Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lewis et Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Дидие Дьокоен

Заглавие: Луис и Алис

Преводач: Венелин Пройков

Издател: Читанка

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: френска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6163

История

  1. — Добавяне

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (…) ноември 1865

 

Скъпи господин Дикенс,

В случай че не сте го сторили досега, не си давайте труд да отговаряте на първото ми писмо. Вече е съвършено ясно, че онази вечер край Сейнт Олдейтс не съм видял вас.

Вчера в столовата споменах за предполагаемата ни среща пред колеги от К. Ч.

Преди да прочетем молитвата и да седнем, за кратко разговаряме свободно, без да спазваме старшинството. Случва се някой от нас да предложи на останалите шишенце шери, което действува ободрително, след като човек е минал през заснежените дворове и безкрайните ледени коридори. Тъкмо тъй стана вчера — и снегът, и шерито бяха налице. Трябва да кажа, че достойният господин Скръфт, който дойде при нас от Кеймбридж и не е спрял да празнува пристигането си тук, ни почерпи извънредно щедро. И все пак съм склонен да се отнасям сдържано към достойния господин Скръфт. Безспорно той преподава по един превъзходен начин гръцкия език, ала винаги ми е малко противно, когато се налага да се отъркам о мекия му търбух на невъздържан пияч — при това той смята за елегантна жълтата жилетка, с която го кичи, като че ли издутината не се натрапва и без това. Но тъй или инак Скръфт не се поскъпи за шерито, а това питие, особено сухо и отлежало, притежава приятното свойство да отприщва говорните ми способности.

След като мислено си повторих фразата, за да съм сигурен, че няма да се запъна на някоя съгласна, използувах една пауза и заявих, че ако очите не са ме излъгали, трябва да съм забелязал как Чарлз Дикенс върви самотен и прегърбен по една оксфордска улица.

О, какъв присмех събуди простодушието ми! Напомниха ми, че е просто невъзможно човек като вас, господине, да се разхожда инкогнито в град като нашия — а, както отбеляза господин Скръфт, и в който и да е друг английски град.

Самият аз веднага си дадох сметка, че това очевидно е така.

Трудно ми е да си представя какво нещо е известността. Като че ли ви бях казал: лично аз мога да отида където и да било, без никой да ми обърне внимание.

В смисъл — добронамерено, изпълнено с уважение и възхищение внимание. Не е съвсем вярно, че мога да се разхождам, без да бъда наблюдаван — но по един потаен и доста болезнен за мен начин.

Дължа това дискретно, но неотклонно следене на господин и госпожа Лидел. Хенри Джордж Лидел е декан на К. Ч., двамата със съпругата му Лорина си имат четири очарователни деца, три от които са момиченца. За едно от тях — Алис — съчиних приказката „В страната на чудесата“.

Тогава Алис беше деветгодишна. Беше — и все още е — възторжено младо същество с живи и замислени очи, с неоткрояващи се устни: детински или женствени, трудно е да се каже, зависи от настроението й.

Нослето й е разположено точно по средата на лицето. Тъй де, спрямо овала му то е като точката, в която се забива острието на пергела върху листа за рисуване. Сякаш всичко останало е функция на това носле. А иначе то не е никак голямо! Напротив, доста незначително носле, като при котетата — представлява такъв придатък към заобленото чело, какъвто е запетайчицата за едно красиво изречение. Ала макар и ненатрапчиво, нослето си остава геометричен център на лицето. Това ми е известно, защото направих няколко снимки на Алис — после разчертах с оловен графит, транспортир и пергел върху увеличената снимка осевите линии на лицето и установих, че нослето на Алис е структурообразуващ и уравновесяващ елемент за останалата част от лицето.

Ноздрите й са прелестни. Особено дясната. Тя сякаш се отличава с едно непрестанно естествено потрепване, което се усеща дори на застиналата фотография. Личи си, че Алис просто е създадена, за да осъществява една от най-човешките функции: да диша.

Когато Алис е сърдита, размерът на устата й със съвсем мъничко надхвърля ширината на връхчето на брадичката й. Би могло да се каже, че това е една малка устица, но когато Алис благоволи да се усмихне, забележително гъвкавите й устни се изпъват и разтягат цялата долна част на лицето й, сред която блясват добре оформени, влажни и много бели зъбки. Мярва се също езичето с доста наситенорозов цвят, съвсем тясно, макар крайчето му да е леко изпъкнало — като възглавничка.

Лявото око е по-закръглено, като на малко момиче, а дясното има по̀ бадемовидна форма, склонно е леко да примижава и вече издава женственост. Това явление се откроява особено, когато човек гледа или снима Алис в три четвърти профил.

Госпожица Лидел е с черна, доста къса коса, с бретон, подстригана до под ушите. Това не е обичайна прическа, повечето момиченца, които познавам, са сресани на път по средата, а косата им е дълга, за да може на празници да им сплитат забавни плитки или да им спускат тежки къдрици. Тази относителна оригиналност придава на Алис особено очарование, очарованието на бедно дете, което си няма кой да му прави сложни прически.

Шията на Алис е малко къса, така че изглежда пълничка, но този масивен детайл се компенсира от тесничките и закръглени раменца и от длъжките, извиващи се доста изящно ръце.

Нямам особено ясна представа за тялото й, тъй като то не ме занимава кой знае колко. Но много обичам боси крачета. Крачетата на Алис не са най-прекрасните на света. Всъщност са въздълги и пръстите им са доста извърнати навън. Като всички малки момичета Алис не умее да изтъква краката си, когато човек поиска да ги види, тя показва предимно коленете си, а те, естествено, често са ожулени.

Това е момиченцето, господин Дикенс — обикновено, поне през хубавите дни на третия учебен срок, то носи бяла памучна рокля, бели чорапки, черни обувки и се крие от слънцето под широкопола шапка, която майка му украсява с дълга синя панделка.

Освен снимките съм й правил набързо множество скици с молив върху големи листове. Ако желаете, ще ви изпратя няколко — може да ви вдъхновят за някой нов детски художествен образ.

А сега — знайте, че господин и госпожа Лидел не ме следят заради Алис. Всичките ми беди се дължат на Прикс — това е прякорът, с който децата на декана наричат госпожица Прикет, тяхната гувернантка.

Тази Прикс е доста недодялана, но не и неприятна за гледане. Често съм седял до нея на диван или в лодка и мога да ви кажа, че мирише хубаво. Това е рядкост за бавачките — макар да се мият също като нас, от блузите и полите им често се носи възкисел полъх на повръщано или пишкано. В случая с Прикс обаче няма нищо подобно, тя мирише на прясна слама, на масло и ванилия, понякога на розова вода. Срещал съм гувернантки с отвратителен дъх, защото смъркат енфие за успокояване на нервите, а дъхът на Прикс, когато ми е пяла под носа, ухаеше чудесно: тя яде много шоколад и понякога дъвче ментови листа, откъснати край пътя.

Ако забрави да се пази от слънцето, по лицето й изникват ситни лунички, които изчезват по здрач, също както се затварят маргаритките.

Да, признавам — всичко това е очарователно.

Но семейство Лидел явно си въобразиха, че така настойчиво се срещам с тяхната малка Алис, преследвайки непристойната цел да се сближа и вероятно да се пъхна в леглото на гувернантката Прикс!

Доколкото познавам господин Лидел — струва ми се, ще ви стане ясно що за човек е, ако отбележа, че щом се настани в резиденцията на декана, се разпореди да поставят навсякъде из къщата скулптурни изображения на лъвове със семейния му герб, — този джентълмен изтръпва при мисълта за неравностойна връзка между преподавател от поверения му колеж и дребна прислужница, на която не й понася слънцето.

Ще ви кажа какво смята той, скъпи господине: че, макар да съм преподобен и способен математик, пелтеченето ми представлява за мен значителна пречка, за да спечеля някоя жена с по-високо обществено положение.

Колкото до Лорина Лидел, вероятно я стряска мисълта, че дъщеричките и синчето й могат да станат свидетели на внезапни интимности между гувернантката им и мен.

Във всеки случай съпрузите Лидел забраниха на Алис, на Айна, на Едит, на Хари, на Прикс и дори на Роувър — кучето на семейството — да излизат от резиденцията на декана през задния вход, което им бе станало очарователен навик, да минават през дворовете, да влизат в сградата на старата библиотека, където се намира моето обиталище, и да се търкалят весело по голямото канапе край камината ми.

Ето как, за да отдалечат от мен една благоуханна, но дълбоко безразлична за мен жена, ме лишиха от близостта на едно малко момиче, без което ми е тежко да живея.

Просто ви виждам как свивате рамене, скъпи господин Дикенс, и си казвате, че скърбите ми са нищо пред безграничните страдания по света, описани и разкрити от вас във вашите книги. Какво значение би могло да има дребното ми егоистично разочарование — това, че вече мога да гледам само отдалеч и скришом едно момиченце, което тъй или иначе скоро ще навърши тринадесет години, а след тази възраст децата — момичета вече не ме интересуват — в сравнение с безбройните клетници, населяващи съчиненията ви, в сравнение с мършавите и гладни лондонски въшльовци, които си нямат ни дръвца, ни късче торф, за да се сгреят? Разбира се, снегът е красив в Оксфорд, представлява чудесна гледка по ливадите и по постройките, където прибират лодките — известно ми е обаче, че той може да бъде смъртоносен, когато се разстила над Уопинг, над Ийст Енд, над Фарингтън Роуд, над всички тия вонящи лондонски улици, където нощем няма как да се различи купчина боклуци от куп хора, зашеметени от пиянство.

Известно ми е, господине, ала зная също, че едно момиченце ужасно ми липсва. В края на краищата животът е тъй (добре?) устроен, че всеки е подложен на изпитанията, към които е най-чувствителен: за едни това е гладът, за други — страстта.

Ще се разделя с вас. Звънарят, глух, подобно на всички свои събратя в нашите колежи, бие камбаната като обезумял. Трябва да разпаля огъня, учениците ми ще дойдат за своя час по математика. А и онова погребение, на което ми предстои да се проявя като духовник, в смисъл — да прочета проповед. Става дума за една млада жена, която се подхлъзнала върху заледен сняг и се удавила в Черуел. Овдовелият съпруг е неутешим. Видели го да върви край реката и да я проклина, като хвърлял в нея вътрешности на черна кокошка и произнасял заклинания. Ще ми бъде трудно да върна този човек към Бога, никак не ми е до това.

Не се считайте задължен да отговаряте на това писмо. За мен и без това е голяма чест, скъпи господин Дикенс, да изписвам името и адреса ви върху пощенски плик.