Едит Несбит
Децата от гарата (3)

Трета глава
Старият господин

След приключението с „въглищната мина“, на децата им се струваше разумно да стоят далече от гарата, но железопътните линии неудържимо ги привличаха. Цял живот бяха живели на улица, по която с часове трополяха файтони и омнибуси, преминаваха колички на месари, пекари и дребни търговци. Тук, в дълбоката тишина на заспалата провинция, единствените неща, които преминаваха, бяха влаковете. Те останаха последната връзка на децата със стария им живот. От Трите комина надолу по хълма крачетата им утъпкаха пътека към гарата през пръхкавия, плитък торф. Постепенно научиха часовете, в които минаваха отделните влакове. Започнаха и да ги кръщават с различни имена. Този от 9:15 бе наречен Зеления дракон, дългата композиция от 10:07 бе Червея от Уонтли. Среднощният експрес, чийто писък понякога ги стряскаше в съня им, бе кръстен една нощ от Питър Страшния нощен скитник.

Зеления дракон беше влакът, с който пътуваше старият господин. Той беше един извънредно представителен стар господин, който отгоре на това имаше вид и на добър човек. Лицето му излъчваше здраве, винаги беше гладко избръснат, носеше яки с твърде причудлива форма и цилиндър, под който се показваше побелялата му коса. Разбира се, децата в началото изобщо не забелязваха тези подробности. Всъщност първото, което видяха, беше ръката му.

Това стана една сутрин, когато седяха на оградата в очакване на Зеления дракон. Влакът беше закъснял с три минути и четвърт според часовника, който Питър бе получил за последния си рожден ден.

— Зеления дракон отива там, където е татко — каза Филис. — Ако беше истински дракон, можехме да го помолим да го поздрави от нас.

— Драконите не предават поздрави — обясни Питър. — Те са над тези неща.

— Напротив, предават, стига първо да ги опитомиш. Те ги вземат и отнасят, послушни като кокер шпаньоли… и ядат от ръката ти. — Филис бе наясно с драконите. — Чудя се защо татко изобщо не ни пише.

— Мама казва, че е прекалено зает — отвърна Боби, — но скоро щял да ни пише.

— Хайде да помахаме на Зеления дракон, докато минава — предложи Филис. — Ако е вълшебен, ще ни разбере и ще отнесе поздравите ни на татко. А ако не е, три махвания не са кой знае какво усилие. Нищо няма да загубим.

Така че когато Зеления дракон изскочи с писък от своята тъмна бърлога, т.е. от тунела, трите деца застанаха край линията и размахаха кърпичките си, леко притеснени дали са достатъчно чисти.

И от един първокласен вагон една ръка отвърна на поздрава им. Това беше старият господин.

След този случай стана обичай да се разменят поздрави между децата и влака от 9:15.

Момичетата обичаха да си представят, че старият господин познава баща им и ще се срещне с него „в службата“, където и да се намираше това тайнствено място. Господинът ще му разкаже как трите деца стоят край линията и му пращат поздрави всяка сутрин, все едно каква е — дъждовна или слънчева. Защото сега те можеха да излизат когато си поискат, дори и в такова време, в каквото преди никога не ги пускаха навън, докато живееха в своята къща. Това беше станало възможно благодарение на леля Ема и децата все по-силно усещаха, че са били несправедливи към нея. Установиха от опит колко са полезни високите гамаши и водонепромокаемите якета, на които се бяха смели, когато леля им ги купи.

Майка им продължаваше да е заета с писане на разкази. Тя постоянно изпращаше голямо количество продълговати сини пликове и постоянно получаваше големи пликове с различни цветове и размери. Понякога, като ги отвореше, въздъхваше горчиво:

— Още едно разказче се връща вкъщи да си подремне — и тогава децата обикновено много се натъжаваха.

Но понякога тя размахваше тържествено плика във въздуха:

— Ура, ура! Ето един издател, който си разбира от работата. Той е одобрил разказа ми и това е доказателството.

В началото децата мислеха, че доказателството е писмото, което разбиращият от работата си издател е написал, но скоро научиха, че доказателството се състои от дълги свитъци хартия, наречени коректури, на които бе напечатан разказът, а майката трябваше да го провери за грешки. Когато издателят си разбираше от работата, имаше и кифлички за чая.

Един ден Питър слизаше към селото да купи кифлички, за да отпразнуват добрия вкус на издателя на списание „Детски свят“, когато срещна началника на гарата.

Питър се почувства много неудобно, защото вече беше имал време да размисли над аферата с въглищната мина. Не смееше да поздрави с „добро утро“, както е прието да се прави, когато срещнеш някого на пуст селски път. Обзе го парещото чувство, че началникът на гарата едва ли ще отговори на човек, който краде въглища. „Краде“ звучеше зле, но Питър разбираше, че това именно е точната дума. Така че момчето сведе поглед и не каза нищо.

Началникът на гарата беше този, който каза „Добро утро“, когато се разминаха. И Питър отвърна на поздрава. А после си помисли: „Сигурно не успя да ме познае на дневна светлина, иначе нямаше да бъде толкова учтив“. Тази мисъл хич не му хареса. И тогава, преди сам да знае какво ще направи, той се затича след началника на гарата. Мъжът спря, щом чу стъпките и го изчака, а запъхтяното момче с пламнали уши каза:

— Не искам да бъдете учтив към мен, ако не знаете кой съм.

— Моля? — Началникът на гарата бе много учуден.

— Помислих си, че може би не ме познахте. Аз съм този, който взе въглищата — продължи Питър. — Много съжалявам за постъпката си. Това е.

— Било каквото било — отвърна началникът на гарата. — Ами ти за къде си се забързал така?

— Отивам да купя кифлички за чая.

— Аз пък ви мислех за бедни.

— Така е — потвърди Питър, — но винаги ни остават дребни пари за чай, когато мама продаде разказ, стихотворение или нещо подобно.

— О — изненада се мъжът, — значи майка ви пише разкази, така ли?

— Най-хубавите, които можете да си представите.

— Трябва да сте много горди, че имате такава умна майка.

— Да — отвърна Питър, — но тя си играеше повече с нас, преди да стане толкова умна.

— Е — каза началникът, — трябва да вървя. А вие ме навестявайте на гарата, когато ви се прииска. Що се отнася до въглищата, давам ти честната си дума, че… добре де… ние никога повече няма да ги споменаваме, нали?

— Благодаря ви! — каза Питър. — Много се радвам, че всичко помежду ни се оправи.

И той продължи по мостчето към селото, за да купи кифличките. Почувства съвестта си спокойна за първи път, откакто в онази нощ началникът на гарата го бе заловил да краде.

 

 

На другия ден, след като помахаха на Зеления дракон, а старият господин отвърна на поздрава им, Питър поведе сестрите си право към гарата.

— Може ли да ходим там? — попита Боби.

— Тя има предвид след случката с въглищата — обясни Филис.

— Вчера срещнах началника на гарата — каза небрежно Питър, преструвайки се, че не е чул думите на Филис. — Той специално ни покани да се отбиваме всеки път, когато ни се прииска.

— След оня случай с въглищата? — не можеше да се начуди Филис.

Те стигнаха до гарата и прекараха два забавни часа с носача. Той беше чудесен човек и сякаш никога не му омръзваше да отговаря на въпроси, които започват със „защо“ — нещо, което много хора с по-високо обществено положение от неговото често смятат за досадно.

Той им обясни много неща, свързани с влаковете и железопътните линии, за които не бяха и подозирали преди. Научиха например, че нещата, които закачат вагоните един за друг, се наричат „купли“.

— А нали знаете онези спирачки във вагоните, над които е написано: „Пет лири глоба за неправилна употреба“. Ако ги дръпнете неправилно, влакът ще спре.

— А ако човек ги дръпне правилно? — каза Роберта.

— Ще си спре по същия начин, смятам — каза той, — но употребата не може да бъде правилна, ако животът ти не е в опасност. Преди време някой се пошегувал с една стара дама, казал й, че това е звънецът, с който се вика бюфетчика. И тя дръпнала аварийната спирачка. И когато влакът спрял и кондукторът дотичал, очаквайки да види някой пътник, агонизиращ в последните си мигове, тя му вика: „Ако обичате, господине, ще поръчам чаша черна бира и една кифличка“. Заради това влакът направил седем минути закъснение.

— А какво казал кондукторът на старата дама?

— Де да знам — отвърна носачът, — но се обзалагам, че не го е забравила скоро.

В такъв приятен разговор времето минаваше бързо.

Началникът на гарата излезе няколко пъти от тайното си свърталище зад гишето с прозорчето, през което се продават билети. Беше много приветлив и към тримата.

— Сякаш никога не сме крали въглища — прошепна Филис на сестра си.

Той даде на всяко дете по един портокал и обеща да ги разведе из гарата в някой от близките дни, когато няма толкова работа.

Питър забеляза, че локомотивите, които минават през гарата имат номера.

— Да — отвърна носачът, — знаех един млад господин, дето записваше номера на всеки влак, който види. В един зелен бележник със сребърни ъгли ги записваше. Баща му беше заможен търговец на едро с канцеларски стоки.

На Питър му се прииска и той да си записва номерата на влаковете, макар и да не беше син на търговец на едро. И тъй като се оказа, че няма зелен бележник със сребърни ъгли, подвързан с кожа, носачът му даде един жълт плик, на който момчето отбеляза: 379; 663, с чувството, че това е началото на нещо, което ще се превърне в най-интересната колекция на света.

Същата вечер, по време на чая, той попита майка си дали има зелен бележник с кожена подвързия и сребърни ъгли. Майка му нямаше, но когато разбра каква е работата, му даде едно малко черно тефтерче.

— Няколко страници са откъснати, но ще побере голям брой номера, а когато го изпишеш, ще ти дам друго. Толкова се радвам, че железниците са ви интересни. Само, моля ви, не вървете по линията.

— Даже ако сме срещу посоката, от която идва влакът? — попита Питър след мрачна пауза.

— Да, даже и тогава.

Тогава се намеси Филис.

— Мамо, наистина ли никога не си вървяла по линиите на влака, когато си била малка?

И понеже майка им беше една честна и почтена майка, тя трябваше да признае, че понякога го е правила.

— Видя ли — каза Филис.

— Но, милички, вие не знаете колко ви обичам. Какво ще правя, ако нещо ви се случи?

— Повече ли ни обичаш, отколкото баба те е обичала, когато си била малка? — попита Филис.

Боби й направи знак да мълчи, но Филис никога не забелязваше знаците, колкото и ясни да бяха те.

Майката замълча за минута. После стана да долее вода в чайника.

— Майка ми ме обичаше много — каза тя.

И на Боби й се стори, че майка й дълбоко в себе си е малко момиченце, което иска да се скрие при своята майка.

 

 

На следващия ден майка им трябваше да остане в леглото, защото главата я болеше силно. Имаше температура, не искаше да хапне нищо и гърлото й беше много зачервено.

— На ваше място, мадам — каза госпожа Вини, — щях да повикам доктор. Много хора се оплакват, че са прихванали нещо заразно напоследък. Имам по-голяма сестра, та преди две години, по Коледа, тя уж само се простуди, ама работата не тръгна на добре и оттогава вече не я бива.

Майка им в началото отказваше, но вечерта се почувства толкова зле, че Питър бе изпратен в селото, до къщата с трите акации. На портата имаше табелка, на която пишеше: „Д-р У. У. Форест“.

Д-р У. У. Форест тръгна веднага. По пътя той се разговори с Питър. Изглеждаше симпатичен и интелигентен човек, интересуваше се от железници, зайци и други наистина важни неща.

След като прегледа майка им, каза, че е грип.

— Сега, госпожице Угрижено личице — обърна се той към Боби, когато отидоха във вестибюла, — предполагам, че ви се ще да бъдете главна медицинска сестра.

— Разбира се — каза тя.

— Добре, тогава ще изпратя някои лекарства. Поддържайте огъня, за да е топло. Сварете силен телешки бульон, който да й дадете, щом премине треската. Добре е сега да хапне грозде, нека пие газирана вода или мляко. И най-добре намерете и бутилка бренди. От най-хубавото. Евтиното бренди е по-опасно и от отрова.

Тя го помоли да й запише всичко на листче.

Когато Боби показа на майка си списъка на доктора, тя се разсмя.

— Дивотии — каза майка й, която лежеше в леглото с очи, блестящи като мъниста, — не мога да си позволя всичките тези глезотии. Кажи на госпожа Вини утре да ви свари два фунта овнешко за вечеря, а аз мога да си пийна от бульона. А сега бих искала малко вода, мила. Можеш ли да донесеш и легенче да си измия ръцете?

Роберта изпълни молбата. След като направи всичко, за да се почувства майка й по-добре, тя слезе при другите. Бузите й бяха много червени, устните — здраво стиснати, а очите й блестяха почти толкова, колкото на майка й. Тя им разказа какво беше заръчал докторът и какво бе отговорила майка им.

— А сега — завърши тя, — да се залавяме за работа! Шилингът за овнешкото е у мене.

— Можем да минем и без проклетото овнешко — каза Питър. — На хляб и масло също може да се изкара. Има хора, които са оцелявали и с по-малко в продължение на много време на пустинни острови.

— Прав си — каза сестра му.

И госпожа Вини бе изпратена до селото да купи толкова бренди, газирана вода и телешко, колкото можеше за един шилинг.

— Но даже и да не ядем нищичко — каза Филис, — пак няма да можем да купуваме всичките тези неща с нашите пари.

— Така е — съгласи се Боби намръщено, — трябва да намерим някакъв друг начин. Мислете!

И те наистина измислиха нещо. Боби се качи в стаята на майка си, за да види дали няма нужда от нещо, а другите две деца взеха ножиците, бял чаршаф, четка и гърнето с черна боя, която госпожа Вини използваше за боядисване на решетките на камината. С първия чаршаф не успяха, затова измъкнаха втори от шкафа със спалното бельо. Не се тревожеха, че развалят хубавите чаршафи, които струваха много пари. Знаеха само, че правят нещо добро — но какво точно правеха, ще разберете малко по-късно.

Леглото на Боби беше преместено в мамината стая и по няколко пъти на нощ тя ставаше да прибави дърва в огъня и да даде на майка си мляко или газирана вода. Майка й често бълнуваше. А веднъж се събуди внезапно и извика: „Мамо! Мамо!“, сякаш беше малко момиченце.

Рано сутринта Боби чу името си, скочи от леглото и изтича при болната.

— О… спала съм много дълбоко — каза майка й. — Бедното ми патенце, колко ли си уморена… Ужасно съжалявам, че ти създавам толкова грижи.

— Ами, грижи! — каза Боби.

— О, недей да плачеш, миличко — каза майка й. — Ще се оправя до ден-два.

И Боби се опита да се усмихне.

Когато си свикнал на десетчасов здрав сън, ставането по три-четири пъти на нощ те кара да се чувстваш така, сякаш не си спал през цялото време. Боби бе уморена, очите й бяха подпухнали и я смъдяха, но тя разтреби стаята и грижливо подреди всичко, преди да дойде лекарят.

Това стана около осем и половина.

— На подобряване ли вървят нещата, малка сестричке? — каза той на входната врата. — Намерихте ли бренди?

— Купих бренди — каза Боби, — в малка плоска бутилка.

— Не виждам грозде или телешки бульон — огледа се той.

— Утре ще има всичко — каза Боби с твърд глас.

— Добре, а сега повикай възрастната жена да стои край болната, а ти си хапни хубаво и бягай право в леглото да поспиш, докато стане време за обяд. Не можем да си позволим болна главна сестра.

Той наистина беше един много симпатичен лекар.

 

 

Когато тази сутрин влакът от 9:15 излезе от тунела, старият господин от първокласния вагон остави вестника си и се изправи, за да помаха на трите деца на оградата. Но тази сутрин децата не бяха три. Беше само едно. Питър не беше седнал на оградата както обикновено. Той стоеше в позата на цирков дресьор, който представя животните на манежа. Питър изразително сочеше нещо с ръка. И това, което показваше, беше голям бял чаршаф, прикрепен с гвоздеи на оградата. Върху чаршафа бяха изрисувани големи черни букви, високи повече от стъпка. Някои от тях се бяха разтекли благодарение на прекалените старания на Филис. Но думите се четяха ясно. Старият господин и няколко други пътници от влака разчетоха странния надпис:

ГЛЕДАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО НА ГАРАТА

Доста от пътниците наистина се огледаха внимателно, когато влакът стигна до гарата, и бяха разочаровани, защото не видяха нищо особено.

Старият господин също огледа покрития с чакъл перон, чак до цветната леха от незабравки край бордюра до гарата. Едва когато влакът вече беше почнал да пухти, преди да тръгне отново, старият господин видя Филис. Тя беше останала без дъх от тичане.

— О — извика тя, — мислех, че ще ви изпусна. Връзките на обувките ми все се развързват и на два пъти спирах да ги вържа. Ето, вземете.

И тя пъхна едно омачкано писмо в ръката му, когато влакът вече тръгваше.

Старият господин се облегна удобно на седалката и разгърна листа. Ето какво прочете той:

Скъпи г-н… не знаем името Ви,

Мама е болна и докторът каза да й даваме нещата, изредени в края на писмото, но тя твърди, че не можем да си ги позволим и да сме купели овнешко за нас, а тя щяла да си пийне от бульона. Ние не познаваме никого освен Вас тука, защото татко е далече и не знаем адреса. Татко ще Ви върне парите. А ако е изгубил всичките си пари или е станало нещо подобно, Питър ще ви се изплати, когато порасне. Даваме Ви честната си дума. I. О. U.^[1] за всички неща, от които се нуждае мама.

От долуподписания Питър.

Бихте ли предали пакета на началника на гарата, защото не знаем с кой влак ще минете? Кажете му, че е за Питър, който съжалява за случая с въглищата, и той ще се сети.

Роберта, Филис, Питър

После следваше списъкът с нещата, които беше препоръчал докторът.

Старият господин го прочете от край до край веднъж и вдигна вежди. Прочете го втори път и се усмихна леко. След като го прочете трети път, го сложи го в джоба си и разтвори вестника си.

 

 

Около шест часа същата вечер някой почука на задната врата. Трите деца се втурнаха да отворят. Отвън стоеше техният приятел носачът, който им беше разказал толкова много интересни неща за влаковете. Той сложи една голяма покрита кошница върху плочите в кухнята.

— От стария господин е — каза той. — Заръча да я донеса право тук.

— Много ви благодарим — отвърна Питър. — Ужасно съжалявам, че нямам две пени да ви дам, както прави татко, когато му донесат нещо, но…

— Зарежи, ако обичаш, сър — каза носачът възмутено. — Не съм си и помислял за някакви си две пени. Исках само да ви кажа, че съжалявам дето майка ви не била добре, и да попитам как се чувства тази вечер… донесъл съм й и малко шипка, много приятно мирише. Две пени, как пък не! — каза той и извади изпод шапката си букет от шипкови цветове „също като фокусник“, както по-късно отбеляза Филис.

— Много ви благодарим — каза Питър, — моля да ме извините за двете пенита.

— Няма нищо — отвърна носачът кисело и си тръгна.

Тогава децата разтвориха кошницата. Най-отгоре имаше слама, после — едър талаш, а под него бяха всички неща, за които бяха помолили, при това в големи количества. Имаше и много неща, за които не бяха молили — праскови, портвайн, две пилета, картонена кутия с красиви червени рози, едно високо тясно шише с лавандулова вода и три по-малки и по-дебели шишенца с одеколон. Имаше и писмо.

Скъпи Роберта, Филис и Питър,

Тук са нещата, за които помолихте. Майка ви ще иска да знае откъде са се появили. Кажете й, че ги е изпратил един приятел, който подочул, че била болна. Когато отново се почувства добре, ще трябва да й разкажете всичко, разбира се. И ако ви каже, че не е трябвало да молите за тези продукти, отвърнете й, че за мен бе удоволствие да ви помогна.

Писмото беше подписано с „Дж. П.“.

— Мисля, че наистина бяхме прави — каза Филис.

— Прави? Разбира се, че бяхме прави — радваше се Боби.

— Все пак е по-добре да не казваме на мама откъде са тези неща — предложи Питър с ръце в джобовете.

— Поне докато е болна — каза Боби. — А когато се оправи, ще бъдем толкова радостни, че няма и да забележим, ако се вдигне малко шумотевица. О, погледнете розите! Трябва да й ги занеса в стаята.

— И шипковите цветове — каза Филис, вдишвайки шумно аромата им. — Не забравяй шипковите цветове.

— Няма да ги забравя! — каза Роберта. — Оня ден мама ми каза, че когато била малка, пред прозореца й растял голям шипков храст.