Дидие Дьокоен
Луис и Алис (10)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

 

Скъпи господин Дикенс,

Още от първите дни на месец май, когато се завърнахте у дома след половин година, прекарана в Америка, почти всяка седмица пресата ни предлага по някой все по-драматичен разказ за тамошната ви обиколка: за вашето разклатено здраве, влошено още повече от виелиците, които били много по-яростни, отколкото английските, и превръщали човека направо в бледо, искрящо от ледени частици изваяние… не са ни спестени и най-незначителните подробности относно американската ви хрема, една от най-страхотните хреми, понесени някога от човешко същество — не съм си представял, че е възможно да се изредят толкова прилагателни, изпълнени с ужас и страхопочитание, за да се опишат прегракването, кихането и подсмърчанията ви… някои вестници дават извънредна информация за синапените компреси, изгаряли гърдите ви, докато други описват в по няколко колони закуската ви, състояща се от огромно количество пресен каймак, подправен обилно с ром — едничко средство, годно да ви върне към живот… добавят, че въпреки изключително силните сънотворни така и не сте успели да спите непробудно една цяла нощ, че през всичкото време духът ви е бил печален, а тежкият пристъп на еризипел направо не ви давал възможност да направите дори крачка!

Ала губейки едно, печелим — може би — друго, а аз прочетох също някъде, че покрай това приключение все пак сте изкарали двадесет хиляди лири. Колкото до мен, като приспадна разходите, силно се надявам „Алиса в страната на чудесата“ да ми докара към петстотин. Това прави малко относителен „триумфалния“ успех, с който твърдят, че се ползувала моята книжка, нали така.

Ала аз ни най-малко не ви завиждам, господине! Вашата американска слава — нека да я наречем направо световна — обгръща цялото пишещо братство, към което се числя и аз.

Но, господине… всъщност дали се числя?

Наистина понякога ме обзема смущаващото усещане, че съм едно от ония блуждаещи из пространството камъчета, които не се задържат в никоя система, не поемат по никоя орбита, а само се хлъзгат покрай сферите на влияние на големите звезди, без да навлизат в тях. През прекрасните августовски нощи подобни камъчета явно преминават в големи количества покрай Земята, сподирени от огнени опашки. Децата, оставени будни, докато настъпи истински тъмна нощ, потрепващи от желание за сън и от възбуда в дългите си ленени нощници, си намислят разни неща, като ги видят. Трябва тия пожелания да са съвсем кратки, защото има вероятност да се сбъднат единствено ако са изложени, докато още си личи пламналата следа.

И ето че оня ден във влака за Лондон една личност, придружена от две момиченца, четящи „Алиса“, ми каза, без да знае кой съм:

— Последния път, като имаше дъжд от падащи звезди, дъщеричките ми си пожелаха да срещнат автора на тази очарователна книга.

Не сметнах за редно да издам самоличността си, отговорих само, че и аз се смятам за нещо като падаща звезда и че ако двете момиченца ме погледнат, няма да е зле да си пожелаят отново същото. Те го сториха, сключвайки ръце, сякаш се молеха, и промълвиха:

— Звездичке, звездичке, направи така, че Лизбет и Сали някой ден да имат късмет и да срещнат този господин Луис Каръл!

Тогава изразих пред двете деца увереността си, че желанието им се сбъдва в същия този миг. Баба им ме изгледа с укор:

— Господине, освен вас и мен в това купе няма никой друг. Значи, вие се подигравате на Лизбет и на Сали, освен ако сте самият Луис Каръл.

След това намести лорнета си и ме огледа внимателно:

— Е, господине, вие ли сте Луис Каръл?

Канех се да отговоря, когато едно от момиченцата, по-хубавичкото, което беше с жълта рокличка и се казваше Лизбет, ме изпревари и рече, че предпочитала да се хвърли от влака, отколкото да ме приеме за господин Каръл; добави, вирнала войнствено брадичка, че господин Каръл просто няма как да е с такава кисела физиономия, нито пък да пелтечи по такъв жалък начин.

— Вие сте малка глупачка, и нахална при това! — каза баба й и я перна няколко пъти по пръстите с шнура на лорнета си (ала си личеше, че е напълно съгласна с Лизбет).

Другото момиченце, Сали, заяви, че според нея Луис Каръл трябва да е съвсем млад мъж с необичаен кариран костюм, който вероятно също като Белия Заек все не може да налучка точното време. Поясни също, че господинът в купето няма вид на човек, който трудно се оправя с часовете, тъй като несъмнено се е качил във вагона, без да е дори малко задъхан.

Изправен пред безпощадната логика на тези две деца, аз бях принуден да призная, че не съм Луис Каръл. Впрочем това е самата истина, след като аз съм Чарлз Лътуидж Доджсън.

Според мен Луис Каръл ще съществува наистина едва след смъртта на Чарлз Лътуидж Доджсън — нали вече няма да съм тук и да му мятам качулка на главата всеки път, когато някой би го познал.

Някак доста жалко е, че Чарлз Лътуидж Доджсън обича момиченца, ала единствен Луис Каръл знае думи и средства, с които да ги омае.

Попитайте ме например, господин Дикенс, кой в действителност отиде до Лондон през оня ден — Каръл или Доджсън?

Каръл беше, господине. Каръл здраво бъркаше в кесията на Доджсън, чак я изпразваше. Въпреки ужасната мъгла Каръл се бе добрал чак до Ийст Енд, до Чиксанд стрийт, където му бе известен един вехтошар евреин на име Мошеле, продаващ срещу няколко shitburs (shitburs — така Мошеле нарича на своя език пенсовете) късове пъстри платове и пантофки, обшити със стъклени перлички, от които Каръл умее да приспособява възхитителни облекла на китайски императрици, за да кичи малките си приятелки, или парчета избледнели, проядени тъкани, служещи на Каръл за ушиването на феерични дрипи, способни да преобразят в беднячки момиченцата от добри семейства, които той взима „за малко“, колкото да ги снима.

После проклетникът Каръл прекосяваше с парцалите целия град и отиваше в Найтсбридж, в Уест Енд. Там задълго спираше пред витрините на разкошната бакалница, отворена наскоро от Чарлз Дигби Харъд, правейки мислено своя избор, преди да влезе. И тогава купуваше цели буркани с разноцветни бонбони, сандъчета със захаросани плодове, други — с изсушени плодове, чай с аромат на френско грозде, няколко бутилки сироп, като непременно се запасяваше и с достатъчно банички с бадемов крем: момиченцата, идващи на гощавките в К. Ч., обожаваха тия лакомства и ги поглъщаха в значителни количества. Продавачите от магазина „Харъдс“ помагаха на Каръл да натъпче всичко това в торбите от вехтошарницата.

После, прекалено натоварен, за да продължи пеш, Каръл хващаше файтон до Броуд стрийт стейшън, където в съседство с една мъжка бръснарница някой си господин Ксаропулос продаваше игри и играчки от цял свят. Някои бяха направени от материали, които изпълваха Каръл с безкрайни и дълбоки мечти — такъв бе например случаят с една игра със зар, чиито пионки бяха изработени от мангрови миди.

Тъй като Каръл отдавна харчеше безогледно тук средствата на клетия Доджсън, господин Ксаропулос го посрещаше с изключителна сърдечност. Всъщност взимаше един дълъг прът с кука и спускаше ролетката, затваряйки дюкянчето си за случайни клиенти, за да бъде то изцяло на разположение на ненаситния Каръл. Запалваше газовото осветление и с широк жест посочваше изложените съкровища:

— Заповядайте! Всичко е ваше. Ако някоя играчка ви е непонятна и желаете да ви обясня как се борави с нея…

В отговор Каръл леко се усмихваше:

— Колкото до това, господин Ксаропулос, имам пълно доверие в момиченцата. Те винаги се сещат какво да правят с играчките.

Господин Ксаропулос също се засмиваше:

— Може пък да е, защото самите те са нещо като играчки, хе-хе!

А Каръл, ровейки навсякъде, повтаряше:

— Хе-хе!

И в крайна сметка кой бе принуден да търпи в собственото си жилище целия този хаос от пъстри парцали, тия планини от сладкиши, тия армии от кукли? Доджсън, разбира се! Кой е обречен, щом извади някоя книга от библиотеката си, да предизвика безобразното изскачане на някой смешен картонен палячо, скрит отзад? Пак Доджсън! Кой, търсейки обектива, необходим му за фотографския апарат, напипва калейдоскоп? Отново Доджсън! И най-вече — когато се подготвя за излет на морския бряг, кой трябва да мъкне заедно с Библията си и с банския си костюм пълна чанта с плажни игри, известни като особено изящни и забавни, заради момиченцата, които може да се срещнат на плажа?

Луис Каръл превърна моето жилище в пещера на Али Баба. Стига само по седалките на железопътните купета да има кротичко седнали момиченца, той ги преобразява в допълнения към дядоколедовата шейна.

Ала свърши ли празникът, на Доджсън се пада да възстановява реда. А уверявам ви, господине, нищо не ми напомня по-силно смъртта от восъчна кукла върху диван с един обут и един събут крак, изоставена, отпусната, с разперени ръце и с главата надолу.

Когато момиченцата си тръгнат, би следвало да очакваме пустота. Но не — навсякъде се усеща сладникаво-киселкото им ухание, под обувките хрускат трохи от сладките, изпадали от устичките им, когато са избухвали в смях, облегалките на мебелите дълго лепнат от смесени захар и слюнка.

Именно тези едва доловими, дразнещи и вълнуващи следи в дома ми са основното дело на Луис Каръл.

И тъй, когато всичко свърши, иде ред на настъпващата вечер. Последните студенти напускат библиотеката, в която са приключили изследванията си, катедралата, където са се молили малко и са бленували доста, отправят се към спалните си помещения. В коридорите на К. Ч. се отварят прозорците, та вятърът да прогони миризмите на тютюн, на манджа и на влажни дрехи, лампите угасват. Огромният колеж се оставя нощта да го носи, поскърцвайки като старинен кораб.

Това е часът, в който оставям Каръл на неговите призраци и се отдавам на моите приумици.

Влизам в моята лаборатория, тънеща в естествен мрак — ако грее луна, за всеки случай спускам черните завеси. Обличам дългата роба, която ме предпазва от случайно пръснала киселина. След като приготвя разтворите, изваждам от калъфите им големите стъклени плаки. Нежно ги полагам в легенчето, полюлявам ги малко вътре — предполагам, Прикс е правела същото, когато е къпела Алис. И образите бавно възникват току под течната повърхност. Зная, че ще се появят и въпреки това винаги изпитвам простодушно вълнение, докато гледам как лицата и телцата на малките момичета придобиват очертания, отначало смътни като привидения, после все по-контрастни, докато накрая бъде постигната уравновесеност на изображението. Моите момиченца са още „негативни“, бузите им са черни като мастило, очите им са безцветни, те приличат смущаващо на някакви малки диви робини. Колкото по-руси са в действителност, толкова по-катранени са косите им в легенчето и обратно — по тила на тъмнокосите играят бели плитки на грохнали старици. А аз се подсмивам, сам-самичък: дали малкото сладичко негърче със зъби, помръкнали сякаш от ранно дъвчене на бетел още в пелени, е Айзъбел, Дора или Доръти Джой?

Но аз трябва да побързам и да изплакна милите ми малки създания, преди киселинният разтвор да ги е разял недопустимо. В известен смисъл фотографските манипулации възпрепятствуват възможността малките момичета да бъдат унищожени — нещо, което животът, ако се вгледаме истински, сякаш е неспособен да стори. После започва един от най-приятните моменти: раздвижвайки около потопените снимки чиста, прохладна, бистра вода, ръцете ми галят отвъд гладкостта на стъклените плочи прелестните деца, облечени с вълшебни или бедняшки дрехи, понякога полуголи, а в отделни случаи, но много рядко, съвсем голи — и независимо дали Луис Каръл е съгласен, тогава именно и единствено скромният преподобен Доджсън преминава в огледалния свят, докато камбаната на Томс Тауър отмерва в тихата нощ на Оксфорд дванадесетте полунощни удара.

Стана дума за дванадесет — ние пък си имаме Осмицата, цифра, изписвана претенциозно с главна буква, обозначаща седмицата, през която по реката се провежда гребното състезание на осемчленни екипи.

В лодките се състезават същите студенти, които ни тровят живота (или поне моя) и злословят за нас през цялата година; докато трае Осмицата обаче, те се преструват, че обожават колежа и преподавателите си и защищават нашата чест с възторжени възгласи и проливане на пот, стремейки се да гребат с такава скорост, че да успеят да блъснат кърмата на предшествуващата ги лодка. При последната регата лодката, която достигне първа финиша, без да бъде блъсната, получава за една година будещата завист титла „Речен вожд“. Всякакви опити за измъкване от Осмицата са предварително обречени на неуспех, защото би се сметнало за крайно непристойно от страна на един преподавател да не се появи на брега — където при това всеки е длъжен да проявява максимален ентусиазъм, или с други думи, принуден е въпреки жегата и официалното облекло, налагащо се за случая, да реве, да подскача, да ръкопляска или направо да ридае според обстоятелствата.

Ненавиждам Осмицата.

Всъщност ненавиждам общо взето всички празненства с изключение на организираните от самия мен — особено вечѐрите в града, които са ми почти толкова досадни, колкото и Осмицата, още повече че неизменно ми оказват опасната чест да ме настанят до някоя дърта овца, която захваща да ми мрънка, докато поднасят пъпеша с мадейра: „Хайде, господин Каръл, кажете, откъде ви хрумна да съчините тази любопитна «Алиса в страната на чудесата»? Дали скъпата ви баба не ви е разказвала тази приказка, за да създаде у бъдещия свещенослужител, когото е съзирала у вас, предубеждение спрямо повърхностния нрав на жените? В края на краищата нима глупавичката Алиса не би трябвало веднага да положи усилия, за да излезе от една дупка, в която, между нас казано, изобщо не е имало защо да се вмъква? Лично аз имам шестнайсет внучки, господин Каръл, и повярвайте ми, само ако зърнех някоя да се търкаля из отвратителната кал на някоя заешка дупка…“.

Защо дъртите овци все гледат да открият основания или поука в приказки, които са си чиста бъркотия? В лодката, в която измислях стъпка по стъпка моята приказка, съчинена като подарък — просто подарък, за който смятах, че завинаги ще изчезне заедно с онази прекалено хубава лятна вечер — Алис Лидел изобщо не ме попита защо момиченцето, носещо нейното име, отива да цапа рокличката си в някаква си дупка, тя само повтаряше, когато спирах, за да се сетя какво да разказвам по-нататък: „Ами после, господин Доджсън, ами после?…“.

Ами после? — естествено, това е единственият въпрос, който си струва да бъде зададен на съчинителя на приказки, но той никога дори не хрумва на дъртите овци през време на печалните им празненства.

Въпреки искренето на водата, разплисквана под ударите на украсените с блестящи разноцветни символи гребла, въпреки десетките лъскави знамена, развети над навесите за лодки, въпреки песните, музиката и мириса на пресен лак, който се смесваше с уханието на хелиотропите, въпреки привидния младежки жар, струящ от регатите, тази Осмица бе празненство, по-печално дори от събиранията на овците: придружена от сестрите си Едит и Лорина, Алис всеки ден се настаняваше на трибуната, запазена за видните личности от К. Ч. — но тя пристигаше като млада дама, с кринолин, с обувки с връзки, с пищна шапка, с камея на обрамчената от дантели шия и с истински женски ръкавици.

В интерес на истината, господине, трябва да кажа, че Алис е станала наистина прекрасна. Над детската й сочност се е образувала своеобразна черупка от меланхолия, която й придава нежността на същинска Офелия.

Отдавна не ми се бе случвало дори да я зърна. Само Едит все още се появяваше понякога в магазинчето за сладкарски изделия на Сейнт Олдейтс номер 83 и купуваше шоколадови бонбони с плънка за случаите, когато Уелският принц пристигаше да вечеря в деканската резиденция. Съобщавах й новини за „нашата“ книга с молба да ги предаде на Алис:

— Понастоящем Джордж дю Морие^[1] чете френския превод, май бил напълно сполучлив, а след по-малко от година ще получим първите екземпляри от немското издание.

Надявах се да ми каже: „О, господин Доджсън, Алис толкова ще се радва вие лично да й съобщите тези хубави новини — хайде, защо не наминете към къщи утре около пет часа?“. Това обаче тъй и не се случи; дали защото не се сещаше, или пък й бе наредено да не предприема подобни инициативи — Едит само ми се усмихваше и сменяше темата, като ми предлагаше кесията с шоколадови бонбони с пълнеж:

— Вземете си един, господин Доджсън, Негово Височество няма как да ги изяде всичките!

После ме оставяше там с лепнеща от какао уста и можех само да я гледам как пресича улицата и тича към деканската резиденция.

Един ден Едит ме завари в магазинчето, където бях заедно с две мои малки приятелки — Дъмфна Елис, чийто баща е самият ректор на „Кранбърн“, и Айрин Макдоналд, която с почти болезнения си поглед и нацупените си, пищни пълни устни е особено момиченце, обещаващо да се превърне в смущаваща жена. Представих момичетата на Едит, тя ги огледа с усмивка и каза, че малко приличали на сестра й Алис в годините на нашето приятелство.

Аз енергично запротестирах, че с Алис и сега сме приятели, но Едит тръсна глава някак тъжно:

— Ръкописът на вашата мила приказка е все тъй на масата в трапезарията, но тя вече рядко го прелиства, само ако дойдат гости и пожелаят да му се порадват. Чете други книги.

— Какви други книги?

— Романи. Взима ги и се усамотява с тях в градината. Предполагам, че вече е във възрастта, когато любовните истории се харесват повече от приказките.

Тогава аз се осмелих да се наведа към нея и да изпелтеча, почти долепил устни до ухото й, че „Алиса“ е любовна история, разбира се. Едит Лидел се втренчи в лицето ми. За миг преоткрих в очите й онази смесица от нежност и присмех, която придаваше такъв неповторим блясък на погледа на Алис и неведнъж ме бе поразявала.

— Всички сме наясно с нещата, господин Доджсън. Следователно по-добре е да не обсъждаме това — нито сега, нито когато и да било.

Тя се извърна и се престори, че разглежда изложените сладкиши. И все пак усещах, че възнамерява да ми каже още нещо. Наистина — внезапно ме попита:

— Аз съм една година по-малка от Алис — защо тя, а не аз?

Отчасти за да дам отговор на този въпрос, аз си позволих да се изкатеря през този слънчев ден от седемте дни на Осмицата по дъските, от които бе скована почетната трибуна за поддръжниците на гребците от „Крайст Чърч“.

Алис ме гледаше как се изкачвам. Усмихваше се и въртеше изящно чадърчето си. Когато се изравних с нея, тя се надигна и ме посрещна с нещо като реверанс:

— Добре дошли, господин Доджсън. Какво прекрасно време, колко здрави и умели са момчетата!

Предполагам, като се имат предвид обстоятелствата, че едва ли би могло да се измисли по-умно встъпление. И все пак тази незначителна любезна фраза ми бе тъй неприятна, сякаш внезапно бе започнало да вали. Изправена пред пейката, Алис леко стърчеше над мен. Очите ми бяха срещу горнището на роклята й и нямаше как да не забележа, че тя бе поопъната от младежки набъбнали гърди.

Тя е на шестнадесет години.

Гребците, които непрестанно сновяха нагоре-надолу по трибуната и я клатеха, сякаш имаше земетресение, внезапно спираха да пухтят и застиваха, когато зърнеха Алис. Повечето оставаха за миг неподвижни, с невъобразимо глупашки вид, после измъчено изкривяваха лице, явно смятайки, че са постигнали подобие на усмивка, и изръмжаваха нещо нечленоразделно, след което правеха опит да слязат, без да изпускат Алис из поглед, не улучваха стъпалото и се пльосваха на земята. Други, за щастие по-малобройни, се покланяха на декана и на госпожа Лидел, надявайки се вероятно да им хрумне добрата идея да ги представят на Алис. Понякога деканът го правеше наистина — но само ако гребецът бе блеснал на последните изпити, — като проявяваше явно предпочитание към спечелилите награди по теология и по гръцки.

Предполагам, че Хенри Джордж Лидел желае Алис да се омъжи за бъдещ високопоставен свещенослужител или за археолог. Като гледам Алис през този ден, двойно озарена от младостта и от слънцето, което я прави още по-ослепителна, мога да ви уверя, скъпи господине, че деканът храни празни надежди и че и двете възможности са еднакво смехотворни.

В края на краищата, дори да измислих Алиса, впуснала се да дири приключения в една тъмна дупка, няма основание моята малка приятелка да е заслужила — под предлога, че е направила грешката да порасне — да бъде затворена в някой може би величествен, но потискащ (всичките са си донякъде такива) свещенически дом или в палатка в някой лагер, шибан от пясъчни ветрове, разчитайки единствено на компанията на местните воини и на пустинните лисици. Алис ще си остане прекалено чиста, прекалено крехка за подобни диващини. Не съм далеч от мисълта, че идеален съпруг за нея би бил някой като мен, някой безкрайно нежен и безкрайно луд човек, който винаги ще има под ръка мъничко щуротия, без която всекидневието в крайна сметка задушава всекиго с онази ужасна „значимост“, която тъй рано попарва и унищожава човешките същества.

Ала, освен че господин и госпожа Лидел биха се ужасили аз да им поискам ръката на Алис, убеден съм, че бракът е също тъй противен на моята природа, колкото водата на огъня. Женитбата ми с Алис би била отчаян ход. След като вече присъствувах, безпомощен и покрусен, на преминаването й от детството към младостта, струва ми се, не бих могъл да понеса да я гледам как се превръща в жена и как старее. Прекалено мъчно би ми станало, ако не избухне в смях през някоя бурна вечер, когато й кажа: „Едно фантомче и една фея си родили дванайсет деца, най-голямото станало таласъмче, второто — бродник, третото и четвъртото съответно — привидение и воден дух, петото се проявило доста добре като полтъргайст, шестото (то било момиче) се определило като самовила, после излезли двама близнаци троли, след това се пръкнали един караконджо, един елф, един призрак от тия, дето се срещат под път и над път, и накрая един гном“. И не ми казвайте, господине, че това не е смешно: наложи ми се да спра за миг да пиша това писмо и да отида да се покискам самичък до прозореца; една кукумявка намина да се осведоми на какво се дължи моето веселие, аз й повторих онова, което прочетохте по-горе и, кълна се, тя отлетя, като се държеше за корема.

Всъщност се смея, за да не заплача. При едно добро и силно разтърсване, както при ридание, смехът е залъгалка за тялото.

Но кое може да залъже любовта?

И тъй, аз седнах до Алис. В знак на почтителност — та тя се бе превърнала в девойка — свалих шапката си и я поставих на коленете си, а Алис мило нагласи чадърчето си тъй, че да пази и мен от слънцето. Обгърнати от оглушителната врява на зрителите, на тромпетите и свирките, от плющенето на знамената, от писукането на лястовиците и от дрезгавите викове на гребците, гледахме как лодките летят в надпревара по реката. От време на време Алис се обръщаше към мен. Вдишвах дъха от полуразтворените й устни. Струва ми се, наскоро бе схрускала или смукала нещо с аромат на ванилия. Казах й:

— Това не ви ли напомня нещо?

Тя се усмихна:

— Да, наистина: миналогодишната Осмица. Донякъде е все едно и също, нали?

— Мислех си по-скоро за една разходка с лодка.

— О!… За деня на приказката ли?

Не отговорих. Тя престана да се усмихва. Повдигна шапката си с дългите си пръсти, за да нагласи плитката, която бе закрепила като кок. Реших, че може би съм я разсърдил, припомняйки й един от най-хубавите дни в моя живот, и че тя ще млъкне окончателно. Но не й беше неприятно, въздъхна:

— За мен също това е чудесен спомен. Водите ли понякога по реката вашите нови малки приятелки? Едит ми спомена, че една от тях била наистина хубава. Имала едно такова сладко смачкано личице и ужасно чаровна трапчинка между носа и устата.

Казах й, че става дума за Айрин Макдоналд.

— Ако ви е забавно, мога да ви дам нейна снимка.

— Не — каза Алис, — благодаря ви, господин Доджсън, но като че ли нямам желание. За какво ми е портрет на момиченце, с което нямам нищо общо?

— Аз също нямам нищо общо с нея.

Алис поклати глава със сериозен вид, какъвто не бях забелязвал досега при нея. Всъщност у нея имаше доста неща, за които нямах понятие. Смени темата:

— Тази година комарите са повече, не мислите ли? Мен ме хапят. Обичат да хапят хора със сладка кръв.

Извади кърпичката си и я размаха, за да пропъди комарите. Тогава забелязах, че като истинска жена бе напоила кърпичката си с няколко капки парфюм, който подобно на дъха й ухаеше на ванилия.

Разговаряхме още тридесетина минути доста объркано на съкровени и вълнуващи теми като предпочитанието на хапещите насекоми към сладката кожа. Разбира се, имах силно желание да я помоля да ми разреши да опитам нейната, докосвайки я съвсем леко и дискретно с устни. Но не смеех — не толкова от съображения за благопристойност, колкото от страх да не остана разочарован: докато Алис бе дете, си бях позволявал да я целувам по челото, по бузите и по опакото на дланите и си спомнях един вкус, който в никакъв случай не биваше да бъде заменен от друг в паметта ми.

Смрачаваше се, птици прорязваха въздуха и се стрелкаха над водата за сетен път, за да докопат залисала се мушица, после хлътваха внезапно сред листака на някое дърво, пораждайки бурни и шумни протести от страна на вече настанилите се там наематели. Гребците по реката бяха уморени, и от тяхното изтощение лодките сякаш натежаваха и не се плъзгаха вече с такава лекота. Захлаждаше се, жените се наметнаха. Алис потръпна, прибра ухаещата си на ванилия кърпичка в ръкава си и стана:

— Е, сбогом, господин Доджсън. Надявам се да прекарате приятно ваканцията и да случите хубаво време.

Подозирах, че ще се разделим, споменавайки времето през настъпващото лято, и бях подготвил кратко изказване относно метеорологическите прогнози, които могат да се правят въз основа на поведението на свраките — всеки знае, че когато свраките вият гнездата си по върховете на дърветата, това е знак, че няма да духа вятър, а може да се очакват внушителни раздвижвания в атмосферата, ако те дирят приют по ниските клони. Не успях обаче да отворя дума за свраките, тъй като един студент вече бе хванал Алис подръка и я поведе нанякъде, обещавайки й нещо — нямам представа какво, ала във всеки случай я разсмя.

Проследих ги доста разсеяно с поглед, както човек минава в музей покрай наистина твърде красива картина, която обаче всъщност не му въздействува.

Ха, просто ми се струва, че чета мислите ви, господин Дикенс: вероятно сте възприемали неодобрително изпитваното от мен „срамотно“ привличане (слагам кавички, защото все пак думата е крайно несправедлива и ми причинява болка) към детето Алис, и навярно този път според вас проявявам боязливост и непригодност за щастие, след като тя е вече на възраст, за да бъде сгодена — а аз просто я оставям да си тръгне, сподирена от ухание на ванилия, подръка с един студент, който несъмнено ще я застави да отметне глава и ще я целуне по устата зад първия срещнат храст.

Тъй да бъде, Ваша милост, нека се заемем с пледоарията. Да си представим, че преодолея всички препятствия, обуславящи невъзможността на подобно нещо, и успея да се оженя за Алис Лидел. Естествено, ще настъпи мигът на първата ни нощ заедно. Тя ще се съблече. Ще бъде гола, или поне само по фуста. Сгърчила пръстите на краката си по прекомерно студения под на свещеническия дом, ще прекоси бавно стаята, ще се отпусне на леглото до мен. Нека да ви обадя, че отлично ми е известно какво трябва да се прави в подобен случай — в действителност не съм го правил досега, ала макар да не съм преживял усещанията, които дарява любовта, съм запознат с всяко едно от действията, които любовникът следва да предприеме.

Аз обаче не бих могъл да направя това с Алис Лидел. Струва ми се, че би било отвратително светотатство. Щом затворя очи, господине, за кого ще си мечтая в тия мигове, ако не за някогашното малко момиче?

Не ми е драго да съм нещастен, ала още по-противно би ми било да изневеря на чистотата, която си представям с яснота и непреклонност, доближаващи се до абсолютното.

Останах на почти опустялата трибуна да премислям всички тия неща, доста страшни всъщност, докато и последната лодка бе изтеглена на брега. Нощният мрак се сгъстяваше и екипажите бяха запалили фенери. Оттатък Фоли Бридж, моста, от който окъснели деца се забавляваха да хвърлят в размътената вода камъчета, за да стряскат рибите, блещукаха светлините на Оксфорд.

Ако е писано, помислих си, никога вече няма да видя Алис. Сложих си шапката и се прибрах в жилището си. И този път ми бе невъзможно да заспя и поработих над една математическа главоблъсканица (начин за извършване на действието умножение, без да се умножава), която дори по-добре от силен чай запази съзнанието ми напрегнато и ясно, докато не я разреших.

Баща ми почина в края на първия ден на лятото.

Едва ли бих могъл да говоря за тази нощ, господине. Повече от месец не вписах нищичко в дневника си и не водих никаква кореспонденция освен размяната на послания, наложителна при подобни нещастия.

Спомних си как по време на регатата през седмицата на Осмицата Алис ми пожела слънчево лято. Естествено, това бе мило от нейна страна. Явно обаче Божиите уши не се вслушват в пожеланията на девойките, защото вместо слънце дъжд от сълзи ороси лицето ми и все още не е секнал.

Първото последствие от кончината на моя баща бе, че се наложи семейство Доджсън да напусне свещеническия дом в Крофт, където всички се събирахме цели двадесет и пет години. Разбира се, новият глава на енорията не ни изхвърляше и нямаше защо да се изнесем незабавно. Ала тъй като знаехме, че раздялата с Крофт е неизбежна, решихме да я ускорим.

За мен няма по-мъчително нещо от временните положения.

Навярно това признание ще ви се стори донейде парадоксално, направено от човек, изпитващ такава дълбока обич към нещо тъй временно, каквото е детството; ала човешките същества са устроени така — едва ли го научавате от мен, скъпи господин Дикенс, — че нерядко се отдават на страстите, способни да ги наранят най-силно. А и ако не беше тъй, нима биха се наричали „страсти“?

Във всеки случай на мен се падна грижата да потърся ново обиталище за нашия род. Издирванията ми не се проточиха и открих нещо напълно подходящо край Гилдфорд, северозападно от Лондон. Имението се нарича „Честнътс“. Тухлената фасада има общо взето суров вид, който ще смекчим, като я обгърнем с диви лози и пълзящи розови храсти — освен това напомня малко свещеническия дом в Дарсбъри, където съм роден; иначе е внушителна почти колкото Крофт. Не може да се твърди, че къщата е наистина красива, градината също не е чаровна, както бе градината на свещеническия дом, но пък околната гледка е великолепна.

Според мен едва ли нещо би могло вече да ни прогони от Гилдфорд и ми хрумна, че в известна степен като че ли бях избрал дома, където един ден щях да умра. Тогава го огледах с по-други очи, спирах се във всяка стая и се питах дали смъртта ще ме покоси тук или в оранжерията, или пък в градината. През онзи ден бях сам и в „Честнътс“ се носеше оня мирис на хлад и запуснатост, така обичаен за предназначените за продан къщи и за криптите. Седнах в едно просторно кресло, размислих се за смъртта и знаете ли, напуши ме голям смях, понеже ако са верни разказите на някои хора, твърдящи от личен опит, че в предсмъртното състояние човек обзирал целия си живот — то картината на моя живот ще бъде безкрайна върволица от малки момиченца. Дали в деня на смъртта си ще мога да изброя колко съм познавал? Истината е, че след онова, което е редно да наречем моето скъсване с Алис Лидел, връзките ми с деца непрестанно разширяват своя обсег. Все по-малко се смущавам, особено по плажовете и по железопътните линии, когато се старая да привлека вниманието на съвсем млади госпожици и да общувам с тях. И, кълна се, твърде рядко се случва опитите ми да не се увенчаят с известен успех. Явно момиченцата, също както и кучетата, начаса долавят кога са обект на обич, изтъкана от съвършена — дори неумолима — чистота на намеренията. Ще добавя, че възрастните, които се грижат за тях, също усещат вярно нещата, досега не съм бил отблъснат от някоя майка или гувернантка: напротив, става им приятно, когато един свещенослужител се откъсва от Библията и изважда от чантата си някакви забавни главоблъсканици, задава смайващи гатанки, разказва смехории (понякога дори в рими, забележете!), накратко — спомага пътуването с влак да мине неусетно или, ако сме на морския бряг, разнообразява със закачките и словесно оформените си мечти малко досадната страна на неизбежното къпане и ловене на рачета.

Ала въпреки своята многобройност тези връзки си остават бегли. Повечето избледняват с пристигането на влака на гарата или с намесата на инструкторите по плуване, които при настъпването на здрача измъкват от водата моите малки къпещи се красавици и ги изтикват, целите в пясък и потракващи със зъби, към дългите площадки върху стълбове, където ги очакват хотелските коли. Вечерта, докато се разхождам по „стъргалото“, където се издигат въпросните големи хотели за летуващи, понякога съзирам през грамадните прозорци на обърнатите към небето трапезарии фигурките на моите малки приятелки еднодневки. Някое тъпо стайно растение гъделичка лицата им, те задрямват над купата с останки от шоколадов сладолед или се прозяват, без да си дадат труд да прикрият уста с ръка. Случвало се е някоя да ме забележи, опряла носле до стъклото, и да ме разпознае. „Вижте — извиква тогава момиченцето, като се старае да привлече вниманието на останалите на масата, — това е той, моят приятел, преподобният Чарлз еди-кой си, господинът от плажа! О, моля ви, поканете го да дойде и да ми разкаже още някоя приказка!“ Ала когато виждах някой да става и да се насочва към широкия остъклен отвор, аз побягвах. Не като злосторник, който има в какво да се упреква, а просто защото намирах за крайно неуместно да отида и да се настаня на трапезата на тези хора, за да разкажа приказка на дъщеря им срещу чаша шампанско.

Също като вас, господин Дикенс, аз не измислям приказки, за да получа правото да пия шампанско под полилеите на някой луксозен хотел с гипсови украси, в Ийстбърн или където и да било.

Обзалагам се — не толкова за пари и дори не за слава се скитате вие по света и четете книгите си в театри, в училища и в празнични салони, и макар досегашното ви творчество да е тъй обширно и възхитително, се спускате да пишете отново още щом разопаковат багажа ви. Вие работите, за да породите смях, когато разказът ви е весел, или, ако е тъжен, за да видите как в ъгълчето на нечие око се образува сълза, набъбва, помръдва и най-сетне потича. Като си помисли човек, господине, каква власт е това: с едничката магия на сръчно навързаните думи да сторите тъй, че без да сте ги докоснали, две чаровни устни да се разтегнат в усмивка или да се смръщят скръбно! Вълнението, преобразяващо едно обичано лице, струва повече от всичко. Аз нямам вашата публика, ала съм виждал как Алис се превива от смях, а после внезапно се разтреперва и извиква: „Не, господин Доджсън, недейте! Моля ви се, наредете приказката така, че да не обезглавяват Котака!“. И готово — с няколко думички оправях приказката, Котака не губеше главата си, а Алис Лидел, с риск да преобърне лодката, се хвърляше в ръцете ми: „Господин Доджсън, обожавам ви! А какво става после?…“.

Каква разлика има между неблагодарните студенти, на които човек всъщност втълпява истината за този свят, между вкиснатите и скучаещи вярващи, дошли да слушат самото слово Господне, и възторжените читатели, за които цедим с предпазливостта на отровители, боравещи умело със смъртоносни ядове, нашите тъй скъпи измами!

Никой не може да обоснове разумно съмнението си в съществуването на Бог, и все пак никога не съумях да убедя стекло се в храма множество, че Той съществува — не само защото пелтеча ужасно, просто тъй и не видях някой проповедник действително да успее да го стори, дори моят баща архидякон. Напротив, вие ще се съгласите с мен, че говорещите бели зайци, способни да си служат с часовници, определено не могат да съществуват, ала откакто излезе „Алиса“, хиляди момиченца са убедени, че ги има; както, предполагам, хиляди младежи са уверени, че един ден ще успеят да целунат сестрата на Никълъс Никълби (признавам, аз също изпитвам особена нежност към тази Кейт, макар логично да би трябвало да предпочитам малката Нел — но може пък ослепителната светлина, струяща от вашето скъпо ангелче Нел, да е прекалено болезнена за нощна птица като мен?).

Тази вечер е малко студено, не си направих труда да разпаля добре огъня в камината, понеже бързах да ви пиша. За пръв път паля огън през тази есен и май съм позабравил как става. Цепениците пушат, аз кашлям. Навлажнена от вечерната мъгла, хартията ми за писма се огъва. Налага се да я приглаждам с ръба на дланта си, за да мирува. Дори мастилото сякаш се е втвърдило. Вероятно би било добре да затворя прозореца на стаята си. Ала в „двора на Том“ един студент, дошъл от високите земи в Шотландия, свири на гайда. Без съмнение няма да му разрешим да музицира всяка вечер, защото това би било в противоречие с дисциплината в колежа, освен това острият звук на гайдата дразни нервите, особено ако светлината е бледа, времето — печално, а листата капят от дърветата и прехвърчат насам-натам. Днес обаче плачливите звуци на този момък от Шотландия съответствуват донемайкъде на душевното ми състояние, както и на оня мирис на мокри морави, който ще нахлуе в стаята ми, ще се промъкне в леглото ми и ще напои завивките ми.

Тия миризми на пръст и гора ме навеждат на мисълта, че ако имам късмет да открия някое рижо момиченце с много бяла кожа, изпъстрена от лунички, ще се опитам да си го осигуря, за да го снимам, покрито единствено от сухи листа. Само си представете, господине! Ще бъде като крехко дръвче, ще го помоля да се приведе надясно, наляво — нарежданията ми ще имат върху детето същия ефект, който има вятърът върху истинските дървета, нима не е очарователно хрумване? Утре ще отскоча до Мегдълин стрийт да проверя дали съществува безвредно лепило, даващо възможност да се прикрепят растителни елементи върху млада, човешка, женска, рижа кожа. А засега ще препрочета Петата книга на Евклид.