, разопакова дрехите си и си направи чаша кафе. После отиде до стаята на портиера, до входа на колежа, записа се в регистъра за новопостъпилите и прегледа повече от шейсет брошури, натъпкани в пощенската й кутия от университетските клубове, които отчаяно искаха да привлекат новаците — както по традиция наричаха новото попълнение студенти — да се запишат. В една малка брошура студентският вестник „Чъруел“ набираше доброволни сътрудници. Топаз я сгъна и внимателно я прибра в чантата си. Всички останали изхвърли, без да се замисли.

Роуина Гордън също толкова уверено знаеше какво иска да прави, но знаеше и че Оксфорд няма да й бъде от голяма полза. Искаше да влезе в звукозаписния бизнес. През последните две години в училище ледената блондинка Роуина, известна с това, че даже не поглежда към момчетата, откри рокендрола. Това бе първото нещо, което наистина я развълнува. Буйните, тъмни ритми на музиката, откровено сексуалните текстове на песните, опасният вид на музикантите — всичко това скандализираше приятелките й, но привличаше Роуина. Хард рокът се оказа съвсем нов свят, коренно различен от онзи, с който бе свикнала. Караше я да се чувства странно.

Родителите й разбраха за нейната страст от икономката и направо не можаха да повярват. Как тяхното безгрижно момиче можеше да се забърка в подобен боклук? Затова учителката й с нежелание запази мнението си за себе си. Не биваше да разстройва господин Гордън. Но тъй като познаваше момичето от няколко години, усещаше в нея нещо, което родителите й бяха пропуснали — една тревожна сексуалност, прикрита под девствената й плът, в новата наперена походка на дългите й, стройни крака и в примамливите й меки, сочни устни.

Роуина бе умна и не сподели с никого амбициите си. Налагаше се музиката да почака, докато завърши, а междувременно трябваше да иде в Оксфорд.

Още през първия семестър в колежа „Крайст Чърч“ се записа в Оксфордския студентски съюз, най-важната организация в Оксфорд. Възнамеряваше да стане президент на съюза.

Три четвърти от колежаните членуваха в съюза. Той притежаваше сгради в центъра на града и имаше евтин коктейлбар и винарска изба, които винаги бяха претъпкани. Смятаха го за „забавачката“ на британския политически елит — министър-председатели и членове на правителството от Гладстон до Майкъл Хезълтайн бяха служили като ръководители и негови президенти. В списъка на лекторите, поканени да говорят на прояви на съюза през първия семестър на Топаз и Роуина, бяха включени Хенри Кисинджър, Джери Хол, Уорън Бийти и принцесата на Великобритания и то за период от осем седмици.

Роуина се увлече. Не можеше да пише като Топаз, но определено имаше дар слово. Научи се как да води дебат и подобно на сексуалното, откри, че обожава преживяването — да застане пред колегите си и страстно да убеждава, да се шегува, да ги срязва, предизвиква и приковава с погледа и гласа си. Включи се в изборите за управленски постове в съюза и разбра, че и това много й харесва — ожесточените борби, договорите, които се сключваха и нарушаваха, тайните срещи в кабинетите на ръководителите на организацията. Обичаше реториката и протокола — „госпожо библиотекар“, „господин председател“, „почитаемата дама от Сейнт Хилда“…

 

 

— Кажи ми пак каква е темата на събранието другата седмица? — попита Топаз, опитвайки се да не изглежда напълно погълната от собствения си триумф. Ще бъде публикувана в национален вестник! В национален вестник! Редактор на „Чъруел“ бе едно, но това!…

— „В този колеж вярваме, че жените получават онова, което заслужават“ — изрецитира Роуина.

Топаз се засмя.

— Не мога да повярвам, че са ви дали свобода по тази тема по време на изборите за президент, госпожо библиотекар.

Роуина си позволи лека усмивка.

— Нито пък аз, ако трябва да съм откровена — призна тя. — Джилбърт е такова дрънкало по въпроса за феминизма.

Президентският дебат се провеждаше веднъж в семестъра и представляваше финалната развръзка между настоящите ръководители на съюза и останалите кандидати за ръководните длъжности. Единственият реален конкурент на Роуина беше секретарят Джилбърт Докър — стопроцентов възпитаник на частните училища, с неприлично толкова синя кръв. Джилбърт смяташе за възмутително, че изобщо допускат жените в съюза, какво остава да се кандидатират за ръководен пост. В доброто старо време те били длъжни да наблюдават мълчаливо от местата, отредени за посетители, заедно с останалото простолюдие.

— „Чъруел“ ще те подкрепи напълно — увери я Топаз.

Роуина се усмихна.

— Да, добре. Двете с теб поне можем да разчитаме една на друга. Хайде да идем да изпием по една бира.

Тръгнаха надолу по Броуд Стрийт към „Кингс Армс“ — от край време предпочитано място от студентите в университетите и техническите колежи. Повечето туристи, които изпълваха приятните улички на Оксфорд, към шест часа вече се бяха качили обратно на автобусите си. В ранната привечер въздухът бе свеж и топъл. Откъм градините на „Тринити Колидж“ се носеше мирис на окосена трева.

— Виждала ли си Питър тази седмица? — попита Роуина.

Питър Кенеди беше един от най-популярните студенти в Оксфорд и приятел на Топаз Роси. Излизаха заедно от няколко месеца и Роуина се интересуваше от връзката им. Откровено казано, струваше й се, че Питър е човек по-скоро от нейната социална среда. Не беше от типа мъже, които биха се заинтересували от Топаз Роси, нито пък тя от него. И все пак всички говореха, че е невероятно красив.

— Да — отвърна Топаз. Изчерви се. — Наистина го харесвам. Той е много… много интересен.

— Искаш да кажеш, че е направо зашеметяващ — обади се Роуина. — Хайде да не се заблуждаваме.

Влязоха в бара с усмивка на уста и в пълно разбирателство.

— Браво, Топаз! — обади се Рупърт Уолтън откъм бара. — Чух за „Таймс“.

— Наздраве, Рупърт — махна за поздрав на заместник-редактора си Топаз.

— Здрасти, Руп — обади се Роуина.

— Госпожо президент — отвърна й той.

— По дяволите, не казвай това — протестира Роуина, докато си пробиваше път през тълпата. — Джин с тоник и каквото пие Рупърт, моля. Ще урочасаш работата.

— Нищо не може да я урочаса след статията, която ще публикувам за него следващата седмица — самодоволно отбеляза той. — Даже не става дума за редакторско заклеймяване. Просто дълъг списък от цитати на негови изявления, като се започне с „Работещите майки са отговорни за високия процент на престъпността“ и се свърши с „Оксфорд е бил създаден за синовете на джентълмени и трябва да си остане такъв“. Ще пия една бира „Гинес“, моля. Благодаря.

Проправиха си път обратно до масата, като кимаха на приятели. Крис Джонсън и Ник Флауър, двама от кандидатите в листата на Роуина, седяха до Топаз.

— Внимавай, Руп, наоколо има разни драскачи — подразни го тя. — Излизаш най-невинно да пийнеш по нещо с госпожица Гордън и се оказваш насред предизборно съвещание на кандидатите от листата й.

— Точно така — съгласи се Рупърт. — Накрая всички ще станете чиновници, цялата тайфа, и така ви се пада. Съдбата си е съдба.

— Какво е положението, момчета? — попита Роуина. — Не обръщайте внимание на начеващите бъдещи писачи от Флийт Стрийт наоколо.

— „Крайст Чърч“ е сигурен — каза Ник, — както винаги. „Ориъл“ не е.

— Изненада.

— „Хертфорд“ ще те подкрепи със сто и петдесет гласа.

— Бог да благослови „Хертфорд“ — обади се Топаз.

— Амин — завърши Роуина.

— С нас са „Куинс“, „Линкълн“, „Джийзъс“ и „Сейнт Питърс“. „Бейлиъл“ е проблем. Също и „Джонс“.

— Защо? — попита Крис.

Ник сви рамене.

— Защото Питър Кенеди е решил да подкрепи Джилбърт и мобилизира старите си връзки от училище.

Над масата сякаш надвисна сянка и Роуина усети как сърцето й се свива. Всъщност Джилбърт никога не бе представлявал сериозна заплаха. Питър обаче бе съвсем друго нещо.

Топаз я докосна по ръкава.

— Не се тревожи. Ще се срещна с него и ще се опитам да влея малко разум в главата му. Той ще се съгласи.

— Благодаря, скъпа — отвърна Роуина, като се запита какво би правила без нея. Обаче не искаше да въвлича Топаз в политическа разправия между най-добрата си приятелка и любимия си човек. — Но аз ще го направя. Това всъщност е мой проблем. Аз ще го реша.

Питър Кенеди срещу Роуина Гордън, помисли си Рупърт, загледан в двете красиви момичета. Е, това вече щеше да е интересно.