Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (14)

14
Семейство Уилет

В същото време, когато Чарлс и Емили излязоха, за да посетят майор Бърнаби, инспектор Наракот седеше в гостната на дома в Ситафорд, като се опитваше да подреди впечатленията си от мисис Уилет.

Не бе имал възможността да я разпита по-рано, тъй като тази сутрин пътищата бяха непроходими. Всичко друго очакваше да срещне тук, но не и това. Не той, а мисис Уилет беше тази, която поде разговора.

Тя се втурна в стаята, излъчваща деловитост и експедитивност. Наракот видя пред себе си една висока жена с тясно лице и остър поглед. Носеше доста претенциозен копринен костюм, попрехвърлил границите на онова, което подхожда за провинцията. Чорапите й бяха от много скъпа тънка коприна, високите й обувки — от лачена кожа. Носеше няколко ценни пръстена и голямо количество красиви и доста скъпи изкуствени перли.

— Инспектор Наракот? — обърна се към него мисис Уилет. — Разбира се, искахте да се отбиете в къщата. Каква ужасна трагедия! Не мога да повярвам. Чак тази сутрин разбрахме за станалото. Потресени сме. Няма ли да седнете, инспекторе? Това е дъщеря ми Вайолет.

Той почти не забеляза момичето, което я следваше, но то беше много хубаво, високо, със светли коси и големи сини очи.

Мисис Уилет седна.

— Мога ли по някакъв начин да ви помогна, инспекторе? Познавах много бегло горкия капитан Тревелян, но ако се сетя за нещо…

Инспекторът изрече бавно:

— Благодаря ви, мадам. Всъщност никой не знае кое би било от полза и кое не.

— Напълно разбирам. Възможно е да има нещо в къщата, което да хвърли светлина върху тази печална история, но се съмнявам. Капитан Тревелян премести всичките си лични вещи. Боеше се да не му пипам въдиците, горкият човек.

Тя леко се засмя.

— Не се ли познавахте с него?

— Имате предвид, преди да наема къщата ли? О, не. Оттогава няколко пъти го каних тук, но той така и не дойде. Много срамежлив беше милият. В това е цялата работа. Познавала съм дузини мъже като него, наричат ги женомразци и какво ли не още, а всъщност става въпрос просто за стеснителност. Ако можех да му повлияя — каза мисис Уилет решително, — бързо щеше да преодолее цялата тази глупост. Мъжете от този тип трябва просто да се въведат в обществото.

Инспектор Наракот започна да разбира защо капитан Тревелян е бил резервиран към своите наематели.

— И двете го канехме — продължи мисис Уилет. — Нали, Вайолет?

— О, да, майко.

— Истински простосърдечен моряк — каза мисис Уилет. — Всяка жена обича моряка, инспектор Наракот.

Изведнъж инспектор Наракот забеляза, че до този момент разговорът се води почти изцяло от мисис Уилет. Беше убеден, че тя е изключително ловка жена. Би могла да е толкова невинна, колкото изглеждаше, но бе възможно и да не е.

— Въпросът, по който съм особено нетърпелив да получа информация, е следният — опита да вземе положението в свои ръце той.

— Слушам ви, инспекторе?

— Както без съмнение знаете, тялото е открито от майор Бърнаби. Бил подтикнат да го направи заради нещо, случило се в тази къща.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид спиритическия сеанс. Извинете ме…

Той се обърна рязко. Момичето беше издало слаб звук.

— Бедната Вайолет — каза майка й. — Беше ужасно разстроена. Всъщност всички бяхме! Толкова е непонятно. Аз не съм суеверна, но това е едно от най-необяснимите неща, които съм преживявала.

— Значи се е случило?

Мисис Уилет отвори широко очи.

— Случило? Разбира се, че се случи. Тогава си мислех, че е шега — изключително коравосърдечна и израз на лош вкус. Дори подозирах младия Роналд Гарфийлд…

— О, не, майко. Сигурна съм, че не го е направил. Той се закле, че не е.

— Казвам какво си помислих тогава, Вайолет. Какво друго може да си помисли човек, освен че е шега.

— Било е любопитно — каза бавно инспекторът. — Били сте много разстроена, мисис Уилет?

— Всички бяхме. Дотогава просто си беше безгрижна лудория. Знаете как стават тези неща. Приятно забавление в зимната вечер. И тогава изведнъж — това! Много се ядосах.

— Ядосахте ли се?

— Е, разбира се. Мислех, че някой го прави съзнателно — да се пошегува, както споменах.

— А сега?

— Сега какво?

— Какво мислите сега?

Мисис Уилет разпери ръце в недоумение.

— Не знам какво да мисля. Това е… свръхестествено.

— А вие, мис Уилет?

— Аз? — Момичето се стресна. — Аз… не зная. Никога няма да го забравя. Сънувам го. Никога няма да посмея да викам духове отново.

— Мистър Райкрофт би казал, че всичко беше автентично — каза майка й. — Той вярва в тези неща. Наистина и аз съм склонна да повярвам. Какво друго обяснение има, освен че е действително послание от дух?

Инспекторът поклати глава. Спиритическият сеанс служеше само за отвличане на вниманието. Следващата му забележка прозвуча небрежно:

— Не намирате ли, че през зимата тук е много неприветливо?

— На нас ни харесва. Такава промяна. Ние сме от Южна Африка, нали знаете?

Тонът й беше отсечен и обикновен.

— Наистина? От коя част?

— От нос Добра Надежда. Вайолет не е била досега в Англия. Тя е очарована, намира снега за много романтичен. Тази къща е изключително удобна.

— Какво ви накара да дойдете в тази част на света? — В гласа му имаше любопитство.

— Чели сме толкова книги за Девъншир и особено в Дартмур. На кораба прочетохме дори една за изложението в Уидекомб. Винаги съм мечтала да видя Дартмур.

— Какво ви накара да се спрете на Ексхамптън, този неизвестен малък градец?

— Ами докато четяхме тези книжки, на борда имаше един младеж, който говореше за Ексхамптън. Беше много ентусиазиран.

— Как се казваше? — попита инспекторът. — И той ли беше от Южна Африка?

— А сега де, как се казваше? Кюлън, мисля. Не. Смити беше. Колко глупаво от моя страна. Наистина не съм го запомнила. Знаете как е, когато пътуваш с кораб, инспекторе. Запознавате се с хората, ставате близки и се уговаряте да се срещнете отново, а само седмица след като сте пристигнали, не можете да си спомните дори имената им! — Тя се разсмя. — Но той бе толкова мило момче, не беше хубавец — с червеникава коса, ала имаше прелестна усмивка.

— Все пак голям героизъм се изисква да се наеме къща именно в този район — констатира инспекторът усмихнат.

— Е, да, нали. Безразсъдно от наша страна.

„Ловко — помисли си Наракот, — изключително ловко.“ Той започна да проумява методите на мисис Уилет. За нея нападението беше най-добрата защита.

— И така, вие писахте на агентите по недвижими имоти, като потърсихте услугите им за намирането на къща?

— Да, и те ни изпратиха подробности за Ситафорд. Беше точно това, което искахме.

— Аз лично не бих направил същия избор по това време на годината — засмя се инспекторът.

— Ще се осмеля да кажа, че сигурно и нашият не би бил такъв, ако живеехме в Англия — отвърна мисис Уилет весело.

Инспекторът стана.

— Откъде знаехте името точно на този агент в Ексхамптън, за да му пишете? — попита той. — Сигурно е представлявало известна трудност.

Последва пауза. Първата пауза в разговора. Помисли си, че съзря раздразнение, дори яд в очите на мисис Уилет. Улучи нещо, на което не беше измислила отговор. Тя се обърна към дъщеря си:

— Как стана, Вайолет? Не мога да си спомня.

Погледът на момичето беше различен. Изглеждаше изплашена.

— Ами да, разбира се — каза мисис Уилет. — „Делфридж“. Тяхното информационно бюро. Много е добро. Винаги питам за всичко там. Питах ги за името на най-добрия агент в този край и те ми казаха.

„Бързо — помисли Наракот. — Много бързо. Но не достатъчно. Тук ви хванах натясно, мадам.“

Той направи бегъл оглед на къщата. Нямаше нищо особено. Нито книги, нито заключени чекмеджета или шкафове.

Мисис Уилет го съпроводи, говорейки весело. Взе си довиждане, като благодари учтиво.

Докато си тръгваше, зърна за момент лицето на момичето през рамото й. Изражението не можеше да се сбърка. Това беше страх, изписан в момент, когато тя си мислеше, че не я наблюдават.

Мисис Уилет все още говореше:

— Уви, тук имаме голямо затруднение. Проблемът с домакинството, инспекторе. Прислугата не издържа в такива провинциални места. Нашите предупреждаваха, че ще ни оставят за известно време, и явно новината за убийството ги е смутила напълно. Не зная какво ще правя. Може би мъжете прислужници ще се справят по-добре. Така ни посъветваха от бюрото за домашна прислуга в Ексхамптън.

Инспекторът отговаряше механично. Не слушаше несигурния й говор. Мислеше за изражението на лицето на момичето, което така го беше изненадало.

Мисис Уилет беше находчива, но не достатъчно. Той си тръгна, размишлявайки над този проблем.

Ако Уилет нямаха нищо общо с капитан Тревелян, от какво се страхуваше Вайолет Уилет?

Наракот реши да изстреля последния си куршум. Кракът му вече беше прекрачил прага, когато той се обърна.

— Между другото — попита, — познавате младия Пиърсън, нали?

Този път паузата се очакваше. Гробната тишина продължи около секунда. Мисис Уилет проговори:

— Пиърсън? Не мисля…

Нещо я прекъсна. Чу се въздишка, последвана от странен звук — изглежда, строполяване. Инспекторът изтича в стаята моментално.

Вайолет Уилет беше припаднала.

— Горкото дете — извика мисис Уилет. — Такъв стрес изживя при това викане на духове. А на всичко отгоре и убийството. Тя е твърде слаба. Много ви благодаря, инспекторе. Сложете я на канапето, моля. Бихте ли позвънили? Не, мисля, че оттук нататък ще се справим и сами. Толкова ви благодаря!

Инспекторът слезе надолу по алеята. Устните му бяха изкривени в смразяваща усмивка.

Джим Пиърсън е сгоден за онова изключително очарователно момиче, което беше видял в Лондон. Защо тогава Вайолет Уилет припадна при споменаването на името му? Каква беше връзката между Джим Пиърсън и семейство Уилет?

Когато стигна до предната порта, той спря нерешително. Извади от джоба си малък бележник. В него беше направен списък на обитателите на шестте бунгала, построени от капитан Тревелян, като срещу всяко име имаше по няколко уточняващи бележки. Дебелият показалец на Наракот спря върху изписаното за бунгало номер 6.

„Да — каза си той. — Този е следващият, когото трябва да видя.“

Пъргаво закрачи по пътя и след малко похлопа на вратата на номер шест — къщата, обитавана от мистър Дюк.