Едит Несбит
Децата от гарата (9)

Девета глава
Гордостта на Пъркс

На закуска майка им наля млякото, сипа овесената каша в чиниите и радостно огледа децата.

— Продадох още едно разказче, пиленца — каза тя, — онова за Краля на мидите, така че ще има кифлички за чая. Можете да си купите веднага щом се опекат.

Питър, Филис и Боби се спогледаха:

— Мамо, ще имаш ли нещо против, ако си купим кифлички на петнайсети? Това се пада следващия четвъртък.

— Добре, милички — каза майката, — но защо?

— Защото тогава е рожденият ден на Пъркс — обясни Боби. — Той е на трийсет и две и казва, че не празнува рождените си дни, защото имал да се грижи за хлапетата и госпожата.

— И на нас ни хрумна да му направим хубав рожден ден — продължи Питър. — Той винаги е бил толкова добър към нас.

— Чудесна идея — съгласи се майката. — Ще изпишем името му с розова захар върху кифличките, нали?

— Пъркс не звучи добре — колебаеше се Питър.

— Другото му име е Албърт — каза Филис. — Аз го питах веднъж.

— Можем да напишем само инициалите — „А. П.“ — предложи майката, — ще ви покажа как, когато дойде денят.

Всичко се нареждаше добре. Но даже четиринадесет кифлички от половин пени с инициали „А. П.“ от розова захар на тях, не могат да направят едно празненство кой знае колко разкошно.

— В такива случаи винаги има и цветя — сети се Боби по-късно, когато беше свикан вече наистина сериозен съвет в плевника при счупената резачка.

— Той си има достатъчно цветя в градината — каза Питър.

— Но винаги е добре някой да ти подари — продължи Боби. — Можем да използваме цветя за украсата на рождения ден. Но трябва да има и нещо друго, освен кифлички и цветя.

— Хайде да помълчим и да помислим — предложи Филис. — Никой да не проговаря, преди да е измислил нещо.

Те мълчаха толкова дълго, че един кафяв плъх смело изскочи от дупката си.

— Ур-ра! — извика внезапно Питър и плъхът ужасен се стрелна назад — Измислих.

— Какво? — попитаха нетърпеливите момичета.

— Ами Пъркс е толкова добър към всички. Трябва да има много хора в селото, които биха ни помогнали да му устроим рожден ден. Хайде да ги обиколим.

— Мама каза да не молим хората за услуги — каза Боби неуверено.

— Тя имаше предвид да не искаме нищо за себе си, глупаче, не за други хора. Ще помолим и стария господин. — Питър се чувстваше все по-уверен.

— Нека първо да питаме мама — каза Боби.

— Какъв смисъл има да безпокоим мама за всяка дреболия — разсърди се Питър, — особено, когато има работа? Хайде! Да слизаме в селото и да започваме.

И те тръгнаха.

Старата жена от пощата каза, че не виждала защо Пъркс трябва да има празненство за рождения ден повече от когото и да било друг.

— Не — каза Боби. — Бих искала всеки да празнува. Само че ние знаем само кога е неговият.

— Моят е утре — каза жената, — и едва ли някой много го е грижа за това. Хайде, бягайте оттук.

И те си тръгнаха.

Някои хора бяха любезни, други — раздразнителни. Някой даваше нещо, друг — не. Оказа се, че е много трудна работа да молиш за нещо, дори когато е за друг човек.

Когато децата се върнаха вкъщи и прегледаха полученото и обещаното, решиха, че като за първи ден, не е толкова зле. Питър направи списък на нещата в малкия си джобен бележник, където записваше номерата на локомотивите. Списъкът гласеше:

Дадено:

— Една лула тютюн от сладкарницата.

— Половин фунт чай от бакалията.

— Един вълнен шал, леко избелял, от манифактурния магазин, който се намира от другата страна на бакалията.

— Една препарирана катеричка от ветеринарния лекар.

Обещано:

— Парче месо от касапина.

— Шест пресни яйца от жената, която живее в малката дървена къщичка до бариерата.

— Парче медена пита и шест връзки за обувки от кърпача и една желязна лопата от ковачницата.

На следващата сутрин Боби стана много рано и събуди Филис. Бяха решили да свършат нещо само двете. Не го бяха споделили с Питър, защото мислеха, че ще го сметне за глупост.

Те набраха голям букет от рози и го сложиха в една кошница, заедно с игленика, който Филис беше направила за Боби по случай рождения й ден. Прибавиха и една много хубава вратовръзчица на Филис. После написаха на един лист: „За г-жа Рансъм с най-добри пожелания, по случай рождения й ден“. Сложиха бележката в кошницата и я отнесоха в пощата. Влязоха вътре, поставиха я на перваза и избягаха, преди старата жена да дойде зад гишето си.

Когато се върнаха вкъщи, Питър в пристъп на доверчивост вече бе посветил майка си в плановете им, докато приготвяха закуската.

— В това няма нищо лошо — каза майката, — но зависи как ще го направите. Надявам се той да не го помисли за милостиня и да се обиди. Бедните хора са много горди, знаете.

— Но ние не го правим, защото е беден — обясни Филис, — а защото го обичаме.

— Ще дам за децата му някои от дрешките, които са ти омалели, Филис — каза майката. — Ще се радвам да направя нещо за него, макар че няма да е много, защото и ние самите сме бедни. Какво пишеш, Боби?

— Нищо особено — отговори момичето. — Сигурна съм, че ще хареса подаръците, мамо.

Прекараха сутринта на рождения ден много весело. Купиха кифличките и наблюдаваха как майка им изписва „А. П.“ с розова захар върху тях. Вие, разбира се, знаете как се прави това. Разбивате белтъци и ги смесвате с пудра захар, като добавяте и няколко капки боя за сладкиши. После правите фуния от чиста бяла хартия с малка дупчица на върха и сипвате розовия захарен белтък откъм широката страна. Той излиза бавно от заострения край на фунията и вие изписвате буквите с нея като с великолепна дебела писалка, пълна с розово захарно мастило.

Кифличките изглеждаха чудесно с инициали върху всяка от тях. И след като ги оставиха в поизстиналата пещ, за да се стегне захарта, децата тръгнаха към селото да вземат меда, лопатата и другите обещани подаръци.

Старата пощаджийка стоеше на стълбите. Минавайки, децата учтиво й казаха „добро утро“.

— Ей, чакайте малко — обади се тя.

И те спряха.

— Онези рози… — започна тя.

— Харесаха ли ви? — попита Филис. — Бяха съвсем свежи. Игленика съм го правила аз, но той е подарък от Боби.

— Да ви върна кошницата — каза пощаджийката. Тя влезе и се върна с кошницата. Беше пълна с едро червено френско грозде.

— Смея да кажа, че децата на Пъркс ще го харесат — каза тя.

— Вие сте много добра — каза Филис, прегръщайки старата жена. — Пъркс наистина ще се зарадва.

— Едва ли ще се зарадва и наполовина толкова, колкото се зарадвах аз, когато получих вашите подаръчета — отвърна старата жена, потупвайки Филис по рамото. — Мили малки душици, това сте вие. Вижте, имам една детска количка в склада за дърва отзад. Купихме я, когато се роди моята малка Еми. Ползвахме я едва шест месеца, а после вече количка не й трябваше. С радост ще я подаря на госпожа Пъркс. Ще й бъде в помощ за нейното момченце. Ще я вземете ли?

— О — възкликнаха децата едновременно.

Госпожа Рансъм извади количката от склада, смъкна внимателно хартията, с която бе покрита, и я почисти хубаво от праха.

— Ето я. Не знам защо не съм й я дала по-рано, като си помисля. Не бях съвсем сигурна, че ще я приеме от мен. Кажете й, че това е количката на моята Еми…

— О, не е ли чудесно, че в нея отново ще има бебе!

— Да — съгласи се госпожа Рансъм, като първо въздъхна, а после се засмя. — Ето, ще ви дам и малко ментови бонбони за малките, а после бягайте, преди да съм ви дала покрива над главата си и дрехите от гърба си.

Всички подаръци бяха опаковани и сложени в количката и в три и половина Питър, Боби и Филис я подкараха надолу към малката жълта къщичка, в която живееше Пъркс.

Къщата беше много спретната. На перваза на прозореца бе поставена кана с полски цветя — големи маргаритки, червен киселец и зелени клонки.

Чу се плискане на вода от банята и едно мокро момченце подаде глава иззад вратата.

— Мама се преоблича — каза то.

— Идвам след минутка — извика от втория етаж младата жена.

Госпожа Пъркс слезе по скърцащото дървено стълбище, закопчавайки корсажа си. Косата й бе мокра и сресана гладко.

— Малко нещо се преобличах, госпожице — каза тя на Боби, — защото се наложи едно извънредно чистене за днес. Нали нашият Пъркс обяви, че имал рожден ден. Не зная как му дойде на ум. Ние празнуваме рождените дни на децата, разбира се, но неговия и моя — не. Общо взето, минало ни е времето за това.

— Ние идваме за рождения му ден — обясни Питър, — и сме му донесли подаръци. Те са навън, в количката.

Госпожа Пъркс изглеждаше много объркана. Децата разтовариха подаръците, а после ги разопаковаха. Жената ахна, седна на стола и избухна в сълзи, което доста притесни децата.

— О, недейте! — извикаха момичета.

Госпожа Пъркс хлипаше, а децата й, със светнали личица, стояха на вратата на банята и се мръщеха на натрапниците. Настъпи неловко мълчание.

— Не ви ли харесват подаръците? — попита Питър, докато сестрите му потупваха госпожа Пъркс по гърба.

Тя спря да плаче толкова внезапно, колкото беше започнала.

— Няма нищо! Не ми обръщайте внимание! — каза тя. — Дали ми харесват? Та това е рожден ден, какъвто Пъркс никога не е имал, дори като малък, когато е живял при чичо си, който бил самостоятелен търговец на жито. После се разорил. Дали ми харесват? О… — и тя продължи да говори и каза куп неща, които няма да напиша тук, защото съм сигурна, че Питър, Боби и Филис не биха искали това. Ушите им се зачервиха от похвалите на госпожа Пъркс.

Най-после Питър я прекъсна:

— Вижте, ние се радваме, че сте доволна. Но ако продължавате да говорите така, ще си тръгнем. А ние наистина искаме да останем и да видим, че и господин Пъркс е доволен.

— Няма да кажа повече ни думичка — отвърна госпожа Пъркс засмяна, — но това не значи, че не може да си го мисля, нали?

— Бихте ли ни дали една чиния за кифличките? — прекъсна я Боби.

И тогава госпожа Пъркс бързо нареди масата за чай. Кифличките и френското грозде бяха подредени в чинии, розите бяха натопени в два буркана от конфитюр, напълниха една паничка с мед и масата стана, както се изрази госпожа Пъркс, „наредена като за принц“.

— Като си помисля — продължи тя, — че сутринта изчистих и разтребих къщата, а малките набраха полски цветя. Това е, мислех си, няма да има нищо повече за мъжа ми, освен унция от неговия тютюн, дето купих миналата събота и го пазех за случая. Я, какъв късмет, подранил е!

И наистина, Пъркс бе вдигнал резето на малката външна портичка.

— О — прошепна Боби, — ние ще се скрием в банята, а вие му разкажете всичко. Но първо му дайте тютюна, защото е от вас. И след като му разкажете, ние ще изскочим и ще изпеем: „Честит рожден ден, Пъркс!“.

Планът беше чудесен, но не излезе така, както го бяха замислили. Питър, Боби и Филис едва успяха да се вмъкнат в банята, избутвайки зяпналите деца на Пъркс пред себе си. Нямаше време да затворят вратата, затова, без да искат, чуха какво става в кухнята. Банята беше тясна за толкова много деца, защото беше пълна с разни неща като преса за изцеждане на пране и меден котел за подгряване на водата.

— Здрасти, майко! — чуха да казва господин Пъркс. — Я, каква хубава трапеза!

— Това е твоята празнична почерпка, Бърт — каза госпожа. Пъркс, — а ето и унция от любимия ти тютюн. Купих го в събота, понеже си спомни за рождения си ден.

— Доброто ми момиче! — каза господин Пъркс и се чу звук от целувка. — Но какво прави тази количка тука? И какви са всичките тия вързопи! И откъде си взела сладкишите, и…

Децата не чуха какво отговори госпожа Пъркс, защото в този миг Боби рязко се изправи, пъхна ръце в джобовете си и цялата се вцепени от ужас.

— О — прошепна тя на другите, — ами сега какво ще правим? Забравих да поставя етикетче на всеки от пакетите! Той няма да знае кой от кого е. Ще си помисли, че всичките са от нас и че се правим на благородни или се занимаваме с благотворителност, или нещо ужасно от този род.

Питър й изшътка да мълчи.

И всички чуха сърдития глас на господин Пъркс.

— Не ме интересува — викаше той. — Не мога да приема туй, в никой случай.

— Децата донесоха всичко — обясняваше госпожа Пъркс.

— Не ми пука — отвърна Пъркс упорито, — дори ангели да бяха ги донесли от небето, няма да приема. Карали сме си добре всичките тия години, без да сме молили никого за услуга. Нямам намерение да събирам подаяния на тая възраст, и през ум да не ти минава, Нел.

— О, тихо! — почти изплака горката госпожа Пъркс. — Бърт, затвори си глупавата уста, за бога! Те и тримата са в банята и чуват всяка твоя дума.

— Тогава ей сега ще чуят нещо — каза сърдитият Пъркс. — Те вече чуха какво мисля и сега ще им го повторя в очите. — Пъркс решително отвори вратата на банята, толкова, колкото бе възможно при всичките деца, скупчени зад нея.

— Излизайте! — нареди Пъркс. — Излизайте и казвайте защо е всичко това. Някога да съм ви се оплаквал, че съм закъсал, та да ми подхвърляте тая милостиня?

— Мислех си, че ще се зарадвате — взе да обяснява Филис. — Но вече никога, до края на живота си, няма да се опитам да зарадвам когото и да било. Няма.

И тя избухна в сълзи.

— Не искахме да направим нищо лошо — каза Питър.

— Не е толкоз важно какво искаш, а какво излиза — тросна се Пъркс.

— О, недейте така! — намеси се Боби, като се опита да бъде по-смела от Филис и по-красноречива от Питър. — Мислехме, че това ще ви хареса. Ние винаги получаваме подаръци за рождените си дни.

— О, да — каза Пъркс, — от собствените си роднини, туй е различно.

— Не — отговори Боби, — не от собствените си роднини. Всички слуги вкъщи също ни подаряваха разни неща, а и ние на тях, когато те имаха рождени дни. А на моя, на който мама ми подари брошката, дето прилича на лютиче, госпожа Вини ми подари две хубави стъклени канички и никой не си помисли, че ни подхвърля милостиня.

— Ако това тук бяха стъклени канички — отвърна Пъркс, — нямаше да придирям. Но това, дето тук има купища и купища подаръци, не мога да го понеса. Не.

— Но те не са всичките от нас — обясни Питър. — Само забравихме да поставим надписите. Те са от разни хора в селото.

— И на кой му хрумна това, искам да знам? — попита Пъркс.

— На нас, защо? — изхлипа Филис.

Пъркс седна тежко на стола и ги погледна по начин, който Боби по-късно описваше като „угаснал поглед на мрачно отчаяние“.

— Значи сте обикаляли из селото и сте разправяли на съседите, че не можем да свържем двата края? Е, добре, колкото можахте, ни злепоставихте пред тях. А сега вече можете просто да си приберете кутията с фокусите и да я върнете там, отдето е дошла. Много съм ви задължен, няма що. Не се и съмнявам, че сте го направили с добри намерения, но, ако нямате нищо против, смятам вече да не се водим приятели.

И той демонстративно обърна стола така, че се оказа с гръб към децата. Краката на стола изскърцаха неприятно върху тухления под.

Внезапно Боби каза:

— Вижте какво, това е направо ужасно.

— Тъй викам и аз — подметна Пъркс, без да се обърне.

— Тръгваме си — продължи Боби отчаяно, — щом искате… Не сте длъжен да ни бъдете приятел повече, щом не желаете, но…

— Ние обаче винаги ще ви бъдем приятели, колкото и лош да сте към нас — и Филис подсмръкна сърцераздирателно.

— Не плачи — нареди й Питър.

— Но преди да си тръгнем — продължи Боби отчаяно, — нека само ви покажем етикетчетата, които надписахме, за да ги закачим отстрани на подаръците.

— Не искам да гледам никакви етикетчета — сопна се Пъркс, — освен тези за багаж на гарата. Мислите ли, че толкоз време я карам почтено и без дългове с парите, дето изкарвам, а Нел взима да пере на хората вкъщи — за да станем накрая за посмешище пред всичките си съседи?

— За посмешище? — възмути се Питър. — Та вие нищо не знаете за съседите си.

— Вие сте един много сприхав господин — изхленчи Филис. — Знаете, че веднъж вече сбъркахте, когато ни обвинихте, че не сме ви били казали тайната за руснака. Оставете Боби да ви прочете етикетчетата!

— Добре. Давайте! — изпъшка Пъркс.

— И така — започна Боби, като ровеше листчетата в натъпканото си джобче, — ние записахме това, което всеки казваше, когато даваше своя подарък.

Госпожа Пъркс бе плакала без прекъсване от мига, в който мъжът й бе отворил вратата на банята. Сега пое дъх, покашля се и каза:

— Не се разстройвайте, госпожичке. Ако не той, аз поне разбирам, че искахте да направите нещо хубаво.

— Може ли вече да чета етикетчетата? — Боби беше подредила листчетата в спретната купчинка. — Първо от мама. Тя каза: „Малко дрешки за децата на госпожа Пъркс. Ще намеря някои от дрешките, които са омалели на Филис, стига да сте сигурни, че господин Пъркс няма да се обиди и няма да го приеме като милостиня. Ще се радвам да направя нещо, макар и малко, за него, задето е толкова добър към вас. Не мога да направя повече, защото и ние самите сме бедни“.

Боби направи пауза.

— Това е добре — обади се Пъркс, — майка ви е дама по рождение. Ще приемем малките престилчици и другите дреболии, Нел.

— Следват количката, френското грозде и бонбоните — обяви Боби. — Те са от госпожа Рансъм. Тя каза: „Децата на господин Пъркс ще харесат бонбонките. А количката я купихме, когато се роди моята малка Еми. Ползвахме я едва шест месеца, а после вече количка не й трябваше. С радост ще я подаря на госпожа Пъркс. Ще й бъде в помощ за нейното момченце. Щях да й я дам и по-рано, ако можех да бъда сигурна, че ще я приеме от мен“. Тя изрично ме помоли да ви кажа, че това била количката на нейната малка Еми.

— Не мога да върна количката, Бърт — заговори госпожа Пъркс твърдо, — и няма да го направя. Така че не ме карай…

— Нищо не те карам — каза Пъркс навъсено.

— После лопатата — продължи Боби. — Господин Джеймс сам я направи за вас. И каза… къде е листчето? О, да, ето го! Той каза: „Предайте на господин Пъркс, че за мен е удоволствие да направя нещо за толкова достоен човек като него“ — и после добави на шега, че му се щяло да подкове вашите и своите собствени деца като кончета — защото децата късали бързо обувките си.

— Джеймс си го бива — възкликна Пъркс.

— А сега медът — разбърза се Боби, — и връзките за обувки. Той каза, че уважавал такива хора като вас, дето никога не вземали на вересия… и касапинът каза същото. А старата жена от къщичката при бариерата си спомни, че неведнъж сте й помагали в градината, когато сте били момче — а на каквото си постелеш, на такова ще легнеш — не разбирам какво точно искаше да каже. И всеки, който даваше по нещо, казваше, че ви харесвал и идеята ни била много добра. И никой не спомена за милостиня или нещо подобно. А старият господин даде на Питър една златна лира за вас и каза, че сте човек, който си знае работата. Аз си мислех, че ще се зарадвате, като разберете колко ви обичат хората. Никога през живота си не съм била толкова нещастна. Довиждане. Надявам се, че някой ден ще ни простите…

Тя не можа да продължи и се обърна да си върви.

— Спрете — обади се Пъркс, все още с гръб към тях. — Вземам си назад всяка дума, която казах за вас. Нел, сложи чайника.

— Ние ще отнесем нещата, ако това ви е неприятно — обади се Питър, — но аз мисля, че всички ще бъдат ужасно разочаровани, а и ние също.

— Не ми е неприятно — Пъркс рязко обърна стола към тях, — не знам някога да съм бил по-радостен. Не толкова от подаръците, макар че те са първокласна колекция, а по-скоро от любезното отношение на съседите. Чу ли какво говорят, Нел?

— Аз мисля, че си заслужил това уважение — каза госпожа Пъркс, — а ти вдигна такава врява за нищо, Бърт, мен ако питаш.

— Не, не е така — Пъркс пак се навъси, — ако човек не уважава себе си, и другите няма да го уважават.

— Но вас всички ви уважават — каза Боби. — Всички съседи.

— Знаех си, че ще се зарадвате, когато наистина разберете — сияеше Филис.

— Ще останете за чая, нали? — Госпожа Пъркс беше възвърнала доброто си настроение.

Малко по-късно Питър вдигна тост за здравето на господин Пъркс. А господин Пъркс също с чай вдигна тост, който гласеше: „Дано венецът на приятелството бъде вечно зелен“ — нещо много по̀ поетично, отколкото някой бе очаквал от него.

* * *

— Страшно добри хлапета са тези — каза господин Пъркс на жена си, когато си легнаха.

— О, чудесни са, Господ да ги благослови — съгласи се жена му, — а ти се оказа най-грубият сладур, който някога е съществувал. Засрамих се от тебе — сериозно ти казвам…

— А не трябваше, сладката ми. Аз омекнах веднага, щом разбрах, че не е милостиня. Но милостинята е нещо, което не мога да понасям.

* * *

Това празненство направи щастливи много хора. Господин и госпожа Пъркс — с хубавите думи на съседите; малките им дечица — с подаръците; тримата от Трите комина — с несъмнения, макар и трудно постигнат успех на техния план. А госпожа Рансъм се радваше от сърце всеки път, когато видеше дебелото бебе на семейство Пъркс в количката.

На другия ден Нел направи голяма обиколка — посети всички, за да им благодари за хубавите подаръци. И след всяко посещение си тръгваше с усещането, че има още един приятел, по-добър, отколкото е предполагала.

— Да — каза Пъркс замислено, — не е толкова важно какво излиза, а какво си искал да направиш, тъй смятам аз.