Астрид Линдгрен
Керстин и аз (15)

Петнайсета глава

В началото на август Керстин и аз получихме петнайсет дни почивка. Две седмици пълно блаженство. Обещахме си да му се насладим до последната капка. Не всяка, но почти всяка сутрин мама или Едит ни носеха шоколад в леглото. Вратите на стаите ни бяха отворени, за да можем да си подвикваме:

— Ставай най-сетне, мързеланке!

Или:

— Ранното ставане е злато!

По някое време ставахме, навличахме банските и тичахме през парка към езерото за утринната си баня. От нашата страна езерото беше доста плитко за плуване и когато искахме да се гмуркаме, трябваше да прекосим пасището на кравите. Имахме си едно специално място, където водата беше много дълбока.

Почти всеки ден предобед се качвахме на колелата и отивахме в Мосторп, за да поиграем тенис с Ан и Вивека. Следобед те пък идваха у нас, обикновено придружени от Торстен, който някак си успяваше да предаде уроците на малкия бандит сутринта. Бьорн бе помолил баща си да му даде почивка едновременно с нашата, идваше с колелото си още в ранна сутрин и прекарваше целия ден с нас. За съжаление на Керстин Ерик не можа да получи почивка — оказа се невъзможно, защото ръжта узря и трябваше да се ожъне, а Ивар, ратаят в Бломкула, бе повикан в армията — за голяма радост на нашия Оле.

Скоро стана ясно, че Оле е тържествувал твърде рано. Ивар се върна вкъщи много скоро, защото лекарската комисия установила, че има плоско стъпало. Една вечер се появи в Лилхамра с плоските си стъпала и с обичайната си стремителност отведе Едит на летния празник на спортния съюз „Свежа воля“, който тази година се проведе на площада във Фагервик.

Завръщането на Ивар си имаше и добра страна: от време на време Ерик успяваше да си вземе свободен следобед и да дойде с нас. Обикновено отивахме на плаж. Лежахме мързеливо на пясъка, печахме се на слънце, разговаряхме, пиехме кафе, състезавахме се на бруст и кроул, скачахме във водата и се чувствахме по-щастливи от всички хора на света.

За да не забравяме, че сме във ваканция, с Керстин често си доставяхме удоволствието да отидем да поздравим Йохан, който работеше на полето, и да се възхитим на моята великолепна покупка: сноповръзвачката, която работеше неуморно, жънеше ръж и пшеница и връзваше снопи. Йохан караше конете, Оле и Ферм нареждаха сноповете на купчини. Видеше ли ни, Йохан спираше конете и ни измерваше с презрителен поглед.

— Мързелуването е най-големият порок. Защо не вземете греблата да съберете останалите класове?

— О, не! — отговаряхме високомерно. — Ние сме във ваканция.

— Никога не бях чувал такава глупост — отговаряше Йохан и продължаваше да работи.

Един ден, точно в средата на ваканцията, по телефона пристигна вестта, че нашият братовчед, 23-годишният Карл-Хенрик, новоизпечен лейтенант от танковите войски, ще дойде да прекара почивката си в Лилхамра.

— Не мога да гледам униформи! — извиках ужасено. — Не го искам тук!

Протестите ми не помогнаха. Още на следващия ден, точно в три и петнайсет, в гарата влезе бързият влак и от него изскочи млад, напет лейтенант — отдалеч му личеше, че е придобил това звание съвсем наскоро. Личеше му и още нещо: че според него това назначение е най-невероятното събитие в световната история — поне откакто Карл Мартел отблъснал маврите край Поатие през 732 г.

Керстин и аз бяхме спрели „каляската“ зад сградата на гарата и младият лейтенант се запъти с енергични крачки право към нас. Позна ни веднага, макар да не се бяхме виждали, откакто ние, двете, бяхме деца, а той — тромав гимназист с мутиращ глас.

— Здравейте, малки братовчедки! Боже, колко сте пораснали! След две-три години ще станете годни за общуване. На колко години сте всъщност?

— На шестнайсет — отговори мрачно Керстин и плесна с камшика.

Лейтенантът се качи в каляската като император на път за коронацията, облегна се удобно и нареди:

— Да тръгваме!

Керстин се подчини. Карл-Хенрик оглеждаше снизходително красивата местност и от време на време благоволяваше да отбележи:

— Не знаех, че тук е толкова красиво. Вече не съжалявам за решението си да ви посетя. Ще се радвам да пообщувам малко с простия народ. Освен това съм сигурен, че малките ми братовчедки са много самотни и имат нужда от ободряваща компания.

— Потресени сме от любезността ти — отговорих сърдито. — Наистина ли смяташ, че армията на страната може да се лиши от теб? Не е ли безотговорно да намалиш числения състав на своя полк? Освен това съм длъжна да те предупредя, че може да не се върнеш цял-целеничък. Тук, на село, имаме диви бикове, а простият народ обича да се бие.

— Замълчи, детенце — скастри ме строго Карл-Хенрик. — Кой те е научил да се държиш нахално с възрастните?

Факт беше, че Карл-Хенрик завладя с щурм „простия народ“. Веселият му смях стигна до най-отдалеченото кътче на фермата. Децата на Ферм го следваха като кученца, след като един ден глътна пред очите им златния си часовник и го извади от панталонките на Кале. Спечели одобрението на Йохан, когато в критичен момент с бързата си намеса спаси сноповръзвачката от повреда. За Едит да не говорим! Тя изпълняваше цяла симфония от дръзки смехове и хвърчащи къдрици, докато, балансирайки с таблата за кафе, рано сутрин тичаше по моравата към лявото крило, където междувременно мама беше обзавела две стаи за гости.

Госпожа Ферм обяви Карл-Хенрик за свой най-добър приятел, след като той й обясни всичко за апандисита. След като се бе върнала от болницата, тя претендираше да е най-висшият медицински авторитет в цялата област. Убедена съм, че ужасно се ядосваше от липсата на болни в Лилхамра, защото нямаше на кого да постави диагноза. Непрекъснато подхвърляше латински имена на болести и който не я познаваше, си мислеше, че наскоро е издържала най-важния си медицински изпит. Един ден Кале се оплака, че го боли коремчето, и гордата майка заяви, че това е просто малък гастрит. Ферм обаче изплю тютюна за дъвчене и отговори убедено:

— Не е никакъв гастрит. Малкият пак е ял неузрели ябълки.

Карл-Хенрик, естествено, се присъедини и към мързеливата банда на плажа. С Бьорн бързо станаха приятели, макар да бяха различни като деня и нощта. Мама и татко открай време имаха слабост към братовчеда: мама, защото той беше син на сестра й, а татко, защото Карл-Хенрик беше също толкова весел и шумен като него. Когато татко разказваше надълго и нашироко за селското стопанство, Карл-Хенрик го слушаше с пламенен интерес и татко много скоро го обяви за най-добрия представител на съвременната младеж. Ние с Керстин не стигнахме чак дотам, но признахме, че много го харесваме. Същевременно полагахме усилия да изтрием поне част от самодоволството му.

Да, като цяло младежът беше приятен гост. Видеше ли мама да чисти грах, тичаше да й помогне. А когато се наложи Йохан да свърши някаква друга работа, Карл-Хенрик седна на сноповръзвачката и го отмени.

Очевидно му харесваше да общува с простия народ. Една вечер обаче, докато седяхме в дневната, попита намръщено:

— Това ли е шумният, опияняващ живот в господарските имения? Защо още не съм преживял нито едно празненство до зори? Защо не чувам музика? Защо не виждам красиви жени, гъвкави като млади катерички, да се носят в ритъма на валса, както му е редът?

Погледнах Керстин. И тя като мен бе дълбоко засегната от това ужасно обвинение. След кратък размисъл Керстин вдигна пръст и извика:

— Сетих се! Ще организираме празник на раците!

Карл-Хенрик изслуша плана й и го прие с въодушевление. След като получихме разрешение от мама, с Керстин седнахме да пишем покани. Адресирахме ги до Ан, Вивека, Торстен, Ерик и Бьорн. Съдържанието беше следното:

Каним ви на празника на раците в Лилхамра следващата събота точно в осем вечерта. Условието за участие е гостите да наловят достатъчно раци — защото не очакваме раците да се появят от само себе си, а ние нямаме пари да купим. Място на улова: Мюлензее. Време: петък, 20 ч. Облекло: шорти и топли якета, стари обувки или гумени ботуши. Фенерчета. Тръгване от Лилхамра в 19:30 ч. Домакините ще осигурят кошници за раците, кафе и сандвичи за гладните, както и истински, жив лейтенант. Внимание! Лейтенантът е безопасен, ако не го дразните. Очакваме ви с нетърпение!