Дидие Дьокоен
Луис и Алис (8)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Драги господин Дикенс,

Ако дори за миг подозирах, че може да съхранявате писмата ми, незабавно щях да спра да ви ги изпращам.

Ала осведомени лица съобщават, че вие редовно унищожавате на партиди получаваната кореспонденция, твърдейки: „Чарлз Дикенс пали в градината си в Гадс Хил грамадни огньове, в които може да се опече цял вол, и хвърля в тях със смях, потривайки ръце, всички писма, получени от него през годината, дори да преливат от възхищение, дори да носят подписа на знаменити събратя по перо, а появата им на кой да е търг да би предизвикала сред любителите страховити борби и наддавания.“

Пепел и дим — отлична съдба за изповедите, които ви отправям, така че малко ме безпокои потвърждаващото се съобщение за вашето пътуване до Америка. Дали сте се разпоредили аутодафетата да продължат все тъй периодично през вашето отсъствие, особено ако за зла участ то се окаже окончателно? Мнозина смятат американската ви обиколка за съдбовна грешка: разправят, че сте изтощен и болен, че сърцето ви не е в ред. Моля, настоявайте изрично най-напред, без да ви чакат да се завърнете, и най-вече без да ги разпечатват, да предадат на огъня изпратените от Оксфорд пликове, нашарени с едри, черни букви.

На осемнадесети този месец от учтивост наминах към резиденцията на декана. Обикновено госпожа Лидел нарежда да ми съобщят, че е излязла или че е заета с кореспонденцията си. През въпросната събота тя слезе забързано по стълбата и ме прие извънредно любезно. Хвана ме подръка и се разтъпкахме из градината, все едно сме добри приятели. Вече не й вдъхвам опасения:

— Напомняте ми за самотно слънце, преподобни, за звезда, изгубила въртящите се около нея малки планети.

Не ми бе особено трудно да си обясня, че едната изгубена планета е младата Прикс, която определено ще се омъжи за своя господин Фостър, а другата явно бе Алис Лидел. Усмихнах се в отговор, а госпожа Лидел продължи:

— Не съм познавачка на вселенската механика, ала ми се струва, че щом небесните тела могат да се изплъзнат от притеглянето на една звезда, според същите закони би следвало тя да е в състояние да привлече други небесни тела.

Не по-малко ясно от предходното: сега госпожа Лидел искаше да научи дали съм заменил Алис — колкото до Прикс, не мога да си представя госпожа Лидел някога да е смятала искрено, че проявявам интерес към нея.

Предпочетох да разговаряме за сините туберози, които засега представляваха само голи стъбла, но несъмнено щяха да станат много красиви през лятото — не й споменах, докато се разхождахме приятно из тази градина, как се бях спрял в една друга градина в Кенсингтън да погледам на кръстовището на две алеи няколко момиченца, които съсредоточено шибаха с камшичета големите си разноцветни пумпали, и как бях чул да наричат Алис едно от тях, което по случайност бе и най-хубавичкото. Малката също бе тъмнокоса и носеше нещо като син кринолин, който изящно се полюшваше около крехката й фигурка, докато детето възбудено развърташе пумпала си.

Почувствувах се тъй смутен, че едва ли бих могъл да го изразя, ала не толкова от красотата на детето, колкото от факта, че то се наричаше Алис. Съзрях в това двоен знак, благословена среща с една нова Алис, и същевременно проклятие — защото осъзнах, че явно някои чувства си остават неизлечими, че всеки човек също като бедния Сизиф непрестанно е обречен да тласка към върха на абсурдни планини някакъв свой камък, който се търкулва неизбежно в равнината и завръщането при него е начало на нови усилия и мъки.

Може би десет или двадесет пъти понечих да се махна, да се отдалеча. Ала всеки път, когато се канех да обърна решително гръб, някое от момиченцата подвикваше на приятелката си: „Алис, Алис!…“ И ми ставаше невъзможно да избягам.

Въпросната Алис се изчерви от удоволствие, когато най-сетне се осмелих да я заговоря и й заявих, че според мен и според един Бял Заек, държащ безкрайно на точността (и за който, уви, тя като че ли никога не бе чувала дори), Алис е най-прекрасното име на света.

Хрумна ми да я снимам. Не само защото бе хубава, а защото снимката щеше да затвърди истината, че на света няма една-единствена Алис. И ако ме обземеха съмнения, щеше да е достатъчно да погледам портрета на Алис от Кенсингтън.

Така е, господин Дикенс, човек се самозалъгва според възможностите си! Дълбоко вътре в мен се обаждаше язвително един противен остър гласец: „Друга Алис, а, Доджсън? Къде ти, нещастнико! Нима, когато забеляза новата Алис, сърцето ти затуптя както първия път, когато съзря онази, единствената, истинската Алис? Знаеш, че не. Я си спомни градините на деканската резиденция, леката мъгла, трите дъщерички на Лидел, които се кискат, докато те гледат как разполагаш апарата и се пъхваш под черното платно — спомни си какво се случи, как внезапно сякаш те заслепи мълния и за теб вече съществуваше само едно от трите момиченца. Нима това тук може да се сравнява? Детето от Кенсингтън е очарователно, но такива се срещат във всички влакове, по всички плажове, из всички английски градини, отворени за посетители. Ти се развълнува толкова само защото чу да й викат: «Алис, Алис!». Внимавай, Доджсън: ще дойде ден, когато заради едно име, което те омайва и терзае, ще изгубиш яснотата на преценките си и ще се насочиш към някоя грозотийка, изхождайки от глупавата предпоставка, че малкото чудовище се нарича Алис“.

Заставих обезсърчителния гласец да замлъкне — в края на краищата бе изрекъл всичко, което имаше да казва.

Чичо ми живееше недалеч от тази градина, а аз бях оставил фотографските си принадлежности в дома му. След като получих разрешение за това, отведох Алис от Кенсингтън до тази къща и я накарах да позира пред огледало на поставка с портокал в едната ръка.

Известно време обсъждахме един забавен въпрос: дали Алис държи наистина портокала в дясната си ръка, след като отражението й в огледалото сякаш доказва обратното?

Проблемът само привидно е детински, а именно — ако се възприеме хипотезата, че огледалата са единствено отражателни повърхности. Повечето хора ги възприемат и ги използуват именно като такива. Друга доста любопитна хипотеза обаче е, че огледалата изобщо не отразяват, а представляват нещо като остъклени врати и прозорци, през които виждаме друг свят. В такъв случай истинното за този свят трябва да е равностойно на онова, което е истинно за нашия, и оня, който в този свят е хванал портокала с дясната си ръка определено ще го е хванал с лявата в света отвъд огледалата.

Алис от кенсингтънските градини каза, че това й било съвсем ясно^[1]. От страх да не се озоват разпънати между два свята, хората са решили — отдавна, много, много отдавна, — че огледалата само отразяват онова, което е пред тях. И понеже така всичко вървяло добре — в смисъл, имало ред, — хората не си направили труда да се задълбочават.

Така е и със сънищата, добави Алис. Хората сякаш приемат, че сънищата не са истински, но не й било ясно как са стигнали до това заключение. Тя сключи ръце зад гърба си и заподскача известно време от крак на крак, след което ме попита дали в качеството си на преподавател по математика имам възможност да докажа, че сънищата не са истински и че истината не е сън^[2]. Наложи се да призная, че съм съвършено неспособен да приведа доказателства за това. „Ха, ето на!“ — възкликна победоносно Алис. После спря да подскача и заоблизва устнички, сякаш по тях имаше най-сладък конфитюр. Тя бе момиченце, което във всеки миг правеше нещо, предполагам, че затова трескавата бъркотия в света на сънищата бе по-близка до нейната природа от неподвижността на спящите. Всъщност мърдаше толкова много, че скоро ми стана ясно — никога нямаше да мога да я накарам да мирува, докато експонирам плаката.

И тъй, аз й казах да си изяде портокала и да отиде отново да шиба своя пумпал, останах сам пред огледалото в прохладната стая в дома на моя чичо и ми хрумна как да продължа „Алиса в страната на чудесата“.

Не че искам да ставам писател, господине. Макмилан настоява да упорствувам, но предполагам, че е, защото си представя как има да вади в качеството си на издател хубави сладки кестени от тоя огън. И приятелите ми вероятно ме поощряват, тъй като несъмнено за тях би било доста по-обещаващо и приятно да ходят на театър и да вечерят после със знаменития Луис Каръл, вместо да дъвчат къс студено овнешко в строгия, мрачен и влажен оксфордски колеж заедно с печалния и пелтечещ преподобен Ч. Л. Доджсън.

Ала освен че „големите надежди“ (както бихте се изразили вие) на Макмилан предизвикват у мен съчувствие, не надвишаващо онова, което един дякон от англиканската църква следва да изпитва към ближните си, аз и не искам да бъда Луис Каръл.

Каръл има право на официално съществуване не повече от усмихнатия Червен Котак^[3]. Нима бихте могли да си го представите у Гейбриъл Росети^[4] на Чейн Уок номер шестнадесет в Челси, да се перчи сред японските мебели, холандските картини, тежките свещници и тапицериите от индийски плат, уловил тъпашки чаша кларет в лявата си ръка, пелтечейки пред обзетите от пристъп на лудешки смях писатели (сред които може да сте и вие), че истинското му име е До… До… До… Доджсън?

Псевдонимът ми позволява да тъна в относителна сянка, където множеството ми смешни недостатъци ще бъдат забелязани само от учащи се, които тъй или иначе са вечно заети да четат, от прислугата в столовата, стараеща се да не разлива соса извън чиниите, и от момиченца, неспособни поради възрастта си да преценяват човека и задоволяващи се с вълшебните видения в неговите приказки.

Връщам с надпис „лицето неизвестно“ растящия — за жалост — брой писма, адресирани до г-н Луис Каръл, „Крайст Чърч Колидж“, Оксфорд.

Е, щом мнението на Макмилан и на приятелите е неприемливо поради съмнителните си основания, щом не преследвам нито богатство, нито слава — защо е тази нова книга?

Написах „Алиса“ за Алис. А Алис порасна или иначе казано ме напусна, ако сте ме разбрали, и аз не смятам, че друго дете някога би заслужило като нея ужасната отдаденост на писателството — ах, господин Дикенс, та аз ли да ви обяснявам колко много струва на човек писането, дори крайният резултат да не е безнадежден.

Ала съществува и споменът за Алис, твърде болезнен, както навярно сте проумели, ако сте прочели писмата ми — и този спомен, господине, поражда странна надежда, че не може да е изгубено всичко онова, заради което тя бе най-важното създание в моя живот.

Ако бъдещата жена е налице в малкото момиченце, не смятате ли, че все нещо от детето би следвало да се прояви у зрялата жена? Така например моите сестри казват, че са ми останали „утринните и дъждовни“ очи — това е техен израз — от времената, когато им строях тръстикови колибки край канала. Според Маргарет завинаги ще си остана с такива очи, дори когато бъдат склопени навеки, и ще възкръсна с тях, и именно по тази особеност ще си проличи, че тъкмо аз съм се надигнал от земята. Алис също ме уверяваше понякога, че очите ми са като на тъжно момченце — за нея би било трудничко да се изрази с „утринни и дъждовни“, — и аз много обичах да ми казва така, защото, за да ме утеши, тя начаса скачаше на коленете ми, кукленските й устнички се разтваряха и смехът откриваше белите й зъбки.

Но аз съвсем се обърках, простете!

Едничката причина да създам продължение на „Алиса в страната на чудесата“ е стремежът да призова за сетен път онази частица от детството, която, убеден съм, все още се е съхранила в моето скъпо момиченце.

И тъй, докато стоях пред огледалото в къщата на моя чичо, първите стихове от посвещението^[5] просто от само себе си възникнаха в съзнанието ми:

Дете с чело непомрачено

и поглед замечтан,

светът неспирно се променя,

животът не е блян.

Засмей се мило, с нежен чар —

Таз приказка за теб е дар.

 

Изгубих твоя лик далечен,

не чувам твоя смях,

пораснала си, няма вече

за мен да мислиш пак.

Ала сред своите мечти

таз приказка изслушай ти.

Признавам, стиховете не са кой знае какво. Но макар самият аз никога да не съм получавал любовни писма, доколкото разбирам, не се очаква те да бъдат безупречни, поне в литературно отношение. Пишещият и четящата дотолкова не обръщат внимание на езика, че биха предпочели по-скоро изобщо да го няма, та по-скоро да дойде завършекът на писмото, където също като мърдащи рачета на дъното на мрежа се скупчват всички обещания за целувки.

Впрочем кой действително ще обърне внимание на няколкото стиха от посвещението? Кой чете епиграфите, предговорите, уводите и тям подобните му въведения? Затова посвещението трябва да се смята за единственото място в една книга, където може да се изрази именно неизразимото.

А безбройните изобретения и хрумвания в приказката бързо ще заличат доста сладникавото впечатление — признавам го, няма да е необходимо да ми го изтъквате, — което навярно се получава заради стихотворното встъпление в памет на Алис и на невъзвратимите ни летни дни^[6].

Доколкото мога да съдя, в моята приказка ще се разказва за едно момиченце, което отива да посети света от другата страна на едно огледало. Пишейки тези редове, още нямам понятие какво ще открие Алиса там, а най-вече как точно ще премине през огледалото.

Не вярвам да го строши с чук за крокет, да метне чайник или захарница, нито пък да се хвърли към него с главата напред. Разполагам със сведения от Прикс и от госпожа Лидел, че Алис никога не е нанасяла вреда на нищо — с изключение на една мършава, мрачна и печална играчка, но то не беше нарочно, пък и тя вече не подхождаше на възрастта й…

Може би ще е най-добре да излезе, че Алиса наужким си представя огледалото лишено от плътност, като мъгла — а то пък послушно взима участие в играта и наистина става на пара. Как смятате? Дали е хитро да се напише така? Тъкмо ми хрумна — понеже от околните ливади се надига сребриста мъгла, която май ще ни обгърне тази нощ, макар че едва ли, ветрецът, подухващ след здрач над Темза, я разпръсква, докато тя напира да завладее очертанията на колежа. Дъхът на Алис може да стори същото с кристалната повърхност на едно огледало.

Но нека да се сбогуваме отново, скъпи ми господин Дикенс, камбаната на Томс Тауър издига глас и ще прозвучи по обичая сто и един пъти, известявайки настъпването на вечерния час. За мен е време да се помоля. После ще изям един телешки котлет.