Астрид Линдгрен
Керстин и аз (16)

Шестнайсета глава

В петък вечер пред гнездото на врабчетата цареше трескава суетня. Непрекъснато се чуваха викове: „Къде ми е кошницата?“, „Фенерчето ми не свети!“ или „Обувката ми е пробита! Големият ми пръст се подава навън!“, а в отговор: „Супер, така няма да ти трябва друга стръв за раците!“. Шумната весела група се запъти към Мюлензее, докато татко, мама, Йохан, Едит и децата на Ферм ни махаха за довиждане. Вечерта беше топла и мрачна. Минахме покрай Мюленхоф с песен и маршова стъпка и стреснахме Свен и Мария, които побързаха да излязат от дома си, за да видят какво става. Скоро след това стигнахме до целта. Езерото лежеше пред нас тихо и спокойно между старите борове и ели и сигурно сънуваше нещо хубаво. Не беше подходящо за къпане, защото дъното беше тинесто, затова пък беше несравнимо за риболов и лов на раци.

Карл-Хенрик пръв влезе във водата и моментално се разкрещя и започна да дава команди — сигурно си мислеше, че зад него върви целият танков полк.

— Би ли намалил малко високоговорителя — помоли спокойно Бьорн.

— Наистина ли искаш да уплашиш бедните раци до смърт? — подкрепи го Керстин. — Що се отнася до мен, аз съм привърженичка на стария метод да ги убиваме чрез сваряване.

Вече беше съвсем тъмно и когато включихме фенерчетата си, гледката беше много красива. Разпределихме се по брега. Общо взето, беше кално, но имаше и каменисти участъци. Понякога попадахме в дупка и потъвахме до над коленете. Добре че водата беше топла. Вървях близо до Бьорн — честно ще си призная, че малко ме е страх от раците. Осветихме водата с фенерчетата и видяхме черните зверчета да пълзят със стотици по дъното. Бьорн ги ловеше бързо и сръчно. Показа ми как се прави и страхът ми постепенно изчезна. Станах толкова смела, че спусках ръка във водата и вадех рак след рак, без да ги поглеждам. Усещах, че вадя все по-едри раци, и се радвах на сполуката си. По едно време чухме сърцераздирателен вик. Оказа се, че Карл-Хенрик е паднал в дълбока дупка. Цялата му мъжествена фигура изчезна под водата.

— Браво на теб — похвали го Ерик, когато главата му отново изникна на повърхността. — Най-добре е да се гмуркаш. Така няма да пропуснеш нито един рак.

Съжалихме бедния Карл-Хенрик, който беше съвсем мокър, спряхме за малко лова и запалихме огън на брега. Изтичах до дома на Свен и Мария и взех назаем едно яке. Насядахме около огъня, за да изпием донесеното кафе. От време на време танцувахме и подскачахме, за да се стоплим.

— Искам ти да си моята скоу и да танцуваш за мен — обърна се Карл-Хенрик към Вивека и я дръпна за косата.

— Ти си луд! — извика тя. — Каква искаш да бъда?

— Я стига, момиче, никога ли не си чела индиански книги? Как тогава се оправяш в живота? — учуди се Карл-Хенрик.

Напълнихме кошниците с черни раци и ги понесохме към къщи. Събрахме ги в огромен казан и ги преброихме. Точно 240 парчета. Достатъчно за утрешния празник. Разделихме се с многообещаващото „До утре“.

На следващата сутрин, както обикновено, отидохме на езерото да поплуваме. Докато се връщахме вкъщи през пасището, Керстин внезапно нададе вик и посочи близкия склон. Първата ми мисъл беше, че е видяла змия, но се оказа, че на склона са израснали прекрасни малки гъбки.

— Великолепно! — зарадвах се аз. — Тази вечер ще направим омлет с гъби.

— Точно това си помислих и аз — отговори Керстин, която вече пълзеше на колене и събираше гъбите. Не носехме със себе си нито съдове, нито торба, затова използвахме халатите. Върнахме се вкъщи с два големи вързопа.

— Вече знам какво ще поднесем за десерт — заявих бодро аз. — Ще отидем до онзи стръмен, каменист склон, където растат най-прекрасните малини.

Само след час бяхме набрали две кофички малини.

— Страхотен празник ще стане! — Керстин подскочи от радост и изсипа част от малините. — Истинско пиршество! И няма да ни струва нищо!

Доста време се забавлявахме да пресмятаме какво биха стрували в града раците, гъбите и малините.

— Да не забравяме, че яйцата за омлетите идват от нашите собствени кокошки — добави Керстин. — А сметаната за малините е от собствените ни крави. Великолепно е да живееш на село!

След обяда слязохме с колелата в градчето и купихме пъстри лампиони, каквито за съжаление не растяха по нивите на Лилхамра. Взехме парите от спестяванията си, защото много държахме родителите ни да не плащат за празника.

Смятахме да пируваме в беседката, ако времето е хубаво. Карл-Хенрик ни помогна да прекараме няколко жици през живия плет и да окачим лампионите. Масата, която обичайно стоеше в беседката, беше твърде малка и нямаше да ни свърши работа. Изнесохме голямата кухненска маса, покрихме я с бяла хартия и я украсихме с цветя.

И двете с Керстин вече треперехме от напрежение. Искахме всичко да бъде съвършено. Не биваше да вали, луната бе длъжна да свети ярко, омлетите, които смятахме да направим в последната минута, не биваше да прегорят, раците, които Едит бе сварила още сутринта, не биваше да са пресолени. И най-важното — всички трябваше да се забавляват.

— Моля господата да не забравят, че тази вечер са канени на празника на раците — каза Керстин на минаване покрай родителите.

— Наистина ли искате и ние да участваме? — попита мама. — Мисля, че ще се забавлявате по-добре, ако няма възрастни.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувала през последната година. Няма да допуснем да си седите в дневната със сълзи на очи и да слушате как вдигаме шум навън. Как си го представяш?

Тогава мама каза, че за нея е чест да присъства на нашата забава, а татко добави, че на празника на раците трябва да присъстват хубави момичета, значи сме постъпили умно, като сме си осигурили присъствието на мама. След това помоли за особеното благоволение да я отведе на масата. А ние си знаехме, че никой не би могъл да попречи на татко да участва, когато някъде имаше веселие.

В осем всичко беше готово. Две огромни купи с раци, украсени с клончета копър, стояха в средата на масата. Карл-Хенрик имаше задачата да запали пъстрите лампиони, щом пристигнат първите гости. Керстин и аз бяхме в кухнята: тя разбъркваше гъбения пълнеж, аз разбивах яйцата за омлетите и режех хляб, за да го препека по-късно. Когато момичетата от Мосторп се появиха на завоя, Карл-Хенрик извика:

— Внимание! Готови! Старт!

Омлетите отидоха в пещта, Керстин изскочи навън да посрещне гостите, а аз започнах да препичам хляба. Но когато от отсрещната посока се зададе колело, помолих Едит да ме замести за малко, за да изляза и да поздравя Бьорн. И макар че мислите ми бяха заети с омлетите, не можех да не забележа, че Бьорн изглежда необикновено добре: със загоряло от слънцето лице, светла коса и чудесна бяла риза с колосана яка.

Скоро се появи и Ерик — препускаше право през ливадите на Бломкула, а накрая дойдоха и почетните гости мама и татко. Мама си бе направила прическа и носеше хубавата си рокля от розов лен. С Керстин се спогледахме многозначително — никой нямаше толкова красиви и представителни родители като нашите. Имахме всички основания да се гордеем с тях.

Насядахме около масата. Омлетите са връх в готварското изкуство, заяви Карл-Хенрик с пълна уста. Хлябът беше препечен точно колкото трябва, раците не бяха пресолени — и на всички им беше весело. Много скоро се появи и луната и увисна на нощното небе като огромно огнено кълбо. Вечерта беше съвършена. Навън беше топло, пъстрите лампиони осветяваха в най-различни багри рачешките черупки, които се трупаха в чиниите ни, а около беседката цареше мрак. Карл-Хенрик не преставаше да се тъпче с раци и накрая го попитах дали лейтенантите от танковите войски имат стомаси от желязо или той е по-специален случай. Той, естествено, ме обвини, че възпитанието ми не е завършено, и обеща, че ще се заеме с мен веднага щом погълне още една дузина раци.

Когато стигнахме до малините, Ан предложи да изпеем нещо и всички се съгласихме въодушевено. Изпяхме няколко народни песни. Вивека се отличаваше с кристално ясен глас, който заглушаваше другите и ликуващо произнасяше думи като „Колко красив е животът“. Когато Торстен подхвана втория глас, направо ме побиха тръпки и си казах, че животът наистина е прекрасен.

След това Керстин и аз показахме умението си да свирим с уста. Изпълнихме парадния си номер „Ден и нощ“, отрупан от началото до края с трилери и извивки. След като ни изслуша Карл-Хенрик заяви, че певческите ни умения не допускат приемане в Метрополитен, но поне умеем да свирим доста по-добре от много други хора.

Внезапно от мрака край беседката се чу шепот. Оказа се, че децата на Ферм са се приближили безшумно по моравата, насядали са наоколо и слушат концерта. А на стълбището пред къщата седеше Йохан и ни наблюдаваше замислено. Все още имаше много раци и попитах мама дали да не поканим Йохан и децата да похапнат от тях. Мама любезно отговори, че ние сме наловили раците и можем да правим с тях каквото си искаме. Едит беше в кухнята и вареше кафе. Изтичах при нея и я помолих да доведе Оле и да му каже да си вземе китарата. На минаване да се обадят и на Ферм и жена му, за да вземат и те участие в празника.

Оле се появи много скоро, но Ферм и жена му бяха отишли някъде — което не беше чак толкова зле, защото раците нямаше да стигнат за всички. С Керстин донесохме чисти чинии и втората смяна посегна към купите с раци. Все едно бяхме пуснали в беседката стадо скакалци. Скоро купите се изпразниха — само в едната лежеше жалка дребна черупка. Малините бяха свършили, но Едит свари още кафе и всички пихме заедно — с изключение на децата, разбира се. Кале трогателно ме помоли да му позволя да опита, но аз отговорих строго:

— Ти май забравяш, че вече не отговарям за възпитанието ти. Никакво кафе! Ще пиеш сок.

Кале получи голяма чаша сок и беше напълно щастлив. Оле настрои китарата и след известно колебание двамата с Едит изпълниха най-различни весели и тъжни песни, изпълнени с кръв, любов и страшна смърт. След като помолих за разрешение да представя детския хор на Лилхамра, ръководен от превъзходен диригент, заповядах на хлапетата да изпълнят народната песен „Отивам да бера горски теменужки“, която бяхме упражнявали, докато ядяхме оризова каша. Те не проявиха особено желание да берат горски теменужки, но строгите ми погледи си свършиха работата и хорът се справи чудесно.

Скоро децата и старите хора отидоха да си легнат. Оле помоли Едит да се разходят към пасището — сигурно за да си обменят дълбоки мисли. Ние последвахме примера им и отидохме на брега на езерото, огряно от лунната светлина. Вечерта беше топла и тиха, луната оставяше сребърна диря по водната повърхност, скритите в тревата щурци пееха с всичка сила. Жалко, че не млъкнахме дори за минута, за да послушаме песента им.

Насред езерото се издигаше малкият остров Калвхолм и някой предложи да го посетим. Едва се побрахме в гребната лодка. Ръбът й стигаше почти до водната повърхност и трябваше да седим мирно. Плаването мина без произшествия и след минути слязохме на брега на Калвхолм. Поседяхме на крайбрежните скали, погледахме езерото и си поговорихме. Сърцата ни пееха, устите не млъкваха. Бяхме едно сърце и една душа.

— Ако знаете колко се радвам, че дойдохте да живеете в Лилхамра — рече Вивека.

— Надали има някой, който не се радва — отговори самодоволно Керстин, а ние с Ан я подкрепихме от сърце.

— И аз се чувствам добре тук — намеси се Карл-Хенрик. — Не ми се иска да си замина.

— Олеле! — извиках аз. — Когато Карл-Хенрик си замине, в Лилхамра ще настъпи такава тишина, че ще чуваме как пълзят мравките. Цяло щастие е, че скоро ще започне вършитбата — когато вършачката работи, се вдига голям шум и Карл-Хенрик няма да ни липсва много.

Тогава господин лейтенантът от танковите войски скочи и заяви, че сега вече ще си получа заслуженото. Нахвърли се върху мен, но аз се защитавах с всички сили.

— Впрочем — обърна се Карл-Хенрик към Бьорн, когато дуелът приключи, — не намираш ли, че е безобразие, дето близначките ми говорят на ти?

— Намирам — отговори с обичайното си спокойствие Бьорн. — Би трябвало да казват „Вие“ и „чичо“.

Стана време да се прибираме. Момичетата от Мосторп имаха разрешение да останат до дванайсет.

— Сега ще се наспя хубаво — рече Карл-Хенрик, когато гостите си заминаха. — Лека нощ, врабчета, и много ви благодаря за прекрасния празник!

— Лека нощ, скъпи чичо — отговорихме в един глас. — Нуждаете ли се от топла бутилка в кревата? Или може би от мека котешка кожа за уморените ви стъпала?

— Вървете по дяволите! — изсъска той и изчезна в своето крило.

Керстин и аз не се чувствахме уморени. И двете бяхме в точното настроение за някоя малка лудория.

— Дали да не му направим серенада с цигулка? Старите хора имат нужда от забавления — рече Керстин.

Речено, сторено. Изтичахме в кухнята за парче смола, пиронче и конец. Забихме пирончето под прозореца на Карл-Хенрик, опънахме конеца и започнахме да стържем със смолата. Който някога е чувал този звук, ще изпита съчувствие към измъченото лице на лейтенанта, когато се появи на прозореца. Процеди през зъби някакви неразбираеми думи и накрая заяви, че той може и да си отива, но в Лилхамра ще останат предостатъчно луди, способни да убият дори хора с много издръжлива нервна система.