Луиз Бегшоу
Работещи момичета (29)

Двадесет и девета глава

Що се отнася до Роуина, всичко бе свършило.

Единствено натискът от страна на Барбара Линкълн я спаси от съдебно дело, а за музикалния бизнес тя вече не съществуваше. Успехът й като търсач на таланти, всичките й постижения като ръководител на компания бяха заличени само за секунда. Публично я свързваха с наркотиците и никоя звукозаписна компания не би я докоснала и с пръст.

— Опитах се да ги спра, но техните гласове бяха повече — каза Джош Оберман, когато й се обади на другия ден. — Проклети да са новите правила на борда. Как можа да си толкова невнимателна!

— Да не би да плачеш, Джош? — попита тя.

— Разбира се, че не плача — подсмръкна той. — Каква голяма глупачка си само.

— Ела да работиш за мен — предложи й Барбара, която се притесняваше за приятелката си.

Роуина бе отслабнала и изпаднала в пълна летаргия. Вече й доставяха хранителни продукти в дома и тя рядко излизаше от апартамента си.

— Сигурно се шегуваш. След онова, което казах на Джейк?

— Не можеш да обвиняваш себе си за това. Сякаш той обръщаше някакво внимание на който и да било от нас — отвърна мениджърът на групата. — Слушай, в началото Уил Маклауд решил да не ми казва, но аз и него не виня. Какво може да направи екипът, ако групата излезе от релси? Сега Джейк е в рехабилитационен център и си търсим нов китарист. На момчетата им е дошло до гуша от него, Майкъл не може да работи с него… Не ти си му дала спринцовката, Роуина.

— Благодаря ти, но не мога да работя за теб — заяви Роуина. — Не бих могла да го понеса.

Приятелката й сви рамене.

— Можеш да ме потърсиш винаги, ако промениш мнението си.

— Ела да работиш за мен — обади се Майкъл. — Можеш да ми помагаш да избирам проектите си и да преговарям за нови договори. Ще ти дам десет процента от компанията си.

Предложението му струваше милиони.

— Никога вече не бих могла да работя с теб — посърнало отвърна тя.

— Защо не? Ние сме добри приятели. Мислим по един и същи начин. Пет пари не давам за това какви наркотици си вземала и нямам акционери, които да ме притискат.

— Няма да се получи — каза тя. — Всичко свърши.

— Искам да се върнеш. Липсваш ми — каза Кребс.

За миг тя затвори очи, копнееше всичко да е различно, тъпата болка в сърцето й да изчезне и да се върне искрената и страстна радост, която бе изпълвала всяка секунда от живота й в началото, когато бяха започнали тази връзка.

— Не можем да се върнем назад — заяви тя. — Благодаря ти за всичко, което направи за мен, Майкъл. Сбогом.

И затвори телефона.

Джон Меткалф можеше само да предполага какво изпитва тя. Разбира се, подобни неща непрекъснато се случваха: скандали, подаване на оставки, корпоративни заговори. Той бе едва тийнейджър по времето на аферата „Бегелман“; вече бе започнал да се издига в бизнеса, когато изместиха от поста й Доун Стийл, докато раждаше. Холивуд приличаше на чудовище и единствените постоянни емоции бяха страхът и алчността.

Но явно Роуина беше виновна. Това не можеше да се отрече. Ако я клеветеше, вестникът щеше да бъде влачен по съдебни дела от адвокатите на „Музика“ до свършека на света. Той много се съмняваше, че една небрежна забележка от страна на Роуина е тикнала младия китарист по пътя на наркотиците, но въпросът не беше там. Тя бе приела употребата на наркотици и я бяха хванали.

Разбира се, имаше право. Всички го правеха, особено в Лос Анджелис, а той се съмняваше, че музикалните магнати в Ню Йорк са по-различни. Както бе казала тя, човек експериментираше и се отказваше или не спираше и проваляше напълно живота си. Какво като е вземала екстази в миналото, е, и той го беше правил. Но и двамата бяха чисти от години.

Какво трябваше да каже тя на една млада рок звезда? „Просто кажи «не»?“. И момчето щеше да я послуша? „Не позволявай на наркотиците да контролират живота ти“ изглеждаше далеч по-смислена препоръка според Меткалф. Ако разговаряше на тази тема с някоя нашумяла звезда на „Метрополис“, той вероятно би казал същото.

Обаче щеше да е трудно. Меткалф го знаеше. Като най-младия шеф на студио в града той имаше много врагове само защото правеше хитови филми. Какво бе писал Шекспир? „Неспокойна е главата, която носи корона“. Точно така. И акулите, които кръжаха непрекъснато наоколо му, щяха много да се зарадват на всичко, което могат да използват срещу него. Като например приятелка, която е заклеймена от всички в нейния бизнес.

„Да вървят по дяволите всички“, каза си Меткалф. Какво знаеха те за любовта?

Нямаше какво да решава.

— Резервирай ми масата в „Спаго“ — каза той на секретарката си след една работна среща на „Метрополис“, докато всички негови вицепрезиденти и други ръководители събираха документите си. — Ще вечерям с Роуина Гордън. В четвъртък, в девет часа.

Всички в залата съвестно отбягваха погледа му, но Джон бе съвсем наясно какво си мислят. До десетина минути из цял Холивуд щеше да се знае, че каквото и да се е случило, Джон Меткалф и Роуина Гордън все още са двойка.

Той й се обади.

— Как си?

— Била съм и по-добре — отвърна тя. Гласът й звучеше безизразно и вяло. — Свършено е с мен, Джон. Просто не знам какво да правя. Вече не мога да върша нищо в музикалния бизнес.

— Не можеш да го правиш както преди — поправи я той. — Това не е същото.

— Все едно не съществувам — каза Роуина.

— Глупости! Няма да ти позволя да се предаваш така — рязко й отговори той. Примирението в тона й го бе шокирало. Звучеше така, сякаш животът й е спрял. — Ще вечеряме заедно в „Спаго“, в четвъртък, и ако в сряда сутрин не си в града, лично ще долетя да те взема.

За пръв път от седмица насам Роуина откри, че всъщност иска да направи нещо. Иска да види Джон.

— Добре — съгласи се тя.

„Долових ли някакъв блед проблясък на оживление?“, зачуди се Меткалф.

— Направи си и още една услуга — скастри я той. — Прегледай финансите си. Дай си сметка къде се намираш.

— Не ме е грижа — каза тя.

— Напротив, непременно го направи — нареди той. — Да не искаш всички онези типове, които сега те подминават с лека ръка, да видят как потъваш в пълно забвение? Какво ще си каже проклетият ти баща: „Винаги съм знаел, че тя няма да издържи“. Вдигни високо глава, Роуина Гордън. Да не си посмяла да ме разочароваш.

— Казвате ми, че нямам пари — учуди се Роуина три дни по-късно.

Седеше срещу своя счетоводител Питър Вайс в облицованите с дъб офиси на „Вайс, Флетчър енд Баум“, облечена в кафяв костюм с къса пола и затворени обувки. Косата й беше прилежно сресана и завързана на опашка и дори си бе сложила малко фон дьо тен. Имаше приличен вид, но само толкоз.

Вайс никога не бе виждал Роуина Гордън да изглежда толкова непривлекателна. Стройната й фигура сега бе измършавяла, обичайният й здрав тен на кожата — избледнял, а блясъкът в зелените й очи — изчезнал напълно.

— Не точно — предпазливо отговори той. — Според споразумението ви с „Музика“, вие изгубихте пенсионния си фонд и не получавате никаква компенсация, а трябваше да върнете и колата си. Финансовите планове, които бяхме направили за вас — той се прокашля, — не предвиждаха възможността за, хм, случилото се. Което означава, че ще трябва да преразгледаме сметките ви. Сега трябва да бъде продаден апартаментът ви, защото „Музика Ентъртеймънт“ е финансирала отчасти първоначалната сделка.

— Притежават апартамента ми?

— Не, вие имате дял в собствеността — бързо отговори той. — Част от приходите ви принадлежат. Освен това имате значителна сума, която можете да реализирате от продажбата на акциите си от „Музика“.

Тя поклати глава.

— Искам да запазя акциите.

Вайс разлисти нервно документите си.

— Госпожице Гордън, налага се да ви посъветвам да не предприемате подобни действия — каза той. — Реалните ви парични спестявания са ограничени. Вие, хм, досега сте живели на горната граница на бюджета си.

— Ако продадем апартамента и другите ми акции и вземем предвид наличните спестявания, колко бих имала общо?

— Не мога да бъда точен — отвърна Вайс, — но смятам, че тази продажба ще реализира малко над един милион долара. И тъй като ще трябва да си намерите ново жилище, госпожице Гордън, не бихте могли да живеете по начина, по който сте свикнали.

— Благодаря, господин Вайс — каза Роуина. — Ще ви бъда задължена, ако ми изпратите окончателната си сметка.

— Фирмата ни ще се радва да ви представлява и за по-малка такса, госпожице Гордън — импулсивно предложи Вайс, трогнат от спокойното достойнство, което тя демонстрираше. — Уверени сме, че ще постигнете успех с каквото и да решите да се занимавате по-нататък.

Тя му подаде ръка развълнувана. Това беше първият знак за доверие, който човек извън кръга на близките й приятели й засвидетелства. Музикални редактори и организатори на концерти, които по-рано се редяха на опашка да й се подмазват, сега дори не отговаряха на обажданията й.

— Принудена съм да откажа, господин Вайс, но няма да забравя добрината ви — каза Роуина.

— Защо, госпожице Гордън? — попита той, след като с изненада установи, че се чувства разочарован.

— Напускам Ню Йорк — отвърна тя. — Тук вече няма нищо за мен.