Дидие Дьокоен
Луис и Алис (7)

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Драги господин Дикенс,

Вестниците едновременно съобщават, че навсякъде има сняг и че вие въпреки това обикаляте из Англия, из Уелс, Шотландия и Ирландия, като се прехвърляте от нощни влакове в хотелски стаи, от хотелски стаи в зали за тържества, а оттам накрая някой файтон, храбро пълзящ по лъсналите от поледицата настилки, ви отвежда до осветената сцена на някой театър, където, сграбчил с две ръце плота на плътно обгърната от червена покривка масичка, неуморно четете вашите творби пред зяпнали от възхищение тълпи.

Твърдят, че е истинско чудо как сам успявате да се развълнувате дотам от собствените си произведения, та чак проливате сълзи или избухвате в смях заедно с вашите герои, и тогава слушателите неудържимо ридаели или се смеели с вас. А за да избегнете изтощителните последствия от огромния успех, се налагало да напускате театрите през пожарните изходи.

Говори се също, че след като приключите с тази дълга обиколка, ще заминете за Америка и ще направите турне в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор, Вашингтон, Олбъни, Рочестър и Бъфало.

В допълнение се съобщава, че ще ви трябва доста смелост за осъществяването на подобна програма, защото наскоро, слизайки от сцената в Ливърпул, сте почувствували мъчителна слабост, поради която сте залитнали и почти сте изгубили съзнание. Положили ви на малък диван зад кулисите, разкопчали яката ви и започнали да ви веят с кърпи, напоени с оцетена вода. Пулсът ви бил ужасно ускорен, а същевременно сърцето сякаш ви било напълно изневерило. Според хроникьора, след като се разчуло, че Чарлс Дикенс бере душа, множество военни кораби в пристанището спуснали знамената си, а сновящите насам-натам малки влекачи надули сирени в знак на траур. Ала вие сте се надигнали и сте казали: „Е, нищо особено! Преброени ли са зрителите? Колко души е имало тази вечер? Какъв е приблизителният приход?“

Вие сте велик, господин Дикенс. В тази януарска утрин съзерцавам образа си в огледалото и не откривам нищо, което би могло да ме доближи до вас.

Всъщност единственият театър, в който съм се проявявал, е оня, който бях съградил собственоръчно в свещеническия дом в Крофт, за да показвам представления с картонени марионетки. Струва ми се, че беше доста красив, имаше фронтон на античен театър. Сестрите ми бяха простата публика, а родителите ми изобразяваха важните персони, които заемат в истинските театри скъпите места на първия ред. Беше лято, сядаха на пейка в градината и ръкопляскаха, за да се вдигне завесата. А когато тя се спускаше, майка ми казваше:

— За Бога, почти се е стъмнило! Чарлз, неразумно е да играеш такива дълги пиеси! Хенриета, Маргарет, Мери, Луиза, хайде всички по леглата, момичета!

И аз оставах да подреждам нещата в градината самичък, придружаван единствено от досадните нощни пеперуди.

Колкото пък до познатите ми влакове, те пътуват само нощем, и то кратко. Струва ми се, споменах ви — това са влаковете от плажовете в Хейстингс, Маргейт, Брайтън и Скарбъро, с които премръзнали почиващи се връщат сред мирис на мокри дрехи и сложени в скутовете им студени закуски с месо.

Най-сетне — успехът е нещо непознато за мен, особено любовният успех. Моите любови, ако изобщо им подхожда подобно название, са обречени още отначало, тъй като ми се струва, че мога да изпитвам привързаност единствено към малки момиченца. Не зная каква е жената, която обичате, господин Дикенс, ала съм склонен да си представя, че тя би ви последвала в някоя къща, и то съвсем тайно, където една от стаите би ви приютила, докато двамата с тази прелестна жена задълбочавате взаимното си привличане.

За мен дори подобно привличане е непознато. Ослепителната красота на някое малко момиче ме притегля, но не за да се възползувам от нея, не, о, не — по никакъв начин! Достатъчно ми е да гледам едно дете, до го накарам да се засмее с някоя приказка, с някоя разходка с лодка, с магически фенер, да запечатам образа му върху чувствителна фотографска плака.

Нали за един фотолюбител е важно да си намери обекти за снимане. Би било излишно занимание да се фиксират обекти, които и без това са си фиксирани — острите каменни кули, устремени към небето над Оксфорд, старите зидове на колежа, изгледите към Мъртън стрийт или към Кеърфакс Тауър. Много по-вълнуващо, а и по-страховито е да се съхрани за вечността най-ефирното, най-неуловимото: едно женско детство.

Когато погледна, както сторих тази сутрин, преди да започна да ви пиша, направените от мен снимки на Алис Лидел, принуден съм да призная пред самия себе си: Доджсън, това е просто образ, отражение на една отминала действителност.

Да, несъмнено, отражение — ала колко хора могат да се похвалят, че притежават поне отражение на онова, което са обичали най-много на тоя свят?

Аз обичах Алис Лидел. Обичах я девет години, през времето, откакто бе на четири годинки, докато стана тринадесетгодишна. Цели девет години треперих над тази моя любов. Когато човек обича дете, господине, си дава сметка до каква степен времето е враг на човека. И осъзнава, че обещаният от Бога рай трябва да е освобождението на всички ни от това счетоводство.

Още от първия ден разбрах, че моята любов ще бъде все по-застрашена, също като живота на куче или на кон, за които знаем, че ще съществуват неизбежно по-кратко от нас. Наистина не е много изящно да се изразя така, но това е истината: надживяваме животните и неизбежното порастване на малките момичета, и всичкото ни страдание, ако обичаме дълбоко едните или другите, се дължи на това надживяване.

Подобна обич, господине, не познава обичайния любовен цикъл, който често пъти преминава през донейде утешителната фаза на умората, дори на отвращението. Не, тук всичко трае само мигове, осъзнавате безпощадно, че кучето се е скрило, за да умре, а момиченцето се е прибрало вкъщи, за да порасне. Те вече нямат нужда от вас. Просто изведнъж отлитат — в смъртта (кучето) или в живота (детето). А вие си оставате на място с ласките и гатанките си, с провисналата каишка и с ненужните чукове за крокет, с една нежност, която ви терзае и ви задушава като жестока хрема.

През един ден тъкмо след Коледа моята любов яздеше пони по пътя към Абингдън. Понито бе високо почти колкото кон. То бе заменило стария Томи, на който Алис се бе учила да язди. Редом с момиченцето се движеха други двама конници — единият бе Бълтитюд, преподавателят по езда в К. Ч., а вторият бе самият баща на Алис, деканът Лидел.

Времето бе доста хубаво, ала поради ранния час тънки откъслеци от нощната леденееща мъгла витаеха все още над настилката. По едно време ято врани се вдигна от съседната нива и с яростно грачене профуча над пътя току пред муцуната на конете. Едрото пони на Алис се подплаши и отскочи. Подхлъзна се и се стовари на земята, повличайки и момиченцето.

Едрото пони се изправи почти начаса, но Алис остана свита на пътя, като плачеше тихичко. Личицето й бе станало съвсем бледо и въпреки студа бретонът й се бе оросил от пот. Тя се гърчеше и това не бе защото трепереше, а защото изпитваше ужасна болка в едното си краче. Хенри Джордж Лидел разбра, че дъщеря му се е наранила зле. След като покри Алис с наметката си и нареди на Бълтитюд да остане при нея, той се спусна да търси помощ.

Никога не ме е бивало да описвам драматичните страни на живота, освен да ги обръщам на смях, също като децата, които започват да пеят гръмогласно, ако им се налага да навлязат в тъмен коридор. Единствен вие, скъпи господин Дикенс, щом сте съумели да обрисувате детските мъки във всичките им разновидности, бихте могли да дадете отчет за печалната гледка, която представляваше малкото момиче с бяла рокличка, лежащо край сивия път на заранта след празничния ден, докато враните, причинили косвено нещастието, бяха накацали по разораната земя и наблюдаваха случващото се с онзи тъп и скучаещ вид, който понякога придобиват птиците.

Бълтитюд всячески се стремеше да успокои Алис. Ала аз смятам, че му се удава по-добре да говори на коне. Въпреки насърченията му момиченцето стенеше и ридаеше все по-силно. Бълтитюд просто не можеше да си представи кога най-сетне ще секне това детско отчаяние, което го съкрушаваше — по-късно то го преследваше често в сънищата му, той се надигаше в леглото си и викаше: „Къде е горкото момиченце, дето вика за помощ, и защо никой не се погрижва за него?“

Напълно вероятно е, гледайки бледнината на Алис, Бълтитюд да си е помислил, че освен очевидното счупване на крака тя има и вътрешни наранявания и може като нищо да умре в ръцете му, преди деканът Лидел да се върне.

За щастие, също като в притчата за добрия самарянин, по пътя за Абингдън се задали добри хора. Пътували с кола и без да се колебаят, се поставили на разположение на невръстната мъченица. Извънредно внимателно вдигнали Алис, положили я на пода на возилото върху дюшек, който един от тях изтичал да донесе от някаква ферма.

Бях осведомен, че докато я карали към деканската резиденция, Алис страдала жестоко, защото след като затворили вратата на колата, тя притискала счупения крак.

Научих новината за нещастието чак когато се завърнах от Крофт, където бях прекарал празниците с близките си. Според диагнозата на лекаря била счупена бедрената кост на Алис и тя щяла да остане на легло поне месец и половина. В К. Ч. се говореше само за това и всичко живо се учуди, че не са ми съобщили веднага. Тогава разбрах — според повечето хора аз явно поддържах особени отношения с Алис Лидел и това така ме изплаши, че колкото и да ми се искаше, не отидох до деканската резиденция да я посетя.

Стараех се да проявявам само учтиво съчувствие и да изглеждам сравнително незасегнат от случая със счупената бедрена кост. А когато ме питаха дали има нещо ново около Алис — Бога ми, да, питаха мен, сякаш й бях най-малкото чичо, — отвръщах с привидно раздразнение, че нямам представа и че общественият живот в един значителен колеж като К. Ч. не може да се върти около креватчето на деканската щерка.

В действителност се възползувах от сведенията, които най-безхитростно ми даваха различни лица от персонала на деканската резиденция. От кухненската прислуга знаех как се храни Алис, бях научил от камериерката какъв цвят са панделките на нощницата й. Освен това Алис имаше преподаватели по френски, по италиански, по немски, по музика и по рисуване, които ме уведомяваха за настроението й. Впрочем същите тези учители ми откриха, че момиченцето няма търпение да ме види. Алис не можеше да разбере как тъй я изоставям в момент, когато повече от всякога се нуждае от гатанките ми, от забавния начин, по който играя табла, променяйки правилата, а най-вече от смахнатите ми разказчета. Настоя да ми предадат, че ако прекарам поне един час край леглото й, несъмнено копнежът й за нови приказки ще ме вдъхнови за някоя нова, дори по-невероятна от онази за Страната на чудесата.

Казах да й предадат в отговор, че наистина съжалявам, задето съм прекалено зает да подготвям лекциите и проповедите си, та няма как да удовлетворя желанието й у тях, ала щом тя се пооправи, ще бъда безкрайно щастлив нейната гувернантка — повярвайте, наблегнах особено колко е важно Прикс също да присъствува — да я доведе в моя дом за малка гощавка.

Според мен надали е разбрала някога, че след смрачаване напусках потайно колежа и се промъквах до старата деканска резиденция. С риск да усиля ревматичните болки, които винаги ме измъчват зиме, стоях и наблюдавах как нейните сестри Едит и Лорина сноват насам-натам из стаята й отвъд осветения правоъгълник на прозореца. Седмици наред очаквах вечерта, в която най-сетне зърнах куцукащата фигурка на Алис, надигнала се да направи няколко крачки край леглото си.

Ала аз дължа цялата истина на човека, комуто досаждам с безкрайните си писма: моята сдържаност, проявена при тези събития, господин Дикенс, бе следствие не само на изричната необходимост да не се излагам на опасни нападки — преди всичко ми бе също толкова непоносимо да гледам как Алис страда, колкото ми бе нетърпимо да я гледам как расте.

Едно нещо е да накарате малко момиче да се подпре на стена и да го заснемете с бедняшки дрипи, това е артистична условност, петната от сажди по бузите, сенките под очите са само грим, който дъждовната вода измива и детето винаги може да се изправи със смях, бързо да облече приятните дрешки, с които е дошло, да захапе огромната филия, приготвена за него — а друго е да седнете край леглото на същото това момиченце, което наистина е нещастно, защото наистина е наранено, да го гледате, омотано в чаршафите, изпотено заради температурата, заради болката и скуката, а то да не може да избегне по никакъв начин безсилния ви скръбен взор, и да не разполагате с вълшебна дъждовна вода, за да умиете очите му, зачервени тоя път от истински сълзи.

Дори да не съм щастлив и да не вярвам, че изобщо ми е писано да бъда (а и как, след като по същество не мога да очаквам от никоя моя привързаност именно онова, което лелеем, обичайки по един или друг начин: дълговечността?), аз желая малките ми приятелки да са радостни. Нима подобно вдаване не е равностойно на всяко друго? Толкова свещеници се обричат на образоването на неграмотните, на облекчаването на страдащите от какво ли не, на приобщаването на прегрешилите — смятам, че един полусвещеник като мен не би трябвало да подразни никого, поемайки по неотъпкан път, следвайки призванието да разсмива силно малки момичета, които от своя страна понякога го карат направо да плаче.