Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sittaford Mystery, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Загадката от Ситафорд

Преводач: Кристиян Георгиев

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна култура“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Балканпрес“ — София

Редактор: Александър Донев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Грета Петрова, Евгения Джамбазова

ISBN: 954-04-0100-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4420

История

  1. — Добавяне

29
Повторният сеанс

— Хей, хей, хей! — извика Рони Гарфийлд.

Мистър Райкрофт, който бавно се изкачваше по стръмната алея пред пощата, спря, за да го изчака.

— Къде сте били, а? — попита Рони. — При старата майка Хибърт?

— Не — отвърна мистър Райкрофт. — Бях на кратка разходка до ковачницата. Днес времето е чудесно.

Рони погледна синьото небе.

— Прекрасно е, не може да се сравнява с миналата седмица. Между другото, предполагам, че отивате при семейство Уилет.

— Ще се отбия, а вие?

— Да. Нашето весело местенце в Ситафорд — семейство Уилет. Мотото им е никога да не падат духом. Леля ми казва, че е признак на безсърдечност да канят всички на чай и да организират веселби толкова скоро след погребението, но това са глупости. Говори ги само защото е ядосана на Перуанския император.

— Перуанския император?

— Една от котките й. Оказа се, че императорът е императрица, и леля Каролайн е силно подразнена от това. Тъй че, за да се разтовари, започна да одумва Уилет. Защо пък да не канят хората на чай? Тревелян не им е бил роднина или нещо подобно.

— Така е — каза мистър Райкрофт, като извърна глава, за да проследи полета на една птица, която му се стори от рядък вид. — Колко неприятно — отбеляза той. — Не съм си взел очилата.

— Хм, я кажете, смятате ли, че мисис Уилет се е познавала с капитан Тревелян по-отблизо, отколкото твърди?

— Защо ме питате?

— Защото тя се промени. Виждали ли сте някога такова нещо? За последната седмица се е състарила с двайсет години. Сигурно ви е направило впечатление.

— Да — съгласи се мистър Райкрофт. — Наистина.

— Ето, виждате ли. Смъртта на Тревелян се оказа за нея ужасен шок. Странно, може би тя е жената, която той е напуснал на младини и сега не е могъл да познае.

— Не ми се вярва, мистър Гарфийлд.

— Драмата би добила твърде сериозни очертания. И все пак странни работи стават. Прочетох някои смайващи неща в „Дейли Уайър“, на които никога не бих повярвал, ако не бяха написани в такъв вестник.

— Трябва ли да вярвате на всичко, писано по този случай? — попита кисело мистър Райкрофт.

— Имате зъб на Ендърби, нали?

— Мразя хората, които си врат носа в чужди работи.

— Прав сте, но тези неща явно го интересуват — настоя Рони. — Просто такава му е работата. Вижда се, че почти е опитомил стария Бърнаби. Странно, майорът едва ме изтърпява. Действам му като червения плащ на бика.

Мистър Райкрофт мълчеше.

— Бога ми — каза Рони, загледан в небето. — Знаете ли, че е петък? Преди седмица по това време отивахме на гости у Уилет точно както сега. Но днес времето е различно.

— Преди седмица. Сякаш е минала цяла вечност.

— Колкото година, нали? Здравей, Абдул.

Минаваха покрай портата на капитан Уайът, на която се бе облегнал меланхоличният индус.

— Добър ден, Абдул — поздрави го мистър Райкрофт. — Как е господарят ти?

Индусът поклати глава.

— Господар зле днес, сахиб. Не вижда никого. Не вижда никого от дълго време.

— Това момченце може да убие Уайът и никой няма да разбере — предположи Рони, като отминаха. — Седмици наред ще си клати главата и ще разправя, че господарят му не се вижда с никого, и всеки ще го приеме за нормално.

Мистър Райкрофт потвърди, че е възможно.

— Но все пак остава проблемът с тялото — посочи той.

— Да, това винаги е гадно, нали? Човешкото тяло, толкова неудобно нещо.

Минаха покрай къщата на майор Бърнаби, който се мотаеше из градината, гледайки строго изникналите навред бурени.

— Добър ден, майоре — каза мистър Райкрофт. — Ще дойдете ли в Ситафорд с нас?

Майорът потърка нос.

— Получих бележка, с която ме канят. Но нещо не ми се ходи. Нали разбирате.

Мистър Райкрофт сведе глава в знак, че разбира.

— Въпреки това бих искал да дойдете. Имам причина.

— Причина. Каква причина?

Мистър Райкрофт се поколеба. Ясно беше, че присъствието на Рони Гарфийлд му налага задръжки. Но Рони, не съзнавайки този факт, стоеше отстрани, изпълнен с любопитство.

— Бих искал да направя експеримент — каза Райкрофт бавно.

— Какъв по-точно? — попита Бърнаби и отново разколеба окултиста.

— По-добре да не ви казвам отсега. Но ако дойдете, искам да ми съдействате във всичко.

Любопитството на майора нарасна.

— Добре — каза той. — Ще дойда. Може да разчитате на мен. Къде ми е шапката?

Той се присъедини към тях след минута и тримата се насочиха към портите на дома Ситафорд.

— Чувам, че очаквате компания, Райкрофт — каза Бърнаби.

Раздразнение пробягна по лицето на стария човек.

— Кой ви го каза?

— Онази с говорното разстройство, мисис Къртис. Чиста е, честна е, но езикът й не спира и не я е грижа дали слушаш щуротиите й, или не.

— Съвсем вярно — потвърди мистър Райкрофт. — Очаквам моята племенница, мисис Деринг, и съпругът й да пристигнат утре.

Междувременно бяха стигнали до входната врата и като позвъниха, им отвори Брайън Пиърсън.

Докато си сваляха палтата в антрето, мистър Райкрофт огледа високия широкоплещест младеж.

„Екземпляр от много добра порода — помисли си той, — много добра. Силен характер. Интересен ъгъл на долната челюст. При известни обстоятелства би могъл да стане досаден. От типа, който бих нарекъл «опасен млад човек».“

Странно усещане за нереалност обзе майор Бърнаби, когато влезе в гостната и мисис Уилет стана да го поздрави.

— Чудесно е, че се появявате.

Същите думи като миналата седмица. Същият пламтящ огън в камината. Стори му се, че и дрехите им са същите, но не беше сигурен.

Човек сякаш изпадаше в безтегловност. Все едно, че беше една седмица по-рано, все едно, че Джо Тревелян не беше мъртъв, все едно, че нищо не се беше случило. Не, не бе вярно. Мисис Уилет се бе променила. Развалина — ето най-подходящия израз, за да я опишеш. Не беше вече решителната, преуспяла жена, а просто едно нервно, смазано същество, полагащо неимоверни усилия да изглежда както обикновено.

„Да ме обесят, ако разбирам с какво смъртта на Джо я е съсипала така“ — помисли си той.

За стотен път усети, че има нещо дяволски странно в държането на тези хора.

Както обикновено той установи, че е прекалено мълчалив и същевременно някой му говори.

— Боя се, че е последното ни събиране — каза мисис Уилет.

— Какво? — Рони Гарфийлд стреснато вдигна очи.

— Да. — Мисис Уилет поклати глава със замечтана усмивка. — Ние не можем да си позволим да прекараме остатъка от зимата в Ситафорд. На мен лично ми харесва много, обичам снега, планините, дивата пустош. Но домашните проблеми — ето кое ме потиска.

— Предполагах, че ще си наемете шофьор и някой, който да се оправя с домакинството — каза майор Бърнаби.

Тръпки полазиха мисис Уилет.

— О, не, принудена съм своевременно да се откажа от тази идея.

— Боже, Боже — въздъхна мистър Райкрофт, — това е голям удар за всички ни. Много тъжно. Ако вие си заминете, ние ще потънем в предишната скука. Кога заминавате впрочем?

— В понеделник, предполагам — каза мисис Уилет. — Бих се махнала още утре. Много е неудобен животът без прислуга. Разбира се, трябва да уредя нещата с мистър Къркуд, защото наемният договор беше за четири месеца.

— В Лондон ли отивате? — полюбопитства мистър Райкрофт.

— Да, като начало. След това може би ще мръднем към Ривиерата.

— За нас ще бъде голяма загуба — поклони се галантно мистър Райкрофт.

Мисис Уилет зарея поглед.

— Много мило от ваша страна. Е, ще пием ли чай?

Чаят беше вече сервиран. Мисис Уилет го наля в чашите. Рони и Брайън ги раздадоха на останалите. Странно смущение обхвана всички.

— А вие? — Бърнаби рязко се обърна към Брайън Пиърсън. — И вие ли ще заминете?

— Да, в Лондон. Разбира се, няма да напускам страната, докато не приключи тази работа.

— Тази работа?

— Докато не снемат това смешно обвинение от брат ми.

Отговорът беше предизвикателен, така че парира по-нататъшни въпроси. Майор Бърнаби успокои положението.

— Никога не съм вярвал, че той го е направил. Нито за миг.

Никой от нас не го вярва — каза Вайолет, като погледна с благодарност майора.

Последвалата тишина беше нарушена от звънеца.

— Това е мистър Дюк — каза мисис Уилет. — Брайън, отворете му.

Младият Пиърсън отиде до прозореца.

— Не е Дюк — каза той. — Онзи проклет журналист.

— О, Господи! — възкликна мисис Уилет. — Е, няма значение, ще трябва да го поканим.

Брайън кимна и след минута се появи с Чарлс Ендърби.

Ендърби влезе с обичайното си ведро настроение, явно без да се досеща, че е нежелан.

— Здравейте, мисис Уилет, как сте? Реших да се отбия да видя какво става. Питах се къде ли се е дянал цял Ситафорд, и сега разбирам.

— Заповядайте на чай, мистър Ендърби.

— Много мило. Ще дойда. Виждам, че Емили я няма сред вас. Предполагам, че е при леля ви, мистър Гарфийлд.

— Не зная за такова нещо — каза Рони. — Мислех, че е още в Ексхамптън.

— О, не, върнала се е. Една малка птичка ми каза. Птичката мисис Къртис. Видяла я да пристига в кола и колата се върнала празна. Не е на номер пети, не е в Ситафорд. Мистерия — къде е тогава? Вързала е мис Пърсихаус и сигурно сърба чай с онзи сваляч-убиец капитан Уайът.

— Може да се е качила на хълма да гледа залеза — предположи мистър Райкрофт.

— Не мисля — отвърна Бърнаби. — Щях да я видя да минава. Бях в градината.

— Е, не е толкова важно — продължи Ендърби весело. — Тоест не вярвам да е отвлечена, убита или нещо подобно.

— Това е много жалко за вестника, нали? — изръмжа Брайън.

— Не бих пожертвал Емили дори за вестника — промълви Чарлс замислено. — Тя е неповторима.

— Колко вълнуващо! — възхити се мистър Райкрофт. — Колко очарователно! Вие сте… хм… сътрудници, нали?

— Свършихте ли? — попита мисис Уилет. — Да поиграем малко бридж.

— Хм, един момент — каза мистър Райкрофт.

Той си прочисти гърлото. Погледите се насочиха към него.

— Както знаете, мисис Уилет, доста се интересувам от психическите феномени. Точно преди седмица в същото това помещение преживяхме нещо наистина неповторимо.

Вайолет издаде слаб звук. Той се обърна към нея.

— Зная, скъпа мис Уилет, зная. Това ви разстройва и то е напълно обяснимо. Не го отричам. Сега полицията издирва убиеца на капитан Тревелян. Извършиха арест. Но някои от нас, поне в тази стая, не вярват, че мистър Джеймс Пиърсън е виновният. Предлагам следното: да повторим сеанса от миналия петък, но този път да се отнесем към въпроса по различен начин.

— Не! — извика Вайолет.

— Хм, да, мисля, че работата става много дебела — рече Рони. — Аз също няма да участвам.

Мистър Райкрофт не му обърна внимание.

— Мисис Уилет, какво ще кажете?

Тя се поколеба.

— Честно, мистър Райкрофт, идеята не ми харесва. Изобщо. Случилото се миналата седмица ми се отрази кошмарно. И дълго няма да го забравя.

— Накъде точно биете? — намеси се Чарлс с любопитство. — Предлагате духовете да ни кажат името на убиеца на капитан Тревелян? Много отдалече искате да ви отговорят.

— Миналата седмица също отговориха отдалече и предупредиха, че капитан Тревелян е мъртъв.

— Така е — потвърди Ендърби. — Ала вашата идея сега може да има последствия, за които не сте помислили.

— Например?

— Да кажем, че се спомене някакво име. Ще бъдете ли сигурен, че някой тук умишлено не…

Той направи пауза и Рони Гарфийлд му помогна:

— Бута масата. Това иска да каже. Ами да, да предположим, че някой я бута.

— Това е сериозен експеримент, господине — отвърна му топло мистър Райкрофт. — Никой няма да направи подобно нещо.

— Не знам — изрази съмнение Рони. — За себе си гарантирам, кълна се. Но ако всички се обърнат срещу мен и кажат, че съм аз? Адски неудобно би било.

— Мисис Уилет, аз съм сериозен — увери я старият джентълмен, пренебрегвайки Рони. — Умолявам ви, нека направим експеримента.

Тя махна с ръка.

— Не ми харесва. Наистина. Аз… — Огледа се наоколо, сякаш искаше да избере откъде да избяга. — Майор Бърнаби? Вие бяхте приятел на капитан Тревелян. Какво ще кажете?

Очите на майора срещнаха погледа на Райкрофт. За такова съдействие явно го бе помолил последният.

— Защо не? — глухо рече Бърнаби. Това беше решителният глас.

Рони отиде до съседната стая и донесе малката маса, която използваха преди. Постави я в средата на стаята и подреди столовете около нея. Никой не продума. Привържениците на експеримента явно не бяха мнозинство.

— Да, сега е правилно — каза мистър Райкрофт. — Сеансът от миналата седмица би трябвало да се повтори при абсолютно същите условия.

— Не абсолютно същите — възрази мисис Уилет. — Мистър Дюк липсва.

— Вярно — каза Райкрофт. — Жалко, че го няма. Наистина жалко. Можем да смятаме, че мистър Пиърсън го замества.

— Не участвай в това, Брайън, моля те, недей! — извика Вайолет.

— Какво значение има? И без това е една голяма глупост.

— Не бива да се подхожда с такава настройка — строго каза мистър Райкрофт.

Брайън Пиърсън мълчаливо зае мястото си до Вайолет.

— Мистър Ендърби? — започна мистър Райкрофт, но Чарлс го прекъсна:

— И миналия път не участвах, и сега няма да го направя. Аз съм журналист и вие не ми вярвате. Ще седя настрана и ще записвам какво става. Добре ли е така?

Предложението се прие и останалите шестима заеха местата си около масата. Чарлс угаси лампите и седна пред камината.

— Един момент. Колко е часът? — Погледна часовника си на светлината на огъня. — Странно — добави той.

— Кое е странно?

— Часът е точно пет и двайсет и пет.

Вайолет извика глухо.

Мистър Райкрофт се обади строго:

— Тишина.

Минутите минаваха. Атмосферата беше много различна от тази преди седмица. Не се чуваше сподавен смях, шеговит шепот — единствено тишина, която накрая бе нарушена от слабо потракване на масата.

Гласът на мистър Райкрофт се извиси:

— Има ли някой там?

Този път нямаше потракване, а оглушително тропане.

Вайолет изпищя и мисис Уилет я последва.

Брайън Пиърсън се обади:

— Няма нищо. Чука се на вратата. Ще отида да отворя.

Излезе от стаята. Все още никой не продумваше.

Изведнъж вратата се отвори и някой запали лампите.

Там стоеше инспектор Наракот. Зад него бяха Емили Трефъсис и мистър Дюк.

Наракот направи крачка напред и заговори:

— Джон Бърнаби, обвинявам ви в убийството на Джоузеф Тревелян, извършено на четиринайсети февруари, петък, и ви предупреждавам, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да се използва срещу вас.