Луиз Бегшоу
Работещи момичета (17)

Седемнадесета глава

Съперничеството им се ожесточи след появата на Джо Хънтър в „Шоуто на Опра“.

— Но защо вие, момчета, сте толкова хвалени от част от пресата, а някои списания са…

Тя показа един брой на „Уайт Лайт“, на чиято корица имаше снимка на Марк Томас, направена в движение на някакъв концерт. Устата му бе отворена, а очите затворени и изглеждаше като пълен тъпак. Текстът под снимката гласеше: „Най-ужасната група на света?“.

Публиката се засмя. Опра държеше списанието между палеца и показалеца си, сякаш е боклук, а ироничното изражение на лицето й показваше явното й неодобрение.

— О, това не ни притеснява — категорично каза Джо, а северняшкият му акцент накара част от жените в залата видимо да се размърдат на столовете си от удоволствие. — Не ни интересува пресата, а само феновете. Стигнахме до номер едно в класациите в Америка с първия си сингъл и ще направим турне заедно с „Гънс енд Роузис“. „Уайт Лайт“ може да върви… по дяволите — довърши той внимателно, спомнил си точно навреме, че шоуто се излъчва на живо в цялата страна.

Водещата се усмихна, очарована от откровеността на певеца. В епохата, когато дори и фризьорите на повечето рок изпълнители имаха свои говорители за пресата и казваха само онова, което им е позволено, „Атомик Мас“ явно изобщо не давала пет пари за нищо. Пушеха, пиеха, ядяха тлъсто месо, спяха с много момичета и изричаха думи като „Уайт Лайт“ могат да вървят по дяволите в най-гледаното ефирно време.

Бяха очарователни.

Бяха опасни.

Това означаваше висок рейтинг.

— Абсолютно вярно — съгласи се тя. — И нямате никаква представа защо мненията са толкова разделени?

Джо махна с ръка към списанието, което тя държеше.

— В този случай знам — заяви той. — Тази статия е написана от Джоузи Симънс. Тя отразява музикалните събития за „Америкън Магазинс“, а шефката й е Топаз Роси, която е стара съперничка на нашия шеф на „Изпълнители и репертоар“ Роуина Гордън — жената, която подписа договор с нас. Сега Роуина работи в Ню Йорк и Топаз Роси е решила да й вгорчи живота. Затова се заяжда с нас. Едва ли има статия, публикувана в списанията на тази компания, която да не ни заклеймява. Затова не им обръщаме внимание.

— Сигурен ли си? — попита Опра, надушила нещо интересно. Като например шумен съдебен процес за клевета.

Джо сви рамене.

— Заедно с нашия мениджър Барбара Линкълн прегледахме всички статии за нас в „Америкън Магазинс“. Всички са еднакви. Може и да е съвпадение, но аз не го вярвам.

— И какво мислите за това?

Хънтър се наведе напред и погледна право в камерата, а кафявите му очи бяха гневни. Знаеше, че онази Роси гледа предаването.

— Напълно логично е, нали така? — отвърна той. — Роуина Гордън е човек на действието. Роуина прави нещо, а Топаз само коментира. Това не означава нищо за „Атомик Мас“.

С идеалното си чувство за мярка Опра остави напрежението да виси във въздуха точно колкото трябва. После се намеси.

— Жена, която е подписала договор с вас, жена мениджър — не си представяме „Атомик Мас“ начело в движението на феминистките — отбеляза тя под силен смях в залата. Първият им албум още не бе излязъл, а истории за това какво става на турнетата им вече се публикуваха в „Нешънъл Инкуайърър“. — Обичате ли да работите с жени?

Джо намигна към камерата.

— Обичаме да правим всичко с жени — отговори той.

 

 

— Отразява се зле на компанията — заяви Мат Гауърс. — Приемам думите ти, Топаз — и всички знаем, че работата ти в „Гърлфренд“ е страхотна и журналистическият ти принос към „Ю Ес Уомън“ е безценен.

Джо Голдстийн запази лицето си безизразно, докато гледаше как Роси понася унижението. Явно изгаряше от желание да се защити, но той бе забелязал как Нейтън Роузън я срита под масата и сега тя хапеше устни, за да сдържи езика си.

— И няма как да не сме доволни от продажбите на „Икономик Монтли“ — добави Гауърс.

За пръв път споменаването на неотдавнашния му провал не улучи Джо като удар в слънчевия сплит. Не, сега идваше ред на Роси да се опитва да държи главата си високо изправена пред колегите си. Не се усмихвай, не се усмихвай, не се усмихвай, повтаряше си наум Джо. Топаз бе злорадствала, когато изненада всички и го победи в битката за новото издание. Така бе загубила много приятели.

Той огледа събраните около масата редактори. Доста от тях бяха свели поглед и се подсмихваха. Това бе първата истинска грешка на Топаз, откакто работеше за компанията, и мнозина не й съчувстваха. Момичето бе започнало да се държи все едно е Кралицата на света. Сякаш е непобедима.

Е, онова дългокосо англичанче явно не мислеше така.

Не че това застрашаваше кариерата на Топаз, както ставаше ясно от думите на председателя. Но бе първият й провал. Първото публично смъмряне.

Джо Голдстийн се забавляваше.

— Но дори и, както казваш, да не си оказала натиск върху Джоузи, Тиз или Джейсън, въпреки това, Топаз, нещата изглеждат зле. Адвокатите ни са на мнение, че много трудно ще можем да се защитим в съда. Затова, ако наистина няма някаква скандална история, остави на мира групата. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърна Топаз, засрамена и разярена, фактът, че Гауърс очевидно имаше право, само влошаваше положението. Направо можеше да почувства с кожата си погледите на колегите.

Топаз се обърна към Джо Голдстийн, който избягваше погледа й. Изглеждаше силно заинтригуван да чете дневния ред на събранието. Знаеше, че това е само преструвка, опитваше се да е учтив с нея.

„Самовлюбен негодник!“, помисли си тя.

 

 

През прозореца на луксозния си апартамент Роуина Гордън гледаше как слънцето залязва над Сентръл парк и имаше чувството, че и сърцето й помръква с него. Още една нощ на безплодно търсене на таланти. Поредната нощ, в която тя нямаше да хареса групите, готови да подпишат договор с „Лутър Рекърдс“, а онези, които тя искаше, не бяха склонни да подпишат с нея.

Облече се. Ушити по поръчка черни панталони от „Ралф Лорън“. Тениска на „Саундгардън“ с дълги ръкави. Груби боти от „Маноло Бланик“.

Днес в работата офисът на „Лутър“ бе съвсем тих. Секретарката й Луси бе приела точно четири обаждания: трите — от Джош Оберман относно работата по новия албум на Роксана Пердита (сега Джак Райх се грижеше за кариерата й, но Роуина искаше да знае как вървят нещата и с другите й двама изпълнители), и едно от Матю Стивънсън, който подигравателно бе поискал да разбере кога могат да видят някоя група от Ню Йорк в замяна на инвестицията на компанията. Бе се престорил, че всичко е на шега, но Роуина знаеше, че не е.

Не че имаше опасност да я уволнят. Докато записите на Роксана, „Битър Спайс“ и, разбира се, „Атомик Мас“ продължаваха да се продават, тя се намираше в безопасност. Дори и без покровителството на Джошуа Оберман и Майкъл Кребс.

Но стоеше върху бомба със закъснител и го знаеше. Оберман бе получил разрешение да развие американския клон на компанията въпреки несъгласието на останалите членове на борда и имаше ограничение във времето, с което тя разполагаше, за да оправдае доверието му. Три месеца. След това щяха да закрият американския клон и да я върнат в Европа, откъдето да се грижи за кариерата на „Атомик“.

Един месец вече бе изтекъл.

Роуина влезе в спалнята, за да вземе чантата си, и зърна смачканите чаршафи на леглото след секса с Майкъл Кребс същия следобед. Разтърси я смесица от копнеж и болка и тя зарови лице в завивките, вдишвайки аромата му. Щеше й се да заплаче. Майкъл изглеждаше толкова далечен този ден, толкова студен.

Когато се бе облякъл, се обърна към нея с думите: „Само ще звънна на жена си и после се връщам в студиото“, а забелязвайки измъченото й изражение, бе добавил с раздразнение: „Стига, Роуина! Не го правя, за да те наскърбя. Ние сме само приятели и толкова“.

Все още усещаше невъобразимия хлад, който я бе обзел. Жена ми. Синовете ми. Семейството ми, което е сплотено малко общество, от което ти си изключена.

А подтекстът беше още по-ужасен: Обичам жена си. Не обичам теб. Никога няма да те обичам.

„Защо е толкова отвратително откровен за всичко?“, с горчивина си помисли Роуина. Ако я залъгваше, поне можеше да го намрази. Да го обвинява. Можеше да каже, че е била измамена, заблудена като всички останали любовници от незапомнени времена с обещания, че я обича, че ще напусне жена си заради нея. Но Майкъл Кребс бе прям човек. Следваше собствените си принципи и не би я излъгал. Всъщност той предпочиташе всичко останало пред обсъждането на връзката им.

— Да поговорим за нас — подхващаше Роуина. Ако се чувстваше особено смела.

— За нас? Няма никакво нас — отговаряше Майкъл с досада. — Ние сме приятели. Казвал съм ти го.

— Опитвам се да преценявам всичко, което правя, представяйки си дали ти би го одобрил — каза му Роуина, докато стояха заедно в частна ложа на „Медисън Скуеър Гардънс“ в очакване „Атомик Мас“ да излязат като подгряваща група.

Майкъл й се усмихна топло.

— Само че трябва да се стремиш да бъдеш най-моралният и етичен човек според възможностите си.

Тя се разстрои много.

— Но, Майкъл, ти си толкова морален и етичен — заяви тя.

— Освен в едно отношение.

— Грешката е моя — обади се Роуина.

— Не, моя е — отвърна той със същия тъжен глас.

Не понасяше той да заявява, че изпитва вина, защото тя самата се измъчваше ужасно от чувството си за вина. Не искаше да мисли за себе си като за нечия любовница, но побесняваше, че той отказва да я нарече поне такава. Виждаше съвсем ясно, сякаш наблюдава отстрани друг човек, колко безнадеждна и разрушителна е връзката им и за двамата, но най-вече за нея самата. В крайна сметка Майкъл не беше влюбен.

Роуина Гордън бе решила — хладнокръвно, академично, разумно решение — че няма да свърши като всички онези жени. Изоставени от любовника, който се връща при жена си, изключени от обществото на общите им приятели, молещи мъжа да им се обади отново. Бе виждала какво става с гаджетата на момчетата от групата. Изведнъж попадаш извън омагьосания кръг, вратите са затворени, нямаш достъп. Е, тя беше момиче с кариера, макар и в момента развитието й да бе леко замряло. Беше млада, красива, добре образована и независима. Нямаше да се жертва пред олтара на женен мъж, два пъти по-възрастен от нея — дори и да е музикален гений, невероятно умен, феноменално интелигентен, безумно красив, един от идолите й за всички времена, забележителен в леглото… „О, милостиви боже! О, господи!“, помисли си Роуина, като с мъка откъсна лице от чаршафите. Трябваше да му каже да я остави на мира. Поне в сексуално отношение.

Но в сърцето си разбираше, че това са само празни приказки. Роуина бе толкова влюбена в Майкъл Кребс, че не можеше да действа разумно.

— Стига! — каза си тя на глас. — Да се хващам на работа.

 

 

Офисите на списание „Гърлфренд“ изглеждаха адски оживени. Телефоните звъняха до скъсване, журналистите си крещяха един на друг, тийнейджърки модели в дрехи на „Гап“ се мотаеха около бюрата, докато чакаха Саша Стоун или Алекс Уотърс да ги извикат във фотостудиото, за да заснемат модната рубрика за тази седмица. В един ъгъл хората от екипа по продажбите и рекламата бяха най-заети от всички. Приведени непрекъснато над бюрата си, потъваха в разправии с отчаяни представители на компании за грим, които се бореха за още един квадратен сантиметър рекламно пространство, или записваха поръчки за доставка от нови търговци на дребно и семейни магазинчета, които не бяха в мрежата на големите разпространители.

Успех, успех, успех. Единствено волята на редактора ги спираше да не удвоят обема на всеки брой с лъскави реклами или да вдигнат цената с десет цента. Топаз не позволяваше на никой да се меси в самото списание. „Гърлфренд“ бе сензация и тя възнамеряваше да запази това положение.

Някакъв стилист умоляваше Тиз Кори, талантливата двайсетгодишна редакторка на очерците:

— Къде е редакторът? Искам да говоря с главния редактор.

Топаз бе назначила собствен екип и го бе подбрала много внимателно: млади, надарени хлапета, малко по-големи от читателите на списанието. Стратегията й се оказа блестяща и Роси я повтори и в „Икономик Монтли“, където най-ухажваните от медиите експерти от „Харвард“ водеха рубрики редом с гостуващи индустриалци, влиятелни фигури, които пишеха всеки месец за собствените си правила за просперитет — Рос Перо, Рупърт Мърдок, Майкъл Айзнър. И с двете си списания Топаз следваше вътрешния си инстинкт. Онова, което смяташе за основна черта в американската психика — нуждата да се прекланяш пред идоли. За тийнейджърките това бе Мадона. За бизнесмените — Бил Гейтс. Но принципът бе същият.

„Новото издание на «Америкън Магазинс» е кръстоска между «Венити Феър» и Икономист“, присмиваше им се „Уолстрийт Джърнъл“, но според Топаз добро бе само онова издание, което се продава.

„Икономик Монтли“ се продаваше.

— Шефката е заета — сви рамене Тиз, като махна с ръка към кабинета на главния редактор, чиято врата бе плътно затворена.

Дори и сред глъчката на офиса можеха да се чуят спорещите гласове — женски и мъжки.

— Но Саша не ми позволява да облека Джолийн в сакото на Жан-Пол Готие. А то изглежда божествено — нацупи се дребничкият мъж. — С кого разговаря все пак?

— С господин Роузън. Той е от директорите на борда — твърдо отговори Тиз, надявайки се да му затвори устата. — А Джолийн ще облече модел на „Гап“ като всички останали. Читателките на „Гърлфренд“ не могат да си позволят Жан-Пол Готие.

 

 

— Как можа да не ми кажеш?! Така ме засрами! — крещеше Нейтън. — „Уайт Лайт“. „Уестсайд“. Дори и проклетото списание „Гърлфренд“. Статия след статия за проклетата група! Изглеждаме толкова глупаво, Топаз! И да ми го заявят по „Шоуто на Опра“!

— Не съм ги писала аз всичките — начумери се Топаз. Нямаше ли да я остави на мира? Вече я бяха смъмрили сутринта.

— Да, но си позволила чувствата ти да станат известни на хората, на които плащаш заплата. Прав ли съм? — настояваше Нейтън, докато крачеше из кабинета й.

Една вена отстрани на слепоочието му пулсираше и той изглеждаше притеснен в ръчно ушития костюм.

— Не може ли да поговорим за това по-късно? — попита тя.

Роузън усети как гневът се надига в гърдите му и направо го задушава. Чувстваше се толкова стресиран, кръвното му сигурно се бе качило до небесата. Онова проклето шоу беше излъчено в ефир още вчера и никой не бе посмял да му го каже, защото критикуваше жената, с която живееше. После двамата с Топаз се бяха скарали вечерта, защото тя искаше пак да се любят, а той — не. За кого го мислеше? За Супермен? И за капак на всичко Мат Гауърс го бе извикал в кабинета си сутринта и направо го бе изравнил със земята.

Като директор за Източния бряг той носеше отговорност за политиката на редакторите. Като пряк началник на Топаз Роси носеше отговорност за действията й. А като член на борда, който живее с една от служителките, беше най-добре да не обърква съвсем нещата.

— Ценя теб, а също и Топаз — сухо беше заявил Гауърс. — И онова, което вършите в свободното си време, си е ваша лична работа. Освен когато са замесени интересите на компанията. Трябваше да забележиш това, Роузън, и да го спреш. Постарай се да не се случва отново.

— Няма, сър — бе отвърнал Нейтън.

Приличаше на класически кошмар, превърнал се в реалност.

— Не, не можем да поговорим по-късно! — изрева той, внезапно превърнал се отново в редактор на „Уестсайд“, изправен пред непокорен подчинен. — По-късно е лично! Тук става дума за бизнес! — дръпна рязко вратата и добави: — Силно се надявам, че можеш да разграничаваш двете, Топаз. Защото, ако не можеш, двамата нямаме бъдеще заедно.

 

 

Роуина с мъка си проби път през тълпата до Джо, като внимателно крепеше две чаши водка с лед. Клубът CBGB бе пълен само наполовина и в тесния коридор все още можеше да се диша. Не като преди седмица, когато „Атомик“ бяха свирили като подгряваща група преди турнето си. Тази вечер тя дори можеше да види на сцената „Велосити“, новата група, както и да чуе тъмните, подлудяващи ритми на изпълнението им. Отекваха в клуба твърди като диамант и тежки като олово.

Джо се бе облегнал на една от страничните стени, покрита с плакати. Можеше да забележи напрегнатото изражение на лицето му, докато наблюдаваше групата внимателно, както един музикант наблюдава друг. Роуина усети как я обзема щастие. Именно за това си струваше всичко. Мрачен клуб, страхотна група, надежда, музика. За хлапетата пред сцената тя бе само някакво си момиче, красива студентка от нюйоркския университет. Приемаха я като една от тях, без коментари, и тя обожаваше това.

— Какво мислиш? — попита тя Джо, като му подаде питието.

— Мисля, че трябва да опиташ с тях — отвърна той, без да откъсва очи от сцената.

— И аз така смятам — щастливо се съгласи Роуина.

И двамата бяха прекалено погълнати от изпълнението на „Велосити“, за да забележат нисичката, невзрачна брюнетка, застанала на няколко крачки зад тях, която ги наблюдаваше и си водеше записки.

 

 

На път за вкъщи — двамата с Топаз никога не си тръгваха от работа заедно — Нейт Роузън бе обзет от угризения. Измъченото изражение по лицето на Топаз, когато я бе заплашил, че ще скъса с нея, го преследваше през целия ден. Бе забелязал нещо, което напълно липсваше в характера й, откакто я познаваше. Страх.

Онази Топаз Роси, която го плени, не изпитваше страх. Тя поемаше глупаво рискове, беше открито агресивна и блестяща журналистка. Притежаваше богато въображение и отказваше да се предаде. Онази Топаз, която бе сразила Дейвид Ливайн. Която бе изненадала целия борд на директорите, измествайки Джо Голдстийн от поста главен редактор на „Икономик Монтли“.

Онова гласуване, гузно си припомни той, беше единодушно, а не спечелено с неговия глас. И статистиката на продажбите показваше колко страхотно се справя тя. Вярно, може би Джо щеше да се окаже дори по-добър, но бе малко вероятно.

Топаз се бе променила и вече не приличаше на онова нахакано хлапе, което бе взел на работа. В това нямаше съмнение. Още когато рубриката й „Сцена Ню Йорк“ бе започнала да се публикува в национален мащаб, тя бе сграбчила здраво успеха и се бе вкопчила в него с две ръце. Сякаш осемдесетте години не бяха свършили: „Шанел“, „Сен Лоран“, „Диор“. Ярки цветове, високи токчета и много бижута. Апартамент с безупречен вътрешен дизайн. Парфюм „Джой“. Черно „Порше 911 Турбо“. „Ролекс“. „Патек Филип“ и вечери за двама в „211“ и „Четирите сезона“.

Държеше се по-различно и в офиса. Отначало бавно бе влязла в ролята на главен редактор на „Гърлфренд“, опипваше почвата, говореше внимателно и любезно със служителите. Но след като стана ясно, че идеите й, включени в пробния брой, са добри и работещи на практика, тя започна да се променя. Налагаше се над редактора на очерците. Лично проектираше новите макети. Понякога дори крещеше на журналистите.

Подходът й предизвикваше силно недоволство. Коя беше тази малка италианка, малко над двайсетте, която си въобразяваше, че може да им казва как да списват собственото си списание? С пъстрите си дрехи и приятел в борда на директорите това момиче бе направило един голям удар и вече се мислеше за Сай Нюхаус. Негодуванието растеше, но същото важеше и за тиража. Топаз, озовала се в ръководна позиция за пръв път, се държеше като същински Атила, облечен в дизайнерски тоалети. Придържаше се стриктно към принципите си и ако някой оспореше авторитета й, го уволняваше. След като минаха три месеца, тя и бездруго започна да уволнява служители и да ги заменя с по-млади, по-модерни и по-талантливи журналисти и фотографи. Топаз Роси бе твърдо решена да направи от „Гърлфренд“ най-доброто списание и когато служителите я наричаха зад гърба й „устата италианска кучка“, тя само свиваше рамене.

„Каквото и да ми струва“, беше кредото й.

Никой не се бъркаше. Топаз продаваше списания, както и рекламно пространство, и бе намалила разходите. Нейна беше идеята да използва тийнейджърки за модели на корицата и от мига, в който седна на редакторския стол, „Гърлфренд“ вече не наемаше супер модели.

— Прекалено скъпи са. Прекалено слаби, прекалено известни и са лош пример за подражание за американските тийнейджърки — бе заявила тя на редакторския съвет. — Читателките на „Гърлфренд“ харесват Джанет Рино, Нанси Керигън и Уинона Райдър.

Сега Нейтън си спомни гордостта и страстта, които бе изпитал, докато я гледаше как им говори, застанала пред тях в тъмнозелена тясна рокля на „Джанфранко Фере“, чиято простота контрастираше с блестящите стъклени гривни от „Бътлът и Уилсън“. На фона на строгите тъмни костюми и някоя и друга безлична рокля Топаз изпъкваше като истинско рубинено бижу. Джо Голдстийн му бе споменал по-късно — явно забравил за връзката им — че Топаз използва красотата си като оръжие.

— И никога повече няма да публикуваме реклама с Кейт Мос — бе продължила Топаз, предизвиквайки някой да й се опълчи.

— Анорексията не е красота.

В този миг всеки мъж в залата неволно бе огледал невероятните извивки на тялото й. Нейтън набързо й бе благодарил за презентацията и бе подканил Ричард Гибсън от „Уайт Лайт“ да докладва.

Роузън се размърда на мястото си, усетил как гневът му се разтапя и на негово място се пробуждат първите тръпки на желание. Всеки мъж в компанията би дал месечната си заплата само за да е на негово място за пет минути и той го знаеше. Но Топаз бе негова. Желаеше го. И не само го желаеше, но и го преследваше неумолимо. Това го ласкаеше.

А и той бе прекарал достатъчно време в кабинета на психотерапевта си и разбираше откъде идва този неин материализъм, нуждата й от показност и агресия. Топаз беше нервна и уплашена. Реакцията й беше съвсем класическа: момичето прикриваше несигурността си под прилепнали тоалети на „Версаче“, а страха си — под откритата агресия. Беше най-лоша с Джо Голдстийн — боже, тези двамата се конкурираха така ожесточено, че чак ставаше смешно. Неумолимата сила и непоклатимата пречка.

Крещящите й дрехи? Това имаше още по-просто обяснение. Не че не изглеждаше страхотно в тях — момиче като Топаз Роси спокойно можеше да се появи във всичко. Но по-рано тя се обличаше много по-семпло и не толкова предизвикателно и той можеше да посочи точния момент на промяната — нощта на партито на Елизабет Мартин, когато Топаз носеше къса рокля на „Шанел“, а онази Роуина Гордън от звукозаписната компания се бе появила в разкошна, пищна бална рокля и прекрасни рубинени обици.

Което обясняваше и гнева й към звездния дебют на „Атомик Мас“. И болката й тази сутрин, когато той я заплаши, че ще скъса с нея.

Топаз Роси бе отблъсната от баща си и предадена от най-добрата си приятелка. Нищо чудно, че горкото момиче се чувстваше наранено. Много нетактично от негова страна да не си го припомни.

Роузън вдигна телефона в колата и набра номера на „Меленик“, скъпия цветарски магазин на Пето авеню. По дяволите бизнесът. По дяволите Мат Гауърс. Топаз бе неговото момиче и той бе щастлив с нея. Все още.

 

 

— Ако ги искаш, върви при тях.

— Не мога, Джош. Още нямам одобрен бюджет — каза Роуина и потрепери.

Отоплението в офиса на „Лутър“ съвсем бе предало богу дух и тя започваше да си мисли, че същото очаква и кариерата й в Америка. „Как може да съм толкова неорганизирана, питаше се Роуина. Най-напред не мога да открия група. После направо се поболявам от мисълта, че не мога. А сега, понеже не съм се сетила да си наема добър счетоводител, не мога да подпиша договор с проклетата група“.

Чувстваше се абсолютно некомпетентна. Господи, навярно ставаше само за търсач на таланти. Очевидно се изискваше нещо повече, за да ръководиш, макар и малка компания, а тя не беше сигурна, че притежава подобни сили.

— Парите, които са ми отпуснати засега, бяха за наема, за заплата на секретарката, за основните разходи… Няма да получа други, докато не представя солиден финансов разчет с предвиждания за продажбите.

— Досега трябваше да си го направила, Роуина — тя замълча. — Трябваше да се досетя, че не се обаждаш просто така. Добре, Гордън, ще видя какво мога да направя.

Шефът й въздъхна. Чуваше тихото драскане на химикалката му — той си записваше нещо.

— Знаеш, че Ханс Бауър изобщо не одобряваше идеята да ти дадем този пост. Никак няма да му хареса настояването ми да ти отпуснат спешно допълнителен бюджет.

— Ако искаме „Велосити“, трябва да се раздвижим — каза тя. — Те няма да останат неизвестни дълго.

— По дяволите, ще действам колкото е възможно по-бързо! — изръмжа Оберман. — Само гледай да не изтървеш групата. Не искам да ме накараш да изглеждам като глупак.

— Ще подпиша с тях — обеща му Роуина. — Ти само ми издействай бюджет.

Старецът изсумтя.

— Впрочем гледах запис от „Шоуто на Опра“. Много забавно. Ти ли го накара да го каже?

— Не, беше изненада — отвърна тя с лека усмивка.

Беше й харесало стореното от Джо. Топаз щеше да види докъде ще стигнат смешните й опити за отмъщение. От малкото, което знаеше за журналистиката, разбираше, че това непременно й е докарало неприятности. Чудесно. „Нахална кучка!“, помисли си англичанката, доволна, че има кого да мрази открито.

— Това момиче създава ли ти неприятности? — попита Оберман.

Роуина поизправи рамене в тесния си, неугледен офис. Атакувана, пренебрегвана и мъчеща се да пробие в Манхатън, чувството й за класово превъзходство я обзе с пълна сила.

— Тя е без значение. Топаз Роси е най-малкият ми проблем — заяви тя надменно.

 

 

Нейтън Роузън потъна още по-дълбоко, наслаждавайки се на ниските стонове на Топаз. Ръцете му погалиха настръхналите й зърна и той леко ги докосна с език, поигра си с тях и ги засмука, докато се възбудиха напълно. Ръцете й се движеха навсякъде по тялото му, галеха го и го стискаха, понякога отиваха надолу, за да прокара нежно пръсти по тестисите му по начин, който го влудяваше. Той отказваше да бърза и този път тя не го пришпорваше. Бяха се отдали на бавното, спокойно любене, което траеше часове и завършваше с продължителен оргазъм, успокояващ като благоуханна вана. Това беше темпото на Нейтън, а не на Топаз. Но тази нощ тя с удоволствие му се подчиняваше.

Топаз се извиваше под партньора си, гъвкавото й тяло следваше неговия ритъм. Усмихна му се, изтръпнала от нежност, лека възбуда и постепенното разсейване на напрежението. Не искаше да загуби Нейт. Той бе нейното семейство, а семейството бе нещо важно. Беше първият човек, който наистина се интересуваше от нея, а не просто я желаеше. За това си струваше да се примири с леката сексуална несъвместимост. Целуна го по рамото, спомняйки си за вчера, когато в къщата бяха доставили цветя от „Меленик“, шоколадови бонбони от „Годайва“ и отлежало шампанско и бяха празнували, като се любиха на пода в кухнята.

— Обичам те, Топаз! — Нейтън въздъхна, предусещайки наближаващия оргазъм. Цялото му тяло бе окъпано в пот. Погледна надолу към разкошните й гърди, притиснати плътно в него. — О, боже, обичам те! Обичам те!

— И аз те обичам — прошепна Топаз, усетила, че той е готов да свърши, макар самата тя изобщо да не приближаваше края. Но искаше той да стигне дотам, искаше да го задоволи, искаше да я обича.

Роузън простена и избухна в нея в изблик на изгарящо блаженство. Топаз го прегърна, притисна го до себе си, целуна красивата извивка на челюстта му. Той с неохота се отдръпна, претърколи се настрани и остана да лежи до нея в щастливо блаженство.

Тя бе толкова щедра, толкова всеотдайна в леглото. В сравнение със скованата Мариса, която едва понасяше ласките му, Топаз бе като богинята майка и Венера, събрани в едно.

„Единствената й вина е, че ме иска прекалено много“, каза си Роузън малко суетно. Това го ласкаеше. Представено по този начин, свръх взискателното й отношение към секса — както смяташе той — не беше толкова лошо в крайна сметка.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита внезапно той.

— Искаш ли го? — Топаз с изненада се повдигна на лакът, за да го погледне.

Косата се разпиля по гърба й, а гърдите й почти докоснаха лицето му. Невероятно, но Нейтън усети как желанието отново се надига в него.

Той потисна опасенията си.

— Да, искам го — каза той. — Напълно.

Топаз усети как очите й се пълнят със сълзи. Изобщо не бе очаквала да й предложи толкова скоро. Да има успешна кариера, любящ съпруг, може би дори и деца — точно за това си бе мечтала.

Сега трябваше само да измисли как да се справи с двата проблема, които все още я притесняваха. Джо Голдстийн, най-новият й съперник, все още с едно списание повече от нея и все така решен да спъва кариерата й в „Америкън Магазинс“. И Роуина Гордън.

Може би неотдавнашното й унижение бе наистина по нейна вина, но просто бе проявила непредпазливост. И несъобразителност. Да отправя обиди към група, която вече пътуваше към върха, бе безсмислено, както и много очевидно. Не, тя искаше наистина да навреди на Роуина. Топаз бе проучила доста сериозно положението й в „Музика“ и знаеше, че то не е толкова стабилно, колкото изглежда. Освен това й бе известно, че Роуина не успява да намери нова група, с която да подпише договор. И че „Атомик Мас“ се държат доста буйно по време на турнетата. От това все щеше да излезе нещо. Топаз не искаше Роуина просто да не се справи и да се върне у дома — трябваше тя да й помогне да се провали. Да, знаеше, че добрите момичета не търсят отмъщение. Те прощават и забравят.

„Да върви по дяволите! Тя ме предаде“.

Топаз се усмихна на Нейтън, изтласквайки Роуина от мислите си.

— Отговорът ми е да — прошепна тя и го целуна.