Астрид Линдгрен
Керстин и аз (12)

Дванайсета глава

Прибирането на сеното беше в пълен ход и косачката, теглена от два коня, тракаше бодро по ливадите. Йохан караше косачката, Оле и Ферм събираха окосената трева. След тях вървях аз с широко гребло, теглено от един кон.

Докато водех коня, имах достатъчно време да размишлявам. По-точно, това беше единственото, което можех да правя. Понякога, разбира се, се шегувах с Йохан или слушах вечните спорове между Оле и Ферм. Обикновено двамата се караха дали красивото момиче е по-красиво от хубавата крава. Ферм беше за кравата. Ала когато Едит пристигаше със следобедното кафе и сядаше върху купчина сено, облечена в синя престилка с навити ръкави, с разрошени от вятъра къдрици, Оле я сочеше и заплашително питаше Ферм:

— Пак ли ще ми кажеш, че Аудхумбла е по-красива?

Ферм попадаше натясно. Не искаше да се покаже неучтив, като заяви, че Аудхумбла е по-красива, затова обявяваше тържествено, че кравата е „по-богата на съдържание“. Каквото и да имаше предвид, Едит не се обиждаше.

Да, имах достатъчно време да размишлявам! Мислех за Бьорн повече от преди и всяка вечер, щом привършех работата си за деня, гледах с копнеж към алеята, надявайки се да видя добре познатата фигура. Ала Бьорн не се появяваше и настроението ми се влошаваше с всеки ден.

Затова пък Кристоф идваше вечер след вечер. Червената спортна кола спираше пред портата и тъй като Керстин вече бе излязла с Ерик, а Бьорн не беше наблизо, за да се разходим с колелата, аз се съгласявах да изляза с Кристоф. Странно, но това все по-малко ми харесваше и вечер си лягах тъжна и унила.

Денем се чувствах по-добре, защото си имах достатъчно работа. Йохан твърдеше, че тази година сеното е много по-малко от предишната — сигурно защото пролетта е била ужасно суха, но според мен събрахме огромни количества! Когато най-сетне окосихме всички ливади и наредихме сеното да съхне, заваля силен дъжд.

— Не можеше да се очаква друго — рече мрачно татко и погледна укорително към небето.

Йохан обаче заяви, че дъждът може да не е добър за сеното, но ще се отрази много добре на ръжта. В момента нивата беше синьо-зелена, растенията изглеждаха здрави и силни и татко много се гордееше с тях. Слънцето се показа отново, два дни духаше силен вятър и татко заяви доволно:

— Сеното ще изсъхне добре!

И цяла Лилхамра се зарадва.

Тъй като не притежавахме кой знае колко селскостопански машини, един ден Йохан отиде при татко и го попита дали вече е решил как ще жънем житото, когато му дойде времето.

— Не може ли с косачката? — попита колебливо татко.

— Господ ми е свидетел, че не може — отговори спокойно Йохан. — Отдавна трябваше да я дадем за старо желязо. Трябва ни сноповръзвачка. Всички хора имат такива. Нали не искаме да сме по-зле от съседите.

Татко зарови пръсти в косата си и промърмори, че не може да си позволи допълнителен разход от 2000 крони.

— Но все пак ще поръчам сноповръзвачка — въздъхна примирено той.

— Не, по-добре не го правете — отговори по обичая си Йохан и показа на татко изрезка от вестник, където се съобщаваше, че „вследствие на смъртен случай“ следващата събота в Линдакра ще се състои публичен търг, на който между другото ще бъдат продадени различни превозни средства и селскостопански машини. Например сноповръзвачка — Йохан я бе подчертал с молив — система „Маккормик“.

Както още каза Йохан, не е разумно да се организира търг точно когато хората прибират сеното — „това се случва за първи път по нашите места“ — но тъй като собственикът на фермата починал внезапно, а вдовицата искала скоро да замине при дъщеря си в Америка, се наложило да побързат с разпродажбата. Човекът, който щял да поеме фермата, очевидно не се нуждаел от сноповръзвачка.

— Аз обаче се нуждая — заключи доволно татко.

Всички знаехме, че той много обича търговете. Само дето досега не беше купувал земеделски машини, а стари, крехки столове и шкафове, евтини цигулки и ужасни порцеланови вази, които караха мама угрижено да клати глава. Но татко винаги беше много щастлив от покупките си.

В събота следобед Йохан впрегна конете пред „каляската“ и четиримата потеглихме към Линдакра. Четиримата — това бяхме Йохан, татко, Керстин и аз. Мама ни изпрати с най-строги предупреждения да не купуваме нищо излишно, само сноповръзвачката.

От време на време Йохан бе принуден да спира, за да може татко да се убеди, че нито една нива с ръж, покрай която минавахме, не може да се мери с неговата. Понякога се налагаше да спираме и защото ние с Керстин много държахме да си наберем горски ягоди.

Линдакра беше хубава малка ферма. В двора се бяха събрали много хора, нищо че времето беше неподходящо. Но в събота следобед не се работеше и всички се радваха на предстоящия търг. Местните хора никога не пропускаха такова развлечение. Срещнахме много познати. Веднага забелязах фермера от Льовхулт, с когото често водех спорове в мандрата. Той не пропускаше да ме подразни, задаваше глупави въпроси и изразяваше презрението си към „гражданите“ по всевъзможни начини. Веднъж например ме попита дали в Лилхамра правим разлика между редосеялка и вършачка!

— Колкото и да ви се струва невероятно, правим — отговорих, защото търпението ми беше свършило. — Правим разлика между много неща. Виждаме дори разликата между чисто и мръсно мляко, а повечето хора не знаят, че такава разлика съществува.

По изключение този път фермерът от Льовхулт замлъкна. Защото многократно го бяха укорявали, че млякото, което доставя, не е чисто, а съдържа доста торф.

— Я виж ти! — извика той, като ме видя. — Нима на търга ще присъстват и изискани млади дами? Какво означава това?

— Имаме намерение да купим сноповръзвачката — отговори Керстин.

— О, така ли? — възкликна той. — Внимавайте само да не се върнете вкъщи с количка за тор. Лесно е да ги сбъркаш.

Беше забавно да наблюдавам татко, когато започнаха да предлагат вещите от търга. Знаех, че му се иска да купи всичко. Добре че беше Йохан. Татко се обръщаше към него с въпроса дали не би трябвало да купят това или онова, но Йохан го спираше с обичайния си отговор: „Намирам, че не бива“.

Така стигнахме до сноповръзвачката.

— Предложете 500 — пошепна Йохан и татко го послуша.

— 550! — извика фермерът от Льовхулт.

Този негодник! Всички знаеха, че има почти нова сноповръзвачка — наскоро се похвали в мандрата. Сега просто искаше да надуе цената, за да ни ядоса. Никой друг не наддаваше.

— 600 — каза татко.

— 650 — отсече мъжът от Льовхулт.

Толкова се изнервих, че скочих на крака.

— 700 — продължи татко и аз сплетох ръце като за молитва.

Мълчанието се проточи.

— 700 първи път, втори път, и трети път — извика аукционерът, но тъкмо когато щеше да обяви продажбата, мъжът от Льовхулт наддаде:

— 750!

Бях готова да го убия! Татко се огледа потиснато и след кратко колебание рече:

— 775!

Погледнах втренчено фермера от Льовхулт. Ако продължи да наддава, сигурно ще умра. Но ще се завърна като призрак във фермата Льовхулт и ще бродя из къщата, докато този нещастник е жив, а и след като умре. В следващата секунда той извика:

— 800!

Напълно загубих самообладание и забих нокти в рамото на напълно непознат дребен човечец, който никога не би ми сторил зло. Само след миг пронизителен глас извика:

— 850!

Това беше моят глас! Залата се шашна. Присъстващите обърнаха глави към мен, а аукционерът погледна въпросително към татко.

— Това е дъщеря ми — обясни той. — Поддържам предложението й.

Мъжът от Льовхулт сведе глава.

— 850 първи, втори и трети път! — обяви аукционерът.

Втренчих поглед в сведената глава на мъжа от Льовхулт и той сигурно го е усетил, защото не се осмели да наддава още. А може би е загубил желание да се заяжда с мен. Аукционерът обяви, че сноповръзвачката е продадена. Керстин ме прегърна и двете изпълнихме танца на радостта.

„Сигурни и известни купувачи получават шест месеца отсрочка“ — пишеше в обявата за търга. Татко изглеждаше сигурен и известен като никога преди и аз бях стопроцентово уверена, че ще успеем да съберем парите в срок. Йохан спокойно отбеляза, че сноповръзвачката е чудесна и сме я купили евтино. Татко кимна доволно.

Прибрахме се вкъщи без нито една излишна покупка.

Сноповръзвачката пристигна след няколко дни. Оставиха я на двора и цялото семейство се събра да я разгледа. Татко пожела да я изпробва веднага и Йохан се опита да го спре:

— По-добре почакайте, докато ръжта узрее, господин майор.

Този път обаче татко не пожела да го послуша. Заповяда му да впрегне коня и да изпробват сноповръзвачката в нивата с ръж. На малко, съвсем малко парче земя.

— Вие съвсем полудяхте, господин майор! — извика възмутено Йохан. — Няма да жънете ръжта, преди да е узряла! Не се прави така! Не е редно!

— Не бъди толкова жесток, Йохан — опита се да го укроти Керстин. — Нима не разбираш? Все едно да подариш на момченцето си железница за Коледа и да поискаш от него да чака до Великден, за да я изпробва за първи път!

Мърморейки, Йохан запрегна врания кон и двете кобили и се отправи към нивата с ръж. Там се разигра наистина величествено представление! Всички обитатели на Лилхамра се стекоха да гледат. Сноповръзвачката се движеше бавно и равномерно и изхвърляше грижливо овързани снопи, а татко изглеждаше толкова важен, сякаш лично бе измислил системата „Маккормик“.

— Колко е различно от детските ми години — въздъхна той. — Спомням си, че някога четирима ратаи вървяха напред със сърпове и режеха класовете, а зад всеки ратай вървеше жена да ги събира на снопове. След нея идваше още една жена, за да връзва сноповете. Тогава бяха нужни дванайсет души, а сега Йохан работи съвсем сам — по точно си седи преспокойно на машината и се разхожда като граф.

— По онова време в Швеция все още имаше хора, които искаха да работят селска работа — отвърна мрачно Йохан. — Сега всички отиват в градовете и машините трябва да ни вършат работата.

Татко и Йохан се задълбочиха в темата и подробно описаха какво ни очаква в близко бъдеще. Тогава вече няма да са нужни никакви работници, заяви татко. Фермерът ще става сутрин и ще натиска няколко копчета, за да задвижи необходимите машини. Ще се отварят капаци, от които ще излиза фураж за кравите и конете, от тавана ще увисват четки с дълги дръжки и ще четкат конете. Млякото ще тече по дълга тръба към мандрата. Напълно автоматизирана машина ще коси сеното и ще го издухва право в плевнята, така че да изсъхва още по пътя. Йохан слушаше с грейнали очи. Явно и двамата ги сърбяха пръстите да започнат да натискат копчетата, за да видят как работят машините. Изглеждаха много развълнувани.

— Би трябвало да създадем и голяма машина за разхвърляне на тор — добави Йохан. — За да отива от обора направо на нивата.

Керстин се намеси със забележката, че много би искала да я уведомяват предварително, когато натискат копчето за тази машина, за да не си подава носа навън.

Докато чакахме да се появят всички тези чудни творения на техниката, се радвахме искрено на новата ни сноповръзвачка. Йохан обаче мърмореше, че хората от областта ще разказват на децата и внуците си как едно лято майорът от Лилхамра ожънал ръжта още преди да е узряла.

Добре че беше търгът да ме ободри малко. Настроението ми почти през цялото време беше под нулата. Престанах да разговарям с хората, даже с Керстин.

Една вечер обаче, докато се преобличах за срещата с Кристоф, тя влезе в стаята ми, седна на леглото и рече:

— Мисля, че се държиш много лошо.

— Бъди по-мила с болното момиче — отговорих с треперещ гласец. Неодобрението й беше повече, отколкото можех да понеса в момента. — И не забравяй, че си по-възрастна и по-разумна.

По бузите ми се затъркаляха сълзи колкото грахови зърна. Не бях в състояние да ги спра. Керстин ме съжали и ме прегърна утешително. Наплаках се на рамото й и малко ми поолекна.

— Не мислиш ли, че е жалко, дето не сме тризначки? — изхълцах по някое време, без да вдигам глава. — Тогава този ужас нямаше да се случи. За всяко момче щеше да има по една.

— Може би — отвърна Керстин. — Но коя щеше да остане при Бьорн и коя да отиде при Кристоф?

— Аз щях да си остана с Бьорн, разбира се! Как можеш да задаваш такива глупави въпроси!

Внезапно изпитах дълбоко недоверие към неродената тризначка. Какво си въобразяваше това момиче? Нека си се разхожда спокойно в червената спортна кола, но да не закача Бьорн! Ако си мисли, че може да ми вземе Бьорн, по-добре че не се е родила!

За радост нямах много време да се ядосвам. От портата прозвуча добре познатият сигнал. Бързо си измих лицето със студена вода и нахлупих баретата.

— Хайде, върви, глупачето ми — рече Керстин и ме бутна към вратата.

Кристоф беше весел и забавен както винаги и аз се стараех също да изглеждам безгрижна. Решихме да отидем до едно място, откъдето се разкриваше чудна гледка към равнината. Спряхме в края на пътя, Кристоф се обърна към мен, погледна ме в очите и каза тихо:

— Влюбен съм в теб, Барбро! Ти не си като другите. Ти си различна от всички момичета, които съм познавал досега.

— Хмм… — промърморих нерешително. — На колко още невинни момичета си се опитал да завъртиш главите по този начин?

Той отговори остро, че съм твърде млада, за да говоря с такъв цинизъм, а аз му заявих, че той може да го смята за цинизъм, но аз го наричам здрав човешки разум.

Дълго седяхме в колата и се наслаждавахме на красивата гледка. Накрая ми писна и се заклех, че това е последната ни вечерна разходка.

Когато Кристоф ме остави пред входа, му заявих най-сериозно, че е по-добре да си потърси друго момиче, с което да обикаля околността и да се наслаждава на красивите гледки.