Едит Несбит
Децата от гарата (8)

Осма глава
Пожарникарите

— Я, каква хубава брошка имате, госпожице — каза Пъркс носачът. — Май никога не съм виждал нещо, дето толкова да прилича на лютиче, без наистина да е лютиче.

— Да — съгласи се Боби, като леко се изчерви от този комплимент. — Прилича на истинско цвете. Никога не съм предполагала, че брошката ще бъде моя, ама съвсем моя. Мама ми я подари за рождения ден.

— О, ти си имала рожден ден? — попита Пъркс и доби доста учуден вид, сякаш рождените дни са нещо, отредено само за малцина избраници.

— Да — отвърна Боби, — а кога е вашият, господин Пъркс?

Децата пиеха чай с господин Пъркс в портиерската стаичка при лампите и разписанието на влака. Бяха си донесли чаши и понички с конфитюр от вкъщи. Господин Пъркс бе направил чай в кутия от бира, както обикновено, и всички се чувстваха много уютно и приятно.

— Моят рожден ден ли? — попита Пъркс, доливайки още тъмнокафяв чай в чашата на Питър. — Престанах да си празнувам рождените дни още преди да сте се родили.

— Но въпреки това има ден, на който сте се родили, нали така — каза Филис замислено, — даже и да е било преди двайсет години или преди трийсет, или шейсет, или седемдесет.

— Е, не е чак толкоз отдавна, госпожичке — ухили се Пъркс. — Ако наистина искаш да знаеш, било е преди трийсет и две. Пада се на петнайсти тоя месец.

— А защо не го празнувате? — попита Филис.

— Имам си други грижи — отвърна кратко Пъркс.

— Какви, ако не е тайна?

— Не е — каза Пъркс, — хлапетата и жената.

Този разговор накара децата да се замислят. Пъркс беше, общо взето, най-добрият им приятел. Не беше толкова представителен, колкото началника на гарата или влиятелен като стария господин, но пък им беше по-близък от тях.

— Ужасно е, че никой не му празнува рождените дни — каза Боби. — Не може ли ние да направим нещо?

— Да идем на моста над канала и да обсъдим въпроса — предложи Питър. — Тази сутрин получих нова корда за въдица от пощальона. Даде ми я срещу един букет рози за приятелката му. Била болна.

— Тогава мисля, че можеше да му дадеш розите и без нищо — възмути се Боби.

— Той така и направи — побърза да каже Филис. — Пощальонът дойде, докато ти препичаше филийките за закуска. И след като благодари за розите много пъти — повече, отколкото беше нужно — той извади кордата и я даде на Питър. Така че не беше размяна. Беше благодарност от сърце.

— О, извинявай, Питър — каза Боби.

— Моля. — Питър можеше да бъде много великодушен.

Когато стигнаха до моста се оказа, че не могат да ловят риба, защото кордата не е достатъчно дълга.

— Няма значение — каза Боби. — Вижте колко е красиво.

Слънцето грееше в червено великолепие над сивите и пурпурни хълмове, а каналът лежеше гладък и блестящ в сянката на дърветата. Нито една вълничка не набраздяваше повърхността му. Беше като сива сатенена панделка между тъмнозелената коприна на ливадите от двата бряга.

— Красиво е — съгласи се Питър, — но предпочитам да ловя риба. Ще сляза на брега.

Филис и Боби му припомниха как момчетата от шлеповете ги бяха замеряли с въглища.

— О, глупости — рече Питър. — Сега няма никакви момчета. А ако дойдат, ще ги набия.

Сестрите на Питър бяха достатъчно деликатни да не му напомнят, че не беше набил момчетата, когато ги целеха с въглища миналия път.

Внимателно се смъкнаха по стръмния бряг към пътеката, утъпкана от едрите впрегатни коне, които теглеха шлеповете. Питър върза кукичка на кордата и половин час „лови риба“. Ни една рибка не се излъга, може би защото не бе сложил стръв на кукичката.

Децата гледаха сънливо към мудните води, които изглеждаха така, сякаш никога не са приютявали и една-единствена бодливка^[1].

Силен, груб вик ги накара да подскочат.

— Ей — викаше един мъж с най-неприятен тон. — Разкарайте се оттам.

Той водеше стар бял кон по пътеката. Беше на по-малко от шест ярда разстояние. Децата скочиха на крака и бързо се изкачиха нагоре по брега.

— Ще слезем долу, когато си тръгнат — каза Боби.

Но, уви, шлепът, както правеха всички шлепове, спря под моста.

— Ще остане на котва — каза Питър, — ама че късмет!

Шлепът не пусна котва, защото нямаше, но собственикът му го върза здраво с въжета за забити в земята колове.

— Какво зяпате? — изръмжа сърдито шлепчията.

— Не зяпаме — докачи се Боби. — Не сме толкова невъзпитани.

— По дяволите възпитанието — изръмжа мъжът. — Хайде, разкарайте се!

— Ти се разкарай — изненадващо каза Питър. Той си спомни, че бе обещал да се бие, а освен това се чувстваше в безопасност, наполовина изкачил склона на брега. — Имаме точно толкова право да стоим тук, колкото и всеки друг.

— О, така ли било? — каза мъжът. — Ше видим тая работа.

И той прехвърли перилата на палубата и се спусна на брега.

— О, бягай, Питър! Бягай! — извикаха Боби и Филис отчаяно.

— Не аз — каза Питър с мрачна решимост, — по-добре вие бягайте.

Момичетата се изкатериха по брега и застанаха да видят какво ще се случи. И трите деца бяха отлични бегачи. Едва ли шлепчията можеше да ги стигне — беше червендалест, тромав и набит.

Но щом стъпи на пътеката, децата разбраха, че са го подценили.

С няколко скока той достигна Питър и го сграбчи за крака. Издърпа го надолу, изправи го и го разтърси в железните си лапи. После го хвана за ухото и каза строго:

— Е, сега, к’во искаше да кажеш? Не знаеш ли, че тез води тук се пазят? Нямате право да ловите риба тук, нито пък много да знаете.

Питър винаги се изпълваше с гордост, когато по-късно си спомнеше за този случай. Въпреки моравата от гняв физиономия на мъжа, залепена почти до лицето му, въпреки неприятния му дъх на лук и бира, въпреки железните пръсти, които извиваха ухото му, той каза гордо:

— Ще ловя риба където си искам.

— А, така ли — изрева смаяният мъж.

Питър не можа да отговори, защото се случи нещо, което отклони вниманието и двамата. Боби и Филис бяха наблюдавали всичко напрегнато. Изведнъж Боби се хвърли надолу, право към шлепчията. Филис я последва стремително. Мъжът така се изненада от нападението, че пусна ухото на Питър и сграбчи връхлитащата Боби.

— Кого ще блъскаш? — каза той, изправяйки я на крака.

— Оставете ни на мира — извика Боби задъхано. — Ако каналът е ваш, няма повече да ловим риба. Не знаехме, че е ваш.

— Абе, я се махайте — каза шлепчията.

— Добре, ще се махнем — съгласи се Боби, — но наистина ви молим да ни извините. А и не хванахме нито една рибка. Щях направо да ви кажа, ако бяхме, честна дума!

Тя разпери ръце, а Филис обърна празното си джобче, за да покаже, че не крие риба там.

— Добре — каза шлепчията. — Бягайте тогава и да не правите повече тъй.

Децата побързаха да се изкачат по брега.

— Я ми хвърли палтото, Мария — извика мъжът. И една червенокоса жена, наметната със зелен кариран шал, излезе от вратата на каютата с дете на ръце и му подхвърли палтото. Той го облече, изкачи брега и се затътри по моста към селото.

— Ще ме намериш в „Розата и короната“, като сложиш детето да спи — извика й той от моста.

Когато изчезна от погледа им, децата бавно се върнаха. Питър беше много развълнуван.

— Каналът може и да е негов — обясняваше той, — макар че хич не ми се вярва. Но мостът е на всички. Доктор Форест ми каза, че е обществена собственост. Няма да позволя да ме махне от моста нито този грубиян, нито някой друг като него.

Ухото на Питър все още пламтеше, затова и такива бяха чувствата му.

Момичетата го следваха, както доблестни войници следват своя вожд след изгубена битка.

— Наистина предпочитаме да не спориш с непознати — беше всичко, което казаха.

— Идете си вкъщи, ако ви е страх — отвърна Питър с трагичен глас. — Оставете ме сам.

Шлепчията отдавна бе изчезнал надолу към селото. Нищо не смущаваше покоя на вечерта. Обаждаха се крайбрежните коприварчета^[2], а жената от шлепа пееше на бебето си да заспи. Песента бе тъжна, но мелодична.

Децата стояха на моста, облегнали ръце на парапета. Радваха се, че са сами и че грубият мъж ги остави на мира.

— Няма да се оставя да ме разкара един стар шлепчия — каза изведнъж Питър.

— Разбира се, че няма. — Филис искаше да го утеши. — Ти се държа много смело! И сега можем да си идем вкъщи, не мислиш ли?

— Не още — каза Питър.

Изведнъж песента секна. Малко след това жената излезе от каютата, спусна се от шлепа и с бърза крачка се изкачи на моста.

За миг се поколеба, после спря зад трите детски гръбчета. Питър не се помръдна, но момичетата извърнаха глави.

— Не обръщайте внимание на моя Бил — каза жената. — Той само се ежи. Някои хлапета надолу по пътя за Фарли са си цели разбойници. Та те го вбесиха, като бяхме под Марлоуския мост — викаха му, че ядял пай от отпадъци.

— Кои са тези деца? — попита Филис.

— Не ги познавам — обясни жената. — Ама думите, дето ги викат, са си направо отрова за един шлепчия. Но вие не му се връзвайте. Няма да се върне поне два часа. Можете да наловите бая риба дотогава. Светлината си я бива! — добави тя.

— Благодарим ви — каза Боби. — Много сте мила. А къде е бебето ви?

— Спи в каютата — усмихна се жената. — Аз него не го мисля. Никога не се буди преди дванайсет. Точен е като църковен часовник.

— Жалко, че не е с вас — каза Боби. — Бих се радвала да го видя отблизо.

— Никога не е имало по-хубаво бебе, госпожичке, нищо че го казвам аз. — Лицето на жената светна, докато говореше.

— Не ви ли е страх да го оставяте само? — попита Питър.

— Не, за бога — каза жената, — че кой ще направи нещо на душица като него? Освен това, Спот е там. Е, довиждане!

И жената отмина.

— Може ли вече да се връщаме вкъщи? — каза Филис.

— Вие можете. Аз смятам да ловя риба. — Питър можеше да е страшно упорит, когато поиска.

— Нали бяхме дошли тук да обсъдим рождения ден на Пъркс — опита Филис с хитрост.

— Рожденият ден на Пъркс може да почака.

И децата слязоха обратно на пътеката за теглене на шлепове. Питър отново се зае да лови риба и отново не хвана нищо.

Здрачи се, момичетата бяха уморени и, както Боби каза, беше минало времето за лягане, когато внезапно Филис извика: „Какво е това?“.

И тя посочи шлепа. Лек дим от комина на каютата се бе извивал нагоре през цялата вечер. Но сега кълба дим излизаха от вратата на каютата.

— Това е пожар — каза Питър спокойно. — Така му се пада.

— О, нали кучето е там? — уплаши се Филис.

— Бебето! — изкрещя Боби.

В миг и тримата се спуснаха към шлепа.

Той беше привързан хлабаво и слабият бриз, който едва се усещаше, бе успял малко да го отдалечи от брега. Питър така се бе засилил, че се подхлъзна и цопна във водата. Не усети дъно под краката си, но момчето успя да се хване за външната стълбичка на шлепа. Изкатери се, мокър и уплашен, върху топлите дъски. Нямаше време за губене. Димът бе станал черен и толкова гъст, че Питър не виждаше стълбата, която водеше в каютата. Той се спря и трескаво се опита да си припомни всичко, което някога беше чувал за пожарите. После измъкна намокрената от водата носна кърпичка от горното си джобче и преди да я върже през устата си, извика към момичетата:

— Всичко е наред, няма почти никакъв огън.

Това бе благородна лъжа. Не искаше и двете момичета да се хвърлят след него в опасността. После пое дълбоко въздух и се втурна надолу по стълбата. Каютата бе осветена в червено. Една газова лампа гореше спокойно в оранжевата мараня.

— Хей — извика Питър, вдигайки кърпичката от устата си. — Хей, бебе, къде си? — Димът нахлу в дробовете му и Питър се закашля до сълзи.

— Всичко наред ли е — извика Боби, току зад гърба му.

Тя също се бе качила на палубата и искаше да влезе в каютата. Питър грубо я изблъска назад… Не зная какво би се случило по-нататък, ако точно в този момент бебето не бе проплакало. Питър се придвижи пипнешком през гъстия дим, намери бебешката люлка и взе малкото мърдащо вързопче. Момчето тръгна да излиза заднишком, когато внезапно усети как кучето впива зъби в крачола му.

— Взех хлапето — извика Питър към сестра си. — Махни кучето от мен.

Боби протегна ръце и напипа широкия гръб на едно куче с мека козина. То се обърна и захвана със зъби ръката й, но съвсем лекичко, сякаш казваше:

— Длъжно съм да лая и хапя, ако дойдат непознати в каютата на господарите ми. Но сега съм объркано и не зная как да постъпя.

Боби погали кучето.

— Добре, приятел. Добро куче — каза тя. — Спокойно, Питър. Дай ми бебето. Ти си толкова мокър, че ще го простудиш.

Двете деца изскочиха на палубата и поеха дълбоко въздух. Бебето също усети свежия полъх и зарева по-силно, а кучето бързо обиколи палубата, сякаш търсеше господаря си.

— А сега — обърна се Боби към Питър, — тичай право в „Розата и короната“ да им кажеш. Фил и аз ще останем тук с бебето. Хайде, миличко, мирувай, патенце сладко! Тръгвай веднага, Питър!

— Не мога да тичам в тези дрехи. Тежки са като олово. — Питър се чувстваше малко замаян от дима.

— Тогава ще изтичам аз — каза Боби.

Внимателно подаде бебето на Фил и малката бавачка седна на брега и започна да го успокоява както може. Питър изцеди водата от дрехите си, доколкото можа, без да се съблича. Боби излезе на пътя и полетя като вихър към „Розата и короната“.

Това заведение имаше хубава старомодна стая, където шлепчиите и техните жени сядаха да изпият вечерната си бира и да си запекат сирене на блещукащите въглени в кюмбето. То стърчеше в стаята под един голям гуглест комин — огнището бе по-топло, по-хубаво и уютно от всяка камина, която съм виждала.

Шлепчиите си бяха направили малко увеселение край огъня. На вас, може би, то не би ви се сторило приятно, но всички в стаята бяха приятели и познати и си прекарваха чудесно. Бяха събрани хора, които обичаха едни и същи неща и говореха по един и същи начин. А това е истинската тайна на всяко приятно общество.

Шлепчията Бил, когото децата бяха взели за толкова груб и недодялан, бе смятан от другарите си за голям веселяк. Той разказваше някаква история за собствените си неудачи — една неизчерпаема тема. Ставаше дума за шлепа му.

— И тоя ми праща известие: „Боядисай го целия“, без да казва какъв цвят, видите ли? Вземам аз зелена боя и го боядисвам от носа до кила и, казвам ви, стана един път. Идва той после и вика: „За кво си го боядисал целия в един цвят?“. А аз му викам: „Щото, викам, мислех си, така ще изглежда екстра“, казвам му аз, и все още мисля тъй. А той вика: „Тъй ли? Тогава просто можеш да си платиш проклетата боя сам“, вика. Така и стана.

Съчувствен шепот мина през цялата стая. Внезапно двукрилата врата се разтвори шумно и в стаята влетя Боби. Момичето бе останало без дъх, но успя да извика:

— Бил! Търся Бил шлепчията!

Настана пълна тишина. Халбите с бира спряха във въздуха, по средата на пътя към жадните уста. Боби видя жената на шлепчията и се отправи към нея.

— Каютата на шлепа гори!

Жената скочи на крака и сложи голямата си зачервена ръка на сърцето.

— Реджиналд Хорас! — извика тя с ужасен глас, — моят Реджиналд Хорас!

— Той е добре — успокои я Боби, — ако имате предвид бебето. Извадихме го невредимо. Кучето — също. Шлепът гори.

И Боби се отпусна на кръчмарската пейка. Чувстваше, че се задушава. Сърцето й биеше до пръсване.

Бил шлепчията се надигна бавно и тежко. Но жена му вече беше на стотина ярда нагоре по пътя, преди той изобщо да успее да разбере какво беше станало.

Филис, трепереща на брега на канала, чу бързи стъпки, а после една обезумяла жена се прехвърли през оградата, свлече се надолу по брега и грабна бебето от ръцете й.

— Недейте — каза Филис с укор, — току-що го приспах.

* * *

Бил дойде по-късно, като бълваше думи, които бяха непонятни за децата. Той скочи на шлепа и започна да излива върху него кофи вода. Питър му помагаше и скоро двамата изгасиха огъня= Филис, Мария с бебето и Боби се сгушиха заедно на брега.

— Господ да ми е на помощ, ако аз съм забравила нещо, от което е лумнал огънят — повтаряше жената отново и отново.

Но не беше виновна тя. Бил бе изтърсил лулата си и въгленчето беше паднало на килимчето пред печката, беше тляло там, докато пламне огън. Макар и груб, Бил беше справедлив. Той не започна да ругае жена си за нещо, което беше негова грешка, както правят много шлепчии, пък и други мъже.

* * *

Майка им бе полудяла от тревога, когато най-после децата се появиха в Трите комина. Но след като изслуша техния объркан разказ, призна, че са постъпили много добре и че е било невъзможно да постъпят иначе. Съгласи се и да приемат сърдечната покана на Бил да го посетят на другия ден.

— Шъ бъдем тук утре в седем — беше казал той, — и шъ ви взема на пълен курс до Варли и обратно, точно тъй, без да плащате и пени. Деветнайсе шлюза!

Децата не знаеха какво е шлюз, но в седем бяха на моста — с хляб, сирене, половин кейк и почти четвърт овнешки бут в една кошница.

Беше славен ден. Старият бял кон опъна въжетата, шлепът се плъзна гладко и уверено по спокойната вода. Небето се синееше над главите им. Оказа се, че господин Бил е чудесен човек. На никого не би му минало през ума, че той е същият шлепчия, който бе издърпал Питър за ухото. А що се отнася до Мария, тя и преди си беше чудесна, както отбеляза Боби. А също и бебето, и даже Спот, който тогава можеше да ги изпохапе доста лошо, ако бе поискал.

— Беше направо страхотно, мамо — разказваше Питър вечерта, когато много щастливи, много уморени и много мръсни си пристигнаха у дома. — Нямаш представа какви са шлюзовете. Потъваш в земята и когато вече си мислиш, че потъването няма край, две големи, големи черни порти се отварят бавно, бавно — ти излизаш и ето те отново на канала, точно както преди.

— Зная — прекъсна го майката, — има шлюзове по Темза. Баща ви и аз често пътувахме по реката до Марлоу, преди да се оженим.

— А колко е сладко бебето — обади се Боби. — Мария ми позволи да се грижа за него с часове. Мамо, искам да си имаме бебе, за да си играем с него.

— И всички бяха толкова мили с нас — допълни Филис, — всички, които срещнахме. И казаха, че можем да ловим риба където си пожелаем. А Бил ще ни покаже как, когато следващия път мине насам. Той казва, че ние всъщност не знаем как се лови риба.

— Той каза, че вие не знаете — обади се Питър. — И, мамо, той обеща да предупреди всички шлепчии нагоре и надолу по канала, че сме врели и кипели и да се отнасят към нас като към свои хора.

— Тогава аз предложих — прекъсна го Филис, — че е добре да си слагаме червени панделки, когато отиваме за риба, та всички да знаят, че това сме ние, и да бъдат мили с нас.

— Значи вече имате много нови приятели — каза майка им, — железничари и шлепчии!

— О, да — каза Боби, — аз мисля, че всеки може да ти бъде приятел, ако искаш това.

— Може би си права — каза майката и въздъхна. — Хайде, пиленца, време е да си лягате.

— О, боже — обади се Филис, — ами че ние отидохме там, за да обсъдим рождения ден на Пъркс. Но не свършихме нищо.

— Е — каза Боби, — Питър спаси живота на Реджиналд Хорас. Мисля, че това стига за една вечер.

— Да — съгласи се майка им, — вие сте спасили живота на едно малко дете. Наистина мисля, че това е достатъчно за една вечер. О, миличките ми, благодаря на Бога, че вие сте здрави и невредими!