Астрид Линдгрен
Керстин и аз (10)

Десета глава

Цяла седмица разсаждахме цвекло и цяла седмица Бьорн беше болен. Беше ми много мъчно за него. Всеки ден се обаждах на майка му, разпитвах как е и му пращах поздрави. Стигнах дотам, че избрах една от книгите ми, която много му харесваше, и му я пратих по едно от децата на Ферм. Но ако искам да бъда безусловно честна пред себе си, трябва да призная, че изпитвах облекчение от невъзможността му да дойде в Лилхамра точно в четвъртък вечер. Защото това беше денят, определен за разходка с червената спортна кола на Кристоф. В сряда вечерта всички от Мосторп пристигнаха в Лилхамра и се запознаха с родителите ни. След известно колебание мама ми разреши да разведа Кристоф из околността.

В събота Ан навършваше 18 години. Смяташе да отбележи рождения си ден с голямо празненство. Покани Керстин и мен, Ерик и Бьорн, но Бьорн още не беше възстановен от тежката си настинка.

Йохан ни откара до Мосторп с файтона, защото носехме дълги рокли и нямаше как да отидем с колелата. Файтонът беше част от наследството на татко и бе дошъл в Лилхамра още по времето на дядо. Ние много го харесвахме, макар да беше толкова стар, и се почувствахме като истински провинциални аристократки, когато влязохме във входната алея с тази „каляска“.

— О, младост, колко си красива! — въздъхна Йохан, когато слязохме пред стълбището. — Хайде, вървете да се забавлявате!

— Можеш да разчиташ на нас — уверих го аз и той потегли с добродушна усмивка на кръглото си лице.

Поздравихме домакините, които посрещаха гостите на стълбището, и отидохме в градината. Там вече се бяха събрали двайсетина младежи от околните имоти. Картината беше прекрасна: градината с отлично поддържани кадифенозелени морави, момичетата, пременени в светли дълги рокли, които пърхаха като пеперуди между цъфтящи храсти и жив плет. На рождения ден присъстваха и много млади мъже, но те съвсем не пърхаха като пеперуди. Забелязах, че всички момичета са с рокли на цветчета — освен Керстин и мен. Нашите рокли за танци бяха от плат на червени и бели каренца и съвсем сериозно се замислих дали това няма да ме накара да се чувствам малоценна — но за щастие майката на Ан дойде при нас и кимна одобрително.

— Какви прекрасни рокли! Непременно ще поръчам такива за Ан и Вивека.

Кимнах доволно и си казах, че нямам нищо против другите момичета да са с рокли на цветчета.

Керстин отиде да търси Ерик и ме остави сама. По-късно ми разказа, че срещнала Кристоф, който я хванал за ръката и прошепнал възбудено: „Момиче, да знаеш, че тази вечер ще танцувам само с теб!“. „Ще позволите ли да ви обърна внимание — отвърнала хладно Керстин — че аз не съм Барбро и че Ерик, който впрочем е едър и силен, може всеки момент да се появи иззад близкия храст. Потърси между момичетата и като видиш хубавицата с бенка на лявата буза, опитай с нея, вместо с мен“.

На откритата веранда беше наредена маса, украсена с бял люляк и червени рози. С нетърпение очаквах да опитам от всички вкусни неща, но се оказа, че не е толкова лесно. Първо трябваше да се определи кой къде ще седне, а планът на Ан се оказа много сложен. Беше направила нещо като езерце с рибки, каквито помнех от детските рождени дни. Тя седеше зад парче платно, опънато между две дървета, и всички момичета трябваше поред да уловят малък букет с цветя, който Ан закрепваше на въдичарска кукичка. Във всеки букет бе пъхнато листче, на което беше написано името на кавалера. Когато дойде моят ред, извадих клонче бял люляк. На листчето с много завъртулки бе написано „Кристоф“ и аз неволно се запитах дали пък Ан не е пробила дупки в платното, за да вижда момичетата. Керстин обаче улови клонче обички и й се падна бащата на Ан.

Мислех, че най-сетне ще седнем на масата, но се оказа, че съм се излъгала. Първо господата трябваше да открият коя дама им се е паднала. Момичетата насядаха по стълбите към верандата и на моравата, младите мъже минаваха покрай нас и си опитваха късмета, което им даваше повод да пускат най-различни шеги. Кнут зави зад ъгъла като вихрушка, възседнал гребло, и заяви, че язди див кон, който непрестанно му създава ядове. За да ни убеди, направи няколко дръзки скока, докато накрая спря „жребеца“ пред Керстин и я помоли да участват като двойка в програмата на цирк „Тозели“.

— Не отгатна — отговори близначката ми и Кнут се отдалечи в галоп.

Кристоф имаше повече късмет. Застана пред мен, отпусна се на едно коляно, целуна крайчеца на полата ми, направи широк жест с ръка и произнесе поканата си. Отговорих му утвърдително, защото името му беше написано на листчето ми. Най-сетне всеки намери дамата си и се запътихме към масата.

Всъщност това беше първата официална вечеря, на която присъствахме Керстин и аз. Е, освен когато родителите ни даваха прием, и ние бяхме там, но ни караха да обслужваме гостите. Сега беше съвсем различно: седяхме на масата и ни обслужваха. Чувствахме се възрастни и много, много важни. А яденето беше страхотно! Накрая поднесоха сладолед и веднага се сетих за горкия Бьорн, който толкова обичаше сладолед, а не можеше да го опита. Честно признавам, че това беше единственият път, когато помислих за него.

Рожденичката бе заела място начело на масата и изглеждаше толкова красива, че не се насищахме да я гледаме. След сладоледа баща й държа реч и каза, че винаги е била добра и мила дъщеря. Не беше нужно да го казва, защото си личеше.

— При мен е друго — пошепна ми Вивека, която седеше срещу мен и Кристоф и разговаряше с любезния си кавалер, чието лице бе обсипано с лунички. — Аз не съм нито красива, нито мила, затова пък съм умна като пудел. Мисля и аз да държа реч.

Речта й беше много сладка и весела и бе изпратена с бурни смехове. Всички изпяхме „Честит рожден ден“, след което ни сервираха кафе и огромна торта с 18 свещи. За съжаление бях погълнала огромна порция сладолед и не можах да й се насладя както заслужаваше.

Много ми се искаше да си поговоря с Керстин, но бяхме толкова далече една от друга, че можехме да се разбираме само с езика на погледите. Намигнах й с дясното око, което означаваше: „Аз се забавлявам страхотно. А ти?“.

Тя ми отговори със същото намигване. Ерик седеше от другата страна на Вивека и оживено разговаряше с тъмнокоса красавица. Сетих се, че няколко пъти съм я срещала в градчето.

— Какво прекрасно време имахме през последните седмици — въздъхна тя.

— О, не — отговори Ерик. — Беше прекалено сухо.

— О, вие, фермерите, постоянно се оплаквате от времето — отвърна нацупено тя и издаде долната си устна.

— Като няма кой друг да го прави. — Гласът на Ерик прозвуча напълно спокойно. — Вероятно и вие щяхте да се оплаквате, ако заплатата ви зависеше от волята на небето. Я си представете, че я очаквате да се изсипе като дъжд от небето, а вместо това цял ден грее слънце и е сухо.

Подкрепих го въодушевено. Обикновено се отегчавах, когато Ерик се впускаше в дълги разяснения за селското стопанство, но сега ние двамата и Вивека образувахме сплотена малка група фермери, готови всеки миг да се защитават срещу останалите. Обвинихме ги, че не проявяват разбиране към трудностите в селското стопанство и че не знаят нищо, ама нищичко за най-важните неща в живота.

— Вие си седите тук и си хапвате бели хлебчета, без да имате представа как изглежда пшеницата на полето — заявих аз, без да си призная как неотдавна минах покрай поле с пшеница и Йохан ми се подигра, защото я помислих за овес.

— Цяла вечер ли ще говорим за земеделие? — попита най-сетне Кристоф. — Не смятате ли, че има и други теми за разговор.

В този миг домакинята даде знак за ставане.

Изнесоха столовете и масите, за да се освободи място за танци, и включиха грамофона. Танцувахме на верандата, а между танците седяхме на парапета или се разхождахме в градината. Кристоф танцуваше невероятно. След като изтанцувахме три танца поред, се качихме в короната на стария клен и седнахме на пейката да си поговорим. С Кристоф не бих могла да разговарям сериозно, затова пък нямаше по-добър от него за размяна на шеги и закачки.

Татко бе обещал да дойде да ни вземе в единайсет и половина. Часът наближаваше заплашително. Беше ужасно да си отидем, преди да сме се забавлявали до насита.

Извиках Керстин в едно ъгълче, за да се посъветваме какво да правим. Ан дойде при нас и попита с усмивка:

— Искате ли да останете да спите у нас? Ще ви дадем пижами.

Погледнах Керстин и тя ме погледна. Прословутото яйце на Колумб ни се стори твърде просто в сравнение с предложението на Ан. За да се покажем учтиви, се опитахме да възразим, но веднага си пролича, че страшно искаме да останем. Колкото повече си представяхме колко весело ще си прекараме, толкова повече съжалявахме бедния ни баща, който ще е принуден да измине целия път напразно. Втурнах се към телефона и се обадих у дома. Слушалката вдигна татко.

— Здравей! — извиках аз. — Да не би вече да спиш?

— Не, случайно не спя — отговори той.

— Колко жалко! Но сега вече можеш да си легнеш.

— Какви глупости говориш, момиче?

— Виж, татко, ние с Керстин не сме от момичетата, които ще изкарат стария си баща посред нощ на пътя. Сърцата не ни позволяват.

— Говори така, че да те разбирам. Какво всъщност искаш? Каква лудория сте намислили пак?

— Не ставай груб — помолих. — Искаме да нощуваме тук. Ан и Вивека ни поканиха. Родителите им нямат нищо против. Общото желание е да останем. Моля те, попитай мама дали разрешава.

Татко изръмжа недоволно, но отиде да се посъветва с мама. Само след минута отново танцувах. Неочаквано скоро дойде последният валс и гостите започнаха да се разотиват. Ерик предложи да откара Керстин до вкъщи с колелото си, но за това и дума не можеше да става.

Ан и Вивека обитаваха прекрасна еркерна стая на втория етаж. И ние щяхме да нощуваме там. Майка им ни помоли да не вдигаме шум, защото страдала от безсъние, а спалнята й била точно до тази на момичетата. Ние от своя страна предупредихме Кнут и Кристоф да не вдигат шум над главите ни — те бяха настанени в малката мансарда точно над спалнята на Ан и Вивека.

Без да преставаме да бъбрим и да се кискаме, се съблякохме и си легнахме, твърдо решени да не смущаваме нощния покой на господарката на дома. Керстин първа се приготви за сън и се метна на походното легло. Само че то, горкото, явно не бе свикнало с подобни грубости, защото се затвори с ужасяващ трясък. Сигурно са го чули чак в мазето. Избухнахме в луд смях и трябваше да захапем възглавниците, за да не се разкрещим. Когато се успокоихме, отново оправихме леглото и си легнахме. Никой не мислеше за сън. Имахме да си говорим за толкова неща. Точно когато Ан призна, че е влюбена в Торстен, случайно хвърлих поглед към прозореца и в следващата секунда нададох пронизителен вик. Защото в рамката се клатушкаше ужасяваща бяла фигура с широко разперени ръце. Кръвта замръзна във вените ми, косите ми щръкнаха. Сякаш преживявах наяве най-страшната история за призраци. Отново изпищях. Другите момичета също забелязаха чудовището и запищяха. Ала когато фигурата продължи да се клатушка монотонно, решихме да я огледаме отблизо. Оказа се голяма кукла, направена от чаршаф и окачена на въже. Подадохме се от прозореца и видяхме Кнут и Кристоф да клатят куклата и да се смеят злорадо над главите ни.

— Знаех си аз, че модерните млади дами се плашат лесно — отбеляза самодоволно Кнут.

— Аз пък си знаех, че модерните млади мъже са си още деца, щом продължават да си играят с кукли — отвърна със същия тон Керстин.

— Защо не спите? — попита Кристоф и изтегли куклата.

— Чакаме първо ти да заспиш, за да видиш колко е хубаво — не му остана длъжна Вивека.

Отново налягахме по леглата, но тишината не продължи дълго.

— Искам само да проверя дали сте се завили добре — прозвуча глас откъм прозореца.

Кнут беше увиснал на въжето и се поклащаше самоуверено. Опря крака на стената и ни се представи в цялото си великолепие.

Протегнах показалец и го погъделичках по голото стъпало, подаващо се изпод раираната пижама. Нямах представа, че е толкова зле. Кнут изпищя така силно, сякаш го бях обсипала с пиявици. Плъзна се по въжето като змия, надавайки гневни викове. След миг падна на земята и заплахите спряха. Сега пък реши да ни направи серенада. Засвири на въображаема лютня и запя гърлено:

— Ти имаш диаманти и перли, имаш всичко, което желае сърцето ти…

Вивека грабна каната с вода и изля съдържанието й право в отворената му уста. Мелодичните тонове преминаха в дрезгаво хъркане. Едва не се задавихме от смях. Кнут изплю половин литър вода и се закашля.

— А сега идва Тарзан, синът на маймуните — чу се глас от висините и Кристоф се плъзна елегантно по въжето, държейки се само с едната ръка. Спря за малко на перваза на нашия прозорец, но ние започнахме да го щипем и той се спусна долу при Кнут.

В световната история има немалко примери как една голяма, епохална идея се ражда едновременно в две човешки глави. Нещо подобно се случи и сега. В един и същ миг двете с Вивека изскочихме от стаята, изкачихме на един дъх тясната стълба към мансардата, нахлухме в стаята, с треперещи от радост пръсти отвързахме въжето и го хвърлихме в градината. Чухме протестен рев и бързо се върнахме при Ан и Керстин. Подадохме глави през прозореца и огледахме доволно бедните момчета, боси и по пижами, изоставени в градината. Смяхме се до припадък.

— Не гледайте така глупаво — посъветва ги Ан. — По-добре се излегнете на тревата. Чувала съм, че нощната роса е много полезна за здравето. А и нощта е кратка.

— Аз пък съм чувала, че по това време нощите могат да станат много студени — обадих се аз.

— О, да! Ако знаците не лъжат, рано сутринта росата ще замръзне — подкрепи ме Вивека.

— В такива случаи се препоръчва да се запали огън, за да се запази телесната топлина — обясни мъдро Керстин. — А ако пръстите на краката ви посинеят, най-добре е да ги стиснете в шепи и да ги стоплите с дъха си.

— Ха-ха-ха! — изсмя се подигравателно Кристоф. — Явно никога не сте виждали как действа Тарзан, синът на маймуните.

С тези думи той се изкатери на големия клен, който растеше близо до прозореца, като не забрави да метне въжето на рамото си. Стигна до самия край на дебелия клон, който се издаваше над покрива на къщата, завърза здраво въжето, отблъсна се и направи скок, който би бил чест за всеки цирков артист. Стъпи здраво на билото на покрива, докато ние буквално увиснахме на прозореца, за да се възхищаваме на смелостта му. Кнут се качи в клоните да отвърже въжето, което висеше като паметник от клоните на клена. С лудо биещи сърца, издадени от прозореца с опасност за живота, ние проследихме как Кристоф бавно се спусна по покрива. Висеше на ръце, размахваше крака, за да покаже колко е опасно, и когато най-сетне стъпи на перваза на прозореца и влезе в мансардата, всички въздъхнахме облекчено.

Кнут остана в градината. Не искаше да повтори същата маневра, защото въжето щеше да остане да виси от дървото и да издаде нощните ни приключения.

— Хвърли ми въжето! — извика му Кристоф.

Кнут направи няколко опита, но без успех. В единия край на въжето беше вързана кука, но въпреки тежестта й не можа да стигне до прозореца на мансардата. Накрая успя да я хвърли до втория етаж, където бяхме ние.

— Внимавайте да не ви удари! — извика предупредително той, но закъсня.

Куката влетя през прозореца. Чу се трясък — каната се натроши на хиляди парченца. Изпищяхме, когато водата изпръска босите ни крака.

— Какво беше това? — извика Кнут.

— О, нищо — отвърна Вивека. — Най-обикновена кана за вода, нищо повече. Не се притеснявай. Лампата все още е цяла.

Междувременно Кристоф бе осенен от спасителната идея. Дългият шнур, с който бяха овързали куклата, се спусна покрай нашия прозорец и Кнут върза края му за куката. Първия път прерязахме въжето, но вторият опит мина успешно, защото на всички ни се доспа. Кристоф изтегли въжето, Кнут се изкатери триумфално и изчезна в мансардата.

— Лека нощ, момичета! — извика отгоре той. — И не си въобразявайте, че сте надхитрили двама въздушни асове!

Легнахме си, без да му отговорим.

— Бедната мама — въздъхна Ан. — Сигурно не е затворила очи.

За бога, как можахме да забравим молбата на госпожа Мосторп! Изпълнени с тревога за следващото утро, потънахме в дълбок сън.

 

 

В неделя сутринта слънцето изпрати меките си лъчи към Мосторп и освети разкаяна и гладна младеж, събрала се на верандата да пие кафе. Но дори най-дълбокото разкаяние не беше в състояние да ни попречи да се насладим на меките хлебчета и вкусните кифлички.

— Днес се чувствам невероятно свежа — отбеляза домакинята. — Много ви благодаря, че вчера сте заспали, без да вдигате шум. Отдавна не бях спала така добре.

Не казахме нищо, само се спогледахме. А аз си помислих, че ако госпожа Мосторп спи така дълбоко по време на безсънието си, дори йерихонските тръби не биха били в състояние да я събудят, когато спи нормално.

Обаче малкият бандит, който незнайно защо не се бе показал нито за миг по време на вчерашното празненство — сигурно е стоял вързан в килера — се изправи пред Кристоф и се изсмя многозначително.

— Тарзан значи — отбеляза натъртено хлапето.

Кристоф бързо извади от джоба си монета от 24 йоре и му я подаде.

Йохан дойде да ни вземе с „каляската“ и ние се разположихме удобно на възглавниците. Пътувахме до вкъщи в най-добро настроение. Птиците пееха, слънцето грееше, църковните камбани биеха с всичка сила. Неделното утро ни обгръщаше в покой. Какво по-хубаво от това!

— Е, забавлявахте ли се до насита? — попита Йохан, който седеше на капрата и държеше юздите.

— Нима си се съмнявал в нас? — попитах високомерно.