Едит Несбит
Децата от гарата (13)

Тринадесета глава
Дядото

Майката не се върна към разказа си през целия този ден, защото имаше много грижи с „кучето“, което децата бяха довели в Трите комина. Първо трябваше да бъде настанен удобно в леглото, а после да изчака прегледа. Докторът дойде скоро и докато наместваше счупеното, момчето изпитваше ужасни болки. Майката стоя край него през цялото време и се опитваше да му вдъхва кураж.

Децата чакаха в приемната на долния етаж. Оттам чуваха шума от стъпките на доктора, който сновеше напред-назад из спалнята. На няколко пъти се разнесоха силни стенания.

— Колко ужасно — повтаряше Боби. — Иска ми се доктор Форест да побърза. О, бедния Джим!

— Наистина е ужасно — съгласи се Питър. — Интересно как се намества счупен крак. Предполагам, че костите хрущят.

— Стига! — казаха двете момичета едновременно.

— Това не е нищо! — каза Питър. — Как ще станете сестри в Червения кръст, както разправяхте на път към къщи, след като не можете дори да слушате за хрущене на кости? Ще ви се налага да ги чувате как хрущят на бойното поле… и да топите ръцете си в кръв до лактите като в кошмар, и…

— Престани! — извика Боби с пребледняло лице. — Призлява ми от тези приказки.

— И на мене също — оплака се Филис.

— Страхливки! — каза Питър.

— Не сме — възрази Боби. — Помогнах на мама за твоя ранен от греблото крак, а също и Фил помага. Знаеш, че беше така.

— Добре де! — съгласи се Питър. — Би било полезно за вас, ако ви говоря всеки ден по половин час за строшени кости и човешки вътрешности, та да свиквате с това.

Горе преместиха един стол. Чу се стенание и после настана тишина. Не след дълго докторът слезе по стълбището.

— Добре — каза той, — свършихме и тази работа. Хубаво, чисто счупване и костта ще зарасне добре, не се и съмнявам. Но и хлапакът се оказа смел…

— Какво толкова е направил — каза Питър.

Доктор Форест го изгледа внимателно.

— Не очаквах това от тебе, Питър. Момчето е истински герой. Трябваше да го видиш с капките пот по челото, как хапе устни, за да не крещи от болка. А уверявам ви, всяко мое докосване за него бе агония… Както и да е, някой трябва да дойде с мен до лечебницата. Има някои неща, които спешно ще трябват на майка ви, а дадох на помощника си един ден отпуск, за да иде на цирк. Ще дойдеш ли ти, Питър?

Питър тръгна с наведена глава.

Двамата изминаха доста път в мълчание. По едно време Питър протегна ръка:

— Нека да ви нося чантата. Сигурно е тежка — какво има в нея?

— О, ножове, скалпели и различни инструменти. А също и шише с етер. Трябваше да му дам етер, нали разбираш, болките бяха много силни.

Питър мълчеше.

— Разкажи ми всичко за това как намерихте този приятел — предложи помирително доктор Форест.

Питър разказа цялата история, а доктор Форест го похвали за стореното и двамата отново се почувстваха добри приятели.

* * *

— Може ли да вляза, мамо? — Питър бе застанал на вратата на кабинета, където майката работеше на светлината на две свещи. Техните пламъци изглеждаха оранжеви на фона на виолетовото небе, на което вече блещукаха няколко звезди.

— Да, миличък — вдигна глава майката, — нещо лошо ли се е случило? — Тя дописа няколко думи, остави писалката и започна да сгъва листа. — Тъкмо пишех на дядото на Джим. Той живее недалеч от тук, както знаеш.

— Точно за това дойдох да говоря с тебе. Трябва ли на всяка цена да му пишеш, мамо? Не може ли да задържим Джим, без да казваме нищо на техните, докато се оправи? Това би било такава изненада за тях.

— Е, да — каза майката през смях, — мисля, че би било прекалено голяма изненада.

— Нали разбираш — продължи Питър, — момичетата са си чудесни и така нататък… аз не казвам нищо лошо за тях. Но би ми се искало да има и друго момче, с което да мога да си говоря понякога.

— Зная, че ти е скучно, миличък. Но нищо не мога да направя. Може би догодина ще мога да ви пратя на училище. Това ще ти хареса, нали?

— Май наистина ми липсват другите момчета — призна Питър, — но ако Джим можеше да остане, след като се оправи кракът му, щяхме да прекарваме страхотно.

— Не се съмнявам в това — отвърна майката. — Е, ти знаеш, миличък, че не сме богати. Аз не мога да си позволя да му доставям всичко, от което ще има нужда. А на него му трябва и медицинска сестра.

— Не можеш ли ти да му бъдеш медицинска сестра, мамо? Та ти наистина толкова добре умееш да се грижиш за хората.

— Това е чудесен комплимент, Пит — но аз не мога да бъда медицинска сестра и да пиша едновременно. В това е бедата.

— Тогава значи наистина ще трябва да изпратиш писмото на дядо му?

— Разбира се, и на директора на неговото училище също. Ние телеграфирахме и на двамата, но аз трябва и да им пиша. Те така ужасно ще се тревожат.

— Мисля си, мамо, не може ли този дядо да плати за медицинска сестра? — предложи Питър. — Това ще бъде страхотно. Предполагам, че старецът е богат. Дядовците от книгите винаги са такива.

— Е, но този не е от книга — усмихна се майката.

— Знаеш ли — каза Питър замислено, — нямаше ли да е весело, ако всички ние бяхме в една книга, а ти я пишеше? Тогава ти можеше да направиш така, че да се случват всякакви неща и кракът на Джим да оздравее изведнъж, и той още утре да може да тича, и татко скоро да се върне вкъщи, и…

— Много силно ли чувстваш липсата на баща си? — попита майката.

— Ужасно ми липсва — отговори кратко Питър.

Майката вече пишеше адреса на второто писмо.

— Нали разбираш — продължи Питър, — работата не е само в това, че той ми е баща, а и в това, че сега, когато го няма, вкъщи няма друг мъж освен мене. Ето защо толкова ужасно много искам Джим да остане у дома. Ти не би ли искала да напишеш тази книга с всички нас, мамо, и да направиш така, че татко да се върне скоро?

Майката внезапно прегърна Питър и мълчаливо го притисна към себе си за минута. После каза:

— Не мислиш ли, че е много хубаво и така — да си представяме, че сме в книга, която Господ пише? Ако аз пишех книгата, можех да допусна грешка. Но Господ знае как да завърши историята по най-добрия за нас начин.

— Наистина ли вярваш в това, мамо? — попита тихо Питър.

— Да, наистина вярвам в това. Почти винаги, освен когато съм толкова тъжна, че изобщо не мога да вярвам в нищо. Но даже когато не мога да вярвам в това, аз зная, че то е истина. А сега занеси писмата в пощата и нека вече не си позволяваме да бъдем тъжни. Смелостта е най-добрата от всички добродетели! Смея да кажа, че Джим ще остане тук още две или три седмици, все пак.

През остатъка от вечерта Питър се държа тъй хрисимо, че Боби се притесни брат й да не вземе да се разболее. Затова тя доста се успокои на сутринта, когато го намери да заплита косите на Филис в облегалката на столчето й съвсем постарому.

Току-що бяха закусили, когато се почука на вратата. Децата се бяха заловили здраво за работа, почиствайки медните свещници в чест на Джимовото пристигане.

— Това трябва да е докторът — каза майката. — Аз ще изляза. Затворете вратата на кухнята, не сте за пред хора.

Но не беше докторът. Прозвуча друг глас и някакъв мъж се качи нагоре по стълбите. Стори им се, че са чували този глас и преди.

Мина доста време, а човекът не слизаше.

— Кой ли е това? — попита Боби.

— Може би — предположи Питър, — доктор Форест е бил нападнат от разбойници. И когато са го изоставили, считайки го за мъртъв, той е телеграфирал на този човек да го замести. Госпожа Вини разправяше, че докторът имал един ратай, който вършел неговата работа, когато той замине на почивка, нали така, госпожо Вини?

— Точно тъй, миличък — обади се госпожа Вини от задната кухня.

— По-скоро е получил припадък — каза Филис, — отчаян от света и хората. И това е неговият помощник, който е дошъл да съобщи предпазливо неприятната новина на мама.

— Глупости! — отвърна Питър оживено. — Мама нямаше да заведе човека в спалнята на Джим. Защо да го води там? Чуйте — вратата се отваря. Сега те ще слязат долу. Аз ще открехна лекичко вратата.

И той я открехна.

— Това не е подслушване — отговори той възмутено на Боби. — Никой, който е с всичкия си, няма да седне да споделя тайни на стълбите. А и майка не може да има тайни, които да споделя с помощника на доктор Форест.

— Боби — извика майката.

Те отвориха вратата на кухнята и майка им се надвеси над парапета на стълбището.

— Дошъл е дядото на Джим — каза тя. — Измийте си лицата и ръцете и елате да му се представите. Той иска да ви види! — Вратата на спалнята се затвори отново.

— Ето на̀! — каза Питър. — Как не ни мина през ума! Дайте малко топла вода, госпожо Вини. Станал съм черен като шапката ви.

И тримата бяха много мръсни, защото по някаква странна причина цялата мръсотия, която бяха свалили от свещниците, бе полепнала по тях.

Те още се миеха, когато чуха как майка им покани дядото във всекидневната. Така че чисти, но мокри, защото от любопитство нямаха време да се избършат, те влязоха един по един във всекидневната.

Майка им седеше до прозореца, а в коженото тапицирано канапе, където в старата къща винаги сядаше баща им, сега се бе настанил ТЕХНИЯТ СОБСТВЕН СТАР ГОСПОДИН!

— Е, това е… — каза Питър даже преди да поздрави. Той беше, както по-късно обясни, „просто смаян“.

— Старият господин! — каза Филис.

— Това сте вие! — извика Боби.

А после децата се съвзеха, припомниха си добрите маниери и любезно поздравиха госта си.

— Това е дядото на Джим, господин… — каза майката, назовавайки името на стария господин.

— Страхотно! — каза Питър. — Това си е точно като в роман, нали, мамо?

— Да, почти — усмихна се майката. — В реалния живот наистина се случват някои неща, които доста напомнят книгите.

— Ужасно се радвам, че точно вие сте му дядо — каза Филис. — Като си помисли човек за купищата стари господа, които съществуват по света — би могъл да се окаже кой ли не.

— Вижте какво обаче — разтревожи се Питър, — нали няма да отведете Джим?

— Поне не веднага — каза старият господин. — Вашата майка най-учтиво даде съгласието си той да остане тук. Мислех да изпратя медицинска сестра, но майка ви бе така добра да предложи самата тя да се грижи за него.

— Но така няма да има време да пише — обади се Питър, преди някой да може да го спре. — Той няма да има какво да яде, ако мама не пише.

— Не се притеснявай за това — каза бързо майката.

Старият господин погледна майката много мило.

— Разбирам — започна той, — че разчитате на своите деца и им се доверявате.

— Разбира се — каза майката.

— Тогава мога да им кажа за нашата малка уговорка. Вашата майка, милички, се съгласи да остави за малко писането и да стане главна сестра в моята болница.

Филис попита направо:

— Ще трябва ли да се местим от Трите комина и от железопътната линия, и от всичко тук?

— Не, не, миличка — успокои я майката припряно.

— Болницата се нарича „Трите комина“ — обясни старият господин, — и моят злополучен внук засега е и се надявам да остане, единственият й пациент. Вашата майка ще бъде главна сестра, ще има и болничен персонал, състоящ се от домашна помощница и готвачка, докато се оправи Джим.

— А тогава мама ще продължи ли да пише отново? — попита Питър.

— Ще видим — каза старият господин, като хвърли бърз поглед към Боби. — Може би скоро ще се случи нещо хубаво и на нея няма повече да й се налага да пише.

— Аз обичам да пиша разказите си — каза бързо майката.

— Зная — отвърна старият господин, — не се страхувайте, че ще направя опит да ви се меся. Но човек никога не знае. Понякога наистина стават невероятно чудни неща, нали? И ние все живеем с надеждата, че ще се случат. Мога да дойда отново, за да видя момчето, нали?

— Разбира се — отговори майката, — а аз не зная как да ви благодаря, задето направихте възможно да се грижа за него. Джим е много мило момче!

— Той продължава да вика: „Мамо, мамо“ през нощта — докладва Филис. — На два пъти се будих и го чух.

Старият господин се изправи.

— Толкова се радвам — каза Питър, — че остава при нас.

— Грижете се за майка си, деца — заръча старият господин. — Такава майка се среща веднъж на милион.

— Така си е — прошепна Боби.

— Господ да я благослови — каза старият господин, вземайки и двете ръце на майката в своите. — Господ да я благослови! Ама че съм сантиментален. Къде ми е шапката? Нека Боби ме изпрати до портата?

Навън той спря и каза на момичето:

— Ти си добро дете, миличка. Получих писмото ти. Опитвам се да разкрия нещата. Не съм направил много досега, но имам надежди, миличка, имам надежди.

— О! — успя да каже Боби.

— Мога да кажа големи надежди. Но запази тайната си още малко. Не е добре да разстройваме мама с лъжливи надежди.

— О, но те не са лъжливи, нали? — разтревожи се Боби. — Аз зная, че вие можете да направите това. Бях сигурна, че можете, още когато ви писах. Това не са лъжливи надежди, нали?

— Не — отвърна старият господин, — не мисля, че са лъжливи, иначе нямаше да ти кажа. А аз мисля, че ти заслужаваш да ти се каже, че има надежда.

— Нали и вие сте сигурен, че татко не го е извършил?

— Мила моя — тържествено произнесе той, — аз съм съвършено сигурен, че баща ти е невинен.

Дори и да бе лъжлива, надеждата стопли сърчицето на Боби. И през дните, които изминаха, тя озаряваше личицето й, както свещта осветява фенера отвътре.