Едит Несбит
Децата от гарата (10)

Десета глава
Ужасната тайна

Когато се преселиха в Трите комина, децата говореха много за баща си. Питаха какво ли прави, къде е, кога ще се върне. Майката винаги отговаряше на въпросите им, доколкото можеше. Но с течение на времето децата започнаха да говорят все по-малко за него. Боби бе усетила почти от самото начало, че по някаква неизвестна причина тези въпроси натъжаваха майка й. Малко по малко и останалите започнаха да усещат това, макар и да не го разбираха.

Един ден, когато майка им имаше толкова работа, че не можеше да си даде и десетминутна почивка, Боби й занесе чая в голямата стая, която бяха нарекли „мамината работилница“. В нея почти нямаше мебели. Само една маса, стол и килимче. Но винаги имаше големи гърнета с цветя на первазите и върху полицата на камината. Децата се грижеха за това. А през трите големи прозореца без завеси се виждаше прекрасната шир на ливадите и мочурищата, теменужените хълмове в далечината и постоянно променящото се небе.

— Ето ти чая, мамичко — каза Боби. — Изпий го, докато е горещ.

Майката остави писалката сред листата, които бяха пръснати из цялата маса. Всички бяха покрити с нейния равен и красив почерк. Тя зарови пръсти в косата си и затвори очи.

— Горкичката ти глава — съжали я Боби. — Боли ли те?

— Не… да… не много — отговори майката. — Боби, мислиш ли, че Питър и Фил са започнали да забравят татко?

— Не — отвърна Боби възмутено. — Защо мислиш така?

— Вече никой от вас не го споменава.

Боби пристъпи нерешително от едното краче на другото.

— Ние често си говорим за него, когато сме сами.

— Но не и пред мене — каза майката. — Защо?

На Боби не й беше лесно да обясни.

— Аз… — започна тя и млъкна. После отиде до прозореца и се загледа навън.

— Боби, ела при мен — повика я майка й тихо. Майката я прегърна и облегна глава на рамото й. — Е, сега, опитай се да ми кажеш, мила.

Боби се колебаеше.

— Кажи на мама.

— Ами мислех, че си толкова тъжна, защото татко го няма. Когато отварях дума за него, ти ставаше още по-тъжна. Затова спрях да го правя.

— А другите?

— Не зная за другите — отвърна Боби. — Никога не съм им казвала за това. Но предполагам, че чувстват същото като мене.

— Боби, мила — започна майката, все още облегнала глава на рамото й, — ще ти кажа нещо. Баща ти е в голяма беда, ужасна, по-лоша от всичко, което можеш да си помислиш. Затова в началото наистина ме болеше, когато ви слушах да си говорите за него, сякаш нищо не се е случило. Но би било още по-страшно, ако го забравите. Това би било най-лошото.

— Бедата… — започна Боби колебливо, — бедата… тя нали няма да продължи завинаги?

— Не — отвърна твърдо майка й, — лошото ще свърши, щом татко се върне отново при нас.

— Много бих искала да можех да те успокоя — каза Боби.

— О, миличка, ти мислиш, че не го правиш? Какво щеше да стане с мен, ако не беше ти… ти и другите? Мислиш ли, че не съм забелязала колко послушни сте станали. Вече не се карате, както преди… и всички онези мили малки неща, които правите за мене — цветята, чистенето на обувките, това, че се хвърляте да ми оправите леглото сутрин?

Боби наистина понякога се чудеше дали майка й забелязва тези неща.

— А сега трябва да си продължа работата, мила. Не казвай нищо на другите.

 

 

Тази вечер, преди да си легнат, вместо да им почете, майката им разказа за игрите, на които тя и баща им играели, когато били малки и живеели в съседни къщи на село. Това бяха истории за приключенията на баща им и нейните братя, когато всички те били малки момчета. Историите бяха много весели и децата се заливаха от смях.

— Чичо Едуард е умрял, преди да порасне, нали? — попита Филис, когато майката запали свещите в спалнята.

— Да, мила — отговори майка й. — Беше такова смело момче и страшно си падаше по приключенията. Винаги правеше бели и въпреки това всички много го обичаха. А чичо ти Реджи е в Цейлон, да, и татко ти също е далече. Но съм сигурна, че всички те се радват, задето ни е толкова весело, когато си говорим за белите, които някога са правили. Ти как мислиш?

— Не и чичо Едуард — каза Филис учудено. — Той нали е на небето.

— И през ум да не ти минава, че той е забравил за нас и за добрите стари времена, само защото Господ го е прибрал при себе си. Не, той помни всичко така, както и аз. Той само е далеч от нас за известно време. Ние ще се видим някой ден.

— И с чичо Реджи — попита Питър, — и с татко?

— Да — каза майката. — И с чичо Реджи, и с татко също. Лека нощ, миличките ми.

— Лека нощ — отговориха и трите деца.

Боби прегърна майка си по-силно от обикновено и прошепна в ухото й:

— О, мамичко, толкова те обичам… наистина… наистина…

Когато угасиха светлината, Боби премисли всичко отново. Опитваше се да не мисли каква ще да е голямата беда. Но това не й се удаваше. Баща й не беше умрял — като бедния чичо Едуард — така бе казала майка й. Не беше и болен, защото в такъв случай майка й щеше да бъде при него. Бедата не беше и в това, че са бедни. Боби знаеше, че става дума за нещо, което е по-близо до сърцето, отколкото могат да бъдат парите.

„Мама е забелязала, че вече не се караме толкова — помисли си тя на заспиване. — Ще продължим да се държим така.“

Но, уви, всеки божи ден между нея и Питър възникваше нещо, което Питър наричаше „първокласна кавга“.

Не беше минала и седмица от разговора в „работилницата“, когато децата помолиха майка си да им определи по една част в градината, само за тях. Тя се съгласи и южната леха под прасковата бе разделена на три и им бе позволено да посадят там всеки каквото си поиска.

Филис си посади латинки и шибой. Семенцата покълнаха и макар че стръкчетата изглеждаха съвсем като плевели, Филис бе сигурна, че ще разцъфнат някой ден. Шибоят много скоро оправда надеждите й и нейната градинка се оживи от туфички ярки малки цветчета — розови, бели, червени и бледоморави.

— Не смея да плевя от страх да не изскубна и това, което не трябва — обясняваше тя, — пък и така се спестява толкова много работа.

Питър засади зеленчукови семена в своята леха — моркови, лук и ряпа. Семената му ги беше дал фермерът, който живееше в хубавата къща точно от другия край на моста. Той отглеждаше пуйки и токачки и бе изключително добродушен човек. Но на зеленчуците не им провървя, защото той обичаше да копае в градинката си окопи и да строи фортове за войниците си. А зеленчуковите семена рядко успяват да поникнат на места, където се водят бойни действия.

Боби насади розови храсти в своята градинка. Но малките листенца се съсухриха и увехнаха до едно — може би защото тя ги пресади през май, а това съвсем не е най-подходящото време за пресаждане на рози. Но тя не искаше да признае, че те са увехнали и продължи да се надява на чудо, докато един ден дойде Пъркс и й каза, че всичките й рози са мъртви като пироните на вратата.

— Стават само за огън, госпожичке — каза й той. — Просто ги изскуби и ги изгори, пък аз ще ти дам малко хубав разсад от мойта градина — теменуги, летен шибой, карамфил и незабравки. Ти само подготви лехата.

Така на следващия ден тя се залови за работа. Боби изкорени розовите храсти и ги отнесе на другия край на градината, където се намираше бунището.

Междувременно Питър бе решил да изравни със земята всичките си фортове и насипи с оглед на това, да си направи малък железопътен тунел, път с мостове и голям канал.

Когато Боби изхвърли розите, Питър вече бе докопал греблото и го използваше с вид на изключително зает човек.

— Нали аз работех с греблото — разсърди се Боби.

— Е, сега аз работя с него — отвърна невъзмутимо Питър.

— Но аз си го ползвах първа.

— Значи сега е мой ред.

Така започна караницата.

— С тебе човек никога не може да излезе на глава — разгорещи се Питър.

— Аз първа си бях взела греблото — упорстваше Боби и здраво хвана дръжката му. — Кажи му, Фил.

Филис обясни, че не искала да я намесват в техните свади.

— Предпочитам да си имам един брат вместо две лигави сестрички — извика Питър. Тези думи бяха знак, че гневът му е достигнал връхната си точка.

Боби отговори така, както винаги отговаряше в такива случаи.

— Просто не знам защо изобщо е трябвало да бъдат създадени малките момчета — но преди да продължи видя прозореца на майчиния си кабинет, пламтящ от залеза. Припомни си думите на майка й: „Вече не се карате, както преди“. — Вземи си греблото тогава — и Боби внезапно пусна дръжката на греблото, което Питър дърпаше към себе си.

Момчето залитна и се просна по гръб, а зъбите на греблото се забиха в крака му.

— Така ти се пада — каза Боби, преди да разбере какво точно се е случило.

Питър остана да лежи достатъчно дълго, за да притесни Боби. След това той я уплаши истински, като извика веднъж, силно пребледня и започна да стене.

Майката надникна от прозореца и веднага слезе в градината. Коленичи до Питър, който продължаваше да стене от болка.

— Какво стана, Боби?

— Греблото беше виновно — обясни Филис. — Питър го дърпаше, Боби — също, тя го пусна и той се претърколи.

— Спри да охкаш, Питър — каза майката. — Хайде, дай да видя.

Питър издаде последен вопъл и млъкна.

— Е, сега — каза майката, — нарани ли се?

— Ако наистина беше нещо сериозно, нямаше да вдига такава врява — каза Боби, все още ядосана.

— Мисля, че кракът ми е счупен, това е всичко — обясни Питър мъченически и седна.

Майката го прегърна и момчето се отпусна в ръцете й.

— Наистина се е наранил — каза тя, — а сега припадна. Хайде, Боби, седни и вземи главата му в скута си.

Майката развърза обувките на Питър. Когато изхлузи дясната, нещо червено закапа от стъпалото му на земята. Беше кръв. Свалиха чорапа и видяха три червени рани на глезена — там, където се бяха забили зъбите на греблото.

— Бягай за вода! Донеси пълен леген! — извика майката и Филис хукна. А после я изпратиха за лекар.

Майката завърза кърпичката си около стъпалото му и го пренесе с помощта на Боби в къщата, където го сложиха да легне на пейката в трапезарията. По това време Филис вече бе на половината път до доктора.

Майката седна до Питър, който бавно се съвземаше. Миеше стъпалото му със студена вода и му говореше нежно. А Боби приготви чай.

„Това е всичко, което мога да направя — помисли си тя. — О, ами ако Питър умре или остане инвалид за цял живот. Аз съм виновна!“

Тя стоеше до задната врата, размишлявайки върху тези мрачни перспективи.

— По-добре да не бях се раждала — каза тя на глас.

— Защо, за бога, какво се случило? — Пъркс стоеше до нея, носеше кошница, пълна с филизи и мека, пръхкава пръст.

— О, това сте вие — зарадва се Боби. — Питър си нарани крака с греблото — три огромни рани. И вината за това е отчасти моя.

— Едва ли е точно така, гарантирам ти — успокои я Пъркс. — Докторът видя ли го?

— Филис отиде да го извика.

— Ще се оправи, не се безпокой — каза Пъркс. — Ами че вторият братовчед на баща ми се наниза на вила право в корема и се оправи напълно за няколко седмици. Само дето оттогава малко го удари в главата. Ама викат, че това станало, щото слънчасал на полето, а изобщо не било от вилата. Добре си го спомням. Добряк беше, ама малко улав, дето се вика.

Боби не се почувства много обнадеждена.

— Е, добре — продължи Пъркс, — едва ли точно сега ти е до градинарство. Покажи ми къде е твоята градинка — да бодна цветята вместо теб. И ще се навъртам наоколо, ако може, та да видя доктора като излиза и да го чуя какво ще каже. Горе главата, госпожичке. Залагам една лира, че не се е наранил лошо, дума да не става.

Но не беше така. Докторът дойде, прегледа крака, превърза го и каза, че Питър не трябва да стъпва на него поне седмица.

— Няма да окуцее и да ходи с патерици, нали?

— Леле боже, не! — отговори доктор Форест развеселено. — Ще подскача пъргаво, както винаги, след не повече от две седмици. Не се тревожи!

Майката излезе да изпрати доктора до портата и да получи последни инструкции от него. Филис пълнеше чайника, за да направи чай, а Питър и Боби се оказаха насаме.

— Той каза, че няма да окуцееш — каза Боби.

— О, разбира се, че няма.

— О, Питър, наистина съжалявам — почти проплака Боби.

— Няма нищо. — Питър бе много мрачен.

— Вината беше изцяло моя.

— Глупости — каза Питър.

— Ако не се бяхме скарали, това нямаше да се случи. Знаех си, че не трябва да се караме.

— Стига лиготии — прекъсна я Питър. — Можех да си ударя крака с мотиката или да си отрежа пръстите със сламорезачката, или пък някой фойерверк да ми отнесе носа. Щях да се нараня точно по същия начин, без значение дали сме се карали, или не.

— Но аз знаех, че не бива да се караме — каза Боби, обляна в сълзи, — а сега ти си ранен и…

— Виж какво — прекъсна я Питър решително, — просто млъкни. Ако продължаваш така, ще се превърнеш в ужасна малка лигла от Неделното училище, хубаво да знаеш.

— Не смятам да ставам лигла. Но е толкова трудно да не бъдеш такава, когато наистина се опитваш да бъдеш добра.

(Любезният читател вероятно познава тази трудност.)

— Остави това — каза Питър, — дяволски добре стана, че не пострада ти. Радвам се, че се случи на мене. Я си представи да беше ти на мое място — щеше да лежиш в канапето с вид на страдащ ангел, а около теб да се върти разтревоженото семейство.

— Нямаше да бъде така — каза Боби.

— Точно така щеше да бъде — каза Питър.

— Казвам ти, че нямаше.

— Казвам ти, че щеше.

— О, деца — каза майката от вратата. — Кога успяхте отново да се карате?

Следващите дни Питър прекара на легло, което му се струваше твърдо и неудобно въпреки всичките възглавнички. Беше ужасно да не можеш да излезеш навън. Преместиха леглото му до прозореца и оттам Питър можеше да вижда пушека от влаковете, които се виеха по протежение на долината. Но не можеше да види самите влакове.

В началото на Боби й беше доста трудно да бъде постоянно мила към него, от страх да не я вземе за лигла. Майката седеше до него, когато сестрите му бяха навън. Тя често му казваше, че е смело момче и Питър стискаше зъби, дори когато болката в крака беше много силна, особено нощем.

Похвалите много помагат на хората понякога.

Имаше и посетители. Господин Пъркс се отби да пита как е Питър, същото направиха и началникът на гарата, и няколко души от селото. Но въпреки посещенията времето минаваше мъчително бавно.

— Ех, така ми се иска да прочета нова книга — каза един ден Питър. — Нашите съм чел по петдесет пъти.

— Ще ида до доктора — предложи Филис. — Той със сигурност трябва да има някакви.

— Сигурно са само за болести — предположи Питър.

— Пъркс има цял куп списания от ония, дето остават по влаковете, след като са омръзнали на пътниците — сети се Боби. — Ще изтичам да му поискам.

И момичетата хукнаха в двете посоки.

 

 

Боби завари Пъркс зает с почистване на лампите.

— Е, как е младият господин? — попита той.

— По-добре, благодаря — отвърна Боби, — но ужасно скучае. Дойдох да ви питам дали нямате някакви списания, които бихте могли да му дадете.

— Ей на̀ — възкликна Пъркс, — как не ми дойде на ума досега? Точно тая сутрин се напъвах да намисля нещо, дето да го развлече, и не успях да измисля нищо по-добро от морско свинче. Един младеж, мой познат, ще го донесе днес следобед.

— Прекрасно! Истинско морско свинче! Той много ще се зарадва. Но и списанията ще му харесат.

— Там е работата — обясни Пъркс. — Току-що пратих повечето от тях на момчето на Снигсънови, дето сега се съвзема от пневмонията. Но са ми останали много илюстровани вестници.

Той се обърна към купчината вестници в ъгъла и измъкна едно тесте, шест инча дебело.

— Ето! Само ще ги вържа да не се разпилеят.

Той издърпа един стар вестник от купчината, разстла го на масата, загърна останалите с него и направи стегнат пакет.

— Тук — обясни той, — има много картинки и ако Питър реши да ги поразкраси с водните си боички или с пастелите си, или с каквото там има — защо пък не, оставете го, на мен не ми трябват.

— Много сте мил — каза Боби, взе пакета и тръгна.

Вестниците бяха тежки и когато чакаше на прелеза да мине влакът, тя подпря пакета върху бариерата. Тогава небрежно хвърли поглед към вестника, с който бе загърнат пакетът.

Изведнъж тя сграбчи пакета по-силно и сведе глава. Струваше й се, че сънува. Тя продължи да чете, краят на колонката бе откъснат и тя не можеше да прочете повече.

По-късно Боби не можеше да си спомни как е стигнала до Трите комина. Тя се вмъкна на пръсти в стаята си и заключи вратата. Тогава развърза пакета и прочете вестникарската колонка отново, седнала на ръба на леглото си, с вледенени ръце и крака и пламнало лице. След като прочете всичко, написано там, тя пое дълбоко дъх.

— Сега вече знам — каза тя.

Това, което бе прочела, бе под заглавието:

КРАЯТ НА СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС

СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ

ПРИСЪДАТА

Името на човека, който бе осъден, бе името на баща й. Съдебното решение гласеше: „Виновен“. А присъдата бе: „Пет години каторга“.

„О, тате — прошепна тя, мачкайки силно вестника, — това не е истина. Не го вярвам. Ти не си го направил! Не си, не си, не си!“

Някой почука на вратата.

— Кой е? — попита Боби.

— Аз съм — обади се Филис. — Чаят е готов, а едно момче донесе на Питър морско свинче. Хайде, слез при нас.

И Боби слезе.